Умберто Еко
Името на розата (40)

Ден пети
ПОВЕЧЕРИЕ

Когато слушат проповед за пришествието на Антихриста, а Адсон открива мощта на собствените имена

Вечернята бе отслужена надве-натри още по време на разпита на ключаря, като любопитните послушници се бяха отскубнали от опеката на своя наставник и следяха през прозорците и процепите на вратите това, което ставаше в заседателната зала. Сега се налагаше цялото братство да се моли за душата на покойния Северин. Мислехме, че абатът ще говори пред всички, питахме се какво ли ще каже. А стана така, че след обичайната проповед на свети Григорий, след отпева и предписаните три псалма абатът се качи на амвона, но за да оповести, че тази вечер той няма да говори. Твърде много беди бяха сполетели манастира, каза той, за да може един и същ човек, наставник на всички, да говори с тона на човек, който прави забележки и предупреждава. Налагаше се всички без изключение да подложат съвестта си на обстойно изследване. Ала тъй като все пак някой трябваше да говори, той предлагаше предупреждението да бъде отправено от човек, който, бидейки най-възрастен от всички и вече към края на своя живот, да е и най-малко замесен в земните страсти, конто бяха докарали толкова беди. Като на най-възрастен думата се полагаше на Алинардо от Гротаферата, но всички знаеха колко крехко е здравето на почитаемия събрат. Веднага след Алинардо по реда, установен от неумолимия ход на времето, идеше Хорхе. Затова абатът сега му даваше думата.

Откъм троновете, където обикновено седяха Аймаро и другите италианци, долетяха приглушени гласове. Предположих, че абатът възложи на Хорхе да държи проповед, без да се допита до Алинардо. Моят учител ми напомни, че решението на абата да не говори е проява на предпазливост, защото, каквото и да кажеше, щеше да бъде подложено на преценка от Бернар и другите авиньонци. А старият Хорхе щеше да се ограничи с някое от своите мистични предсказания и авиньонците нямаше да му обърнат кой знае какво внимание.

— Но не и аз — добави Уилям, — защото не мисля, че Хорхе е приел — може би и сам е пожелал — да говори без ясно определена цел.

Хорхе се изкачи на амвона: някой го придържаше. Лицето му бе осветено от пламъка на триножника, който единствен хвърляше отблясъци в кораба. Светлината на пламъка подчертаваше мрака, който тегнеше над очите му — те приличаха на две черни дупки.

— Преподобни братя! — започна той. — И всички вие, скъпи наши гости, ако благоволите да изслушате мен, клетия старец… Четирите смърти, сполетели нашия манастир, да не говорим за греховете — и отколешни, и сегашни — на най-големите клетници измежду живите, не могат, както знаете, да бъдат приписани на законите на природата, която с неумолимия си ритъм направлява земните ни дни от люлката до гроба. Може би всички вие си мислите, че ако и да ви е покъртила от скръб, тази зловеща случка не обвързва вашата душа, защото всички вие с изключение на един човек сте невинни, и когато този човек бъде наказан, ще ви остане страданието, защото ще ви липсват покойниците, но не ще трябва да защитавате себе си от никакво обвинение пред съда Господен. Така си мислите. Безумци! — викна той с всяващ ужас глас. — Безумци, дръзки люде, ето какви сте! Който е убил, ще отнесе пред Бога бремето на своите грехове, но само защото е приел да се превърне в изпълнител на Божията повеля. Така както е било нужно някой да предаде Иисуса, за да се осъществи тайнството на изкуплението, и въпреки това Господ е отсъдил да бъде проклет и заклеймен този, който го е предал, така тези дни някой е съгрешил, сеейки смърт и беда, но аз ви казвам, че тази беда е била ако не желана, то поне позволена от Бога, за да ни накаже за нашата горделивост!

Млъкна и незрящият му поглед се плъзна над мрачното множество, сякаш можеше да долавя с очите си чувствата, обзели тия хора, докато всъщност слухът му се наслаждаваше на тяхното мълчание и покруса.

— В това братство — продължи той — от дълго време е свила гнездо усойницата на гордостта. Но каква гордост е това? Гордостта от властта в един усамотен от света манастир? Не, разбира се. Или гордостта от богатството? Братя мои, дълго преди в известния нам свят да се разнесе ехото от неспирните спорове за бедността и притежанието, още от времето на нашия основоположник ние и когато сме имали всичко, всъщност не сме притежавали нищо, тъй като единственото наше богатство е съблюдаването на правилата, молитвата и труда. Но нашата работа, работата на нашия орден и в частност работата в този манастир, се изразява — нещо повече: това е нейната същност — в учението и съхраняването на знанието. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието като Божие дело е присъщо да бъде пълно и ясно определено още от самото начало чрез съвършенството на словото, което се изразява чрез себе си. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието, дело на човека, е присъщо това, че е било определено и допълнено през вековете от проповедите на пророците до тълкуванията на основоположниците на християнското учение. В знанието няма напредък, няма развитие във времето, а най-много едно непрекъснато, възвишено повторение. Историята на човечеството от сътворението крачи неумолимо чрез изкуплението към завръщането на тържествуващия Христос, който ще се появи увенчан с венец, за да съди живите и мъртвите, но божественото и човешкото знание не следва този ход; застинало като непоклатима скала, то ни позволява, когато се вслушваме смирено и внимателно в неговия глас, да следваме, да предсказваме този ход, но този ход не го накърнява. Аз съм този, който е, е рекъл богът на евреите. Аз съм пътят, истината и животът, е рекъл нашият Господ. Ето, знанието не е нищо освен смаяно тълкуване на тия две истини. Всичко, казано допълнително, е било изречено от пророците, от евангелистите, случените, основоположници на християнското учение, за да станат по-ясни тези две сентенции. Към това трябва да прибавим и някое тълкувание, дошло от езичниците, които не са ги познавали, и техните слова са били възприети от християнската традиция. Но към него няма какво повече да се прибавя. Трябва да мислим, да тълкуваме, да запазваме. Такава е, такава би трябвало да бъде задачата на нашия манастир с неговата прекрасна библиотека, и нищо повече. Казват, че някакъв източен халиф подпалил библиотеката на един прочут, славен и горделив град и докато хилядите томове изгаряли, той казал, че те можело и трябвало да изчезнат — защото или повтаряли вече казаното от Корана и следователно били излишни, или противоречали на тази свещена за неверниците книга, следователно били вредни. Но учените, положили основите на християнското учение, а заедно с тях и ние, не са разсъждавали така. Всичко, което може да допринесе за тълкуването и поясняването на Светото писание, трябва да бъде запазено, защото допринася за прославата на словото Господне; а всичко онова, което влиза в противоречие с него, не бива да бъде унищожено, защото само ако бъде запазено, то на свой ред може да бъде опровергано от този, който може да стори това и комуто това е възложено, по начин и тогава, когато нареди Господ. Такава е отговорността на нашия орден вовеки веков, такова е бремето, легнало над нашия манастир днес — да се гордеем с истините, които провъзгласяваме, да бъдем смирени и предпазливи, съхранявайки словата, противници на истината, без да позволяваме да бъдем заразени от тях. Тогава, братя мои, в какво може да се прояви греховната горделивост, която може да подведе един учен монах? В това да схване работата си не като съхраняване, а като търсене на вест, която още не е направена достояние на човеците, като че ли последната вест изобщо не е била изречена от последния ангел, който говори в последната книга на Светото писание: „И аз свидетелствам всекиму, който слуша пророчествените думи на тая книга: ако някой прибави нещо към тях, нему Бог ще наложи поразите, за които е писано в тая книга; и ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще отнеме дела му от книгата на живота и от Светия град и от написаното в тая книга.“ И така… клети братя, не мислите ли, че тези слова имат предвид не друго, а последните събития, станали между тези стени, и че случилото се между тези стени е отражение не на друго, а на века, в който живеем, устремил се със слово и дела — в градовете и замъците, в гордите университети и катедралите — към изследвания, за да бъдат открити нови пояснения към словото на истината, изопачавайки същността на тази и без това притежаваща всички нужни пояснения истина, нуждаеща се само от смела защита, а не от богохулно допълване? Ето каква е гордостта, която се е таила и продължава да се таи сред тези стени; и аз казвам на този, който се стремеше и продължава да се стреми да счупи печатите на книгите, които не му се полагат, че Бог пожела да накаже именно тази гордост и ще продължава да я наказва, ако тя не изчезне и не се смири, защото ние сме крехки люде и поради това за Господа не е трудно — винаги и всякога — да намери с какво да си отмъсти.

— Чуваш ли, Адсон? — прошепна Уилям. — Старецът знае много повече от онова, което казва. Може да е замесен, а може и да не е замесен в тази работа, но той знае и предупреждава, че ако любопитните монаси продължават да се промъкват в библиотеката, в манастира няма да има мир.

След като помълча доста, Хорхе продължи:

— Но кой в края на краищата е олицетворение на тази гордост, на кого горделивите са негово подобие и негови вестители, съучастници и знаменосци? Кой всъщност действаше и може би действа и сред тези стени, за да ни предупреди, че часът наближава — с което ни и утешава, — защото, ако часът наближава, мъките ще бъдат непоносими, но не и безкрайни по време, тъй като големият кръговрат на тази Вселена е към своя край? Ах, вие сте се досетили, но се боите да споменете името му, защото то е и вашето име, и вие се боите от него, но ако се боите от него, аз не ще се побоя и ще изрека това име колкото се може по-високо, та стомасите ви да се свият от страх, зъбите ви да загракат, докато ви прережат езиците, а кръвта ви да се вледени така, че очите ви да бъдат забулени от тъмна завеса… Това е нечестивият звяр, това е Антихристът!

И отново направи продължителна пауза. Присъстващите приличаха на мъртъвци. В цялата църква трепкаше единствено пламъкът на триножника, но и сенките, които той хвърляше, и те изглеждаха застинали. Чуваше се единствено слабото, задъхано дишане на Хорхе, който бършеше потта по челото си. После продължи:

— Или може би ще ми кажете: не, той още не е дошъл, къде са белезите за неговата поява? Невежа е този, който ще изрече тези слова! Та нали бедствията, предвестници на тази поява, стават пред очите ни, ден след ден, както в целия свят, така и в нашия малък манастир?… Казано е, че когато наближи времето, на запад ще се надигне един крал чужденец, властелин измамник, безбожник, човекоубиец, безчестен, жаден за злато, ловък хитрец, злосторник, враг на вярващите и преследващ вярващите. И когато той дойде, среброто не ще бъде ценено, ще се цени само златото! Знам, знам, вие, дето ме слушате, сега бързате да си направите сметката и да разберете дали този, за когото говоря, прилича на папата, на императора или на френския крал, или на когото си щете, за да можете да кажете: той е мой враг и аз съм на страната, която ще ми донесе изгода! Но аз не съм чак толкова наивен да ви посоча определен човек; когато се появява, Антихристът се появява у всички и за всички и всеки е част от него. Той ще бъде сред бандите разбойници, които ще плячкосват градове и цели краища, ще бъде във внезапните небесни поличби, където ще се появяват изведнъж дъги, рога и огньове, а в същото време ще заехтят мучащи гласове и морето ще започне да ври. Казано е, че хората и зверовете ще почнат да раждат змейове, но това означава, че сърцата ще се изпълнят с омраза и ще пораждат раздори; не се оглеждайте да търсите зверовете от миниатюрите по пергаментовите листове, които ви доставят такова удоволствие! Казано е, че младите невести ще родят деца, които ще притежават способността да говорят като възрастни, те ще бъдат вестители на това, че времената са назрели, и ще поискат да бъдат избити. Но не търсете из селата в долината, знаещите много деца вече бяха убити сред тези стени! И подобно на тия от пророчествата те бяха и четириногите деца, и призраците, и зародишите, които би трябвало да пророкуват още в утробите на майките, изричайки вълшебни заклинания. Знайте, всичко е писано! Писано е, че многобройни ще бъдат вълненията сред хората, сред народите, в църквите; че ще се надигнат престъпни пастири, извратени, презиращи, ненаситни, жадни за удоволствия, жадни за печалба, наслаждаващи се на празнословия, самохвалци, надменни, лакоми, нагли, потънали в сладострастие, стремящи се към суетна слава, врагове на Евангелието, готови да се откажат от тясната врата, да презрат истинското слово и ще ненавиждат всяка проява на милосърдие, не ще се разкайват за греховете си и поради това сред народите ще зацарят недоверие, омраза, престъпност, жестокост, завист, безразличие, кражба, пиянство, невъздържаност, похотливост, плътска любов, прелюбодеяние и всички други пороци. Ще изчезнат скръбта, смирението, миролюбието, бедността, състраданието, дарът на плача… Хайде, нима не виждате себе си всички вие, дето сте тук, монаси от манастира и властници, дошли отвън?

В последвалата пауза нещо изшумоля. Кардинал Бертрандо се размърда на стола си. В края на краищата, рекох си аз, Хорхе се проявяваше като голям проповедник, бичуваше своите събратя, но не проявяваше милост и към гостите. Какво ли не бих дал в тоя миг, за да разбера какво мислят Бернар или тлъстите авиньонци.

— И точно в този миг — точно в този миг — проехтя гласът на Хорхе — богохулникът Антихрист ще се появи отново на земята, тъй като иска да подражава на нашия Господ-Бог. Тогава (сиреч в наше време) ще бъдат пометени всички кралства, ще зацарят глад и бедност, ще има липса на жито, ще настъпят страшни люти зими. И чадата от това време (а то е нашето време) не ще имат кой да управлява имотите им и да пази в хамбарите храната и ще има да се мъчат по пазарите, където се купува и продава. Блажени ще бъдат тогава тези, които няма да са вече между живите или които живеят и ще съумеят да оцелеят! Тогава ще се появи синът на гибелта, врагът, който се перчи и самопрославя, и ще проявява какви ли не добродетели, за да измами цялата земя и да се наложи над праведните. Сирия ще се продъни вдън земя и ще оплаква своите чада. Киликия ще надигне глава, докато не се появи този, който е призван да я съди. Дъщерята на Вавилония ще се надигне от престола на своя блясък, за да пие от чашата на горчивината. Кападокия, Ликия и Ликаония ще превият гръб, защото цели тълпи ще бъдат пометени от покварата на тяхната престъпност. Навсякъде ще се появят станове на варвари и бойни колесници, за да сложат ръка на земите. В Армения, в Понт и във Витиния младенците ще загинат от меч, момичетата ще попаднат в плен, синове и дъщери ще вършат кръвосмешение, Писидия^[1], която се превъзнася от собствената си слава, ще бъде повалена, мечът ще разполови Финикия, Юдея ще навлече траурни одежди и ще се приготви за деня на своята гибел поради собственото си безчестие. Тогава навсякъде ще зацарят покруса и отчаяние, Антихристът ще завладее Запада и ще разруши всички пътища, ще държи в ръце меч и искрящ огън, и ще изгаря с ярост и пламък: богохулството ще бъде неговата сила, лъжата — негова ръка, дясната ръка ще носи разруха, лявата — мрак. Ето какви ще бъдат отличителните му белези: главата му ще бъде от пламтящ огън, дясното му око ще бъде налято с кръв, лявото му око ще бъде зелено като на котка и ще има две зеници, а клепачите му ще бъдат бели, долната му устна — дебела, бедрото му ще бъде мършаво, но стъпалата — големи, палецът — сплескан и удължен!

— Сякаш описва себе си — прошепна Уилям и се изхили. Това беше доста неприлично, но аз му благодарих, защото косата ми бе почнала да настръхва. Едва успях да се сдържа да не се разсмея с глас, като издух бузи и духнах през стиснатите си устни. В тишината, последвала последните слова на стареца, този шум се чу твърде отчетливо, но за щастие всички си рекоха, че някой я се е изкашлял, я е захлипал, я е почнал да изтръпва от ужас — всеки си имаше съвсем други грижи.

— Това е времето — продължи Хорхе, — когато ще зацари пълно безредие, децата ще вдигнат ръка срещу родителите си, съпругата Ще започне кроежи срещу съпруга си, съпругът ще дава под съд съпругата, господарите ще се отнасят нечовешки със слугите, а слугите ще престанат да се подчиняват на господарите, никой няма да уважава повече възрастните, юношите ще поискат властта, всички ще гледат на труда като на безполезна мъка, навсякъде ще звучат песни, прославящи слободията, порока, разюздаността на нравите. Ще последва огромна вълна от изнасилвания, прелюбодеяния, клетвопрестъпничества, грехове против природата, какви ли не злини, предсказания и магьосничества, в небето ще се появят летящи тела, сред добрите християни ще плъпнат лъжепророци, лъжеапостоли, покварени люде, измамници, магьосници, насилници, скъперници, клетвопрестъпници и фалшификатори, пастирите ще се превърнат на вълци, свещениците ще лъжат, монасите ще пожелават светските неща, бедните не ще се притичват на помощ на началниците, властниците ще бъдат безмилостни, праведните ще станат свидетели на неправди. Всички градове ще бъдат разтърсени от земетресения, навсякъде ще тръгнат болести, бурни ветрове ще надигнат земята, полята ще бъдат заразени, морето ще изпуска черна слуз, на луната ще станат нови, непознати досега явления, звездите ще се отклонят от обичайния си ход, други — неизвестни — ще започнат да браздят небето, лете ще вали сняг, а през зимата ще има страшни горещини. И ще настане времето на края и краят на времето… През първия ден в третия час на небесния свод ще проехти силен мощен глас, от север ще се зададе пурпурен облак, следван от гръм и мълнии, и над земята ще се излее дъжд от кръв. През втория ден земята ще бъде повдигната от мястото си и през небесните врати ще премине димът от голям огън. През третия ден земните бездни ще се разтърсят от четирите краища на Вселената. Небесният свод ще се разтвори, въздухът ще се изпълни със стълбове дим и ще вони на сяра до десетия час. Рано сутринта на четвъртия ден бездната ще се разтопи, ще се разнесат тътени и зданията ще рухнат. На петия ден в шестия час ще изчезнат светилата и слънцето, над света ще падне мрак до вечерта, като звездите и луната ще престанат да греят. На шестия ден в четвъртия час небесният свод ще се разцепи от изток на запад и ангелите ще могат да гледат земята през небесния процеп, а всички, които са на земята, ще могат да видят ангелите, които гледат от небето. Тогава всички хора ще се скрият в планините, за да избягат от погледа на праведните ангели. На седмия ден ще се появи Христос в сиянието на своя отец. И тогава ще бъдат съдени добрите и те ще се възнесат във вечното блаженство на плътта и душата. Но не за това ще размишлявате тази вечер, горделиви братя! Грешниците не ще видят зората на осмия ден, когато от изток ще се надигне сладък и нежен глас досред небето и ще се появи онзи ангел, който има власт над всички останали свети ангели, и всички ангели ще потеглят заедно с него, седнали на колесница от облаци, изпълнени с радост, и ще препускат бързо по въздуха, за да освободят избраните, които са повярвали, и всички заедно ще се радват, загдето този свят е бил разрушен! Но не на това трябва да се радваме ние тази вечер! А ще размишляваме върху словата, които Господ бог ще изрече, за да прогони тези, които не са заслужили избавление: махнете се далеч от мен, проклетници, във вечния огън, приготвен за вас от дявола и неговите слуги. Далеч от мен, слезте във външния мрак и в неугасимия огън! Аз ви дадох облик, а вие последвахте друг! Станахте слуги на друг господар, вървете да живеете с него в мрака, с него — змията, която не знае покой и скърца непрестанно със зъби! Дадох ви ухо да се вслушвате в Светото писание, а вие се вслушахте в словата на езичниците! Дадох ви уста, за да славословите Бога, а вие я използвахте за лъжите на поетите и загадките на певците! Дадох ви очи, за да гледате светлината на моите поучения, а вие ги използвахте, за да се взирате в мрака! Аз съм човешки съдия, но съм справедлив. Ще дам всекиму, каквото е заслужил. Бих искал да съм милосърден към вас, но не виждам масло във вашите светилници. Бих могъл да се смиля над вас, но светилниците ви са опушени. Махайте се… Така ще говори Господ бог. И ония… и може би ние ще слезем към вечните мъки. В името на Отца и Сина и Светаго Духа.

— Амин! — отвърнаха в един глас всички.

Монасите се запътиха към килиите си в колона по един, без да промълвят нито дума. Без да пожелаят да си поговорят, изчезнаха и миноритите, и хората на папата — всички гледаха да се уединят, да си почиват. Сърцето ми се сви.

— Да спим, Адсон — рече ми Уилям, докато се изкачвахме по стълбата на дома за поклонници. — Вечерта не е подходяща за обикаляне. На Бернар Ги може да му хрумне да изпревари края на света, като започне с нашите тела Утре трябва да отидем на утреня, защото веднага след това Микеле и останалите минорити ще потеглят.

— Дали и Бернар ще потегли заедно със своите пленници? — запитах го шепнешком.

— Той сигурно няма какво повече да прави тук. Ще гледа да изпревари Микеле в Авиньон, но така, че пристигането му да съвпадне с процеса срещу ключаря минорит, еретик и убиец. Кладата, на която ще бъде изгорен ключарят, трябва да освети като знамение първата среща на Микеле с папата.

— А какво ще стане със Салваторе… и с момичето?

— Салваторе ще придружи ключаря, защото трябва да бъде сввдетел на процеса срещу него. Възможно е в замяна на тази услуга Бернар да му подари живота. Може да го остави да избяга, после ще нареди да го убият. Или пък наистина ще го пусне, защото човек като Салваторе не представлява интерес за човек като Бернар. Кой знае, може да стане разбойник в горите на Лангдок…

— А момичето?

— Нали ти казах, тя вече е изгорено месо. Но ще изгори по-рано, по пътя, за назидание на някое малко селище на катари по крайбрежието. Чух, че Бернар трябвало да се срещне с колегата си Жак Фурние (запомни това име, засега праща на кладите албигойци, но се стреми по-нагоре); поставят ли на кладата една красива магьосница, това ще повдигне авторитета и славата и на двамата…

— Но не може ли да се направи нещо, за да бъдат спасени? — викнах аз. — Не може ли абатът да се намеси?

— За кого? В полза на ключаря, признал, че е престъпник? Или заради един клетник като Салваторе? Или имаш предвид момичето?

— А защо не? — осмелих се аз. — В края на краищата тя единствена от тримата е наистина невинна, вие знаете, че не е магьосница…

— А ти наистина ли мислиш, че абатът след всичко, дето се случи, ще пожелае да заложи останките от своя авторитет заради една магьосница?

— Но той пое отговорността да помогне на Убертино да избяга!

— Убертино е негов монах, при това не е обвинен в нищо. Защо си седнал да ми говориш глупости. Убертино е важна личност, Бернар би могъл да го убие само от засада.

— Значи ключарят беше прав; простите хорица плащат винаги за всички, включително и за тези, които говорят в тяхна полза, включително и за хора като Убертино и Микеле, които с проповедите си за покаяние са ги тласнали към бунт! — Бях се отчаял, дори не си давах сметка, че момичето не беше никакъв просещ монах, примамен от мистиката на Убертино. Но беше селянка и плащаше за нещо, с което нямаше нищо общо.

— Така е — отвърна тъжно Уилям. — И ако наистина се стремиш към искрица справедливост, ще ти кажа, че един ден големите кучета — папата и императорът, — за да се помирят, ще прегазят труповете на по-малките кучета, които са се сбили, служейки на единия или на другия. А с Микеле или с Убертино ще постъпят така, както сега се отнасят с твоето момиче.

Днес знам, че Уилям пророчестваше или по-точно разсъждаваше, изхождайки от принципите на естествената философия. Но тогава неговите пророчества, неговите силогизми не можаха да ме успокоят. Единственото, в което бях уверен, бе, че момичето ще бъде изгорено. Чувствах, че и аз имам вина, защото ми се струваше, че на кладата тя ще трябва да изкупи и греха, който бях извършил с нея.

Разхлипах се най-непристойно и се втурнах в килията си; тук цяла нощ хапах сламеника и вих от безсилие, защото не ми беше позволено дори да плача, зовейки името на любимата — така както правеха в рицарските романи, които бях чел с моите другари в Мелк.

Не знаех името на единствената земна любов в живота ми и не го узнах никога.