Умберто Еко
Името на розата (13)

Ден втори
ТРЕТИ ЧАС

Когато сме свидетели на свада между грубияни, Аймаро от Алесандрия прави намеци, а Адсон размишлява върху светостта и изпражненията на нечестивия. После Уилям и Адсон се връщат в скриптория, Уилям забелязва нещо интересно, води трети разговор за допустимостта на смеха, но в края на краищата не може да огледа където иска

 

Преди да се изкачим в скриптория, се отбихме в кухнята да се подкрепим, защото, откакто бяхме станали, не бяхме сложили залък в уста. Изпих паница топло мляко и се ободрих веднага. Голямото южно огнище пламтеше като в ковачница, във фурната печаха хляб. Двамина козари бяха донесли месото от току-що заклана овца. Сред готвачите зърнах Салваторе, който ми се усмихна с вълчата си уста. Забелязах също, че взе от една маса късчета от пиле, останали от предната вечер, и ги пробута скришом на козарите; те ги пъхнаха под кожусите си и се хилеха доволни. Но главният готвач ги видя и се скара на Салваторе.

— Ключарю, ключарю — рече му той, — ти трябва да се грижиш за имуществото на манастира, а не да го пилееш!

— И те са чада Божии — отвърна Салваторе. — Нали Иисус е казал да правим от негово име същото, което правим на тия младежи.

— Нечестиви монахо, пръдлив минорит неден! — викна му готвачът. — Да не се намираш при твоите дрипави събратя! За тия Божии чада ще се погрижи нашият милостив абат!

Салваторе помръкна, обърна се и му викна, кипящ от ярост:

— Не съм минорит! Аз съм монах на светаго Бенедикта! Говно си ти, мръсен богомил неден!

— Богомилка ще да е курвата, дето я одупваш нощем с еретичния си кулен, свиня такава! — кресна му готвачът.

Салваторе изблъска навън козарите, мина край нас и ни погледна смутено.

— Отче — рече той на Уилям, — защитавай твоя орден, който не е мой; кажи му, че чадата Францискови не са еретици! — После ми прошепна на ухото: — Оня лъже, Бог да го убие! — И се изплю.

Готвачът се затече, изблъска го грубо и затвори вратата.

— Отче — рече той почтително на Уилям, — не казах лоши думи за вашия орден и за светите люде, дето са в него. Говорех на тоя льжеминорит и лъжебенедиктинец, дето е ни рак, ни риба.

— Знам откъде идва — рече примирително Уилям. — Но сега той е монах като теб и ти трябва да го уважаваш като брат.

— Но той си пъха носа където не трябва, защото е закрилян от ключаря, та си въобразява, че той е ключарят. Прави каквото си ще и денем, и нощем!

— Защо пък нощем? — запита Уилям. Готвачът махна с ръка, сякаш да подчертае, че не иска да отваря дума за нечестиви дела. Уилям му зададе други въпроси и допи млякото си.

Любопитството ми се разпалваше все повече. Срещата с Убертино, приказките за миналото на Салваторе и на ключаря, все по-честите намеци за просещите монаси и еретиците минорити, които стигаха до ушите ми, нежеланието на Уилям да ми разкаже за Долчино… Постепенно започнах да си припомням някои неща. Така например, докато пътувахме, най-малко два пъти срещнахме шествие на самобичуващи се. Първия път местните хора гледаха на тях като на светци, при втората среща започнаха да подмятат, че били еретици. А ставаше дума за едни и същи хора. Вървяха из улиците на града. Двама по двама, с по парче плат около срамните места, не изпитваха никакъв свян. Всеки държеше в ръка кожен бич, самобичуваха се по раменете до кръв, лееха сълзи, сякаш виждаха с очите си мъките на Спасителя, и с песен, която приличаше на плач, призоваваха милостта Господня и помощта на Божията майка. Обикаляха църквите не само денем, но и нощем, със запалени свещи, посред зима, просваха се ничком пред олтарите, предшествани от свещеници със свещи и хоругви; сред тях имаше не само мъже и жени от простолюдието, но и благородни матрони, и търговци… Станахме свидетели на големи прояви на покаяние; тези, които бяха откраднали, връщаха присвоеното, други признаваха извършените от тях престъпления…

Но Уилям ги изгледа сурово и ми каза, че това не било истинско покаяние. Каза ми почти същото, което ми каза преди малко: времето на голямото пречистване чрез покаяние било отминало, а това, дето виждаме сега, било само начин, по който самите проповедници насочвали предаността на тълпите, за да не станат плячка на друг порив за покаяние, което било еретично и от което всички се страхували. Но аз все не успявах да доловя разликата, ако изобщо имаше такава. Мислех си, че разликата не се дължеше на проявите на едното или другото желание, а на отношението на църквата към едното и другото.

Спомних си спора с Убертино. Уилям без съмнение му подметна — опита се да му каже, — че между неговата мистична (и ортодоксална) вяра и неправоверната вяра на еретиците няма кой знае каква разлика. А Убертино се бе засегнал, защото смяташе, че вижда много добре разликата. Останах с впечатлението, че е различен именно защото е човек, който е в състояние да долови различията. Уилям пък се беше отказал от задълженията си като инквизитор, защото бе изгубил способността да разграничава. Затова не съумяваше да ми разкаже за този тайнствен Долчино. Щом е така (мислех си аз), очевидно Уилям се е лишил от Божията закрила, защото Бог не само ни учи да виждаме разликата, но така да се каже, дарява своите избраници с тази способност, Убертино и Киара от Монтефалко (която е била заобиколена от грешници) са си останали светци тъкмо защото са можели да разграничават. А светостта се състои именно в това и в нищо друго.

Но защо Уилям не можеше да разграничава? Нали беше с такъв остър ум, а колкото до природните явления, винаги съумяваше да долови и най-малката разлика и най-незначителната прилика между нещата… Докато размишлявах така, а Уилям допиваше млякото си, някой ни поздрави. Беше Аймаро от Алесандрия, с когото се бяхме запознали в скриптория, той ми бе направил впечатление с изписаната по лицето му гримаса — все се подхилваше, сякаш не можеше да се примири със суетата на човешките твари, но без да придава кой знае какво значение на тази всемирна трагедия.

— Е, брате Уилям, свикнахте ли вече с нашата бърлога на безумци?

— Струва ми се, че тук живеят хора, достойни за възхищение заради тяхната светост и ученост — отвърна предпазливо Уилям.

— Било е. Ама едно време, когато абатите са били абати, а библиотекарите — библиотекари. А сега сигурно сте забелязали, че там — и той посочи горния етаж — онзи полумъртъв немец с очи на слепец слуша почтително брътвежите на слепия испанец с очи на мъртвец, като че ли всяка сутрин трябва да очакваме пришествието на Антихриста, драскат по пергаментите, а постъпват много малко нови книги… Ние си седим тук, а в градовете хората работят… Едно време нашите манастири са управлявали света. А сега — сам виждате — императорът ни използва и праща тук своите приятели да се срещнат с неговите врагове (аз съм все пак осведомен за вашата мисия, монасите говорят, говорят, нямат друга работа), но рече ли да упражнява контрол над събитията в тази страна, си стои в градовете. Ние тук прибираме жито и отглеждаме кокошки, там хората разменят аршини коприна с ленени платове, ленените платове — с чували, пълни с различни подправки, и всичко това — срещу добри пари. Ние пазим нашето съкровище, а там трупат съкровища. И книги. При това по-хубави от нашите.

— Така е, в света наистина стават много нови неща. Но защо мислите, че за това е виновен абатът?

— Защото предаде библиотеката на чужденците и ръководи манастира така, сякаш е крепост, издигната, за да брани библиотеката. А един бенедиктински манастир в този италиански край би трябвало да бъде средище, където италианските работи да се решават от италианци. А какво правят днес италианците, след като нямат дори и папа? Търгуват, произвеждат и са по-богати от краля на Франция. Щом е така, нека и ние правим същото; щом можем да правим хубави книги, нека правим книги за университетите и да се заловим с това, което става там долу, в равнините; нямам предвид императора, казвам това с най-голямо уважение към вашата мисия, брате Уилям, имам предвид онова, дето вършат жителите на Болоня или Флоренция. Оттук бихме могли да упражняваме контрол над поклонниците и търговците, които отиват от Италия за Прованс и обратно. Нека отворим библиотеката за книгите на простонароден език; тогава тук ще дойдат и хора, дето вече не пишат на латински език. А ние сме надзиравани от група чужденци, които ръководят библиотеката така, сякаш Одийон е все още абат на Клюни…

— Но абатът е италианец — възрази Уилям.

— Тук никой не бръсне абата за нищо — отвърна Аймаро, като продължаваше да се хили. — Вместо глава на раменете си носи шкаф от библиотеката. Той е покварен. За да прави напук на папата, дава приют в манастира на просещите монаси… имам предвид ония, еретиците, братко, тия, дето излязоха от вашия пресвети орден… а за да достави удоволствие на императора, вика монаси от всички манастири от Севера, сякаш ние си нямаме изкусни преписвани или хора, владеещи гръцки и арабски, сякаш във Флоренция и Пиза няма да се намерят синове на богати и щедри търговци, които биха постъпили на драго сърце в ордена, ако орденът допринесе за силата и авторитета на бащата. Но тук гледат със снизхождение на светските неща само когато става дума да разрешат на немците… Господи боже мой, порази моя език, за да не разправям неща, които не бива да разправям…

— Нима в манастира стават неща, дето не бива да стават? — попита разсеяно Уилям, като си доля още мляко.

— И монасите са хора — изрече Аймаро. После добави: — Но тук по-малко в сравнение с другаде. Да сме наясно — това, дето казах, все едно, че не съм го казал.

— Много интересно — рече Уилям. — Това само ваше мнение ли е, или на мнозина други, които мислят като вас?

— На мнозина, на мнозина. На мнозина, които сега страдат заради нещастието, сполетяло клетия Аделмо, но ако в пропастта беше паднал някой, дето обикаля из библиотеката повече, отколкото трябва, нямаше да бъдат недоволни.

— Какво искате да кажете?

— Много се разприказвах. Тук — сигурно сте забелязали — говорим прекалено много. От една страна, никой вече не спазва правилото на мълчанието. От друга страна, го спазват дори повече, отколкото трябва. Тук вместо да говорят или мълчат, би трябвало да действат. В златното време на нашия орден работите са се оправяли така: ако някой абат не притежавал нужните качества, чаша отровено вино и готово — търси му заместник. Разбира се, брате Уилям, не ви разказах всичко това с намерение да подмятам разни неща по адрес на абата или на други събратя. Опазил ме Бог, за щастие порокът да клюкарствам не ми е присъщ. Но не бих желал абатът да ви е натоварил да разследвате мен или други, като Пачифико от Тиволи или Пиетро от Сант Албано. Нямаме нищо общо със случките в библиотеката. Но бихме искали да надзърнем малко повече в тях. Затова вие, дето сте изгорили толкова еретици, разбутайте това змийско гнездо.

— Не съм изгорил никого — отвърна рязко Уилям.

— Казах го ей така — рече Аймаро, като се ухили. — Наслука, брате Уилям, но си отваряйте очите нощем.

— А защо не и денем?

— Защото денем тук лекуват тялото с добри билки, а нощем възбуждат умовете с лоши треви. Не вярвайте, че Аделмо е бил бутнат от някого в пропастта или че нечии други ръце са потопили Венанций в кръвта. Тук някой просто не желае монасите сами да решават къде да ходят, какво да правят, какво да четат. И използва силите на пъкъла или на магьосниците, приятели на нечестивия, за да обърква умовете на любопитните…

— Да не би да имате предвид монаха билкар?

— Северин от Санкт Емеран е човек на място. Разбира се, и той е немец като Малахий… — И след като доказа още веднъж, че не желае да се занимава с клюки, Аймаро отиде да работи.

— Какво ли искаше да ни каже? — запитах аз.

— Всичко и нищо. В един манастир монасите винаги се борят помежду си, за да си осигурят власт над братството. Така е и в Мелк, но ти, може би защото си послушник, не си имал възможност да се увериш в това. В твоята страна да поемеш управлението на манастир значи да си извоюваш място, откъдето можеш да се свържеш пряко с императора. Тук обаче положението е различно; императорът е далеч дори и тогава, когато слиза до Рим. Няма никакъв двор, дори и папски. Но както сигурно си забелязал, тук на преден план излизат градовете.

— Разбира се, и това ме порази. В сравнение с моята страна тук, в Италия, градът е съвсем друго нещо… Той не е само място за живеене, той е място, където се вземат решения; всички са винаги по площадите, градските управници имат по-голяма власт от императора или папата. Всеки град е… нещо като отделно кралство.

— А кралете — това са търговците. Тяхното оръжие са парите. Тук, в Италия, ролята на парите е по-различна, отколкото в твоята или в моята страна. Там навсякъде има в обращение пари, но в живота все още преобладава размяната на стоки — кокошки или снопове жито, или сърп, или кола — а парите служат да си набавиш тези стоки. Сигурно си забелязал, че в италианските градове става обратното — стоките се използват за набавяне на пари. Затова и свещениците, и епископите, дори религиозните ордени — и те трябва да държат сметка за парите. Именно затова бунтът срещу властта се проявява като призив за бедност; срещу властта въстават тези, които са извън кръга на парите, и всеки призив за бедност е причина за толкова напрежение и спорове, и целият град — от епископа до магистрата, смята за свой враг всеки, дето прекалява с проповедите за бедност. На инквизиторите им замирисва на нечестивия там, където някой реагира срещу вонята от изпражненията на нечестивия. Това ще ти помогне да разбереш какво има предвид Аймаро. В златното време на бенедиктинския орден бенедиктинският манастир е бил мястото, откъдето пастирите са упражнявали контрол над паството вярващи. Аймаро държи да бъде възстановена традицията. Само че животът на паството се е променил и манастирът може да се върне към традицията (към своята едновремешна слава и власт) само ако приеме новите нрави на паството и сам той се промени. И понеже днес тук властта над паството се упражнява не с помощта на оръжието или с блясъка на ритуалите, а посредством парите, Аймаро иска и манастирът, и библиотеката да се превърнат в работилница, във фабрика за пари.

— А какво общо може да има това с престъпленията или с престъплението?

— Още не знам. Сега искам да се кача горе. Ела.

 

Монасите се бяха заловили за работа. В скриптория цареше тишина, но това не беше тишина, плод на творческия покой на душата. Беренгарий, който бе дошъл малко преди нас, ни посрещна смутено. Останалите монаси вдигнаха глави от своите ръкописи. Те знаеха, че сме тук, за да разкрием нещо, свързано с Венанций, техните погледи насочиха вниманието ни към една свободна маса под един прозорец, който гледаше към вътрешния осмоъгълен кладенец.

Въпреки че навън беше доста студено, температурата в скриптория беше приятна. Не случайно скрипторият се намираше над кухните, откъдето идеше топлина; пък и комините на двете пещи минаваха през колоните, на които се опираха двете виещи се стълби, разположени в западната и южната кула. До северната кула, в противоположния край на голямата зала, нямаше стълба, а голяма камина, където гореше огън, пръскащ приятна топлина. Подът беше настлан със слама, която приглушаваше стъпките ни. Най-слабо отоплено беше мястото около източната кула; имаше доста свободни места, затова ми направи впечатление, че всички монаси, които работеха, избягваха да сядат на масите, разположени в този ъгъл. Когато пък по-късно разбрах, че виещата се стълба покрай източната кула е единствената, която води не само надолу към трапезарията, но и нагоре — към библиотеката, почнах да се питам дали отоплението на залата не беше нарочно устроено така, че монасите да не изпитват голямо желание да надзъртат нататък, а на библиотекаря да му е по-удобно да надзирава входа за библиотеката. Но може би — подражавайки на моя учител — прекалявах с подозренията, защото веднага си рекох, че ако някой си е правил подобна сметка, тя не би била кой знае колко полезна лете, освен ако тогава (рекох си аз) слънцето тук грее най-силно и следователно всички ще избягват да идват насам.

Масата на клетия Венанций бе обърната с гръб към голямата камина и вероятно бе едно от най-желаните места. По онова време не бях прекарвал кой знае колко време в някой скрипторий, но по-късно голяма част от живота ми мина в тях, та знам каква мъка е за един преписван, писач на заглавия или учен да седи с часове зад масата през зимните дни; пръстите му, които държат перото, вкочанясват (дори при нормална температура, след шестчасова работа пръстите се вдървяват от страшната монашеска спазма, а палецът почва да боли, сякаш са го смачкали). Това обяснява защо по полетата на ръкописите често срещаме разни изречения, оставени от преписваните като знак за страдание от рода на: „Хвала Богу, скоро ще мръкне“, или „Ех, да имаше чаша хубаво вино!“, или пък „Днес е студено, светлината е слаба, този пергамент е влакнест, нещо не е в ред“. Или както казва една стара поговорка: три пръста държат перото, а се труди цялото тяло. И страда.

Но думата ми беше за масата на Венанций. Тя беше по-малка от другите — такива бяха всички маси, разположени около осмоъгълния двор и предназначени за учени — докато масите, пръснати под прозорците на външните стени, бяха по-големи — те бяха предназначени за преписвани и миниатюристи. Но и Венанций ползваше допълнителна поставка за книги, тъй като по всяка вероятност трябваше да прави справки и в ръкописи, заети от манастира, които се преписваха. Под масата имаше рафтове, където бяха натрупани неподвързани листове, и тъй като всички бяха на латински език, се досетих, че това трябва да бяха последните му преводи. Бяха написани не много старателно, не бяха страници за подвързване в книга, сигурно после щяха да бъдат поверени на преписван и миниатюрист. Затова не бяха лесни за четене. Сред листовете имаше няколко книги на гръцки. Друга книга на гръцки стоеше разтворена на поставката — очевидно това беше творбата, която Венанций бе превеждал в последните си дни. Тогава още не знаех гръцки език, но моят учител прочете заглавието и каза, че това са „Метаморфозите“ на Апулей — езическа басня, за която бях чувал да казват, че не била подходящо четиво за послушници.

— Защо Венанций превеждаше тази книга? — обърна се Уилям към Беренгарий, който стоеше до него.

— Този превод бе поръчан на манастира от синьора на Милано; срещу което манастирът ще се ползва с предимства при продажбата на вино, произведено в някои имоти на изток. — Беренгарий посочи с ръка някъде надалеч и побърза да добави: — Не мислете, че манастирът върши услуги на миряни срещу заплащане. Поръчителят на тази работа се застъпи този ценен гръцки ръкопис да ни бъде зает от дожа на Венеция, който пък го имал от византийския император; след като Венанций завършеше своята работа, щяхме да направим два преписа — един за синьора на Милано и един за нашата библиотека.

— Следователно тя няма нищо против да съхранява и езически басни — рече Уилям.

— Библиотеката съхранява свидетелства и за истината, и за прегрешението — рече някой зад нас. Беше Хорхе. Отново се смаях (но през следващите дни щях да се смайвам още) заради необичайния начин, по който този старец се появяваше внезапно, сякаш не го виждахме, а той виждаше нас. Мина ми през ума какво ли може да търси един слепец в скриптория, но после разбрах, че Хорхе бе навсякъде, из целия манастир. Идваше често в скриптория, сядаше на някой стол до камината и сякаш следеше всичко, каквото ставаше в залата. Веднъж го чух да пита високо, както си седеше на мястото: — Кой се изкачва по стълбата? — Въпросът бе отправен към Малахий, който се бе запътил към библиотеката; и той го чу, въпреки че сламата поглъщаше шума от стъпките. Всички монаси се отнасяха към него с голямо уважение, често се обръщаха към него, като му четяха на глас трудни за разбиране пасажи; съветваха се с него за някои бележки или пък искаха съвет как да изобразят някое животно или светец. Той втренчваше в пространството угасналите си очи, сякаш гледаше запечатани в паметта си страници, и отвръщаше, че лъжепророците са облечени като епископи, а от устата им излизат жаби, или пък им обясняваше с какви камъни трябва да бъдат украсени стените на небесния Ерусалим, или пък че аримаспите^[1] трябва да се изобразяват на картите близо до земите на свещеника Йоан, като препоръчваше да не прекаляват с техния чудовищен вид, за да не предизвикват интерес; достатъчно било да ги изобразяват като символи, да могат да бъдат разпознати, но не да привличат, а да предизвикват погнуса, дори присмех.

Веднъж чух да съветва един схоластик как да изтълкува рекапитулацията в текстовете на Тихоний според мисълта на свети Августин, та да се избегне донатистката ерес^[2]. Друг път чух да дава съвети как в тълкуванията еретиците да бъдат отличавани от схизматиците. На друг учен, който не знаеше какво да прави, каза коя книга трябва да търси в каталога на библиотеката, като спомена приблизително и страницата; при това го уверяваше, че библиотекарят сигурно щял да му я даде, тъй като била творба, вдъхновена от Бога. Веднъж го чух да казва, че еди-коя си книга не бивало да се търси; вярно е, била вписана в каталога, но била проядена от мишки още преди петдесет години и ако някой я докоснел сега, щяла да стане на прах. С една дума, той беше живата памет на библиотеката и душата на скриптория. Понякога, чувайки монасите да разговарят, им подвикваше:

— Побързайте да оставите свидетелства за истината, защото денят наближава! — И имаше предвид пришествието на Антихриста. — Библиотеката е свидетелство и за истината, и за прегрешението — рече Хорхе.

— Апулей от Мадаура наистина се е ползвал с името на вълшебник — рече Уилям. — Но под булото на своите измислици тази басня крие и добра поука, защото ни учи до каква степен човек плаща за собствените си грешки; а освен това мисля, че случката с човека, превърнат в магаре, намеква за метаморфозата на душата, изпадаща в грях.

— Възможно е — отвърна Хорхе.

— Едва сега разбирам защо Венанций по време на оня разговор, за който ми разказваше вчера, е проявявал такъв интерес към проблемите на комедията; защото и тези басни могат да бъдат причислени към комедиите на древните автори. И едните, и другите не разказват за действително съществуващите хора, както е в трагедиите, но, както казва Исидор, те са измислици: „Fabulaepoetae а fando nominaverunt quia поп sunt res factae sed tantum loquendo fictae…“^[3]

Отначало не разбрах защо Уилям се впусна в такава учена дискусия, и то с човек, който май не обичаше подобни теми; но отговорът на Хорхе ми подсказа колко хитро постъпи моят учител.

— Тогава ние не дискутирахме за комедиите, а само за това дали смехът е допустим или не — възрази намусеният Хорхе.

А аз се досетих, че вчера, когато Венанций отвори дума за този спор, Хорхе ни увери, че не си спомнял.

— Аха — рече небрежно Уилям, — аз пък си мислех, че сте говорили за лъжите на поетите и за остроумните гатанки…

— Ставаше дума за смеха — отвърна рязко Хорхе. — Езичниците са писали комедии, за да възбудят смях у зрителите, и не са постъпили правилно. Нашият Господ бог Иисус Христос не е разказвал нито комедии, нито басни, а само ясни притчи, които ни учат иносказателно как да си спечелим място в рая, амин.

— Питам се — обади се Уилям — защо сте такъв противник на мисълта, че Иисус може и да се е смял. Според мен смехът също като къпането е добър лек против лошото настроение и другите телесни болести и особено против меланхолията.

— Къпането е хубаво нещо — отвърна Хорхе, — сам Тома Аквински го препоръчва като средство за прогонване на тъгата, която може да се превърне в лоша страст, когато не е насочена против злина, която не може да бъде отстранена чрез смелост. Баните възстановяват равновесието на настроенията. Смехът разтърсва тялото, деформира чертите на лицето, превръща човека в подобие на маймуна.

— Маймуните не се смеят, смехът е присъщ на човека, той е белег за неговия разум — рече Уилям.

— Но и словото и то е белег за човешкия разум, а със словото може да се богохулства. Не всичко, което е присъщо на човека, трябва да се смята поначало за добро. Смехът е белег за глупост. Който се смее, не вярва в това, на което се смее, но не го и мрази. Следователно да се смееш на злото, означава, че не се готвиш да се бориш против него, а да се надсмиваш над доброто, означава да не признаваш силата, благодарение на която доброто само се разпространява. Затова уставът казва: „Decimus humilitatis gradus est si non sit facilis ac promptus in ricu quia scriptum est: stultus in risu exatat vocem suam.“^[4]

— Квинтилиан^[5] — прекъсна го моят учител — твърди, че смехът трябва да бъде изключен от панегирика, това е въпрос на достойнство, но трябва да се препоръчва в много други случаи, Тацит^[6] възхвалява иронията на Калпурний Пизон^[7], Плиний Млади писа: „Aliquando praeterea rido, jocor, ludo, homo sum.“^[8]

— Те са били езичници — възрази Хорхе. — Уставът казва: „Scurrilitates vero vel verba otiosa et risum moventia aeterna clausura in omnibus locis damnamus, et ad talia eloquia discipulum aperire os non permittimus.“^[9]

— Но след като словото Христово възтържествува по земята, Синесий от Кирена^[10] заяви, че Бог е съумял да съчетае хармонично комичното и трагичното, а Елий Спарциан^[11] казва за император Адриан, човек с възвишени нрави и природно християнска душа, че е съумял да съчетае мигове на веселие с мигове на сериозност. И накрай Авзоний^[12] препоръчва да се дозират умерено и сериозното, и веселото.

— Но Павлин Нолански^[13] и Климент Александрийски^[14] ни предупреждават да се пазим от подобни глупости, а Сулпиций Север^[15] казва, че никога никой не бил виждал свети Мартин нито обзет от гняв, нито да се смее.

— Но той припомня няколко остроумни отговора на светията — възрази Уилям.

— Те са били остроумни и мъдри, но не и смешни. Свети Ефрем^[16] е написал една паренеза против смеха на монасите, а в „De habitu et conversatione monachorum“^[17] се препоръчва да се избягват непристойните изрази, сякаш става дума за змийска отрова!

— Но Хилдеберт е казал: „Admitenda tibi joca sunt post seria quaedam, sed tamen et dignis ipsa gerenda modis.“^[18] Джон от Солсбъри^[19] разрешава сдържано веселие. И накрая, нека припомним Еклисиаста, откъдето цитирахте пасажа, отнасящ се за вашия устав, и където е казано, че смехът е присъщ на глупеца; но и там се допуска мълчаливият смях, присъщ на ведрата душа.

— Душата е ведра само когато съзерцава истината и се наслаждава от извършеното добро дело, а човек не се смее на истината и доброто. Затова Христос не се е смял. Смехът е източник на съмнения.

— Но понякога да се съмняваш е правилно.

— Не виждам защо. Когато човек изпитва съмнения, трябва да се обърне към някой авторитет, към някой свещеник или учен, така всяка причина за съмнение ще изчезне. Струва ми се, че сте натъпкан със съмнителни учения, като тия на парижките логици. Но свети Бернар се справи много добре със скопения Абелар^[20], който искаше да подчини всички проблеми на студената и безжизнена преценка на разум, неосветен от светите писания, и да отсъди „така е“ и „не е така“. Разбира се, който приеме тези крайно опасни схващания, ще цени и поведението на глупака, който се смее на това, за което трябва да се знае само единствената истина, казана веднъж завинаги. Като се смее, глупакът всъщност казва: „Бог не съществува.“

— Достопочтени Хорхе, мисля, че е несправедливо да наричате Абелар скопен, защото знаете, че той изпадна в това достойно за съжаление положение поради злобата на други хора…

— Заради греховете си. За сляпата си вяра в човешкия разум. Така вярата на простолюдието бе подложена на присмех, Божите тайнства бяха изпразнени от съдържание (или пък се опитаха да го сторят и тези, които се опитаха, бяха глупци), въпроси, отнасящи се до най-възвишени дела, бяха разглеждани най-безочливо, а отците, които смятаха, че тези въпроси е по-добре да бъдат премълчавани, отколкото решавани, бяха подложени на присмех.

— Не съм съгласен, достопочтени Хорхе. Бог иска ние да използваме нашия разум за много неясни въпроси, по които Светото писание ни дава пълна свобода да вземаме решение. А когато някой ви предлага да повярвате на определено съждение, вие първо трябва да размислите дали то е приемливо, защото нашият разум е дело Божие и което се харесва на нашия разум, не може да не се харесва и на Божия разум, за който знаем само това, до което стигаме благодарение на нашите разсъждения, по аналогия и често по пътя на отрицанието. Така че понякога и смехът може да бъде подходящо средство за подронване мнимия авторитет на някаква абсурдна мисъл, която бива отхвърлена от разума. Често пъти смехът е средство за объркване на злонамерените и за изтъкване на тяхната глупост. Разказват, че езичниците потопили свети Мавър^[21] във вряла вода, а той се оплакал, че водата била много студена; тогава владетелят езичник от глупост потопил пръст във водата, за да провери, и се изгорил. Чудесна проява на светеца мъченик, който осмял враговете на вярата. Хорхе се ухили.

— И в приказките на проповедниците се срещат много глупости. Потопеният във вряла вода светия страда заради Христос и сдържа виковете си, а не крои детски шеги на езичниците!

— Виждате ли? — рече Уилям. — Вие смятате, че тази случка е противна на разума и я определяте като смешна! Макар и мълчаливо, стискайки устни, вие се смеете на нещо и искате и аз да не го приемам за сериозно. Присмивате се на смеха, но се смеете.

Хорхе махна с ръка от досада.

— С тия игрословици за смеха ме въвличате в празни спорове. Но вие знаете, че Христос не се е смял.

— Не ми се вярва. Когато приканва фарисеите първи да хвърлят камък, когато пита чий е ликът върху монетата, когато си играе с думите и казва „Ти си камък“^[22], мисля, че казва остроумни приказки, и то за да обърка грешниците, да поддържа духа на своите последователи. Прибягва до остроумие и казвайки на Каяфа: „Ти го каза.“^[23] А Йероним, като коментира Йеремия, там, където Господ казва на Ерусалим „nudavi femora contra faciem tuam“, пояснява: „Sive nudabo et relevado femora et posteriora tua.“^[24] Следователно и Бог си служи с остроумни приказки, за да обърка тия, дето иска да накаже. Знаете много добре, че когато борбата между клюнийците и цистерцианците бе достигнала връхната си точка, първите, за да направят за посмешище другите, ги обвиниха, че не носели гащи. А в „Speculum stultoram“^[25] се разказва за магарето Брунело, което се пита какво ще стане, ако някоя нощ вятърът повдигне завивките и монахът си види срамотиите…

Монасите около нас се разсмяха, а Хорхе кипна.

— Въвличате моите събратя в някаква лудешка вакханалия. Знам, че францисканците, за да спечелят симпатиите на простолюдието, си служат с подобни щуротии, но във връзка с това ще ви напомня словата, които чух от един от вашите проповедници: „Tum podex carmen extulit horridulum.“^[26]

Забележката бе прекалено остра, Уилям прекали, а сега Хорхе го обвиняваше, че пърди през устата си. Попитах се дали с този рязък отговор старият монах не искаше да ни прикани да напуснем скриптория. Но Уилям, който малко преди това беше толкова борчески настроен, сега изведнъж стана по-нисък и от тревата.

— Моля ви да ме извините, достопочтени Хорхе — рече той. — Моята уста измени на мислите ми, не исках да проявя неуважение към вас. Може би сте прав, а аз съм сбъркал.

След тази изящна проява на смиреност Хорхе изръмжа нещо, което можеше да бъде израз и на доволство, и на прошка, и се върна на мястото си, а монасите, които по време на разговора постепенно се бяха струпали около нас, се разотидоха на работните си места. Уилям коленичи отново пред масата на Венанций и продължи да се рови сред книжата. Със смирения си отговор Уилям спечели няколко мига спокойствие. А това, което успя да види междувременно, му послужи за разследването през следващата нощ.

Но бяха наистина само няколко мига. Бенций побърза да се приближи към нас, като се престори, че когато бе дошъл да слуша разговора ни с Хорхе, е забравил стилото си на масата; прошепна на Уилям, че искал да му каже нещо много важно, и му определи среща зад баните. Каза му да излезе пръв, а той щял да дойде малко по-късно.

Уилям се поколеба, после повика Малахий, който от работното си място при каталога бе проследил цялата случка, и го помоли, като му напомни заръката на абата (при това наблягайки на тази своя привилегия) да постави някого да пази масата на Венанций; Уилям поясни, че ще бъде полезно за разследването, с което е натоварен, през целия ден, докато той не се върне отново, никой да не се доближава до масата. Изрече това на висок глас, защото така задължаваше не само Малахий да надзирава монасите, но и монасите да надзирават Малахий. На библиотекаря не му остана друго, освен да се съгласи, и ние с Уилям излязохме.

Докато прекосявахме градината на път за баните, които бяха до сградата на болницата, Уилям забеляза:

— Май на мнозина не им се ще да намеря нещо, което е върху или под масата на Венанций.

— За какво става дума?

— Мисля, че не го знаят и тези, на които не им се ще да го намеря.

— Значи ли това, че Бенций няма какво да ни разкаже и че иска само да ни накара да се отдалечим от скриптория?

— Ще разберем веднага — отвърна Уилям.

Малко след това Бенций дойде при нас.