Умберто Еко
Името на розата (25)

Ден трети
ПРЕЗ НОЩТА

Когато съкрушеният Адсон се изповядва пред Уилям и размишлява за ролята на жената за сътворението, но после открива трупа на мъж

Дойдох на себе си; някой ми мокреше лицето. Беше брат Уилям, носеше светилник, беше подложил нещо под главата ми.

— Какво се е случило, Адсон? — запита той. — Нима си тръгнал нощем да крадеш огризки в кухнята?

И така, Уилям се събудил, потърсил ме — за какво, вече не помня, и като не ме намерил, си рекъл, че може да съм отишъл на своя глава в библиотеката. Когато се доближил до Зданието откъм кухнята, зърнал някаква сянка, която се шмугнала от вратата накъм градината (било момичето, то бързало да се измъкне, може би е чуло, че някой се приближава). Опитал се да разбере кой е и да го проследи, но той (или по-точно това, което за него било сянка) тръгнал към стената и изчезнал. Тогава Уилям — след като поогледал наоколо — влязъл в кухнята и ме намерил в безсъзнание.

Когато, все още обзет от ужас, му споменах за вързопа със сърцето и изфъфлих, че е извършено още едно престъпление, той се разсмя:

— Адсон, може ли човек да има такова голямо сърце? Това е сърце на крава или на вол, нали тъкмо днес заклаха цяло говедо! Я по-добре ми обясни как е попаднало у теб?

А аз, разяждан от угризения, замаян от изживения ужас, изведнъж се разридах и го помолих да ми разреши да се изповядам пред него. Той се съгласи и аз му разказах всичко, без да премълча нищо.

Брат Уилям ме изслуша сериозно, но с отсянка на снизхождение. Когато млъкнах, той стана сериозен и ми рече:

— Адсон, ти несъмнено си съгрешил; престъпил си заповедта да не се съвкупяваш, нарушил си задълженията си като послушник. Оправдава те това, че си изпаднал в положение, на което не би устоял и някой от отците в пустинята. А за жената като източник на лъст е писано достатъчно в Светото писание. В Еклисиаста е казано, че приказките на жената са като пламтящ огън, а в Притчите^[1] е казано, че жена прелюбодейка улавя многоценна душа и мнозина юнаци са убити от нея. А Еклисиастът продължава: и намерих, че по-горчива от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка, ръцете й — окови. Други пък са казали, че тя е ладия на демона. Драги ми Адсон, след като изяснихме това, все пак не съм убеден, че Бог е пожелал да сътвори такова нечестиво същество, без да го дари с някаква добродетел. И не мога да не размишлявам за обстоятелството, че той е благоволил да я удостои с много привилегии и ценни качества, поне три от които са от големи по-големи. Той е сътворил мъжа на този долен свят от кал, а по-късно — жената, и то в рая, от благородна човешка плът. И не я е сътворил от краката или от вътрешностите на тялото Адамово, ами от реброто. Второ. Господ, който може всичко, би могъл да се въплъти направо по чудодеен начин в някой човек, а вместо това си е избрал като обител утробата на жена, което показва, че тя не е чак толкова нечестива. А когато се появил след възкресението, се е появил пред жена. И най-сетне, нито един мъж няма да царува в небесните селения; царица ще бъде жена, която никога не е съгрешила. И щом Господ е бил толкова внимателен към самата Ева и нейните дъщери, какво необичайно има в това, че и ние се чувстваме привлечени от изяществото и благородството на този пол? Едно ще ти кажа, Адсон: не го прави повече, но не е чак толкова страшно, че си се поддал на изкушението да го сториш. Пък и това, че един монах поне веднъж в живота си е задоволил плътската си страст, та един ден да прояви снизхождение и разбиране към грешниците, на които ще даде съвет и утеха… е добре, драги ми Адсон, това не е нещо, което да пожелаем да стане, преди да се е случило, но не бива и да прекаляваме с порицания, след като е станало. Затуй върви си с Бога и да не говорим повече. Да не прекаляваме с размисли над нещо, което е по-добре да забравиш, ако успееш. — И тук ми се стори, че гласът му попритихна сякаш от вътрешно вълнение. — Хайде да обсъдим смисъла на станалото тази нощ. Кое беше това момиче, с кого имаше среща?

— Не знам, не видях и мъжа, който беше с нея — отвърнах.

— Но по редица сигурни улики можем да се досетим кой може да е бил. Бил е преди всичко грозен и стар; една девойка не отива драговолно при такъв мъж, особено ако, както твърдиш, е и красавица, макар, жребче мое, да мисля, че ти си готов да наречеш вкусна всяка храна.

— Защо пък грозен и стар?

— Защото девойката не се е срещнала с него от любов, а за вързоп карантия. Сигурно е момиче от селото, което може би не за пръв път се отдава от глад на някой сластолюбив монах, а в замяна получава нещо за хапване — за себе си и за семейството.

— Блудница значи! — възкликнах ужасен.

— Бедна селянка, Адсон. Може да има и братчета, които трябва да храни. Ако можеше, би се отдала от любов, а не за да спечели нещо. Както е сторила тази нощ. Нали ми каза, че те е нарекла млад и хубав, че ти е дала безплатно и от любов всичко, което би дала другиму срещу някое волско сърце и парче дроб. И е изпитала такова благородство и облекчение, задето ти се е отдала безплатно, че е избягала, без да вземе нищо в замяна. Ето защо мисля, че другият, с когото те е сравнявала, не е бил нито млад, нито хубавец!

Признавам, макар да продължавам да се разкайвам дълбоко, това обяснение ме изпълни с нежна гордост, но си замълчах и моят учител продължи:

— Тоя грозен дъртак сигурно има възможност да слиза в селото и да се свързва със селяните, понеже такава му е службата. Сигурно знае как се влиза и излиза през зида, знаел е и в коя кухня има от тази карантия (на другия ден щяха да кажат, че вратата е била оставена отворена и през нея се е промъкнало куче, което е изяло всичко). Сигурно е и скъперник и е бил заинтересован кухнята да не бъде лишена от по-ценни продукти, иначе щеше да й даде я пържола, я нещо още по-вкусно. Виждаш как образът на непознатия започва да се очертава все по-ясно и че всички тези белези ни насочват към човек, който не бих се страхувал да кажа, че е Ремиджо от Вараджине, нашият ключар. А ако съм сбъркал, става дума за нашия тайнствен Салваторе, който освен това, бидейки от тоя край, умее да говори доста добре с местните хора и знае как да убеди една девойка да стори това, което е искал да я накара да стори, ако ти не се бе появил.

— Така е — рекох аз, — но каква е ползата, че го знаем?

— Никаква. Това е — отвърна Уилям. — Тази случка може да има, а може и да няма връзка с престъпленията, с които сме се заловили. От друга страна, ако ключарят е бил с Долчино, двете неща се обясняват взаимно. Знаем също, че нощем този манастир става средище на много събития. А дали нашият ключар или Салваторе, които обикалят така свободно в мрака из манастира, не знаят повече от това, което явно премълчават?

— Ще ни кажат ли на нас?

— Не, ако се отнасяме към тях състрадателно, като се правим, че не знаем техните грехове. Но ако наистина се наложи да узнаем нещо, имаме начин да ги накараме да говорят. С други думи, ако стане нужда, ключарят или Салваторе са в наши ръце и Бог ще ни прости този грях, след като прощава толкова други грехове — рече той и ме погледна лукаво, а аз не дръзнах да разсъждавам позволени ли бяха намеренията му, или не.

— А сега ще трябва да си легнем, защото след час ще бие за утреня. Клети ми Адсон, ти още не си се успокоил, още се тревожиш заради сторения грях… Нищо не успокоява душата така, както едно посещение на църквата. Аз ти простих греха, ама знае ли човек. Я по-добре иди и попитай Бога. — И ме потупа здравата по главата — не можах да разбера дали бе проява на мъжка симпатия, или на това, че ми прощаваше. А може би (тогава ми хрумна и тази греховна мисъл!) бе и проява на благородна завист — нали беше човек, жадуващ за нови, ярки преживявания.

Тръгнахме към църквата по обичайния път; постарах се да го измина колкото се може по-бързо, защото тази нощ всички тия кости ми напомняха още по-отчетливо, че и аз ще се превърна в пепел, напомняха ми и безумието на моите плътски пориви.

Като се озовахме в кораба, забелязахме някаква сянка пред главния олтар. Рекох си, че е Убертино. А се оказа, че е Алинардо, който отначало не ни разпозна. Каза, че вече не го хващал сън, затова решил да прекара нощта в молитви за изчезналия млад монах (не можеше да си припомни дори името му). Молел се за душата му — в случай, че е умрял, и за тялото му — в случай, че лежал някъде сам и болен.

— Много хора умряха — рече той, — много… Но така е записано и в книгата на апостола. С първата тръба се появи град, при втората тръба третата част от морето стана на кръв — нали намерихте единия в градушката, а другия — в кръв… Третата тръба предупреждава, че звезда, горяща като светило, ще падне върху третата част на реките и върху водните извори. Казвам ви — така е изчезнал третият брат. Бойте се за четвъртия, защото ще бъде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите, та ще настане почти пълен мрак…

Докато излизахме от кораба, Уилям се запита дали в думите на стареца нямаше нещо вярно.

— Но — възразих аз — това би означавало, че някакъв зловещ ум, водейки се по Апокалипсиса, е замислил убийството и на тримата, ако разбира се, допуснем, че и Беренгарий е умрял. А нали знаем, че Аделмо е умрял по своя воля…

— Така е — рече Уилям, — но същият зловещ или болен ум би могъл да се подсети от смъртта на Аделмо и да уреди символично гибелта на другите двама. Ако е така, Беренгарий трябва да се намира в някоя река или в някой извор. Но в манастира няма нито река, нито извор, поне не такива, че човек да се удави или да бъде удавен…

— Има само бани — подхвърлих съвсем случайно.

— Адсон! — възкликна Уилям, — Това е идея, знаеш ли? Баните!

— Сигурно са ги огледали…

— Сутринта, когато слугите търсеха, видях, че отвориха вратата на сградата, огледаха я, но без да я претърсят из основи; явно не са мислели, че ще трябва да търсят нещо, което е прикрито старателно, очаквали са да се натъкнат на труп, оставен демонстративно някъде, също като трупа на Венанций в делвата… Хайде да отидем да хвърлим един поглед; още не се е развиделило, но нашият светилник явно няма намерение да изгасне.

Така и направихме. Отворихме с лекота вратата на баните, които бяха долепени до болницата, Вътре бяха наредени вани — не помня колко, — отделени една от друга с големи завеси. В определения от правилника ден монасите се къпеха в тях, а Северин ги използваше за лечебни цели, тъй като няма по-добро средство за успокояване на тялото и ума от една баня. В ъгъла имаше огнище за подгряване на вода. Пепелта в него беше още топла, а пред него бе оставен обърнат казан. В другия ъгъл имаше чешма за точене на вода.

Огледахме първите вани — бяха празни. Последната вана, закрита със завеса, беше пълна с вода, а край нея бе захвърлено расо. На пръв поглед, след като се доближихме с нашия светилник, повърхността на водата ни се стори чиста; но щом я осветихме добре, зърнахме на дъното някакво бездушно човешко тяло. Извадихме го внимателно — беше Беренгарий. Лицето му, каза Уилям, наистина приличаше на лице на удавник. То беше подпухнало. Омекналото белезникаво неокосмено тяло приличаше на тяло на жена; изключение правеше неприличната гледка на отпуснатите срамни части. Изчервих се, после изтръпнах. Прекръстих се, а в това време Уилям благослови трупа.