Ричард Матисън
Аз съм легенда (4)

Част четвърта
Януари 1979

Те се появиха през нощта…

Дойдоха с черни коли, въоръжени с пушки, револвери, копия, брадви, прожектори… Изникнаха от дълбините на нощта с пронизителен рев на мотори и дългите белезникави пипала на фаровете им осветиха Симарън стрийт.

Когато пристигнаха, Робърт Невил бе седнал зад шпионката, както обикновено по това време. Той видя как бялата светлина освети восъчнобледите лица на вампирите. Видя настаналото изумление, изригналото безумие. Видя как нечовешките очи се извърнаха от заслепяващата ги светлина.

Едва тогава Робърт Невил отскочи назад. Сърцето му лудо заблъска в гърдите. Не знаеше какво да направи. Набързо му хрумна да грабне пистолетите, да примъкне картечницата, да защити къщата си… После стисна юмруци. Не. От месеци беше решил — нямаше да се съпротивява.

Върна се при шпионката.

 

 

Осветена от фаровете на автомобилите и стрелкащите се лъчи на прожекторите, улицата се беше превърнала в арена на отвратително клане. Мъже в черно се нахвърляха върху други мъже, глухо отекваха изстрели. Два вампира се опитаха да избягат. Четирима души ги хванаха, повалиха ги на земята. Други надигнаха копията… Протяжен вой разцепи нощта. Лицето на Невил се сгърчи. Разтрепера се целият като лист.

Облечените в черно мъже знаеха точно какво да вършат. Действията им бяха премерени до последния жест. Видя ги да обграждат седем вампира — шестима мъже и една жена, — да ги хващат за ръцете и да забиват дългите копия в гърдите им. Кръвта бликна, вампирите се свлякоха един след друг.

Невил тръпнеше от ужас. Думите на Рут пронизаха съзнанието му. Нима това бяха представителите на „новото общество“? Опитваше се да асимилира видяното, да убеди себе си, че тези хора бяха принудени да действат така, но в същото време се чувстваше обзет от ужасно съмнение. Онова, което трябваше да направят… Но трябваше ли да го правят тъкмо по този начин — с тази освирепялост и настървеност на закоравели касапи? Защо бе необходимо да нападат нощем? Всеизвестно бе, че денем можеха да изтребят вампирите, без те дори да го осъзнаят…

Робърт Невил не одобряваше методите на действие на тези хора. Не му харесваше методичната, последователна сеч, на която се бяха отдали. Приличаха му по-скоро на гангстери, а техните свирепи, озверели, нечовешки лица излъчваха някакво садистично доволство от разигралата се страховита касапска вакханалия.

 

 

 

Неочаквано Невил изтръпна.

Къде се бе скрил Бен Кортман? Не можеше да го открие, поне в границите на полезрението, което му осигуряваше шпионката. Напразно щураше поглед нагоре-надолу.

После се усети, че тихомълком редеше молитви Кортман да им се изплъзне, да не бъде повален по такъв начин. С изумление осъзна, че в настоящия момент се чувстваше много по-близък с вампирите, отколкото с техните екзекутори…

След кончината на седемте вампира, прожекторите продължиха да сноват по улицата. Невил проследи с поглед светлинните лъчи и… кръвта се смрази във вените му.

От другата страна на улицата Бен Кортман се бе покатерил върху покрива на една от съседните къщи… Пълзеше като гъсеница по керемидите към комина и Невил разбра едва сега къде се бе укривал през деня толкова време.

Защо никога по-рано не бе успял да се досети? Дори не си беше помислял, че… Сега поне можеше да е спестил на Кортман точно това — да бъде убит от чужди ръце. Резултатът щеше да е един и същ разбира се, ала Невил не преставаше да се упреква — защото не бе тяхно правото да изпратят за вечни времена Кортман по пътя в отвъдното…

Очите на Невил се втренчиха настойчиво в прекалено побелелите ръце на Кортман, които мъчително бавно се вкопчваха в разронващите се керемиди. Прииска му се да извика, да го застави по някакъв начин да запълзи по-бързо, да…

Когато го откриха, мъжете в черно не извикаха, не се разкрещяха от радост. Просто хладнокръвно надигнаха карабините, прицелиха се и стреляха. Невил изпита усещането, че куршумите се забиха в собственото му тяло. Кортман за миг като че подскочи, но продължи да се катери. Мъжете стреляха отново. Очите на Невил се напълниха със сълзи.

Кортман най-сетне се надигна на колене, опита да докопа комина с ръце, да се вкопчи в него, докато куршумите пръсваха части от тялото му. Някаква картечница задумка отдясно. За секунда Кортман се задържа прав, ръцете му замахаха във въздуха, обезумялото му лице сякаш им избълва своето последно предизвикателство.

— Бен… — простена Невил с въздишка.

Тялото на Бен Кортман се преви напред, хързулна се, изтърколи се по покрива, после се прекатури в празното. В неочаквано настаналата тишина Невил го чу да се размазва върху тротоара с отвратително хрущене. Мъжете се втурнаха напред с насочени копия. Невил затвори очи…

 

 

 

Дочу приближаващите тежки стъпки и уплашено се дръпна назад.

Замръзна в средата на стаята, зачака да го повикат.

„Няма да оказвам съпротива!“ — рече си, макар че изпитваше огромно желание да го направи — вече вдън душа мразеше мъжете в черно, мразеше техните окървавени копия. Ала твърде отдавна бе взел своето решение. Знаеше, че бяха направили онова, което бяха длъжни — те просто нямаше как да не го направят — макар че можеха да си спестят от злорадото удоволствие и излишната бруталност.

Невил беше убивал от техните. Те трябваше да го заловят. Той нямаше да им се противопостави. Щеше безропотно да се предаде в ръцете на правосъдието на тяхното ново общество. Това бе неговият избор — щом чуеше името си, той щеше да излезе и да се предаде.

Ала никой от тях не го извика…

Затаил дъх, Невил видя как желязното острие на тежката брадва затъна дълбоко и разби входната врата. Но какво правеха, по дяволите? Защо просто не му кажеха да излезе навън и се предаде? Той не беше вампир! Той беше човек!…

Чу ги как се нахвърлиха и отзад. Обезумелите му очи засноваха от едната към другата врата. Почувства как сърцето му заблъска в гърдите, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Гледаше озадачено, не можеше да оразумее…

Оглушителният трясък на изстрела го накара да подскочи. Един от тях бе стрелял в ключалката на входната врата, за да я разбие.

Невил най-сетне проумя: те нямаха намерение да го арестуват и да го съдят, те просто щяха да го убият като куче…

С нечовешко ръмжене, в което имаше и страх, и неописуема ярост, той се втурна към спалнята, преплитайки крака. Затърси опипом в тъмнината, измъкна револвера от чекмеджето на бюрото. Входната врата се повали с грохот.

Тежките стъпки изтрополиха в дневната. Невил заотстъпва в мрака, докато не опря гръб в студената стена. Ръката му трескаво стискаше револвера, насочи го към вратата. Не, сега вече нямаше да им се даде лесно, щяха скъпо да платят за кожата му! Чу някакъв мъж да говори, без да вникне, без да осъзнае какво казваше. После светнаха в хола. Невил още повече се снижи.

„Значи така ми е било съдено — да свърша безславно, като псе…“ — каза си примирен.

Вратата се отвори и в стаята нахълтаха двама мъже с електрически фенерчета. Когато го забелязаха, единият от тях изкрещя:

— Внимавай, въоръжен е!

Изстрелът изплющя сухо — като удар с бич. Куршумът се заби в стената — над главата на Невил. По косите му се посипа мазилка. Тогава пръстът му се вкопчи в спусъка от само себе си, без Невил да го осъзнава. Лумнаха искри, проехтя изстрел. Единият от мъжете се строполи със стон, загърчи се в предсмъртна агония.

После мощен удар сякаш отнесе рамото на Невил. Той се свлече на колене, натисна още веднъж спусъка, изпусна револвера.

— Улучи го! — неистово изкрещя някой.

Невил се опита да вдигне оръжието си. Тежък ботуш го застъпи, друг размаза ръката му. Той усети невероятна болка и… чу как костите му изпращяха.

Брутални ръце го склещиха за подмишниците, дръпнаха го рязко нагоре. Заставиха го да се изправи. Запита се само дали щяха да го убият на място.

„Вирджиния… — успя да си помисли — Ела!… Призови ме!…“

Той искаше да умре. Сега вече — да.

Да умре. Веднага. В своя дом, в своята крепост.

Ала ръцете го повлякоха към вратата.

— Не — изстена той. — Не… Вирджиния…

Мъжете в черно изнесоха гърчещото се тяло извън къщата. Измъкнаха го в нощта, просвайки го възнак в онзи свят, който от този момент нататък вече не бе негов, а техен…

 

 

Защо никой не се опитваше да потуши този пъклен огън, който изгаряше гърдите му?

Невил отвори очи. Страданията му бяха ужасни — като на прокълнат. Огромно нажежено желязо го пронизваше всеки път, когато се опитваше да си поеме въздух.

„Къде съм?“ — запита се.

Гърдите му бяха стегнати в бинтове, в средата тъмнееше наедряло кърваво петно.

„Ранен съм — помисли си. — Сериозно съм ранен. Къде съм…“

Тогава си спомни. И веднага разбра къде се намира, преди още да е извърнал глава, преди още да е огледал голите стени на килията и прозорчето, зарешетено с дебели железни пръчки. Отвън долиташе глух шум — някакъв сподавен шепот.

„Сигурно скоро ще умра…“ — каза си Робърт Невил.

Помъчи се да повярва в това. Напразно.

Повече от три години той беше живял в компанията на смъртта и на смъртници, повече от три три години светът за него бе мъртъв… и въпреки всичко, кой знае защо неговата собствена смърт постоянно му се изплъзваше…

* * *

Продължаваше да лежи все така неподвижен, когато вратата зад него се отвори. Прикован от болката, той не можа да се обърне. Чу как стъпките приближиха леглото и спряха.

„Моят палач… — премина в съзнанието му. — «Съдникът» на новото общество…“

Затвори очи и зачака.

— Жаден ли сте?

Изненадата го накара да потрепери, почувства се зле. Върху гърдите му червеникавото петно нарастна. Успя само да въздъхне, досущ като агонизиращ.

Рут коленичи до леглото, обърса едрите капки пот, стичащи се по челото на Невил. Попи с мека, влажна кърпичка устните му.

Миришеше хубаво.

— Вие… ли сте?… — мъчително учлени той.

Тя не отвърна. Той я чу как се изправи и наля вода в една чаша.

Когато подпъхна ръка и надигна главата му, за да му помогне да отпие, огнените пламъци лумнаха отново — сякаш стотици кинжали пронизаха Невил и разрязаха отвсякъде гърдите му. Каза си, че може би точно това те чувстваха в момента, в който пробождаше с коловете плътта им — тази ужасна захапка, това разкъсване на фибри, тъкани и клетчици, този изригващ вулкан и изтичане на кръвта като лава… Главата му безжизнено се отпусна върху възглавницата.

— Благодаря… — успя да простене.

Тя приседна на края на кревата, загледа го със странно изражение, в което, още по-странно, безразличието като че ли се бореше със симпатията.

— Не ми повярвахте, нали? — запита го.

Костваше му неимоверно усилие да й отговори.

— Напротив… повярвах ви.

— Тогава защо не избягахте?

— Не… Не можах. Опитах… На няколко пъти опитвах. Но не можах да го направя. Явно твърде много съм се привързал към моя дом… То е като… като навика… Като вродения навик да се живее…

Очите му се преобърнаха. Тя отново попи с кърпичка челото му.

— Вече е прекалено късно — каза му. — Знаете го, нали!

Той опита да се усмихне, но нищо не се получи.

— Защо им оказахте съпротива? Те бяха получили заповед да ви заловят жив, нищо повече. Ако не бяхте стреляли, ако не бяхте убили, те нямаше да ви наранят.

— Има ли някаква разлика?… — шепотът му се превърна в стенание.

Болката го накара да затвори очи. Когато отново ги отвори, Рут не бе мръднала. Измъчена усмивка се прокрадна на устните му.

— Прекрасно е вашето… ново общество — изрече й. — Какви са тези… гангстери, дето дойдоха да ме арестуват? Това ли са вашите… съдии?

Очите на Рут останаха студени, безразлични. Нищо не трепна у нея.

„Променила се е…“ — помисли си той неочаквано. Погледът й бе придобил известна пронизителност и твърдост.

— Зараждащите се общества са винаги примитивни — обясни му тя. — Би трябвало да го знаете. В известен смисъл ние сме като революционна партия, завзела със сила властта. А насилието е неизбежно. Това също знаете, защото и вие сте убивал. При това често.

— Единствено, за да… оцелея.

— И ние убиваме поради същата причина — продължи тя спокойно. — Убиваме, за да оцелеем. Не можем да оставим Мъртвите да бъдат измежду Живите. Техният мозък е гангренясал, отдавна разложен. Водят се единствено от инстинкта си. Те имат една-единствена цел. Затова трябва да бъдат унищожени. Както и онзи, който е избивал и Мъртви, и Живи — знаете…

Той въздъхна, разкъсан наново от болката — още по-остра, още по-изгаряща.

„Няма ли най-сетне всичко да свърши — прокрадна се смътно в съзнанието му. — Нима краят е толкова мъчителен?… Не мога повече да издържам!“

Смъртта вече не го плашеше. Не знаеше защо, но беше престанал да се бои от нея. Дори напротив — очакваше я като избавление.

Погледна Рут и промълви:

— Да бяхте видели лицата им, когато… убиваха… Харесва им, изпитват някакво сатанинско доволство…

Рут остана каменна.

„Колко се е променила!…“ — повтори си Невил.

— А вие някога виждали ли сте вашето лице, докато убивахте? — запита го на свой ред, като за сетен път попи потта от челото му. — Защото аз съм ви виждала… спомняте ли си? Бях ужасена. Нищо, че в онзи момент вие не смятахте да ме убивате, вие просто ме преследвахте…

Той отново затвори очи.

„Защо въобще я слушам? — запита се. — Тя вече не мисли с разум и чувства, тя вече не може да мисли с разум и чувства! Отдала се е тялом и духом на тази нова диващина…“

— Може би сте забелязали някакъв изблик на задоволство върху лицата им — продължаваше тя. — В това няма нищо учудващо. Повечето са млади. И са убийци. Легални убийци, професионални убийци, получили специалната и изрична заповед да убиват. Какво повече искате? Всички ги уважават и им се възхищават тъкмо заради това — защото убиват! Не можете да ги вините и да искате да действат другояче. Виждате, че всичките са мъже, а мъжете имат култивиран вкус към убийството. Всъщност, това е стара история, Невил… Знаете много добре…

Той я изгледа. В усмивката й имаше нещо от жената, която насила се опитваше да прикрие своята женственост, за да може по-добре да изпълни своите задължения…

— Робърт Невил — изрече провлачено тя. — Последният представител на старата раса…

Лицето на Невил се сгърчи.

— Последният? — запита недоумяващо, завладян неочаквано от странното чувство, че отново пропада в бездните на самотата.

— Поне доколкото ни е известно — предпазливо му отвърна Рут. — Когато и вие си отидете от този свят, няма да има никой от вашия вид в нашето ново общество… в нашето особено общество.

Погледът му се отправи с надежда към прозореца.

— Но… отвън има… хора…

Тя кимна в знак на съгласие.

— Те чакат…

— Моята… смърт?

— Вашата екзекуция.

Очите му се разшириха.

— Тогава защо е необходимо да се бавим толкова? — запита я без капчица боязън. В гласа му дори прозвучаха нотки на предизвикателство.

Погледите им се срещнаха. Нещо в Рут като че ли се прекърши. Тя пребледня.

— Знаех си го… — продума тихо. — Знаех, че няма да изпитате страх…

После импулсивно улови ръката му.

— Когато ги чух да издават заповед за вашето арестуване, за малко не избягах да ви предупредя… Но си казах, че ако все още сте там, във вашия дом, нищо и никога не би могло да ви накара да го напуснете. После, след като ви арестуваха, се заех да търся начини да ви помогна да избягате… Едва по-късно научих, че сте ранен, а това означаваше, че всичките ми планове стават неизпълними.

Тя му се усмихна. Най-сетне бе станала същата, такава, каквато я познаваше.

— Вие сте смел мъж, Робърт…

Той усети, че тя стискаше по-силно ръката му.

— Как стана тъй, че се озовахте тук… при мен? — запита я.

— В нашето ново общество аз съм офицер, така че…

Той я загледа настойчиво, почти умоляващо.

— Не ги оставяйте да бъдат прекалено жестоки… не им позволявайте да се превръщат във варвари, да губят човешкия си облик… Не допускайте да се връщат назад… Това е… нечовешко…

— Какво бих могла… — започна тя, но се спря и отново му се усмихна. — Ще се опитам, наистина!…

Силите му бяха на свършване. Рут се надвеси над него.

— Чуйте ме сега, Робърт. Макар и да сте ранен, те искат да ви екзекутират. Не могат да сторят друго. Хората отвън цяла нощ са чакали тъкмо това… Вие ги ужасявате, за тях вие сте чудовище. Те ви мразят, вие ги отвращавате. Те искат да видят как ще умрете… Искат ви мъртъв…

Тя разкопча бързо горните две копчета на блузата си. Бръкна в сутиена и извади оттам миниатюрно пакетче, което напъха в ръката на Невил.

— Това е всичко, което мога да направя, за да облекча положението ви, Робърт… — прошепна му още по-тихо. Едва успя да я чуе. — Бях ви предупредила… Бях ви казала да бягате…

Гласът й се пречупи.

— Вече е твърде късно, за да се борите…

— Знам — отвърна тихо той.

За момент тя остана права до леглото, загледа го жално. После неочаквано се наведе, бузата й се прилепи в устните на Невил.

— Скоро, съвсем скоро ще бъдете при нея… — прошепна му още по-тихо и още по-бързо.

Отдръпна се настрана, закопча блузата си. Погледът й се спря на ръката му.

— Изпийте ги веднага… — посъветва го. — … докато не са ви усетили…

И това бе всичко. Излезе. Той чу как вратата на килията хлопна след нея.

За кой ли път Невил затвори очи. Горещи сълзи потекоха по бузите му.

„Сбогом, Рут… Сбогом мой свят…“

 

 

Той си пое дълбоко и рязко въздух, направи нечовешко усилие да се надигне, приседна в кревата. Болката експлодира в гърдите му така, че едва не загуби съзнание. Стисна зъби. Измъкна се от леглото и, подпирайки се на стената, успя да се завлече до прозореца. В калносивото схлупено утро улицата бе пълна с хора, които нетърпеливо тъпчеха на място. Неясният шепот на разговорите им смътно му напомни жуженето на надвиснали милиони рояци насекоми.

Невил се вкопчи с лявата ръка в една от железните пръчки и надигна тяло, доколкото можа. Загледа ги с трескави очи.

В този момент някой от тълпата на улицата го забеляза, чуха се викове на изненада.

За миг само шепотът се превърна в зловещо бучене, роякът настръхна.

После неочаквано се възцари тишина, сякаш тежка завеса се спусна и ги покри. Восъчнобледите лица до едно се бяха втренчили в него. Невил отстъпи крачка назад, стреснат от пронизалата го неприятна мисъл: „Сега аз съм чудовището…“

Така беше, навярно така и щеше да бъде — в края на краищата понятието за „нормалност“ имаше смисъл само за мнозинството, бе установена норма за мнозинството, а не за отделната личност…

Тази мисъл и другото, което успя да прочете по израженията на лицата им — ужас, примесен с отвращение и ненавист, — го убедиха, че те се страхуваха от него. За тях той бе въплъщение на грозящата ги надвиснала опасност, много по-зловещ и гибелен бич, отколкото болестта, с която бяха привикнали да живеят. За тях той беше и щеше да си остане един невероятен, един немислим призрак, който оставяше като единствено доказателство за своето съществуване безжизнените трупове на онези, които те бяха обичали. Сега разбра какво бяха почувствали, когато го бяха съзрели. И не можеше да ги упрекне, не можеше да ги обвини.

Ръката му стисна пакетчето, в което бяха скрити хапчетата.

Той можеше да се изплъзне на насилието. Той можеше да избегне унижението да бъде разкъсан на парчета пред възхитените им лица…

 

 

Робърт Невил за последен път изгледа новия народ на Земята. Знаеше, че не е частица от тях. Знаеше, че за тези хора той беше проклятие, обект, всяващ неописуем ужас като вампирите. За тях той беше чудовище. И затова трябваше да бъде унищожен.

Обърна им гръб и потърси опора в стената, за да изгълта хапчетата.

„Кръгът се затвори — успя да си помисли, преди окончателно да пропадне в дълбоката нощ на безвремието. — Последната брънка от веригата се сключи. Сега нов ужас ще се роди от моята смърт, нови страховити поверия ще плъзнат в новия свят…

Аз съм легенда…“