Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 153 гласа)

Информация

Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
АвторУмберто Еко
Създаден
Италия
Първо издание1980 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанристорически роман, криминален роман
Страници534
НачалоON AUGUST 16, 1968, I WAS HANDED A BOOK WRITTEN BY A CERTAIN Abbe Vallet, Le Manuscrit de Dom Adson de Melk, traduit en francais d'apres l'edition de Dom J. Mabillon (Aux Presses de l'Abbaye de la Source, Paris, 1842).
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

Ден трети
ПРЕЗ НОЩТА

Когато съкрушеният Адсон се изповядва пред Уилям и размишлява за ролята на жената за сътворението, но после открива трупа на мъж

 

Дойдох на себе си; някой ми мокреше лицето. Беше брат Уилям, носеше светилник, беше подложил нещо под главата ми.

— Какво се е случило, Адсон? — запита той. — Нима си тръгнал нощем да крадеш огризки в кухнята?

И така, Уилям се събудил, потърсил ме — за какво, вече не помня, и като не ме намерил, си рекъл, че може да съм отишъл на своя глава в библиотеката. Когато се доближил до Зданието откъм кухнята, зърнал някаква сянка, която се шмугнала от вратата накъм градината (било момичето, то бързало да се измъкне, може би е чуло, че някой се приближава). Опитал се да разбере кой е и да го проследи, но той (или по-точно това, което за него било сянка) тръгнал към стената и изчезнал. Тогава Уилям — след като поогледал наоколо — влязъл в кухнята и ме намерил в безсъзнание.

Когато, все още обзет от ужас, му споменах за вързопа със сърцето и изфъфлих, че е извършено още едно престъпление, той се разсмя:

— Адсон, може ли човек да има такова голямо сърце? Това е сърце на крава или на вол, нали тъкмо днес заклаха цяло говедо! Я по-добре ми обясни как е попаднало у теб?

А аз, разяждан от угризения, замаян от изживения ужас, изведнъж се разридах и го помолих да ми разреши да се изповядам пред него. Той се съгласи и аз му разказах всичко, без да премълча нищо.

Брат Уилям ме изслуша сериозно, но с отсянка на снизхождение. Когато млъкнах, той стана сериозен и ми рече:

— Адсон, ти несъмнено си съгрешил; престъпил си заповедта да не се съвкупяваш, нарушил си задълженията си като послушник. Оправдава те това, че си изпаднал в положение, на което не би устоял и някой от отците в пустинята. А за жената като източник на лъст е писано достатъчно в Светото писание. В Еклисиаста е казано, че приказките на жената са като пламтящ огън, а в Притчите[1] е казано, че жена прелюбодейка улавя многоценна душа и мнозина юнаци са убити от нея. А Еклисиастът продължава: и намерих, че по-горчива от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка, ръцете й — окови. Други пък са казали, че тя е ладия на демона. Драги ми Адсон, след като изяснихме това, все пак не съм убеден, че Бог е пожелал да сътвори такова нечестиво същество, без да го дари с някаква добродетел. И не мога да не размишлявам за обстоятелството, че той е благоволил да я удостои с много привилегии и ценни качества, поне три от които са от големи по-големи. Той е сътворил мъжа на този долен свят от кал, а по-късно — жената, и то в рая, от благородна човешка плът. И не я е сътворил от краката или от вътрешностите на тялото Адамово, ами от реброто. Второ. Господ, който може всичко, би могъл да се въплъти направо по чудодеен начин в някой човек, а вместо това си е избрал като обител утробата на жена, което показва, че тя не е чак толкова нечестива. А когато се появил след възкресението, се е появил пред жена. И най-сетне, нито един мъж няма да царува в небесните селения; царица ще бъде жена, която никога не е съгрешила. И щом Господ е бил толкова внимателен към самата Ева и нейните дъщери, какво необичайно има в това, че и ние се чувстваме привлечени от изяществото и благородството на този пол? Едно ще ти кажа, Адсон: не го прави повече, но не е чак толкова страшно, че си се поддал на изкушението да го сториш. Пък и това, че един монах поне веднъж в живота си е задоволил плътската си страст, та един ден да прояви снизхождение и разбиране към грешниците, на които ще даде съвет и утеха… е добре, драги ми Адсон, това не е нещо, което да пожелаем да стане, преди да се е случило, но не бива и да прекаляваме с порицания, след като е станало. Затуй върви си с Бога и да не говорим повече. Да не прекаляваме с размисли над нещо, което е по-добре да забравиш, ако успееш. — И тук ми се стори, че гласът му попритихна сякаш от вътрешно вълнение. — Хайде да обсъдим смисъла на станалото тази нощ. Кое беше това момиче, с кого имаше среща?

— Не знам, не видях и мъжа, който беше с нея — отвърнах.

— Но по редица сигурни улики можем да се досетим кой може да е бил. Бил е преди всичко грозен и стар; една девойка не отива драговолно при такъв мъж, особено ако, както твърдиш, е и красавица, макар, жребче мое, да мисля, че ти си готов да наречеш вкусна всяка храна.

— Защо пък грозен и стар?

— Защото девойката не се е срещнала с него от любов, а за вързоп карантия. Сигурно е момиче от селото, което може би не за пръв път се отдава от глад на някой сластолюбив монах, а в замяна получава нещо за хапване — за себе си и за семейството.

— Блудница значи! — възкликнах ужасен.

— Бедна селянка, Адсон. Може да има и братчета, които трябва да храни. Ако можеше, би се отдала от любов, а не за да спечели нещо. Както е сторила тази нощ. Нали ми каза, че те е нарекла млад и хубав, че ти е дала безплатно и от любов всичко, което би дала другиму срещу някое волско сърце и парче дроб. И е изпитала такова благородство и облекчение, задето ти се е отдала безплатно, че е избягала, без да вземе нищо в замяна. Ето защо мисля, че другият, с когото те е сравнявала, не е бил нито млад, нито хубавец!

Признавам, макар да продължавам да се разкайвам дълбоко, това обяснение ме изпълни с нежна гордост, но си замълчах и моят учител продължи:

— Тоя грозен дъртак сигурно има възможност да слиза в селото и да се свързва със селяните, понеже такава му е службата. Сигурно знае как се влиза и излиза през зида, знаел е и в коя кухня има от тази карантия (на другия ден щяха да кажат, че вратата е била оставена отворена и през нея се е промъкнало куче, което е изяло всичко). Сигурно е и скъперник и е бил заинтересован кухнята да не бъде лишена от по-ценни продукти, иначе щеше да й даде я пържола, я нещо още по-вкусно. Виждаш как образът на непознатия започва да се очертава все по-ясно и че всички тези белези ни насочват към човек, който не бих се страхувал да кажа, че е Ремиджо от Вараджине, нашият ключар. А ако съм сбъркал, става дума за нашия тайнствен Салваторе, който освен това, бидейки от тоя край, умее да говори доста добре с местните хора и знае как да убеди една девойка да стори това, което е искал да я накара да стори, ако ти не се бе появил.

— Така е — рекох аз, — но каква е ползата, че го знаем?

— Никаква. Това е — отвърна Уилям. — Тази случка може да има, а може и да няма връзка с престъпленията, с които сме се заловили. От друга страна, ако ключарят е бил с Долчино, двете неща се обясняват взаимно. Знаем също, че нощем този манастир става средище на много събития. А дали нашият ключар или Салваторе, които обикалят така свободно в мрака из манастира, не знаят повече от това, което явно премълчават?

— Ще ни кажат ли на нас?

— Не, ако се отнасяме към тях състрадателно, като се правим, че не знаем техните грехове. Но ако наистина се наложи да узнаем нещо, имаме начин да ги накараме да говорят. С други думи, ако стане нужда, ключарят или Салваторе са в наши ръце и Бог ще ни прости този грях, след като прощава толкова други грехове — рече той и ме погледна лукаво, а аз не дръзнах да разсъждавам позволени ли бяха намеренията му, или не.

— А сега ще трябва да си легнем, защото след час ще бие за утреня. Клети ми Адсон, ти още не си се успокоил, още се тревожиш заради сторения грях… Нищо не успокоява душата така, както едно посещение на църквата. Аз ти простих греха, ама знае ли човек. Я по-добре иди и попитай Бога. — И ме потупа здравата по главата — не можах да разбера дали бе проява на мъжка симпатия, или на това, че ми прощаваше. А може би (тогава ми хрумна и тази греховна мисъл!) бе и проява на благородна завист — нали беше човек, жадуващ за нови, ярки преживявания.

Тръгнахме към църквата по обичайния път; постарах се да го измина колкото се може по-бързо, защото тази нощ всички тия кости ми напомняха още по-отчетливо, че и аз ще се превърна в пепел, напомняха ми и безумието на моите плътски пориви.

Като се озовахме в кораба, забелязахме някаква сянка пред главния олтар. Рекох си, че е Убертино. А се оказа, че е Алинардо, който отначало не ни разпозна. Каза, че вече не го хващал сън, затова решил да прекара нощта в молитви за изчезналия млад монах (не можеше да си припомни дори името му). Молел се за душата му — в случай, че е умрял, и за тялото му — в случай, че лежал някъде сам и болен.

— Много хора умряха — рече той, — много… Но така е записано и в книгата на апостола. С първата тръба се появи град, при втората тръба третата част от морето стана на кръв — нали намерихте единия в градушката, а другия — в кръв… Третата тръба предупреждава, че звезда, горяща като светило, ще падне върху третата част на реките и върху водните извори. Казвам ви — така е изчезнал третият брат. Бойте се за четвъртия, защото ще бъде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите, та ще настане почти пълен мрак…

Докато излизахме от кораба, Уилям се запита дали в думите на стареца нямаше нещо вярно.

— Но — възразих аз — това би означавало, че някакъв зловещ ум, водейки се по Апокалипсиса, е замислил убийството и на тримата, ако разбира се, допуснем, че и Беренгарий е умрял. А нали знаем, че Аделмо е умрял по своя воля…

— Така е — рече Уилям, — но същият зловещ или болен ум би могъл да се подсети от смъртта на Аделмо и да уреди символично гибелта на другите двама. Ако е така, Беренгарий трябва да се намира в някоя река или в някой извор. Но в манастира няма нито река, нито извор, поне не такива, че човек да се удави или да бъде удавен…

— Има само бани — подхвърлих съвсем случайно.

— Адсон! — възкликна Уилям, — Това е идея, знаеш ли? Баните!

— Сигурно са ги огледали…

— Сутринта, когато слугите търсеха, видях, че отвориха вратата на сградата, огледаха я, но без да я претърсят из основи; явно не са мислели, че ще трябва да търсят нещо, което е прикрито старателно, очаквали са да се натъкнат на труп, оставен демонстративно някъде, също като трупа на Венанций в делвата… Хайде да отидем да хвърлим един поглед; още не се е развиделило, но нашият светилник явно няма намерение да изгасне.

Така и направихме. Отворихме с лекота вратата на баните, които бяха долепени до болницата, Вътре бяха наредени вани — не помня колко, — отделени една от друга с големи завеси. В определения от правилника ден монасите се къпеха в тях, а Северин ги използваше за лечебни цели, тъй като няма по-добро средство за успокояване на тялото и ума от една баня. В ъгъла имаше огнище за подгряване на вода. Пепелта в него беше още топла, а пред него бе оставен обърнат казан. В другия ъгъл имаше чешма за точене на вода.

Огледахме първите вани — бяха празни. Последната вана, закрита със завеса, беше пълна с вода, а край нея бе захвърлено расо. На пръв поглед, след като се доближихме с нашия светилник, повърхността на водата ни се стори чиста; но щом я осветихме добре, зърнахме на дъното някакво бездушно човешко тяло. Извадихме го внимателно — беше Беренгарий. Лицето му, каза Уилям, наистина приличаше на лице на удавник. То беше подпухнало. Омекналото белезникаво неокосмено тяло приличаше на тяло на жена; изключение правеше неприличната гледка на отпуснатите срамни части. Изчервих се, после изтръпнах. Прекръстих се, а в това време Уилям благослови трупа.

Бележки

[1] Притчи Соломонови — книга от старозаветния дял на Библията; представлява сборник от житейски и религиозни мъдрости.