Умберто Еко
Името на розата (27)

Ден четвърти
ПЪРВИ ЧАС

Когато Уилям принуждава първом Салваторе, а после и ключаря да разкрият миналото си. Северин намира откраднатите очила, Никола донася новите и Уилям с шест очи отива да разчете ръкописа на Венанций

 

Тъкмо излизахме, влезе Малахий. Нашето присъствие май му беше неприятно, та понечи да се върне. Северин го забеляза и го запита:

— Мен ли търсиш? Сигурно е за… — Но млъкна и ни изгледа.

Малахий направи едва забележимо движение, сякаш искаше да каже „За това ще говорим по-късно…“ Ние излизахме, той влизаше, та и тримата стояхме на прага. Малахий поясни, като да искаше да подчертае:

— Търсех брата билкар… Имам… главоболие.

— Сигурно е от застоялия въздух в библиотеката — рече със състрадателно добродушие Уилям. — Ще трябва да си правите инхалации.

Малахий размърда устни, като да искаше да добави нещо, но се отказа, наведе глава и влезе, а ние си тръгнахме.

— Какво ли търси при Северин? — запитах аз.

— Адсон — отвърна с раздразнение моят учител, — научи се да разсъждаваш със собствената си глава. — После промени темата. — А сега ще трябва да поразпитаме няколко души. Поне докато са още живи — добави той, оглеждайки платото. — И да не забравя: отсега нататък ще трябва да си отваряме очите, да внимаваме какво ядем и пием. Храна ще вземаш винаги от общата чиния, а за пиене ще си наливаш от стомната, от която вече са си наливали другите. След Беренгарий ние знаем най-много. Освен убиеца, разбира се.

— Кого ще разпитвате сега?

— Адсон — отвърна Уилям, — сигурно ти е направило впечатление, че тук най-интересното се случва нощем. Нощем умират хора, нощем някой обикаля из скриптория, нощем в манастира се промъкват жени… Има два манастира — един дневен и един нощен, и за нещастие май нощният е много по-любопитен от дневния. Затова за нас представлява интерес всеки, който обикаля нощем, включително и онзи мъж, когото си видял нощес с момичето. Възможно е случката с момичето да няма нищо общо с отровата, възможно е и обратното. Така или иначе, аз си имам едно наум за снощния мъж; той сигурно знае много неща за нощния живот в това свято място. И също като вълка в баснята — ето го, хей там.

И посочи Салваторе, който също ни беше забелязал. Видях, че се поколеба, сякаш искаше да избегне срещата с нас, и като че ли поспря, за да тръгне в обратна посока. Но само за миг. Очевидно бе разбрал, че няма как да не ни срещне, та продължи. Обърна се към нас с любезна усмивка и изрече мазно „Благословете“. Моят учител просто не го остави да довърши и го заговори рязко:

— Знаеш ли, че утре тук пристига Инквизицията? — запита го той. Салваторе явно не се зарадва на тази вест и запита почти шепнешком:

— Че какво ме засяга?

— И още как. Я по-добре кажи истината на мен, дето съм ти приятел и брат минорит, какъвто си бил и ти, отколкото да я разкажеш утре на ония, дето добре знаеш какви са.

Нападнат така, почти в упор, Салваторе реши да не се съпротивлява повече. Изгледа смирено Уилям, сякаш искаше да му каже, че е готов да отговори на всичките му въпроси.

— Нощес в кухнята е имало жена. Кой е бил с нея?

— Ах, жена, дето се продава като стока, нито е за света, нито е стока — изрече Салваторе.

— Не ме интересува дали е била свястно момиче, или не, искам да знам кой е бил с нея!

— Боже мой, колко са нечестиви жените! Мислят само как да примамят мъж… Уилям го сграбчи за расото.

— Кой беше с нея? Ти или ключарят?

Салваторе разбра, че няма как повече да лъже. И заразказва някакви чудновати приказки, от които успяхме — макар и трудно — да разберем, че той, за да се подмаже на ключаря, му доставял момичета от селото, като ги вкарвал нощем в манастира, ала не пожела да обясни как и откъде. Но се кълнеше, че правел това от добрина, и ни стана смешно, като намекна, че не извличал някаква полза за себе си, та момичето, след като задоволи ключаря, да позадоволи и него. Разказваше с мазни, двусмислени усмивки, намигаше ни, сякаш искаше да намекне, че разказва всичко това пред хора, вършещи подобни действия. И току ме поглеждаше изпод вежди, а аз не можех да му отвърна, както бих искал, защото чувствам, че ни свързва обща тайна, че съм негов съучастник и събрат по грях.

Уилям реши да заложи на карта всичко и го запита рязко:

— Откога знаеш Ремиджо? Преди или след като е бил с Долчино?

Салваторе коленичи пред него и започна да го моли със сълзи на очи да не го погубва, да го избави от Инквизицията. Уилям се закле тържествено, че няма да каже никому това, дето ще чуе от него, и Салваторе не се поколеба да издаде ключаря. Запознали се на Голата стена; и двамата били в бандата на Долчино, заедно избягали и постъпили в манастира в Казале, пак заедно се прехвърлили при клюнийските монаси. Фъфлеше, молеше за прошка, стана ясно, че от него няма какво повече да научим. Уилям реши, че най-добре ще бъде да разпита веднага Ремиджо, и пусна Салваторе, който побърза да се скрие в църквата.

Намерихме ключаря на другия край на манастира, при хамбарите — пазареше се с неколцина селяни от долината. Изгледа ни смутено, опита се да ни даде да разберем, че е много зает, но Уилям настоя да поговорят. Дотогава не бяхме имали кой знае колко работа с този човек — той се отнасяше любезно с нас, ние — с него. Сега Уилям се обърна към него така, както би постъпил към монах от собствения си орден. Ключарят се посмути от тази проява на доверие и отначало отговаряше доста предпазливо.

— Мисля — нали такава ти е и службата, — че понякога ти се налага да обикаляш из манастира и когато другите са си легнали — рече му Уилям.

— Зависи — отвърна Ремиджо, — понякога се налага да свърша това-онова, та трябва да крада и от съня си.

— А когато си оставал до късно, да си забелязал нещо, което да ни подскаже кой би могъл да обикаля из кухнята и библиотеката, без да има оправдателни причини като теб?

— Ако бях забелязал нещо, щях да уведомя абата.

— Правилно — съгласи се Уилям и промени темата. — Това село в долината не е много богато, нали?

— И да, и не — отвърна Ремиджо. — Там живеят пребендарии^[1], които са на служба към манастира; когато годината е плодородна, ние им даваме доста неща. Така например за празника на свети Иван получиха дванайсет модии малц, един кон, седем вола, един бик, четири юници, пет телета, двайсет овце, петнайсет свине, петдесет кокошки и седемнайсет кошера. А освен това двайсет пушени свине, двайсет и седем калъпа свинска мас, половин мярка мед, три мерки сапун, една рибарска мрежа…

— Добре, добре! — прекъсна го Уилям. — Но нали разбираш, от това не ми стана ясно какво е положението в селото, колцина от жителите му са пребендарии на манастира, колко земя притежава селянинът, който не е пребендарии…

— Е, щом питаш — отвърна Ремиджо, — знай, че едно семейство може да притежава и петдесет таволе земя.

— А колко е една тавола?

— Четири квадратни трабуки.

— Квадратни трабуки ли? Какво значи това?

— Един трабуко се равнява на 36 квадратни стъпки. Или осемстотин линейни трабуки правят една пиемонтийска миля. Имай предвид също, че едно семейство — по на юг — може да отглежда маслинени дървета, от които да получава най-малко половин мех зехтин.

— Половин мех ли?

— Да. Един мех се равнява на пет емини, а една емина се равнява на осем големи чаши.

— Ясно — отвърна унило моят учител. — Всяко село си има своите мерки. Вие например как мерите виното? На бокали ли?

— Или на рубии. Шест рубии правят една брента, а осем бренти — едно буренце. Или едно рубо се равнява на шест пинти от по два бокала.

— Мисля, че разбрах — отвърна примирен Уилям.

— Интересува ли те още нещо? — запита Ремиджо и както ми се стори, предизвикателно.

— Да! Питах те как живеят долу в равнината, защото днес размишлявах за проповедите на Умберто от Романс към жените и по-точно върху главата с наслов „За бедните жени в селата“, където казва, че те, поради това че са бедни, се поддават повече от другите жени на плътски изкушения, и твърди, че „peccant enim mortaliter, cum peccant cum quocumque laico, mortalius vero quando cum Clerico in sacis ordinibus constituto, maxime vero quando cum Religioso mundo mortuo“^[2]. Ти знаеш по-добре и от мен, че и в светите места като манастирите никога не липсват плътски изкушения. Питах се — нали си имаш работа с хората от селото — дали не си чувал някои монаси — не дай Бог — да са прелъстили някои момичета.

Въпреки че моят учител изричаше тия думи някак си между другото, читателят ще се досети какъв смут всяваха те у клетия ключар. Не знам дали пребледня, но ще кажа, че желанието ми да го видя пребледнял бе толкова силно, че видях как стана блед като платно.

— Ако знаех всичко, за което ме питаш, щях да го кажа на абата — отвърна смирено Ремиджо. — За всеки случай, ако, както предполагам, такива сведения са от полза за твоето дирене, узная ли нещо, ще ти го съобщя. Виж какво, първият ти въпрос ме накара да поразмисля… През нощта, когато загина клетият Аделмо, аз обикалях из двора… във връзка с една кокоша история… бях дочул, че нощем някакъв коняр ходел да краде в кокошарника… Та същата нощ ми се стори, че видях Беренгарий — но бях далеч, не мога да се закълна, че е бил той; беше се запътил към спалните помещения, вървеше край хоровата част на църквата, като да идваше откъм Зданието… Не се учудих, защото от доста време монасите говореха за Беренгарий… сигурно си дочул нещо…

— Не, продължавай.

— Какво да ти кажа… Подозираха, че Беренгарий се е поддал на страсти, неподходящи за един монах…

— Да не би да намекваш, че Беренгарий е имал някакви връзки с момичета от селото, както вече те запитах?

Ключарят се изкашля смутено, после се усмихна угоднически.

— Не, не… още по-нечестиви страсти…

— Значи ли това, че ако един монах се забавлява плътски с момичета от селото, се поддава на страсти, които подобават на сана му?

— Не съм казал такова нещо. Но ти твърдиш, че и пороците, и добродетелите се степенуват. Плътта може да съгреши според природата и… против природата.

— Значи искаш да кажеш, че Беренгарий се е поддал на плътски помисли към лица от мъжкия пол?

— Казвам само, че така говореха… Казвам ти го, за да ти докажа, че съм искрен и че имам най-добро желание…

— Благодаря ти. Съгласен съм с теб, че содомията е много по-тежко престъпление от други прояви на разврат, за които, искрено казано, не съм склонен да водя разследване…

— Това са жалки неща, ако и да се случват — отвърна философски ключарят.

— Жалки работи, Ремиджо. Всички сме грешни. Никога не ще се осмеля да търся сламката в очите на мой събрат, защото се боя, че в окото си имам греда. Но ще ти бъда благодарен за всички греди, които ще ми посочиш отсега нататък. Така ще се опираме на дебели, яки дънери, а ще оставим сламките да се носят из въздуха. На колко се равняваше един трабуке?

— На трийсет и шест квадратни стъпки. Не се безпокой. Искаш ли да знаеш нещо, идвай при мен. Можеш да разчиташ на мен като на верен приятел.

— Такъв те и смятам — натърти Уилям. — Убертино ми каза, че навремето си бил в моя орден. Никога няма да издам мой стар събрат, особено сега, когато очакваме да пристигне папска делегация начело е един голям инквизитор, известен с това, че е пратил на кладата мнозина от хората на Долчино. Та ти каза, че един трабуко имал трийсет и шест квадратни стъпки, така ли?

Ключарят не беше глупак. Реши, че няма повече смисъл да си играе на котка и мишка; още повече, след като разбра, че той е мишката.

— Брате Уилям — рече той, — разбирам, че знаеш много повече, отколкото можех да допусна. Не ме предавай и аз няма да те предам. Вярно е, и аз съм човек, и аз се поддавам на плътски изкушения. Салваторе ми каза, че или ти, или твоят послушник снощи сте ги заварили в кухнята. Уилям, ти си видял свят, знаеш, че и кардиналите в Авиньон, и те не са пример за добродетелност. Знам, не ме разпитваш за тия дребни, нищожни прегрешения. Ала се досещам, че си дочул нещо за моето минало. Подобно на мнозина минорити и аз съм се люшкал насам-нататък. Преди години повярвах в идеала за бедност, напуснах братството и се отдадох на скитнически живот. И аз като мнозина други повярвах на проповедите на Долчино. Не съм учен човек, подстриган съм за монах, но знам само едно — да отслужвам литургия. От богословие не разбирам кой знае колко. Й може би не съм способен да подкрепям никаква идея. Виждаш ли, навремето се опитах да се дигна на бунт срещу господарите, а сега им служа; в името на тукашния господар командвам хора като мен. Ние, простолюдието, нямаме кой знае какъв избор — или да се бунтуваме, или да изменяме.

— Понякога простите хорица схващат нещата по-ясно от учените — рече Уилям.

— Може би — отвърна ключарят и сви рамене. — Просто не мога да разбера защо тогава постъпих така. Виждаш ли, за Салваторе е обяснимо; той е от крепостните, детството му е било глад и болести… Долчино бе символ на бунт, на премахването на господарите. С мен беше друго, аз съм от градско семейство, не бях подтикван от глад. Беше нещо… просто не знам как да се изразя, като лудешки празник, като хубав карнавал… Там, в планините, при Долчино, преди да бъдем принудени да ядем месото на нашите загинали другари, преди толкова много наши другари да почнат да измират от лишения, че не успявахме да ги изядем и оставяхме труповете им на хищните птици и зверовете по склоновете на Ребело… а може и по това време… се чувстваме някак си свободни. Дотогава не знаех какво е свободата, проповедниците казваха: „Истината ще ви направи свободни.“ Чувстваме се свободни, мислехме, че това е истината. Мислехме, че всичко, каквото вършим, е правилно…

— Там ли започнахте… да се сношавате свободно с жени? — запитах аз; не знам защо постъпих така, но казаното от Убертино предната нощ, това, което прочетох в скриптория, и всичко, дето ми се беше случило, ме преследваше като кошмар. Уилям ме погледна с любопитство; навярно не очакваше, че ще проявя такава смелост и безсрамие. Ключарят ме изгледа, сякаш виждаше някакъв странен звяр.

— На Ребело — отвърна той — имаше хора, прекарали цялото си детство, десетина, че и повече души — братя и сестри, бащи и дъщери, наблъскани в една стая. Какво мислиш, че означаваше за тях новото положение? Правеха вече по свой избор това, което дотогава бяха правили по необходимост. Пък и нощем, когато се боиш да не се появят отнякъде вражеските войници и легнал на земята, се гушиш до съседа си, за да не ти е студено… Еретиците. Вие, младите монаси, дето идвате от някой замък и отивате направо в някой манастир, смятате, че това е начин на мислене, подбуден от демона. А то си е начин на живот и бе… и бе… просто една нова преживелица… Нямахме никакви господари, казваха ни, че Бог е с нас. Уилям, не искам да кажа, че сме били прави, нали виждаш, че съм тук, скоро се отказах от тях. Но никога не съм могъл да разбера вашите дискусии за бедността на Христа, за ползването, за правото… Вече ти казах, това беше голям карнавал, а по време на карнавала всичко се прави наопаки. Пък и човек остарява, не че помъдрява, но става лакомец. А тук съм лакомец. Можеш да осъдиш еретик, но можеш ли да съдиш лакомец?

— Достатъчно, Ремиджо — рече Уилям. — Не те разпитвам за това, дето е било някога, а за това, дето сее случило наскоро. Помогни ми, и аз няма да ти сторя зло. Не мога и не искам да те съдя. Но трябва да ми кажеш какво знаеш за станалото в манастира. Ти обикаляш доста — и денем, и нощем — из манастира, няма как да не знаеш нещо. Кой уби Венанций?

— Не знам, кълна ти се. Но знам кога умря и къде.

— Кога? Къде?

— Чакай да ти разкажа. Онази нощ, след повечерие, влязох в кухнята…

— Откъде? Защо?

— През вратата откъм градината. Имам си ключ, ковачите ми го направиха отдавна. Тази кухненска врата е единствената, дето не я залостват отвътре. А защо… няма значение, нали сам каза, че не искаш да ме обвиняваш за плътските ми слабости… — Усмихна се смутено. — Но не мисли, че прекарвам дните си в разврат… Онази нощ търсех храна за момичето, което Салваторе трябваше да вкара в манастира…

— Откъде?

— Ех, освен портала в зида има и други входове. Знае ги абатът, зная ги и аз… Но тогава момичето не дойде, накарах я да се върне именно поради това, дето разкрих и дето ще ти разкажа. Ето защо нощес се опитах да я накарам да дойде отново. Ако бяхте позакъснели, щяхте да се сблъскате с мен вместо със Салваторе; той ме предупреди, че в Зданието има хора, и аз се прибрах в килията си…

— А сега разкажи какво се случи през нощта в неделя срещу понеделник.

— Да. Влязох в кухнята и видях Венанций да лежи мъртъв на пода.

— В кухнята ли?

— Да, до водоема. Може би току-що бе слязъл от скриптория.

— Нямаше ли следи от борба?

— Не. Или по-точно до трупа имаше счупена чаша, а по пода — следи от вода.

— Откъде знаеш, че е било вода?

— Не знам. Просто си помислих, че е вода. Какво друго можеше да бъде?

Както ми поясни малко по-късно Уилям, тази чаша можеше да означава две различни неща. Или някой бе дал в кухнята на Венанций да изпие някаква отровна отвара, или клетникът вече е бил погълнал отровата (но къде и кога?) и е слязъл да уталожи или обзелата го изведнъж жажда, или някаква болка, изгаряща я червата, я езика му (защото езикът му сигурно е бил почернял, също като езика на Беренгарий).

Във всеки случай засега повече не можахме да научим. След като видял трупа, Ремиджо се изплашил, помислил какво да направи и решил да не прави нищо. Ако потърсел помощ, това значело да признае, че е обикалял през нощта из Зданието, пък и нямало да помогне на вече умрелия брат. Затова решил да не прави нищо, ами да изчака някои да открие трупа сутринта, след като отворят вратите. Изтичал да възпре Салваторе — той тъкмо вкарвал момичето в манастира, след което и той, и неговият съучастник отишли да спят, ако изобщо можело да се нарече спане тревожното будуване, в което прекарали до утреня. А по утреня, когато свинарите дошли да уведомят абата, Ремиджо бил уверен, че са открили трупа там, където го бил оставил той, та се смаял, когато разбрал, че са го намерили в делвата. Кой е измъкнал трупа от кухнята? Ремиджо не знаеше.

— Единствен Малахий има право да ходи свободно из Зданието — рече Уилям.

— Не, не може да е бил Малахий — възрази енергично ключарят. — Тоест не вярвам… Във всеки случай аз не съм ти казал нищо против Малахий…

— Бъди спокоен, каквото и да дължиш на Малахий. Знае ли нещо за теб?

— Да — изчерви се ключарят, — но не е казал нищо. На твое място бих обърнал внимание на Бенций. Поддържаше странни връзки с Беренгарий и Венанций… Но кълна ти се: друго не знам. Ако науча нещо, ще ти кажа.

— Засега достатъчно. Ако е нужно, пак ще те потърся.

Ключарят явно се успокои и отиде да си гледа работата; той се скара на селяните, загдето бяха преместили някакви чували със семена.

В този момент се появи Северен. Носеше очилата на Уилям, същите, дето ги бяха откраднали преди две нощи.

— Намерих ги в расото на Беренгарий — рече той. — Онзи ден ги видях на носа ти в скриптория. Твои са, нали?

— Слава Богу! — възкликна радостно Уилям. — Решихме два въпроса! Очилата ми се намериха, а сега зная със сигурност, че човекът, който ги открадна онази нощ в скриптория, е бил Беренгарий!

Едва изрекъл, ето че притича Никола от Моримондо с по-тържествуващ вид от този на Уилям. Носеше две готови лещи, монтирани в рамките.

— Уилям! — викна той. — Сам успях да ги направя, готови са, мисля, че всичко е наред!

После видя, че Уилям си бе сложил други очила, и остана като вцепенен. Уилям не искаше да го обижда, свали старите очила и опита новите.

— Тези са по-добри — рече той. — Ще пазя старите за всеки случай, а занапред ще нося твоите. — После ми каза: — Адсон, ще отида в килията си да прочета ония документи. Най-после! Почакай ме някъде. А на вас, скъпи братя, на вас сърдечно благодаря.

Удари третият час и отидох в хора, за да пея заедно с другите химна, псалмите и Кирие елейсон^[3]. Другите се молеха за душата на мъртвия Беренгарий. Аз благодарях на Бога за това, че ни помогна да намерим не един, а два чифта очила.

Успокоих се, забравих всички лоши неща, които бях видял и чул, и задрямах; събудих се едва когато службата свърши. Сетих се, че през нощта не бях мигнал, а когато си помислих, че бях изразходил и не малко сили, се смутих. И щом излязох навън, в мислите ми отново взе превес споменът за момичето.

Опитах се да се поразсея и закрачих бързо по платото. Имах лек световъртеж. Удрях вкочанените си ръце. Потупвах с крака. Още ми се спеше, но въпреки това се чувствам бодър и жизнерадостен. Не можех да разбера какво става с мен.