В действителност, беше такава дори малко преди това, тъй като в крайна сметка той бе отделил цели три дена, за да шумоизолира стените. Сега те можеха да го зоват и да вият колкото си искат: той повече не ги чуваше. Особено го радваше фактът, че не чуваше Бен Кортман.

Естествено, всичко това му беше отнело не малко време и усилена работа. Най-напред се беше наложило да намери нова кола, което се оказа по-трудно, отколкото си беше представял. Трябваше да отиде чак до Санта Моника, където се намираше единственият му познат гараж за нови камионетки „Уйлис“ — само такива бе ползвал до този момент, а сега не бе най-подходящото време да се отдава на нови експерименти. И дума не можеше да става да ходи пеша до Санта Моника. Така беше поел риска да използва някоя от многобройните коли, паркирани в съседство край къщата. Повечето от тях бяха негодни, излезли от употреба, изоставени и отдавна захвърлени там. Той се бе разтърсил и най-сетне в един гараж на петстотин метра от тях бе намерил онова, което му трябваше. С колата бе извършил безпроблемно пътуването и се бе върнал от Санта Моника един час преди залез. От около месец съблюдаваше стриктно времето… И имаше защо…

За негово щастие генераторният агрегат не бе излязъл от употреба. Явно вампирите не бяха осъзнали какво значение имаше той за Невил: едва го бяха докоснали. Беше поправил агрегата още на следващия ден след атаката. Така хладилникът отново бе проработил, което бе особено важно, защото нямаше как другояче Невил да консервира храните, при положение, че целият град сега беше останал без електричество.

Беше въвел някакъв порядък в гаража. Беше събрал от поляната разхвърляните сечива и резервни части — поне онова, което бе успял да открие. Наложило се бе да смени и миячната машина, която те бяха изпонатрошили, както и да пооправи криво-ляво многото други нанесени щети, които, за щастие, се бяха оказали не чак толкова сериозни.

В края на краищата всичката тази работа му се бе отразила добре. Беше му дала възможността да изразходи силите си в нещо полезно, да употреби по друг начин сдържаната си ярост. А това бе разчупило монотонността на ежедневните му грижи: да пренася до крематориума труповете, да нанизва скилидките чесън, да окачва сплитовете по прозорците… През тези дни бе пил по-малко, дори понякога се бе случвало по цял ден да не се докосва до чашата… никакъв алкохол. Апетитът му се беше възвърнал, той беше наддал два килограма. Спеше непробудно, дълбоко, по цели нощи, без сънят му да е навестяван от кошмарни видения.

Имаше дни, в които бе размишлявал над възможността да се пренесе — да отиде и да се настани в някой луксозен хотел. Но щеше да му се отвори толкова много друга допълнителна работа, че бързо се бе отказал от подобно намерение.

Тази вечер седеше в дневната и слушаше Симфония Юпитер^[1] на Моцарт.

Питаше се как да предприеме изследванията, които смяташе да направи, и по-точно: откъде да започне.

Разполагаше с известно количество данни, но те само повърхностно засягаха проблема. Отговора и решението трябваше да търси другаде. Може би се криеха в нещо дребно, което той знаеше, но за което засега смяташе, че няма да го осветли достатъчно по въпроса. А всъщност то самото можеше да се окаже частичката от пъзъла, чието място той просто трябваше да намери.

Отпуснал се във фотьойла, той наблюдаваше закачената на стената пред него гравюра. Представляваше канадски пейзаж с дълбоки, вековни гори и зелени, проточени сенки… Дали нямаше да се наложи да започне от самото начало? Може би отговорът, който търсеше, се намираше потулен в миналото, затънало в неговите спомени, в някое кътче на паметта му?

„Спомни си! — окуражи се. — Хайде, спомни си, върни се назад по пътя…“

Господи! Колко трудно му бе да си спомни… Колко болезнено изживяваше спомените си…

… Онази нощ се бе разразила поредната пясъчна буря.

Ужасяващите пориви на бръснещия вятър бяха засипали къщата с фин пясък и ситните, остри камъчета, които проникваха през всяка цепнатинка, се напластяваха в тънък слой прах върху всеки предмет в къщата. Пясъкът се бе разстлал дори и върху леглото им, напластил се бе в косите, в миглите им, проникваше под ноктите и във всички пори на кожата им.

Половината от нощта беше преминала, без да може да заспи. Наблюдаваше тежкото, угнетено дишане на Вирджиния. Острият вой на бурята затулваше всички останали шумове. В един момент, залитащ между реалията и съня, му се бе сторило, че цялата къща е пропаднала в огромна мелница и че всеки момент те можеха да бъдат разтрити с шмиргел…

Никога не бе успял да свикне с пясъчните бури. Чудовищното свистене и воят на вихрушките го изнервяха, караха го да настръхва. После, редуването на бурите тук не бе така равномерно, както на тропиците в Панама, че да може да се приспособи. Всеки път, когато се разразяваха, той прекарваше поредната безсънна нощ, а на другия ден, щом отидеше на работа в завода, съзнанието и тялото му съответно отказваха да му се подчиняват.

На всичкото отгоре, в онези дни състоянието на Вирджиния сериозно бе започнало да го безпокои.

Към четири сутринта изплува мъчително от унеса и изведнъж осъзна, че бурята бе секнала. И по правилото за контрастите, сега тишината му се струваше необичайна… Тъкмо щеше да става, когато забеляза, че Вирджиния не спи. Легнала по гръб, тя обезпокоително бе втренчила очи в тавана.

— Какво има? — запита я той отнесено, все още неможещ да се опомни.

Тя не отговори.

— Скъпа…

Очите й се извъртяха бавно към него.

— Няма нищо — отвърна му. — Спи…

— Как си, добре ли си?

— Все същото.

Той я погледа още мъничко, после се обърна и затвори очи.

Будилникът иззвъня в шест и половина. Обикновено Вирджиния го спираше. Тази сутрин не го стори. Наложи се той самият да спре пискливия вой. Тя продължаваше да лежи по гръб с втренчени очи. Той наистина започна да се измъчва.

— Не си ли добре?

— Не знам — отвърна тя. — Не мога да спя.

— Защо?

Тя изшептя нещо неразбрано в отговор.

— Все още ли се чувстваш отпаднала?

Тя се помъчи да се надигне — напразно.

— Не мърдай, скъпа — каза й.

Докосна челото й. Порази го сивкавият цвят на лицето и на ръцете й.

— Нямаш треска.

— Не се чувствам болна — промълви тя. — Просто… съм изморена…

— Пребледняла си.

— Знам… Приличам на призрак.

— Остани в кревата, не мърдай.

Ала тя вече се бе надигнала.

— Не искам да се разглезвам — опита се да поясни. — Хайде, ставай, обличай се… Време е…

После му се усмихна.

Докато се бръснеше, той я чу как се облича зад вратата. Видя я с провлачени крачки да преминава в дневната, да се оправя с несигурни движения. Трябваше да си остане в кревата…

Умивалникът бе пълен с пясък. Той се избръсна зле, защото, естествено, имаше пясък и по сапуна за бръснене. Песъчинките се бяха затъкнали дори между космите на четката. Преди да се върне в спалнята, той отиде да надникне в стаята на Кати. Малката русокоса красавица продължаваше да спи, издувайки поруменелите си бузки. Той прокара пръст по платчето, което беше прехвърлил над леглото й като балдахин, отдръпна ръка — пръстът му беше потънал в прах.

— Кога ли най-сетне ще престанат тия пясъчни бури — каза десет минути по-късно на влизане в кухнята. — Сигурен съм, че…

Млъкна. Обикновено по това време Вирджиния се суетеше около фурната, приготвяше закуската — препечени филийки с яйца, кафе… В онова утро бе седнала край масата.

— Скъпа, ако не се чувстваш добре, остани, легни си! — помъчи се да я успокои. — Аз сам ще си приготвя закуската.

— Не — отвърна му тя. — Добре съм… Просто мъничко си почивах. Извини ме. Сега ще…

— Недей, не се притеснявай… Достатъчно голям съм…

Той отвори хладилника.

— Ще ми се да разбера какво точно става — подхвана лениво тя. — Половината от съседите ни са в същото състояние, а и ти казваш, че повече от половината работници в завода отсъстват…

— Явно е накакъв нов вид вирус — предположи Невил. — Бури, комари, три четвърти от хората се разболяват… животът стана наистина непоносим…

Наля си чаша портокалов сок. Преди да отпие, се спря, гнусливо обра с пръст от чашата чернеещият се на повърхността слой прахоляк.

— Питам се, как тази прах прониква чак в хладилника — измърмори недоволно. — Искаш ли малко портокалов сок?

— Не, благодаря, Боб.

— Ще те поосвежи мъничко, ще ти се отрази добре…

— Не, благодаря, скъпи… — тя се опита да се усмихне.

— Не чувстваш ли някакви болки, мигрена… Нищо?

Тя поклати бавно глава.

— Наистина искам да разбера какво ми е — каза по-сетне.

— Трябваше да се обадиш на доктор Буш.

— Да, ще му се обадя.

Тя опита да се изправи. Той я улови за ръцете.

— Не се движи, скъпа. Стой спокойно на място, не се притеснявай.

— Но няма никаква причина да съм в подобно състояние…

Той я познаваше много добре и знаеше, че болестта й тежи, гнети я. Защото за себе си тя я приемаше като лична обида…

— Ела — каза й. — Ще те сложа пак да си легнеш…

— Не. Остави ме тук. Ще си легна, след като Кати отиде на училище.

— Добре. Искаш ли нещо? Малко кафе? Ако въобще не се храниш и не поемаш никакви течности, наистина ще се разболееш…

— Не, нямам желание.

След като изпи портокаловия сок, той си приготви две бъркани яйца, наряза хляба на масата.

— Да ти направя препечени филийки? — запита го Вирджиния. — Само ще те помоля да хвърляш по едно око на яйцата… Ах, още ли има?

— Какво?

— Пак някаква мушица — отвърна тя, като вяло замахна с ръка.

Той успя да хване мушицата и я размаза.

— Мушици, мухи, комари, бълхи… — въздъхна Вирджиния.

— Навлизаме в ерата на насекомите…

— Опасно е. Те са преносители на болести… Трябва да поставим противопаразитна мрежа над леглото на Кати…

— Знам — съгласи се Невил. — Мислил съм вече по въпроса.

— Имам чувството, че вече и инсектицидите не дават никакъв ефект…

— Този, който купих, уж беше най-добрият.

Той сипа яйцата в една чиния, седна отново и се зае с храненето.

— Надявам се все пак, че не служим за подхранване на някаква си там нова раса от супердървеници или тем подобни — изпробва чувството си за хумор. — Спомняш ли си за нашествието на гигантските скакалци в Колорадо преди време? Дали пък насекомите не са в период… как да кажа, в период на мутация?

— Това пък какво е?

— Това означава, че в момента те търпят, как да ти обясня… резки промени. Отведнъж прескачат десетки етапи в своята еволюция или пък се развиват, подвластни на непознат процес, който не би могъл да се прояви, ако не бяха…

Настана мълчание.

— Бомбардировките ли? — оживи се тя.

— Може би.

— Те предизвикаха пясъчните бури… И най-вероятно са виновни не само за това…

На устните й се изписа тъжна усмивка.

— Говори се, че сме спечелили войната…

— Никой не я е спечелил.

— Напротив — комарите…

— Тук, струва ми се, си напълно права — заключи Невил.

Така останаха седнали, без да казват нищо, всеки потънал в мислите си. Единственият шум, който се долавяше в кухнята, бе потракването на вилицата на Невил.

— Ходи ли при Кати тази нощ? — запита го Вирджиния.

— Току-що надникнах в стаята й. Още спи. Смятам, че е добре.

Тя замислено се взря в лицето му.

— Боб, питам се… Няма ли да е по-добре да я изпратим за малко при майка ти, на изток… Докато не се оправя. Може да е заразно…

— Бихме могли… — съгласи се той. — Но ако е заразно, тя няма да е на сигурно място нито при майка ми, нито където и да било другаде.

— Не искаш ли?

Видът й беше угрижен.

— Не знам, скъпа. Струва ми се, че и тук си е добре. Ако нещата в квартала тръгнат на зле, няма да я пускаме повече на училище.

Вирджиния като че ли искаше да добави още нещо, но се възпря.

— Както ти прецениш — отвърна му просто.

Той погледна часовника.

— Трябва да побързам.

Набързо изгълта остатъка от закуската. Докато допиваше кафето, тя го запита дали не е купувал вестник предния ден.

— В дневната е.

— Нещо ново?

— Не. Все едни и същи брътвежи. Цялата страна е повече или по-малко засегната. Още не били успели да открият проклетия микроб.

Тя прехапа горната си устна.

— Никой ли не знае за какво точно става въпрос?

— Съмнявам се. Ако бяха открили нещо, щеше да се разбере.

— Но те трябва да имат все някакво мнение по въпроса?

— Всеки си има своето мнение. Само че нито едно не е достатъчно обосновано.

— Какво пишат?

— Били разни последици от войната…

— И ти ли мислиш така?

— Войната свърши отдавна…

— Боб — най-неочаквано смени тя темата, — трябва ли наистина да ходиш в завода?

Той се усмихна обезсърчено.

— Какво друго бих могъл да направя? Нали трябва все някак да преживяваме…

— Знам, но все пак…

Той улови ръката й и забеляза, че бе леденостудена.

— Всичко ще се оправи, скъпа! — за сетен път се помъчи да я успокои.

— Мислиш ли, че трябва да пращаме Кати на училище?

— Да. Докато властите не затворят училищата, не виждам защо трябва да я държим вкъщи. Тя не е болна.

— Но всичките тези деца там, заедно на едно място…

— Не мисли за това…

— Щом ти смяташ, че така ще е по-добре…

— Имаш ли нужда от нещо, преди да съм излязъл…

Тя поклати глава.

— Добре тогава, стой си вкъщи и си легни.

— Да — обеща му тя. — Ще си легна, след като Кати излезе.

Той я погали по ръката.

От улицата долетя продължителното пищене на клаксон. Невил допи кафето и облече сакото си.

— Довиждане, скъпа — рече той и целуна Вирджиния по бузата. — Почивай си.

— Довиждане. Бъди внимателен, Боб!…

Той прекоси моравата. Прахолякът, който продължаваше все още да се носи из въздуха, застърга в зъбите, пресуши ноздрите му.

— Здрасти — поздрави той бодро, след като влезе в колата и тръшна вратичката зад гърба си.

— Здравей, приятелю! Хайде, закъсняваме! — отвърна му Бен Кортман.

[# …Продукт на дестилацията на чесновия лук (от семейство кремови, в което влизат чесън, праз, кромид, планински лук, шалот и див чесън), на цвят е белезникав, почти безцветен, с остра, специфична и упоителна миризма, съдържащ много от сулфидите на чесъновидните. Съставки: 64,6% вода, 6,8% протеини, 0,1% мазнини, 26,3% въглеводород, 0,8% пепелно вещество и 1,4% целулоза.]

Така-а-а… Невил подхвърли в дясната си длан скилидката чесън. В продължение на седем месеца той беше увесвал по прозорците на къщата гирлянди чесън, без да има ни най-малка представа какво всъщност отблъсква вампирите далеч от дома му.

Остави внимателно скилидката на ръба на умивалника. Празът, кромидът, планинският лук, шалотът и дивия чесън… Дали и те щяха да дават същия ефект като чесъна? Ако се окажеше така, то той щеше да е най-големият глупак да ходи и търси чесън на километри, след като старият лук никнеше почти навсякъде…

Наряза на ситно чесъна с ножа, подуши лютивата миризма, наслоила се по ръба на острието. Е, добре! Ами сега накъде? Избликналото в съзнанието му минало с нищо не му беше помогнало, освен с навяните спомени за разговори за вируси, за комари, за приносители на зараза… Но причините за злощастието не бяха в тях, в това той бе убеден. Нещо повече — нахлулият спомен бе пробудил у него остра болка. Всяка изплувала дума бе като удар с нож, разкъсваща шевовете на стари, незараснали рани. Всеки спомен за нея…

В крайна сметка той се беше отказал. Опита се да стъпи здраво в настоящето, да се хване за конкретните данни и факти. Да не се поддава на болката… Щеше ли да се наложи отново да търси забвение в алкохола? Щеше ли да намери сили отново да продължи… И куража да…

Пак се вглъби в текста пред себе си. 64,6% вода… Нима беше това? Абсурд! Вода има във всяко едно нещо. Протеини? Не. Мазнини? Въглеводород? Не! Пепелно вещество? Не. Целулоза? Не!

Тогава какво?

Специфичната миризма, вкус и аромат на чесъна се дължат на особеното етерично луково масло, съставляващо 0,2% от неговото тегло, състоящо се предимно от сулфиди на чесновия лук…

И може би търсеният отговор се криеше някъде тук, в този заплетен лабиринт от съставки и непонятни химически съединения?

Той продължи четенето.

Сулфидите на чесновия лук могат да се получат по синтетичен път чрез специална преработка, ако се нагреят до 100° гликозиди от бяло синапено семе и калиеви сулфиди…

С въздишка на досада той се отпусна назад. Откъде, по дяволите, щеше да намери гликозиди от бяло синапено семе и калиеви сулфиди? Както и необходимите материали, за да обработи сместа?

„Чудесно! — присмя се на себе си. — Още ненаправил и първата крачка и вече си разби носа!“

Изправи се уморено, закрета към бара. В момента, в който надигна бутилката да си налее уиски, се сепна, опомни се. Не! Не трябваше да продължава напред така слепешката! Нямаше да води това скотско и безполезно съществуване, докато старостта или някоя злополука не сложеха край на и без това тъжните му дни! Или щеше да намери отговора, който търсеше, или щеше да прати всичко по дяволите, включително и самото съществуване!

Погледна часовника. Десет и двайсет. Имаше време. Отвори телефонния указател, намери, каквото търсеше. Беше в Ингълууд. Излезе.

Няколко часа по-късно той надигна изнурена снага иззад тезгяха-лаборатория. Вратът му се бе схванал. В ръка държеше подкожна спринцовка, напълнена с чеснови сулфиди. И за първи път от началото на самотата у него затрепка доволството, че най-сетне е свършил нещо полезно…

Изпълнен с трепетна възбуда, той се завтече към колата, седна зад волана и кара така, докато не излезе извън градските покрайнини, малко зад „прочистената“ зона. Всяка „прочистена“ сграда беше обозначил с тебеширени кръстни знаци. Малко вероятно бе други вампири да се бяха промъкнали тук, за да се крият наново из къщите, но сега нямаше време да проверява.

Паркира колата, влезе в първата изпречила му се къща — порутена, килнала се настрани. Миризмата на смърт тук бе влажна, почти осезаема. Отправи се право към спалнята. Млада жена се бе изпънала неподвижна в леглото, по белите й, обезцветени устни бе засъхнала съсирена кръв. Невил се надвеси над нея, прихвана я през кръста, обърна тялото, измъкна ризата и забоде спринцовката в задните й части. После пак я извъртя по гръб, седна на ръба на леглото и зачака.

Наблюдава я така половин час. Нищо не се случи.

„Няма никакъв смисъл! — каза си. — Когато провесвам гирляндите чесън по прозорците на къщата, вампирите се държат на разстояние. Уж в основата на всичко е това етерично масло, съдържащо се в чесновите сулфиди, което й инжектирах, а ето че нищо не се получава… Няма никакъв ефект!“

Най-накрая, обладан от демоничен бяс, той блъсна спринцовката в земята и се прибра вкъщи.

Преди първите вечерни сенки да го заобгръщат, той струпа на моравата купчина дърва, върху които провеси няколко сплита кромид. Прекара една спокойна нощ. Единствено перспективата за многото работа, която имаше да свърши на другия ден, го възпря да не заседне над бутилката и да се напие.

Когато на другата сутрин излезе, замислено се вгледа в разхвърляните по поляната цепеници.

Кръстовете… Разпятията…

Той държеше един кръст в дланта си. Позлатен, проблясващ на утринното слънце. Това също беше оръжие срещу вампирите. Защо? Имаше ли логичен отговор на този въпрос? Можеше ли да го намери, без да пропада в капана на злокобните суеверия и мрачните помисли?

Съществуваше един-единствен начин да се увери в това…

Измъкна жената от леглото, без да се пита каква беше причината, че винаги жени ставаха обект на неговите експерименти… А може би бе случайно стечение на обстоятелствата? Впрочем, тази се бе озовала на пътя му и той просто я бе взел със себе си. Толкоз, точка по въпроса, нямаше нищо странно. Да, но мъжът в дневната?

„Невил, ти сигурен ли си, че намеренията ти наистина са толкова безкористни? Би ли могъл да се закълнеш в това?“

Той сви рамене. Нима действително ставаше въпрос за морал и съвест? Всичко това отдавна бе рухнало със самото общество.

„А то е добро извинение за теб, нали, Невил?“

Ох, да върви всичко по дяволите!

В края на краищата той не можеше да остане цял следобед край нея в очакване тя „да се събуди“! Завърза я за фотьойла, излезе от къщата и отиде „да забърше“ още нещо наоколо.

Жената беше облечена в разкъсана рокля, която не скриваше кой знае колко от тялото й. „Човек не мисли за онова, което не вижда!“ — рече си за утеха.

Не беше вярно, но предпочете да му повярва.

Най-сетне с Божията воля нощта спусна своите воали. Невил се върна в къщата и залости старателно входната врата. Наля си чаша уиски, седна на дивана край жената и зачака. Разпятието висеше от тавана точно пред него.

В шест и половина тя отвори очи. Пробуди се неочаквано, като спящ, който се събужда, защото е ударил неговият час и защото го чака сериозна и твърде неотложна работа, която трябва да свърши.

Когато съгледа разпятието, жената изхърка и извъртя уплашено очи. Тялото й конвулсивно се загърчи във фотьойла.

— Защо се страхувате от това? — запита я Невил, изненадан от собствения си глас, който беше забравил. Отдавна бе загубил навика да го чува.

Погледът на жената го накара да потрепери. Очите й бяха отворени, но като че ли не излъчваха стъкления отблясък на мъртъвците. И все пак някакви странни, зли пламъчета просвяткваха в тях. Ужас стегна сърцето му, когато съгледа как езикът жадно облиза червените устни — сякаш устата имаше свое собствено, автономно съществуване. Вцепени се, когато жената се наведе напред, сякаш се опитваше да го приближи, да го заръфа с едрите, остри зъби…

Тя нададе приглушено ръмжене(подобие на кучешки вой, само че много по-дълбоко и свирепо), сякаш наистина бе куче, твърдо решено да брани кокала, който се готвеше да загризе.

— Разпятието… — повтори Невил раздразнено. — Защо то ви плаши?

Тя изпъваше вървите, ноктите й дращеха тапицерията на фотьойла. Нищо не отговори. Видимо се задъхваше. Погледът й изпепеляваше Невил.

— Разпятието… — изкрещя той. Усети как бесовете го хващаха.

После се изправи рязко, изтръгна провесения от тавана кръст и го тикна в лицето й. Тя дръпна ужасено глава назад, сгърчи се още повече във фотьойла.

— Погледни! — изрева й той. — Погледни го! Защо се боите от него?

Хъхрене се изтръгна от гърдите й. Обезумелите й очи — огромни, бели, с черни като сажди зеници, — се преобърнаха. Той я сграбчи за рамото, ала веднага отдръпна назад ръка като ужилен — жената свирепо го беше захапала. Мускулите в стомаха на Невил се сплетоха. Ръката му отново се стрелна мълниеносно напред и този път я удари право в лицето.

Десет минути по-късно той завлече тялото до входа, за да го хвърли в лапите на другите. Затръшна бързо вратата и за момент остана облегнат на нея, ужасните видения бяха накарали сърцето му да забие до пръсване. Дочу техните ожесточени ревове и ръмжене, сякаш бяха чакали, които се биеха за подхвърлената им плячка.

После отиде в кухнята и поля с алкохол ръката, разкъсана от острите зъби. Странно, смъдящата рана дори му се стори примамлива, апетитно приятна…

Невил се наведе, загреба малко земя в шепата си и я загледа как се разронва през пръстите му.

„Колко от тях спят в земята — запита се, — ако може да се вярва на легендите и сказанията?“

Как да си обясни всичко това?

Впрочем, можеше ли да се даде отговор на всеки нововъзникнал въпрос? А и той самият можеше ли да си спомни какво точно разказваше легендата? Спящите под земята, те ли бяха онези — умрелите вече веднъж? Ако успееше да го разбере, най-вероятно щеше да нахвърля в общи линии някаква своя теория… Но паметта му изневеряваше, луташе се — той вече не помнеше. Още един въпрос без отговор щеше да добави към онези, които не бе успял да проумее предната нощ…

„А каква ли ще бъде реакцията на вампир-мюсюлманин пред Христовия кръст?“

Той не можа да се сдържи — избухна в луд кикот. После се стресна. Ехото на собствения му смях отекна в утринната тишина и го накара да подскочи. От толкова време не се бе смял, вече беше забравил как става. Затова не се учуди, когато внезапно му хрумна, че смехът му прилича на кучешки лай…

„В крайна сметка съм точно това — рече си замислено, — скитащо се, болно псе…“

Към четири сутринта се изви прашна вихрушка, която разбуди у него болезнени спомени. Вирджиния, Кати, онези ужасни дни…

Опита се да заглуши натрапчивите мисли, да се отърси от миналото, за да стъпи в настоящето. Не трябваше да се отпуска, не трябваше да се поддава на спомените. Те го караха да затъва в алкохолна забрава. Размекваше се. А не трябваше да си позволява подобна слабост. Налагаше се да приеме реалността такава, каквато е… Въпреки това още един път се запита: защо беше избрал да живее? Явно нямаше сериозна причина.

„Тогава съм или много глупав — каза си, — или съм прекалено твърдоглав, за да не приключа веднъж завинаги с всичко това… Добре, добре, хайде, престани! Време е да продължиш с експериментите!“

Спомни си още една легенда, според която вампирите старателно избягваха каквато и да е течаща или бликаща вода…

Невил зарови стар, дълъг маркуч в поляната пред къщата, като предварително постави единия му край в дървено корито, което проби отстрани, за да се оттича водата.

После се прибра. Взе душ, обля се под хладните струи, избръсна се, махна превръзката от ръката. Раната заздравяваше нормално, хващаше коричка. Не беше изненадан. Всъщност, не очакваше обратното: често му се бе случвало да се убеждава, че е имунизиран срещу заразата…В шест и половина застана на пост зад шпионката в дневната. Все още бе прекалено рано. Наля си чаша питие.

Когато малко по-късно се върна при шпионката, забеляза Бен Кортман да приближава отвън по моравата. „Невил, излез, Невил…“ — прошепна Невил и почти веднага като ехо Кортман излая името му.

Бен не се бе променил много. Косите му все още бяха черни, както преди, лицето пребледняло, беше си все така закръгленичък. Само дето по небръснатите му бузи наболите мустачки като пунктир очертаваха горната устна. Навремето Бен винаги ходеше избръснат до блясък, ухаеше приятно на одеколон всяка сутрин, когато идваше да взема Невил за работа в завода… Невил изпитваше странното усещане, че наблюдава сега същия Кортман, който обаче му беше опротивял, станал му бе напълно чужд. Чудно му бе да си припомня и миналото, когато същият този човек му беше приятел, когато заедно отиваха на работа, когато двамата с него бистреха политиката, обсъждаха автомобилите и лекото поведение на някои жени, бейзбола, когато взаимно се питаха за здравето на Вирджиния, на Кати, на Фреда Кортман, тогава, когато…

Невил поклати глава. Не, не трябваше повече да се връща назад, да се сеща за всичкото това. Миналото бе мъртво, безвъзвратно мъртво, като Кортман…

„Този свят се е превърнал в театър на абсурда! — помисли си. — Мъртвите се разхождат на воля и туй повече ни най-малко не ме впечатлява!“ За него бе станало вече съвсем банално да наблюдава как мъртъвците напускат своите гробове, как разравят пръстта с костеливите си ръце, как се измъкват изпод земята… Колко лесно бе да се възприеме невероятното и абсурдното… С малко повече навик, с малко повече воля на съзнанието…

Отпивайки от уискито, Невил се запита на кого му напомняше Бен Кортман. Защото наистина му напомняше някого, но, дяволите да го вземат, не можеше да се сети кого…В крайна сметка, какво значение имаше?

Той остави чашата и отиде в кухнята. Завъртя крана на мивката, към който бе прикрепил маркуча.

Когато пак се върна при шпионката, на моравата пред къщата се бяха появили още един мъж и една жена. Нито един от тримата не разговаряше с останалите. Те никога не разговаряха помежду си. Задоволяваха се просто да вървят, да тътрузят крака, да обикалят безспир, да се въртят в кръг като вълци, без да се гледат едни други, втренчили жадно очи в къщата, където се бе сгушила тяхната плячка.

После Кортман видя бликналата от маркуча струя и приближи до коритото. За момент надигна пепелявото си лице и Невил съгледа изписалата се върху му крива гримаса. След което, за негово изумление, вампирът се зае да прескача коритото като дете, играещо край поток…

Невил усети как гърлото му се сви. Чудовището разбираше, то знаеше! И му се подиграваше!

С вдървени крака Невил се завлече в спалнята. Ръцете му се разтрепераха настървено, докато измъкваше револверите.

Кортман тъкмо привършваше панаирджийския си номер, когато първият куршум го удари в лявото рамо. Вампирът издаде глухо ръмжене, просна се възнак. Невил повторно стреля, без да го улучи. Кортман се надигна, подигравателно се изхили. Третият куршум го засегна право в гърдите. Невил щеше да продължи със стрелбата, ала някаква жена се изпречи между него и Кортман. Започна да къса дрехите си като обезумяла, но с някакво необуздано сладострастие и с похотлива усмивка, обърната към Невил, който, отвратен от сатанинската й лъст, побърза да затвори шпионката — отказваше да гледа продължението. Още след първите й жестове бе почувствал в слабините му да се надигат онези ужасяващи вълни топлина, които го плашеха…

Малко по-късно отново отхлупи шпионката. Бен Кортман пак се беше повлякъл в кръг, като не пропускаше да надава своето ужасяващо: „Невил, излез, Невил!“ И докато го наблюдаваше как се клатушка нагоре-надолу, Невил изведнъж се досети на кого му напомняше Кортман. Откритието го накара да избухне в луд кикот: Бен Кортман му приличаше на Оливър Харди! Да, на онзи комик от доброто старо време, чиито филми толкова пъти бе гледал! Точно — сегашният Кортман беше зловещият двойник на Оливър Харди… Оливър Харди, който макар и надупчен от куршуми, непрестанно се изправяше да иска още и още да го прострелват… Оливър Харди линчуваният, намушкваният с нож, премазваният от автобуси, затрупваният от срутващи се комини, удавникът, подлаганият на всякакви изпитания и вечно завръщащият се — търпелив и настойчив. Какъв великолепен сюжет за комичен филм! Филм с Бен Кортман в ролята на Оливър Харди, смешен и уродлив, зажаднял за свежа кръв… Наистина, направо да си умреш от смях!

Невил и без това не можеше да издържа повече, до такава степен се тресеше от смях. Сълзи се стичаха по бузите му. Без да иска преобърна чашата и алкохолът се разля по ръката му. Това го накара още повече да се разсмее. Защо така лудешки се забавляваше?

После, както ставаше обикновено, без никаква логика той избухна в плач.

Забоде кола в някакъв разголен корем, в някакво рамо, после с един удар на чука прониза предлагащото му се гърло… Така пробождаше крака, ръце…

Резултатът бе винаги един и същ: кръвта бликваше напористо от побелялата плът, гъста и аленочервена…

В един момент му се стори, че е намерил отговора, който търсеше.

Онова, което ги убиваше, бе чисто и просто мигновеният кръвоизлив!

Но когато откри жената в порутената бяло-зелена къщичка и когато заби кола в гърдите й, разложението на трупа бе толкова неочаквано, че той не издържа — отскочи уплашено назад и повърна закуската си…

Щом събра смелост да я погледне отново, върху постелката на леглото нямаше нищо друго, освен белезникава следа пепел, запазила очертанията на изтегналото се преди това тяло. Невил бе изумен. Впи поглед в леглото да направи някакво ново откритие, което да го изтръгне от мрака на неговите предразсъдъци, но не, наложи се пак да стъпи в непосредственото си битие, защото за първи път нещата се бяха развили по такъв начин.

Той излезе от къщата, залитайки, и почти цял час седя в колата, без да помръдне, опитващ се да проумее. Как да повярва в явления, които преди никога не би могъл да приеме? Вярно бе, животът винаги си бе имал своите тайнства, но… На практика тя направо се бе разтопила, беше се превърнала в прах в момента на удара… Тогава в спомените му изплува разговорът, който навремето бе провел с един негър в завода. Негърът беше работил като служител в погребално бюро. Та, същият му беше разказал за онези мавзолеи-гробници, където в подобие на витрини съхранявали телата на умрелите, след като внимателно ги изпразвали от вътрешностите им. Труповете твърде дълго запазвали външния си вид; „…но — беше допълнил негърът, — …достатъчно е съвсем мъничко въздух да проникне отвътре… и фъс-с-с, разпадат се на прах в същия миг…“

Това означаваше, че жената отдавна бе мъртва. Или всъщност беше получовек, полумъртвец, жадуващ за кръвта и душите на онези, които най-много беше обичал приживе? А може би същата тя бе от онези вампири, които бяха станали причина епидемията да избухне? Единствено Господ знаеше от колко години тя не принадлежеше нито към света на живите, нито към този на мъртвите, нищо че имаше вид на същество, което не можеше да бъде наречено мъртво в същинския смисъл на думата…

Този пореден експеримент дотолкова угнети Невил, че задълго той се затвори — в себе си и в къщата. По цели дни пиеше ненаситно, изпразвайки една след друга бутилките. Очите му помътняха, съзнанието му се размекна. Остави отвън труповете да изпълнят до краен предел моравата. Единствената мисъл, която го спохождаше от време на време, беше мисълта за тази жена. И колкото и скотски да се напиваше, колкото и да се мъчеше да освободи и отпрати съзнанието си другаде, помислите му след това неизменно се връщаха към Вирджиния. Представяше си как влиза и се потапя в прокобната, влажна тишина на гробницата, как, разтреперан, надига капака на ковчега и как… Всеки път тази мисъл го караше да губи разсъдък. Той започваше да трепери, не можеше да се овладее.

Тази белезникава следа пепел… Нима точно в това се беше превърнала Вирджиния сега?

…Бе ранно утро. Прекрасно слънчево утро, чийто покой се нарушаваше единствено от песента на птиците сред дърветата. Не се чувстваше никакъв повей на вятъра, който да разнесе уханието на полските цветя, не се забелязваше никакво движение, като че ли смъртта бе простряла саван над всичко. Симарън стрийт тънеше в глухо мълчание и леност.

Сърцето на Вирджиния бе престанало да бие.

Невил бе седнал на леглото до нея, вперил невярващ поглед във восъчнобледото лице на мъртвата. Държеше ръката й в своята, не знаеше откога. Неподвижното му тяло бе като вкочанено. Очите му не потрепваха, устата му бе просто една тънка цепнатина, диханието му бе станало забавено, като че ли животът го беше напуснал в същия миг, в който бе отлетял от Вирджиния.

В момента, в който бе усетил пулса й да замира, мозъкът му сякаш се бе вкаменил. Дори и сега, с блуждаещо съзнание, той още не можеше да разбере какво се бе случило, какво става, какво правеше тук, приседнал на ръба на кревата, защо отчаянието и силната мъка не можеха да направят така, че да изчезне и той, да го няма. Времето също беше замряло. Заедно с Вирджиния бяха умрели животът и околният свят…

Бяха изминали двайсет минути, после четиридесет.

След което бавно, сякаш осъзнал наличието на някакво странно външно влияние, той разбра, че трепереше целият, от главата до петите…

Остана така повече от цял час, без да изтръгне поглед от лицето на Вирджиния. После неочаквано, задавен от глухо ридание, той напусна стаята.

Половината от уискито, което си наля, се изсипа в умивалника. На един дъх погълна съдържанието на чашата, която отново напълни и отново изпи наведнъж.

„Сънувам — каза си. — Това трябва да е сън. Не може да бъде друго…“ Сплете ръцете си една в друга, помъчи се да обуздае треперенето.

— Вирджиния!

Бе изкрещял името й. Стаята се олюля, завъртя се пред очите му. Той се свлече на колене и остана така, приковал поглед във вратата на спалнята. Привидя му се сцена, която бе изживял вече наяве…

Огромният огън пращеше, съскаше, отпращаше към небето дебели валма черен дим… Телцето на Кати, което беше притиснал в прегръдките си… Мъжът, който се бе приближил до него, и който я бе грабнал като вързоп мръсно бельо… После мъжът беше потънал в черното димило, отнасяйки Кати, а той беше останал невярващ, като че вкоренен в земята, окаменял… След което изведнъж се бе втурнал напред, преследвайки обезумелия си вик:

— Кати!

Яки десници се бяха вкопчили в него, хора в комбинезони и газови маски го бяха издърпали настрана и назад. Мозъкът му се късаше на парчета, той продължаваше да крещи…

После настана нощта и болката, която го размазваше като с удари на боздуган… Лавата на алкохола, разливаща се по склоновете на гърлото му… Завръщането към живота…

Опомни се онемял, вцепенен в колата на Бен Кортман. Очите му не можеха да се откъснат от стълбовете гъст дим, пълзящи ниско към тях, които после ги подминаваха и се извиваха към небето като черен дух, като призрак, отчаян от всички земни тегоби…

Споменът го накара да затвори очи. Той стисна зъби и продължи да стиска, докато болката не го проряза в страните.

Не!

Той не можеше да остави Вирджиния в пламъците на този ад. Дори ако се наложеше да го убият…

Излезе бавно от къщата и заслепен от залязващото слънце, се отправи към дома на Бен Кортман.

„Въобще не ме интересува, че така повелява законът… Въобще не ме интересува, че осъждат на смърт всички, които го престъпят… Аз няма да им оставя Вирджиния, няма да им я дам…“

Заблъска по вратата, изкрещя:

— Бен!

Къщата на Бен Кортман тънеше в тишина. Угнетяваща и мрачна. Всичко се беше смълчало. През прозореца той виждаше червеникавия диван, нощната лампа, играчките на малката Кортман.

Заблъска по-силно.

— Бен!

Къде, по дяволите, се беше дянал тоя Бен? Невил завъртя топката на бравата, бутна вратата, пристъпи в притихналата дневна.

— Бен! — извика високо. — Необходима ми е колата ти…

После замръзна неподвижен, провеси ръце.

Бен и Фреда Кортман бяха в спалнята, изтегнати върху двете еднакви легла. Бен беше с пижама, Фреда по нощница. Дишането им бе странно забавено, едва забележимо. На гърлото си Фреда имаше малка раничка, покрита с коричка засъхнала кръв. По гърлото на Бен не личаха никакви странни следи.

„Да можех само да се събудя!“ — помисли си Невил.

Но не. Нямаше никакъв изход от всичко това. Той не спеше…

Намери ключовете от колата върху бюрото, след което побърза да напусне притихналата къща.

Това бе последният път, когато видя Бен и Фреда „живи“.

Паркира колата пред своя гараж и се прибра у дома. Какво да прави оттук нататък? Нямаше да ги остави да изгорят тялото на Вирджиния. Не, и дума не можеше да става. Но тогава какво, какво да предприеме? Всички погребални бюра бяха затворени с постановление. Законът не предвиждаше никакви изключения — веднага след смъртта труповете трябваше да бъдат извозвани до ямите-крематориуми, където да бъдат изгаряни. Това се оказваше единственият възможен начин бактериите, причинили епидемията, да бъдат унищожени.

Невил много добре го знаеше. Знаеше и какво изискваше законът. Но колко хора го спазваха? Колко мъже биха се съгласили да хвърлят в пламъците онази, с която бяха делили живот и любов? Колко родители биха се съгласили да изгорят в крематориумите децата им, които до този ден нежно бяха обичали? А колко деца щяха да са съгласни да хвърлят в адските огнища на ямите своите любими мама и татко?

В едно поне бе сигурен: той нямаше да ги остави да изгорят тялото на Вирджиния.

Най-сетне се реши да предприеме нещо.

Взе игла и конец, уви Вирджиния в чаршафа, върху който се втвърдяваше тялото й, после грижливо съши савана. След това отиде в кухнята, изпи още една чаша уиски, пак се върна в стаята. Наведе се над леглото, подпъхна ръце под безжизнения увит труп.

— Вирджиния, скъпа, ела… — проплака.

Тези думи сложиха точка на нещо, усети го и докато пренасяше тялото на Вирджиния в колата, почувства как топли сълзи набраздиха бузите му…

Грабна от гаража една лопата и я хвърли в колата. Тъкмо се канеше да потегли, когато изведнъж нечие присъствие неочаквано го накара да потрепери. Някакъв мъж тичешком пресече улицата и се втурна към него.

— Стойте! Не тръгвайте!

Невил изчака мъжа да приближи. Видът му беше болнав, изнемощял.

— Не бихте ли могли да откарате… и майка ми…?

— Аз… аз, всъщност… — започна Невил, неспособен да намери продължението.

За малко отново не се разрида, ала навреме се овладя.

— Всъщност, аз не отивам там… — успя да изговори.

Мъжът го загледа неразбиращо.

— Но жена ви е…

— Казах ви, че не отивам в крематориума — повтори Невил.

— Моля ви… — отново започна мъжът.

— Не! — изкрещя Невил. — Не разбрахте ли, че не отивам там!

— Но такъв е законът! — разкрещя се на свой ред мъжът, обладан от ненадейна ярост.

Колата подскочи напред и се понесе към Комптън булевард.

Улиците бяха пусти. Невил се отправи на запад.

Не беше необходимо да търси гробище: всичките бяха заключени и зорко охранявани. Имаше случаи на убити, опитали се да погребат своите близки…

Той продължи да шофира така, докато стигна спокойна, тиха уличка, която свършваше в пустеещата равнина. Убеди се, че никой не го наблюдава, че никой не го е проследил, едва след това пренесе тялото на Вирджиния насред поляната.

Дълго копа. Когато ямата стана достатъчно голяма и достатъчно дълбока, той спря. Свлече се на колене. Едри капки пот се стичаха по лицето му, дишаше учестено. Сега му оставаше да стори най-страшното — не можеше повече да изчаква, нямаше нито минута за губене. Ако го изненадаха, щяха да го арестуват. Не се притесняваше за себе си, страшното бе, че в този случай тялото на Вирджиния щеше да бъде хвърлено в пламъците.

Внимателно, много предпазливо той я положи в изкопания ров. Ръцете му се разтрепераха при допира с безжизнените останки. Този път краят наистина беше настъпил — краят на дванайсетгодишното им прекрасно съжителство…

Той взе отново лопатата, засипа тялото на Вирджиния с пръст и утъпка старателно ямата отгоре — да не личи.

Беше се проснал в леглото с дрехите, полупиян, втренчил невиждащ поглед в тавана. Дясната му ръка се отпусна безжизнено на нощната масичка, при което обърна бутилката. Той се заслуша безпаметно в кълколенето на алкохола, изливащ се върху пода.

Когато съгледа часовника, беше станало два сутринта. Два дена, откакто бе закопал Вирджиния.

Две очи, втренчени в стенния часовник, два часа сутринта, две стиснати устни, две ръце и два крака, изпънати на кревата… Всичко вървеше по двойки: двойка мъртъвци, два кревата в стаята, два прозореца, две сърца, спрели да бият, две бузи, две ръце, два крака…

Мъчително се изправи, приседна. След време стана, завлече се в банята, поднесе лице под студената струя, пипнешком затърси хавлията.

После най-неочаквано кръвта в жилите му се смрази и той застина в тъмнината. Отвън някой се опитваше да завърти дръжката на входната врата.

„Сигурно е Бен — каза си. — Идва да си вземе ключовете за колата…“

Някой почука.

С побесняло сърце, той прекоси дневната.

Преди да отвори, се поколеба. Сърцето му се свиваше на топка, някакво странно предчувствие го замъчи…

Отвън някой тихо изшептя нещо, което той не можа да разбере. Тръсна глава, пое дълбоко въздух и разтвори широко вратата.

Дори не намери сили да извика. Застанала на прага, окъпана в лъчите на пълната луна, Вирджиния го гледаше.

— Ро…бърт… — чу я да казва.

Научният отдел се намираше на втория етаж. Стъпките на Невил отекваха по мраморните стъпала на стълбището в Общинската библиотека на Лос Анжелос. Беше 7 април 1976 година.

След като дълги дни се бе отдавал на пиене и непоследователни изследвания, в крайна сметка той бе осъзнал, че напразно си губи времето. Станало бе съвсем очевидно, че отделните опити доникъде нямаше да го отведат. Ако съществуваше някакъв рационален отговор на въпроса, някаква обща първопричина (в което той искаше да се убеди), щеше да го намери единствено, ако подходеше методически в своите търсения.

Тишината в библиотеката бе пълна. Нарушаваше я единствено шумът от неговите стъпки. Понякога отвън долитаха трелите на птича песен, но и колкото да му се струваше странно това, усещаше, че тишината сред четирите стени тук не бе същата, както преди, а някак си необичайно натежала в това огромно, каменно и сиво здание, което приютяваше литературата на един умрял свят.

„А може би това впечатление е на чисто психологическа основа? — помисли си той. — Може би страдам от нов вид клаустрофобия^[2]?“

Ала подобна хипотеза не оправяше нещата — вече нямаше психиатър, към когото да се обърне за консултация, вече нямаше с кого да сподели своите неврози и звукови халюцинации…

Последният човек на Земята трябваше сам да се справи със собствените си проблеми.

Научният отдел представляваше просторна зала с високи, широки прозорци. До входа се намираха дългата маса и бюрото, където връщаха томовете по времето, когато все още имаше някой, който да ги поиска.

Невил спря за миг, обходи залата с поглед. Толкова книги (изоставени останки от знанието на цял един свят, сега превърнали се в невзрачни подобия) се бяха оказали неспособни да спасят разрухата и унищожението на човека…

Той приближи рафтовете отляво, взирайки се в табелките, посочващи тематичните раздели. Астрономия… Не, небето не го интересуваше. Влечението му към звездите бе секнало завинаги заедно с останалите негови желания. Физика, Химия, Механика… Невил премина нататък.

Отново се спря и надигна очи към тавана, декориран с мозайки в индиански стил. Утринното слънце проникваше в залата през мръсните прозорци и прашинките отвътре на талази лениво се носеха в танц сред светлите снопове на лъчите. Дългите дървени маси и столовете край тях грижливо бяха подредени едни до други. Някой явно се беше погрижил да го стори, най-вероятно в деня, в който бяха затворили библиотеката. Помисли си, че би могла да е онази, младичката библиотекарка, която за последен път бе изпитала удоволствието да намести столовете до масите. Да, работата бе свършена толкова усърдно и прецизно, че не би могло да бъде друг. Продължи да си мисли за нея. Навярно беше умряла, преди още да е познала любовта, пропаднала в онази отвратителна кома, а после склещена в лапите на смъртта и завърнала се след това от небитието — получовек, полумъртвец, обречена вечно да броди без цел и без посока… Без никога да е обичала или да е обичана. А последното бе по-лошо и от това да станеш вампир…

Той продължи своя обход и се спря едва пред раздел Медицина. Набързо проследи с поглед заглавията на трактатите и пособията, посветени на хигиената, анатомията, физиологията, терапевтиката и на бактериологията. Измъкна оттам десетина прашасали тома и ги струпа на купчина върху една маса, надявайки се, че ще му се наложи да се разрови из тях.

Когато напусна залата, по навик погледна електрическия часовник, намиращ се над входната врата. Стрелките бяха спрели на четири и двайсет и пет. Невил машинално се запита кога бе станало, в кой точно ден от седмицата и дали се бе случило сутринта или вечерта. Какво ли е било времето в онзи зловещ ден? Ами часовникът — сам ли бе спрял или някой специално се бе погрижил за това?

Той сви рамене. Какво значение имаше? Спускайки се по стълбищната площадка обаче, притиснал в ръце камарата от книги, откри, че тази натрапчива мисъл за миналото започва сериозно да го безпокои. Ако искаше да отиде напред, трябваше да се излекува от слабостта си…

Не можа да отвори отвътре голямата входна врата на библиотеката — бяха я заключили твърде старателно. Наложи му се пак да прескача през прозореца, който бе счупил на идване.

Когато се качи в колата, забеляза, че я беше паркирал на непозволено за това място и на срещуположната страна на улицата, която пък бе еднопосочна. По стар навик хвърли крадешком бърз, поглед наоколо — да се увери, че наблизо не се навъртат ченгета…

Пет минути по-късно вече се надсмиваше над привичките, останали му от миналото. После се запита какво чак толкова смешно имаше в това…

Остави томчето на масата, след като основно изчете главата, посветена на лимфната система. Смътно си спомни, че май пак я беше прелиствал преди месеци, по времето на своя „делириумен период“, както обичаше да нарича дните, когато го спохождаха всякакви видения. Само че тогава не бе обърнал достатъчно внимание на прочетеното. Докато днес всичко добиваше нов смисъл.

„Тънките стени на капилярните съдове позволяват на кръвната плазма да проникне в интерстициума^[3] на тъканите, което в крайна сметка дава възможност на плазмата да нахлуе, буквално казано, в кръвоносната система посредством лимфните съдове, пренесена там като флуид, наречен лимфа. Лимфата преминава през лимфните възли, които я филтрират, задържайки така някои токсини, като по този начин ги възпрепятстват да проникнат обратно в кръвта…“

Добре-е-е…

Два фактора активират лимфната система:

1. Дишането

2. Физическото движение

Дишането, въздействайки върху диафрагмата, притиска корема, като по този начин изтласква кръвта и лимфата в противоположни посоки^[4]. Физическите движения принуждават мускулите да притиснат лимфните съдове и така предизвикват свободната циркулация на лимфата. Клапната система пък не й позволява да се върне обратно.

„Да, но вампирите не дишаха, поне «умрелите» вампири. Значи функционирането на тяхната лимфна циркулация е било съкратено до 50%, което именно е довело до стаза^[5] на значително количество токсини.“

Невил веднага се досети за зловонния дъх на сплутата им кръв…

Още веднъж той прочете някои от страниците:

„Бактериите проникват в кръвообращението, където… Белите кръвни телца играят основна роля в защитната система на организма, като го предпазват от въздействието на бактериите… Много болести у човека, предизвикани от бактерии, могат да бъдат пренесени от насекоми, носители на такива болестотворни микроорганизми: мухи, комари, бълхи и всякакви мушици… В случай на бактериологично нашествие, «заводите» за фагоцити^[6] предоставят на кръвта допълнителни начини за защита…“

Невил остави настрана книгата. Колкото повече напредваше в своите проучвания, толкова по-очевидна ставаше връзката, съществуваща между кръвта и имунната защита срещу бактериите, борбата на белите кръвни телца с тях. В такъв случай трябваше ли той да намрази достатъчно всички онези, които бяха умрели, прокламирайки за вярна теорията за микроорганизмите, и иронизирайки в същото време теорията за вампирите?

Вцепенен, той се изправи, наля си уиски, но седна, без да докосне чашата, опитващ се да проникне с поглед в стената…

Значи така, зародиши, микроорганизми, микроби — все приносители на зараза…

Дали му харесваше или не, но може би в края на краищата ставаше въпрос именно за микроорганизми?

Зародиши, бактерии, вируси, вампири: нима съзнанието му бе готово да отблъсне такава логична последователност? И ако всичко това продължаваше да му е неприятно и да го дразни, не беше ли просто защото той се оказваше само един твърдоглав, непоправим реакционер, или защото имаше опасност подобна теория да го отведе до най-неочаквани заключения? Да го изправи пред непосилна, свръх силите му задача? Не можеше да каже. И двете хипотези бяха твърде възможни — едната не отричаше другата. Бактериите можеха да бъдат отговор на проблема „вампир“…

Ала вече се чувстваше потопен в необятния океан на цялата тази действителност, от която нищичко не разбираше. Вече се сравняваше с невръстното холандско момченце, което подобно на него се мъчеше с малките си ръчички да запуши пробойните на дигата и да спре по този нелеп начин прииждащите мощни морски вълни. Така и той сега се опитваше да възпре прилива на заливащите го нови идеи. Очите му се отваряха за новите, за непознатите до този момент неща на света. Трябваше да отстъпи пред неоспоримото — огромните цунами на отговорите разбиваха на пух и прах дигите на неговите предишни представи…

Епидемията беше избухнала ненадейно. Дали нещата щяха да се развият тъй бързо, ако единствено вампирите бяха причината? Нощното им бродене щеше ли да предизвика такива поражения? Разбира се, че не! Теорията за бактериална зараза беше единственото възможно обяснение за невероятната бързина, с която се бяха развили събитията, за геометричната прогресия на броя на жертвите.

А в същия този момент десетина нови идеи се заблъскаха в съзнанието му.

Мушиците и комарите — и те играеха своята роля в цялата тази история. Те бяха вирусоносителите, те бяха пренесли болестта по четирите краища на планетата.

От друга страна бактериалната теория обясняваше много неща. Например това, защо болните се затваряха през деня, изпаднали в кома, предизвикана от микроорганизма, който по този начин се защитаваше от действието на слънчевите лъчи.

И още: не бяха ли именно бактериите двигателният мотор на „живите“ вампири? Не беше ли възможно микробът, който убиваше живите, да е източник на енергия за мъртвите?

Ето, това той трябваше да узнае.

Надигна се бързо и рязко, за малко не се втурна навън. Едва в последния момент обърна гръб на вратата, отказвайки се да снеме стоманеното резе.

„Господи! — успя да си помисли. — Вече губя разсъдък!“

Нощта отдавна се бе спуснала.

Закрачи нагоре-надолу из дневната, мъчейки се да намери отговор на нахлулите нови въпроси.

По какъв начин можеше да се обясни въздействието на коловете, които, проболи ги точно в сърцето, причиняваха тяхната смърт? Как после да свърже това с бактериалната си теория? Кръвоизливът не беше достатъчно обяснение: спомни си случая с жената… Ами ужасът, който изпитваха при вида на кръстове и разпятия? Действието на огледалата, на чесъна, на водата?… Каква беше връзката между всички тях и бактериите?

Беше на ръба на нервната криза. Идваше му да се разплаче като дете, поне щеше да му олекне. Сълзите, знаеше, облекчават. Събра сили и се помъчи да обуздае нервното си напрежение.

„Какво, по дяволите, ми става? — за кой ли пореден път си зададе въпроса. — Намирам някакъв ключ и под претекст, че не може да отключи всички врати, веднага губя ума и дума?… Та това е направо смешно!“

Изпи чашата, която малко преди това беше напълнил. Имаше нужда. После надигна ръка пред лицето си. Вече не трепереше.

„Хайде, бебчо — започна да се самоиронизира, — успокой се, бъди послушен, мисли трезво. Дядо Коледа отдавна е тръгнал на път, напълнил чувала с хубави отговори на твоите въпроси… Скоро няма да си като Робинзон Крузо в плен на пустинния остров, сам в нощта, сам сред пъкления океан от смърт…“

Усмихна се. Започваше да се отпуска.

„Добре го измислих, сполучлив образ изваях… — каза си. — Последният човек на Земята бил поет от класа… И да не го знае!“

После реши да си легне. Нищо повече не можеше да направи днес.

Докато се събличаше, нахвърли набързо онова, което на следващия ден трябваше най-напред да свърши. Да потърси и да намери микроскоп! Край вече на проучванията, без да има предварително начертан план, повече нямаше да се лута тъй слепешката, както му дойде!

Заспа и му се присъниха рояци насекоми, вирусоносители и други хапещи твари, които пренасяха болестта от човек на човек. Това ли обясняваше ужасната бързина, с която епидемията се бе разпространила?

Към три сутринта го събуди поредната пясъчна буря, която клатушкаше къщата.

И изведнъж, сякаш блесна светкавица в тъмната нощ, озарението го споходи…

Микроскопът, който намери, се оказа неизползваем, явно поради фабричен дефект.

Естествено, Невил нищичко не разбираше от такъв тип уреди, затова бе взел първия, който му бе попаднал под ръка. Три дена по-късно с проклятие го беше разбил в стената. Щом се успокои, той се върна в библиотеката да потърси някакъв наръчник по микроскопия. Намери един, който го задоволи, взе го със себе си. И още на следващия ден, когато излезе, първата му работа бе да посети няколкото оптични магазина, откъдето се прибра едва след като намери онова, което му трябваше: прецизен, усъвършенстван и мощен модел микроскоп.

„Още едно доказателство — помисли си, — че винаги сглупяваш да вършиш всичко половинчато…“

Наложи си да не използва уреда, докато не разбере точно как се сглобява и начина му на употреба. Счупи една дузина лещи, преди да успее в начинанието, но в крайна сметка след три дена уредът беше сглобен. Никога не си беше представял, че някаква си там бълха, видяна под микроскоп, ще се окаже такова отвратително чудовище…

После забеляза, че каквото и да правеше, винаги под обектива се вмъкваха прашинки, които му изглеждаха като огромни късове гранитни скали… До голяма степен това се дължеше на пясъчните бури, които се повтаряха средно на всеки четири дена, но и на още нещо — безредието, царящо в неговата „лаборатория“, което го принуждаваше да размести десетина пособия, докато намери онова, което му беше необходимо.

Така лека-полека се научи да внася порядък в работата си. Всяко нещо си намери точно определеното му място: стъклените пластинки, пинсетите, епруветките, иглите, химическите реактиви… И леко развеселен, той забеляза, че наложената по този начин дисциплина го изпълваше в края на краищата със задоволство. Работата му стана приятна.

„Чувства се, че кръвта на стария Фриц отново закипя…“ — засмя се.

Дойде най-сетне денят, в който той се зае да изследва част от кръвта, взета от трупа на една от жените. Междувременно беше успял да счупи още няколко стъклени пластинки и лещи. Ала с всяка измината секунда сърцето му забиваше все по-ожесточено. Знаеше, че бе настанал решителният момент — най-сетне всичко беше готово!

Той стаи дъх и прилепи око до окуляра…

„Така-а-а…“ Значи това не беше вирус. Вирусът щеше да е невидим. Онова, което виждаше лекичко да шава отдолу между стъклените пластинки, беше някакъв вид микроб…

Докато го наблюдаваше ненаситно, залепил око в окуляра, думите сами изплуваха в съзнанието му: „Кръщавам те вампирис …“

В един от дебелите учебници по бактериология беше прочел, че цилиндричната бактерия, който мърдаше пред очите му, беше бацил, мъничка протоплазмена пръчковидна бактерия, която се придвижваше в кръвта посредством миниатюрните си подвижни крайничета, наречени ресници.

Обсеби го една-единствена мисъл: че онова едва видимо нещо под лещите на обектива най-вероятно беше причинител на вампиризма. Пренесените от векове наред страховити предания и набожни суеверия щяха да секнат едва сега, в момента, в който той за първи път щеше да открие бацила… В известен смисъл учените правилно се бяха досетили — бактериалната теория се доказваше. Но на него, Робърт Невил, трийсет и шестгодишен, единственият оцелял от човешката раса, му бе съдено да проведе изследването докрай и да разкрие виновника: микроба, който се развиваше в кръвта на вампира…

После ненадейно го заля вълна на отчаяние. Така дълго търсеният отговор идваше прекалено късно… Опита да се пребори с обзелата го депресия и все по-угнетяващото чувство, че пак доникъде няма да я докара, но не успя. Мисълта беше настойчива. Каква щеше да е ползата му от това? Какво щеше да направи с разкритията си сега, как да ги приложи на практика и как да се опита да спаси онези, които все още бяха останали живи? Ако въобще имаше други такива!

Та той все още нищо не знаеше за бактериите!

„Тогава ще науча!“ — реши не без известно ожесточение.

И с още по-голямо настървение се захвана за работа.

В условия, неблагоприятни за тяхното съществуване, някои бацили имат способността да се преобразуват в спори, надарени с голяма съпротивителна сила спрямо физическите и химическите промени на заобикалящата ги среда. Когато по-късно условията станат отново благоприятни, ново развитие на същите спори на свой ред ги преобразува в бацили, подобни на онези, от които са произлезли…

Повтаряйки си като ученик прочетеното преди малко, Невил стоеше замислен пред умивалника, без да помръдне.

„Има нещо в цялата тази работа — не преставаше да го гложди. — Има нещо, което ми се изплъзва. Но какво?“

Започна да нахвърля новата си теория. Ако се предположи, че вампирът не намери свежа кръв, с която да се засити, бацилът вампирис щеше да се озове в „неблагоприятна среда“, както бе написал авторът на учебника, и в този случай, за да се защити, бацилът прибягва до спорулация^[7]. След което, така да се каже, вампирът потъва в кома. Условията стават благоприятни и той отново се пробужда…

Дотук добре… Но как бацилът разбира, че неговият носител отново е в състояние да му доставя свежа кръв?…

Невил ядно стовари юмрука си върху умивалника. Не, в случая имаше нещо друго. Трябваше да има нещо друго!

Когато бактериите не намерят подходящата за тях среда, метаболизмът^[8] им е нарушен и те се израждат в бактериофаги^[9] — протеини, способни да се самовъзпроизвеждат. Тези бактериофаги унищожават бактериите… Можеше да си представи как бацилите, лишени от свежа кръв поради някакъв анормален метаболизъм, абсорбират вода и набъбват до пръсване, като в същото време се унищожават и всичките им клетки, което пък от своя страна води до ново спорообразуване.

Освен това можеше да се предположи, че вампирът не изпада в кома, а лишено от кръв, тялото му се отдава на разложение. Самият микроб обаче можеше да стигне до фазата на спорообразуване и тогава…

Пясъчните бури!

Освободени по този начин, спорите можеха да бъдат лесно преносими и разпръснати така от вихрушките, да проникнат в други чужди тела през най-малките охлузвания и обелвания по кожата, предизвикани от миниатюрните песъчинки… Биха могли да се превърнат в бацили при подходящи условия на развитие, каквито не липсваха, а след това да се размножат. При извършването на такова размножаване, околните тъкани щяха да бъдат разложени, а кръвоносните съдове — атакувани от бацилите. Това двойно въздействие — унищожаването на тъканите и нашествието на бацилите, — щеше да позволи на последните да проникнат в кръвообращението. Така процесът щеше да е окончателен, кръгът щеше да се затвори… без да е необходимо да си представяме вампири с кръвясали очи, наведени над гърлата на русокоси девици, или черни прилепи, пляскащи с криле по капаците на прозорците!

Ето, това като че ли бе всичко — логично и просто, без да се прибягва до помощта на свръхестественото!

Вампирите действително съществуваха. Просто никой до този момент не беше успял да проникне в истинската им същност, да разкрие логиката на тяхното съществуване.

Изхождайки оттук, Невил си припомни някои от големите пандемии в миналото. Онази например, която бе предизвикала падането на Атина, но която едва ли можеше да се сравни с бича от 1975 година. Навремето историците бяха говорили за нашествие на бубонната чума, ала Невил се запита дали и в онзи случай не бяха замесени вампири…

Или всъщност не самите вампири — тъй като вече ставаше ясно, че тези бродещи призраци се оказваха по-скоро жертви, както всички останали, засегнати от болестотворния бацил. Виновникът на практика бе онзи наглед безобиден микроорганизъм, който скрит зад дебелите плътни завеси на легендите и поверията, вършеше своите злодеяния, докато хората превиваха гърбове пред демоничния страх от неизвестното… А какво можеше да се каже за черната чума, опустошила Европа и покосила три четвърти от населението й?…

В десет вечерта със зачервени очи и слепоочия, стегнати от мигрената, Невил усети, че примира от глад. Извади от хладилника солидно парче месо и докато пържолата се изпичаше, взе набързо един душ.

Леко се сепна, когато чу как камъкът хлопна по един от кепенците на прозореца. После се усмихна. През целия ден дотолкова бе погълнат от изследванията, че въобще беше забравил за глутницата, която сега дебнеше в мрака около къщата. После неочаквано осъзна, че дори не знаеше колко от онези, които търпеливо го изчакваха отвън нощем, бяха Живи, в общоприетия смисъл на думата, и колко от тях бяха Неживи, обикновени марионетки, чиито конци дърпаше бацилът. Трябваше да има и от едните, и от другите, тъй като той беше убил доста от Живите с револвера, докато Неживите оставаха недосегаеми за куршумите. Трябваше най-сетне да разбере защо се получава така. И каква бе всъщност причината, която заставяше Живите да се присъединяват към другите край къщата му. Защо само и точно те, а не всички останали от областта?

Изяде с апетит пържолата и изпи чаша вино, учудвайки се на удоволствието, което вечерята му достави. Обикновено храната му се струваше напълно лишена от вкус, сякаш нямаше никаква сладост, и той дъвчеше автоматично, по навик. Явно възвърналият се апетит бе резултат от напрегнатата работа и неговото откритие. Дори много повече — през целия ден той не бе изпил капчица алкохол, даже не изпитваше каквото и да е желание да го стори…

Когато приключи с храненето, той се върна в дневната, пусна плоча на грамофона и с уморена въздишка се отпусна във фотьойла. Помъчи се за момент да не мисли за вампирите, да се концентрира и да се изпълни единствено с музиката на Дафнес и Хлое, от Равел. Ала не устоя на изкушението. Стана и за пореден път прилепи око в окуляра на микроскопа.

„Малко чудовище! — изшептя почти приятелски, забелязал миниатюрната протоплазмена пръчковидна бактерия, която мърдаше върху стъклената пластинка. — Мръсно, малко чудовище!“

Следващият ден се оказа далеч по-безрезултатен.

Лъчите на слънчевата лампа действително унищожаваха микроорганизмите, но това нищо не обясняваше.

Невил размеси сулфиди алицин с инфектирана кръв, ала микробите изглежда никак не се смутиха. Не беше за вярване: чесънът държеше вампирите на разстояние и бе доказано, че състоянието им се влияеше от кръвните инфекции и въобще от заболяванията на кръвта. А какво се получаваше в действителнност: основната съставка на чесъна, размесена с тяхната кръв, не даваше никакъв ефект!

Същото се отнасяше и за коловете — предизвиканият по този начин кръвоизлив не беше достатъчна причина за „смъртта им“(той продължаваше да си спомня за онази проклета жена)…

Но тогава какво ставаше на практика?

Твърде скоро Невил започна да се изнервя. Отчаянието бързо го завладя и той взе да се укорява, сякаш сам беше виновен за случилото се. В крайна сметка реши да подхване нещата от самото начало.

Някои факти вече бяха установени. Микробът съществуваше. Можеше да се предава, при това бе лесно прилепчив. Слънчевите лъчи го унищожаваха. Чесънът оказваше определено въздействие върху вампирите. Някои от тях се заравяха да спят в земята. Можеха да бъдат убити с ясенов кол в сърцето. Не се превръщаха нито във вълци, нито в прилепи, но някои животни можеха да прихванат заразата от тях и да се превърнат във вампири.

Добре. Невил взе един бял лист, прокара по него вертикална черта с молива и се зае да попълва лявата и дясната половини. Най-отгоре в едната колона написа: Бацили, над другата нарисува въпросителен знак. После започна.

Кръстовете: не, те не можеха да имат никаква връзка с бацилите, а ако имаше такава, то тя беше само в сферата на предполагаемото и най-вероятно в чисто психологически аспект. Дясна колона…

Земята: можеше ли тя да оказва някакво влияние върху микроорганизма? Не. Как би могла пръстта да проникне в кръвообращението? Между другото, онези от вампирите, които се заравяха да спят в земята, бяха много малко. Дясна колона…

Слънцето: тук вече можеше да напише някои нещица в лявата колона!

Коловете: не… Дясна колона…

Огледалата: Милостиви Боже! Какво общо можеха да имат те с бацилите? Дясна колона…

Чесънът:

Той спря, зъбите му заскърцаха ядно. Трябваше да намери какво да запише в лявата колона! Трябваше на всяка цена да спаси честта — своята и на чесъна! Чесънът трябваше да им влияе по някакъв начин! Но как?

Той усети как изведнъж го хванаха бесовете, гневът му изригна. Смачка листа и го запокити на пода. Два пъти последователно напълва чашата догоре и я изпразва на един дъх.

„Превърнал съм се в скот — изръмжа злобно на себе си. — Станал съм отвратително, тъпо, ограничено животно! Не ми остава нищо друго, освен да се наливам до умопобъркване. Явно, за друго не ме бива…“

Разби чашата в стената и започна да лочи направо от бутилката.

Не изтрезня в продължение на цели два дена.

В размътеното му съзнание бе започнала да се прокрадва нелепата мисъл да продължи да пие така до края на своите дни или поне докато не изцеди и последната капчица алкохол, когато изведнъж стана чудо. Чудото го споходи на третия ден на разсъмване, когато, залитайки, беше излязъл от къщата да провери дали все още светът съществува, въпреки самия него.

На моравата пред дома му имаше куче!

В момента, в който Невил отвори вратата, животното престана да души тревата и явно ужасено от появяването му, отскочи назад. Невил вцепенен се закова на място, гледащ с невярващи очи кучето, което се обърна кръгом и, мятайки опашка, избяга.

Животно! Посред бял ден, при това живо!

Невил на свой ред подскочи напред, за малко не се препъна в избуялата трева и хукна след кучето. Гласът му разцепи смълчания простор над Симарън стрийт.

— Тука! Ела тука!

Всяка крачка от задъхания бяг кънтеше в мозъка му, сърцето му заподскача още след петия метър. От другата страна на улицата кучето препускаше като побесняло.

— Тука! — изкрещя пак Невил. — Връщай се тука!

Тъпа болка в слабините го накара да спре. Кучето направи същото, обърна муцуна, погледна към него, после отново побягна. Беше кафеникаво, на бели петна, с източено тяло, Невил не можеше да определи каква порода. Едното му ухо беше разкъсано.

— Тука! Ела тука!

В гласа му изригна истерия. Кучето изчезна зад завоя на улицата. Забравяйки за разкъсващата го мигрена и болката, която като че с нажежени шипове пробождаше хълбоците и слабините му, Невил отново закрета подир него.

В продължение на цял час се мъкна така с гумени крака, провиквайки се от време на време:

— Тука!… Идвай тука!

Най-сетне се прибра в къщата изтощен, смазан от налегналото го детинско отчаяние. Да срещне живо същество след всичкото това време, да открие другар и веднага да го загуби — ето това не можеше да приеме. Не беше ли за окайване?… Какво толкова, че ставаше въпрос само за едно нищо и никакво куче… Само за едно куче?

Ала за Робърт Невил това куче беше безценно откритие!

Нямаше желание нито да се храни, нито да пие. Чувстваше се толкова зле, че в един момент реши да си легне, но не можа да заспи. Превъзбуден, обзет от нервно вълнение, той се мяташе наляво-надясно върху възглавницата, а устните му несъзнателно и едва чуто мълвяха — „Идвай тука! Ела тука, при мен!… Нищо лошо няма да ти сторя!“

Следобеда излезе да потърси кучето наоколо, но напразно. Когато към пет часа се прибра обратно, остави на стълбището пред вратата купичка мляко и парче месо. Опаса ги с луковици чесън, за да не могат вампирите да ги докоснат. Малко по-късно си помисли, че кучето сигурно също е заразено от болестта и че чесънът най-вероятно и на него по същия начин щеше да му попречи да се приближи… Въпреки това имаше нещо, което той все още не смогваше да проумее: ако кучето действително беше носител на болестотворния микроб, то как тогава можеше да броди посред бял ден? Трябваше ли в такъв случай да предполага, че то беше заразено съвсем леко и обмяната на веществата му не бе нарушена? И ако това се окажеше вярно, как тогава то се беше изплъзнало на другите?

„Господи! — ужаси се Невил. — Ами ако привлечено от храната, дойде тази нощ и те го убият? Едва ли ще мога да го преживея!… Сигурно ще се самоубия!…“

Да се самоубие… Досега подобна мисъл още не го беше спохождала. Разбира се, не можеше да каже, че се отнасяше към тялото си с подобаващо внимание и грижи. Не се хранеше здравословно, не спеше достатъчно и спокойно, нито пък пиеше в рамките на разумното. Но в това нямаше и помен от самоубийство. Защо тогава идеята да се самоубива не го бе навестявала досега? Ето, дори и на този въпрос не можеше да намери достатъчно смислен отговор. С нищо не се бе примирил, не бе приел в действителност и живота, който бе принуден да води, не се бе адаптирал към него. И въпреки това продължаваше да съществува тук и сега, цели осем месеца след като последната жертва на епидемията беше издъхнала; девет месеца, откакто за последен път бе разговарял с човешко създание; десет месеца, откакто Вирджиния го беше напуснала… Толкова време беше изтекло, а той продължаваше да е в този свят на абсурда, без бъдеще, без каквато и да е надежда. Инстинкт за самосъхранение ли беше това или проста безсмислица? Или пък въображението му бе прекалено бедно, за да си представи, че може да се самоунищожи? Защо досега не го беше направил? Каква бе причината, мътните да го вземат? Защо не бе посегнал на себе си още в първите, най-мрачните и най-отчаяни дни?

Какво бе онова, накарало го да направи от своя дом крепост, да се зазида в нея, инсталирайки хладилник, генераторен агрегат, резервоар с вода, да се обзаведе с парник, струг, шмиргел и тезгях, с пълен набор от инструменти?… Какво го беше подтикнало да опожари съседските къщи, да струпа в своята колкото се може повече книги и плочи, камари от консерви, напитки и хранителни припаси? Животът не беше ли в действителност сила, много по-могъща от магията на думите, не беше ли природен закон, много по-висш от всички останали?

Той затвори очи.

Защо въобще трябваше да мисли, трезво да преценява реалността на заобикалящия го абсурд? Защо навсякъде трябваше да търси разум и логика?

На тези въпроси нямаше отговор. Той продължаваше да живее, защото това бе негов вроден навик и напълно естествено състояние.

После опита да се съсредоточи над проблема с бацилите, ала си даде сметка, че по каквито и лъкатушни пътеки да поемаха, мислите му все го връщаха към кучето.

А малко по-късно с изумление осъзна, че несъзнателно мълвеше някаква молитва. Той, който, ако някога бе изпитвал отчаяната потребност да повярва в Бога, винаги го бе правил с известна самоирония…

Този път обаче подтикът бе много по-силен от него самия. Пряко волята си, Невил скръсти ръце и се замоли. Замоли се на Бога да закриля скитащото четириного. Защото искаше да го намери. Защото изпитваше необходимостта да го намери…

На другата сутрин млякото и месото бяха изчезнали.

На поляната пред къщата имаше два женски трупа, но кучето не се мяркаше никъде. Невил въздъхна с облекчение и тихомълком благодари на Всевишния. После веднага се укори, че не се беше събудил по-рано, докато кучето бе идвало. Навярно четириногото се бе върнало при къщата с първите проблясъци на зората, когато другите си бяха заминали. Не можеше да има съмнение — животното инстинктивно бе намерило някакъв начин да им се изплъзне. Но какъв?

За момент Невил си зададе въпроса дали вампирите не бяха отмъкнали храната, но много скоро се убеди в противното. Месото бе влачено по цимента, въпреки пръснатите наоколо скилидки чесън и посипания чеснов цвят, а върху стъпалата на прага едва забележими белезникави дири свидетелстваха, че кучешки език бе лочил от млякото.

Преди да закуси, Невил отново напълни гаванката с прясно мляко, а до нея остави ново, този път по-голямо парче месо. Размисли и добави към тях купичка с вода.

След като хапна набързо, той отиде да изгори телата на двете жени в ямата-крематориум. На връщане се отби в първата крайпътна бакалия. Взе няколко кутии с бисквити за кучета, специален сапун, инсектицид и метална четка… Докато се качваше в колата с претрупани ръце, бегла усмивка се изписа на устните му: „Сякаш трепетно очаквам раждането на бебе… Всъщност, необходимо ли е да се правя на ни чесън ял, ни лук мирисал? — Той остана очарован от уместното, леко преиначено сравнение. — От една година насам действително не съм изпитвал подобна възбуда…“ Трескавото състояние, обзело го след откриването на бацила под микроскопа, изобщо не можеше да се сравни с онова, което изпитваше още щом се досетеше за кучето…

По обратния път кара като побеснял, но го заляха вълните на разочарованието, когато намери на прага недокоснати месото, млякото и водата. Наложи се да приеме мисълта, че дори и да е прегладняло, кучето не можеше да яде непрекъснато…

Беше десет и четвърт. Какво пък — животното щеше да се върне, щом огладнее… Вече знаеше къде може да намери храна.

„Имай търпение, Невил — помисли си за утеха. — Почакай известно време. Прояви поне тази мъничка добродетел!…“

Той подреди грижливо продуктите, след което излезе да огледа къщата и парника. Нямаше нанесени сериозни щети след нощното им похождение. Зае се с отегчителната и неприятна работа по нанизването на сплитовете чесън, питайки се за кой ли път защо поне веднъж досега вампирите не се бяха опитали да подпалят къщата, нещо, което би се оказало чудесен тактически ход. Дали не се страхуваха и от огъня? Или чисто и просто бяха толкова глупави, че не можеха да се досетят? В крайна сметка, може би разсъдъкът им наистина не функционираше нормално, вследствие настъпилите метаболитни промени в тяхното физическо и психическо състояние при преминаването им от света на живите в онзи на неживите… Но не, не беше за вярване. Поредната му теория се срутваше като картонена кула…

Нощем край къщата бродеха и Живи Мъртъвци, а техният мозък най-вероятно не беше засегнат…

Той тръсна глава, помъчи се да прочисти съзнанието си от натрапчивите мисли. Не беше настроен сега да разсъждава.

Останалата част от заранта прекара в доизкусуряване на плитките чесън. После за миг се запита дали и чесновите цветчета не оказваха същото зловредо влияние, както и самите скилидки? Сигурно, защо пък не?

След като закуси, той се намести зад шпионката. Отвън всичко се беше смълчало. В стаята се чуваше единствено глухото съскане на климатика.

Кучето се появи едва към четири следобед.

Невил рязко се отърси от налегналата го ленива дрямка и напрегнато вторачи сънливи очи в него. Животното приближаваше бавно и внимателно къщата, с недоверчив поглед оглеждаше всичко наоколо. Куцукаше. Дълбоко в себе си Невил пожела да му се отдаде възможността да го излекува и по този начин да спечели доверието му. После кой знае защо се сети за Андрокъл^[10] и лъвовете…

С голямо усилие на волята си наложи да не мърда, да не вдига никакъв шум. Самият факт, че бе тук, че наблюдава как шумно четириногото лочи млякото, как мляска и лакомо поглъща парчето месо… му доставяше неизмеримо удоволствие и чувство за сигурност, караше го да се усмихва блажено, без даже да го осъзнава.

Сърцето му се сви болезнено, когато след като приключи с храненето, кучето изведнъж побягна, сякаш подплашено от нечие невидимо присъствие. Невил веднага скочи към вратата. После се спря. Не, не трябваше да го прави. Само щеше допълнително да подплаши животното. По-добре да го остави да си отиде. Застана пак зад шпионката и с тъга го загледа как се отдалечава. „По-добре да е тъй — повтори си мислено, — така пак ще се върне…“

Наля си малко уиски в една чаша, разреди го с вода, отпусна се с въздишка във фотьойла. Замисли се къде ли кучето прекарваше нощите? Животното трябваше да е изкусен майстор в укриването, след като бе успяло да им се изплъзне толкова време… А най-вероятно бе олицетворение на онези изключения, които потвърждаваха правилата. Но самият факт, колкото и да се крепеше на случайността, даваше храна за размисъл. След като едно куче с ограничен интелект, действащо чисто инстинктивно, беше успяло да оцелее, защо тогава и същество, надарено с разум, да не е успяло a fortiori^[11] да го направи?

Невил побърза да отблъсне подобна хипотеза, побърза да избяга от омайното й заслепение. Таящата се там надежда можеше да се окаже пагубна за него… Не трябваше в никакъв случай да се поддава на такива обаятелни халюцинации.

На следващата сутрин кучето отново се върна.

Този път Невил отвори вратата и се показа. Животното веднага отпраши обратно, както обикновено. Невил очакваше подобен развой, но устоя на изкушението да го последва. Възможно най-предпазливо и най-естествено той приседна на стъпалата. От другата страна на улицата кучето тичаше между къщите и скоро изчезна зад оределите стобори. Четвърт час Невил остана така седнал, без да помръдне, после стана и се прибра.

Кучето се върна към четири. Невил го изчака да се нахрани, едва след това се реши да излезе. Четириногото отново побягна, ала този път, видяло, че никой не го преследва, спря на срещуположния тротоар и загледа къщата.

— Как е, приятелю, добре ли похапна? — извика му Невил и още при екота на гласа му кучето отпраши.

Невил пак се намести на прага. Вече не издържаше. Заскърца нервно със зъби, готов да избълва порой от проклятия срещу страхливото псе. Но се опита да си представи всичко, което то явно бе преживяло — безконечните нощи, сгушено в някоя Бог знае къде тъмна бърлога, докато край него бродеха вампирите. Опита се да си представи борбата му за оцеляване в един свят без господари, в който то се беше превърнало в пленник на старите си навици да бъде зависимо от някого и от нещо…

„Клетото куче! — не се сдържа Невил. — Ще се помъча да направя така, че да забравиш всичко това…“

В крайна сметка, може би в този абсурден свят едно куче имаше повече шансове да оцелее, отколкото едно човешко създание! Животното бе много по-дребно на ръст, можеше по-лесно да се скрие — в това отношение имаше и повече възможности за избор… А и обонянието му бе по-развито, естествено, можеше да го използва като скрито оръжие…

В действителност подобни разсъждения донякъде дразнеха Невил. Въпреки аргументите на разума, той винаги се беше надявал, макар и смътно, че някой ден ще открие друг „оцелял“ подобно на него — мъж, жена или дете, — не го интересуваха нито пола, нито възрастта им… Понякога тези неща му се явяваха насън, а понякога си ги представяше и наяве. Най-често обаче се мъчеше да привикне с идеята, в която бе искрено убеден — че той е последният жив представител на своята раса, последният „нормален“ човек на Земята, поне в онази й част, в която се беше родил, израснал и винаги беше живял…

Увлечен така в размишления, той беше забравил за времето. Вечерта беше започнала да спуска своите призрачни воали. Ненадейно съгледа Бен Кортман, който изневиделица се бе появил и тичешком пресичаше улицата, протегнал към него костеливите си ръце.

— Невил! Невил!

Невил скочи обратно в къщата, залоствайки грижливо вратата. Ръцете му леко трепереха.

Много дни след това той излизаше навън точно в момента, в който кучето привършваше с храненето. Всеки път появяването му прогонваше животното, но колкото повече дните минаваха, толкова по-бавно и по-наблизо бягаше четириногото. Докато един ден се спря в средата на пустата улица, обърна се срещу Невил и залая. Невил не помръдна. Остана все така на прага на къщата. Ако някой можеше да ги види отстрани, щеше да си помисли, че играеха странна игра на опитомяване.

После, един ден Невил седна на стъпалата преди идването на кучето и когато то се появи, той не помръдна, продължи да седи на пруста. Близо половин час животното се увърта край къщата, без да се осмели да приближи до храната и до човека. Машинално Невил кръстоса крака. Това съвсем обикновено движение подгони в бяг кучето, което спря едва десетина метра по-нататък.

— Ела, ела тука, приятелю! — благо му се усмихна Невил. — Ела да хапнеш! Ти си добро куче, послушно, ела…

Изнизаха се още две-три минути. Снижило тяло, кучето се приближаваше с недоверие, сантиметър по сантиметър. Когато се озова на моравата, дълго остана приклекнало. После съвсем бавно, протягайки предпазливо лапа след лапа, то се запримъква, без да изпуска Невил от погледа си.

— Точно така, ела — меко и гальовно го прикани Невил. — Ела да се нахраниш… Та-а-ка, добро куче…

Този път кучето не се стресна от гласа му, но дълго се колеба, преди да направи последните крачки, делящи го от месото и млякото.

— Хайде, не се бой… — почти изшептя Невил. — Нищо лошо няма да ти направя, ела да се нахраниш!…

И най-неочаквано кучето изпъна гръб, полетя като стрела напред, грабна в зъби месото, след което хукна обратно презглава и го отнесе от другата страна на улицата. Невил се стъписа в началото, но после избухна в доволен смях.

— Значи такива ми ти работи, а? — смееше се добродушно. — И ти си ми било едно куче…

Без да прави резки движения, той загледа животното, което лакомо поглъщаше месото, без да го изпуска от око.

— Хапвай, хапвай — не преставаше да го успокоява Невил. — Не се притеснявай. Утре ще имаш истинска храна за кучета. Не мога все пак да ти предоставя всичките си месни запаси, нали и аз трябва да се храня!…

Той отново се разсмя. Когато кучето най-сетне се нахрани, то се облиза и пак запристъпва към къщата, този път по-смело. Невил не трепна, сърцето му обаче заби по-силно. Животното вече се страхуваше по-малко от него, в това не можеше да има съмнение и този факт го изпълваше с радост.

— Изпий си сега водата! — каза му. — Не се плаши, пий спокойно!…

Доволна усмивка се изписа на устните му, видял как животното наостри уши: то го слушаше!

— Ела, ела, приближи се… — не преставаше да го окуражава. — Нали ти казах, нищо няма да ти направя!…

Кучето наближи купичката и започна да пие, като крадешком го наблюдаваше.

— Виждаш ли, не трепвам, нищо не правя… — продължаваше да го успокоява Невил. Не можеше да познае собствения си глас, струваше му се чужд. Почти цяла година не бе чувал човешка реч, забравил бе какво е това разговор. А времето бе много, прекалено много — цяла една година.

„Като заживееш с мен, ще ти говоря през цялото време — помисли си. — Ти ще си моят събеседник!“

После, когато кучето свърши и с пиенето, той отново гальовно го приласка:

— Ела сега тук, ела при мен…

И потупа леко коляното си.

Наострило уши, четириногото го загледа с любопитство.

„Какви очи! — изуми се Невил. — Всичко има в тях — и неверие, и страх, и самота, и надежда… Горкото куче! Колко ли е изпатило?“

Най-накрая той реши да се изправи. Четириногото мигновено се обърна и избяга. Поклащайки замислено глава, Невил го изгледа как се отдалечава…

Дълги дни нещата продължиха да се развиват по същия начин. Невил все така говореше на кучето, но с всеки ден засилваше тембъра на гласа си. Говореше му по-продължително и всеки ден се доближаваше все повече до храната, докато най-сетне просто можеше да протегне ръка и да докосне животното. Ала все още се въздържаше да го стори, колкото и силно, колкото и настойчиво да беше желанието му. Не искаше да го плаши наново. Щеше да го изчака да се успокои напълно, да свикне изцяло с него. Едва тогава, може би, щеше да се осмели да го погали.

А после, една сутрин кучето не се появи.

Невил изживя ужасни часове, питайки се какво бе могло да му се случи. Обикаляше наоколо, кръстосваше из съседските дворове, не преставаше да го вика.

Четириногото не се появи нито следобеда, нито на следващата сутрин. Невил се отчая. „Убили са го… Ония отвратителни копелета са го хванали и са го убили!…“

Въпреки всичко, не можеше да повярва в това, не искаше да го повярва.

На втория ден следобед беше в гаража, когато откъм прага долови леко изшумоляване. Спусна се натам. Беше наистина кучето, заело се да изпразва водата от купичката.

— А, ето те най-сетне! — не издържа Невил.

Кучето отскочи назад, сърцето на Невил подскочи в гърдите.

— Недей! — почти проплака отчаяно. — Не си отивай!…

Бавно, пристъпвайки предпазливо, той отиде и се намести на обичайното си място. Трепереше като лист. Кучето приближи, натопи муцуна в купата и отново залочи. Сега вече Невил не устоя на изкушението — протегна ръка. Животното изръмжа, веднага отстъпи, после заголи зъби, извъртя се и този път наистина избяга.

Вечерта преди да си легне Невил се замисли по какъв начин да хване кучето. Моментът беше настъпил.

Дълги дни той обмисля познатите му капани — кой от всички начини би било най-добре да използва. Нито един не го задоволяваше. Единственият ефект, който можеше да постигне, бе да изплаши животното и да го пропъди.

В крайна сметка, без още да бе решил окончателно, той не издържа. Един следобед, докато животното жадно лочеше водата в купата, той се хвърли напред и го затисна под себе си.

Кучето се опита да го захапе, ала Невил успя да стисне муцуната му. Ужасни гърчове разтърсиха тялото на четириногото. Невил бързо го внесе в къщата и го остави на одеялото, което специално му беше приготвил. Още щом го пусна, кучето отново налетя да го захапе, после, неуспяло, се стрелна към вратата. Невил се извъртя на пети и успя да я хлопне преди то да я е достигнало. Тогава животното се навря под кревата с ръмжене.

Невил коленичи, наведе се към него.

— Ела… — заговори му нежно. — Ела тука! Не разбираш ли, че си болно, приятелче… Ще трябва да те лекувам…

Кучето не помръдваше, ръмжеше заплашително, заголило острите си зъби. Невил отиде да донесе мляко и месо, които остави край леглото.

— Защо все още нямаш доверие в мен?… — прошепна му едва чуто.

Невил довършваше вечерята в кухнята, когато откъм дневната се разнесе непривичен шум, примесен с жаловити стенания. Той изтръпна, побягна натам.

В единия ъгъл на стаята, до тезгяха, кучето трескаво дращеше пода, като че се опитваше да изрови дупка под себе си. Когато Невил светна, то го изгледа с уплашени очи.

Едва сега Невил разбра каква беше причината за неописуемия му ужас — нощта се бе спуснала и животното инстинктивно се опитваше да се скрие в тъмното, да им се изплъзне…

Дълго го наблюдава така, после изведнъж се досети. Издърпа завивката от леглото и покри с нея кучето. Уви го, пое го в ръце. Животното започна да се извива, да се гърчи отчаяно, ала Невил го притискаше плътно до себе си. Започна пак да му говори — тихо, кротко и утешително.

— Успокой се, приятелю, успокой се… Всичко е наред! Аз ще се грижа за теб… Всичко е вече наред… Никой няма да ти стори зло… Хайде, успокой се, отсега нататък ще заживееш без грижи, не се тревожи…

Говори му така в продължение на цял час, снишил гласа си, сякаш искаше да хипнотизира животното. И лека-полека треперенето на кучето попрестана, то се успокои. Когато най-накрая се отпусна върху коленете на Невил, той нежно се усмихна.

— Ето, виждаш ли, че можеш да бъдеш послушно… Ти си моето добро куче! Нали?

Беше към единайсет вечерта, когато Невил внимателно надигна крайчеца на завивката.

Кучето се сепна, потръпна, заръмжа тихо, озъби се, но Невил пак заговори. Малко по-късно го помилва зад врата, усмихна му се.

Четириногото надигна към него глава. Очите му бяха все още изплашени, натежали от влага. После, най-неочаквано, заблиза ръката, която го галеше.

Невил почувства как гърлото му се сви, а очите му се напълниха със сълзи. Поиска да продума нещо, но не можа.

Няколко дена по-късно кучето умря.

Този път Невил не потърси забвение в пиенето. Напротив — отхвърли надалеч каквато и да е подобна мисъл. Нещо се бе променило. Опитвайки се да анализира случилото се, той стигна до заключението, че последното му затъване в покварата на пиянството го беше завлякло на дъното, изпълвайки го до краен предел с отчаяние. Освен да се самоубие, нищо друго като че ли не му оставаше.

Естествено осъзнаваше, че надеждите, родили се дълбоко у него с откриването на кучето, доникъде нямаше да го отведат. В свят, в който ежедневният ужас бе всевисш законодател и разпоредител, мечтите не бяха никакво разрешение. Невил се бе примирил с ужаса и едва сега разбираше, че му бе по-трудно да преодолее не толкова дебнещия го страх, колкото неговата баналност. А това до известна степен го успокояваше — съзнанието, че играе с открити карти, че знае точно какво означават за него правилата на тази игра.

Изпита много по-малко тъга, отколкото си представяше, докато заравяше кучето. Все едно погребваше напразните надежди на зловредите си илюзии. От този момент нататък се зарече безропотно да приема условията, в които му се налагаше да живее — без повече да проявява ненужен гняв, без да е необходимо за най-малкото нещо излишно да си блъска главата.

Така примирен, той отново се захвана за работа с още по-голямо усърдие.

Все още си спомняше какво се бе случило една година по-рано, няколко дена след като за втори път беше погребал Вирджиния…

Беше шумна, гореща привечер, той самотно кръстосваше из улиците, смазан от отчаяние, изпразнен от съдържание, безразличен към всичко заобикалящо го. Преследваше го една-единствена мисъл: да не се прибира в опустелия дом, да не вижда и пипа предметите, до които тя се беше докосвала, да не гледа опразненото легло на Кати, нейните играчки, да не присяда на леглото на Вирджиния, да не се докосва до нейните дрехи.

И докато крачеше така отнесен без цел и посока сред блъскащата го тълпа, някакъв мъж, вонящ целия на чесън, го бе хванал за ръката, издърпвайки го настрани.

— Ела, приятелю, ела с мен и ще бъдеш спасен!

Лицето на мъжа бе почервеняло, в погледа му се четеше трескава лудост. Беше облечен в черни, разпарцалени дрехи. Робърт Невил равнодушно го изгледа. Мъжът продължаваше да го тика напред с измършавелите си ръце.

— Никога не е късно, братко! Избавлението е за онзи, който…

Последните му думи се стопиха, пропаднаха в околната глъч. Бяха се озовали пред входа на огромна шатра, от която се разнасяше приглушен шепот, сякаш морски вълни се разбиваха тихо в прибоя. Невил понечи да се отдалечи.

— Не искам да…

Ала мъжът вече дори не го и слушаше. Продължаваше настойчиво да го тика напред. Шумът се увеличаваше. Шатрата погълна Невил в своята паст.

Вътре той се озова сред стотици хора, които го бутаха с лакти, викаха, ръкомахаха, говореха нещо, което той не разбираше.

После неочаквано всички млъкнаха като един и някакъв глас прогърмя над главите им, увеличен от невидим високоговорител:

— Искате ли да потреперите пред свещения кръст на Всевишния? Искате ли, когато се погледнете в огледало, да не видите лицето, с което ви е дарил Всемогъщият? Искате ли да излизате от гробовете си като чудовища, отхвърлени и от най-ужасния пъкъл на Ада?

Гласът добиваше плътност, ставаше все по-мощен.

— Искате ли да се превърнете в прилепи, да станете братя и сестри на тези грозни, отвратителни изчадия на Преизподнята? Искате ли като тях да запляскате зловещо с криле в нощното небе? Питам ви пак — искате ли да се превърнете в бездушни, нетленни създания, обречени на вечно безсмъртие?

— Не! — зарева ужасена тълпата. — Не! Избавете душите ни от Злото!

Разблъсквайки своите съседи, Невил се опита да отстъпи назад, помъчи се да си проправи път сред истеричния океан от обезумели богомолци.

— Това е истината, която ви очаква! Не ви остава нищо друго, освен да се вслушате в Божието Слово! Злото вече е обсебило всички нации по Земята и Божието Наказание ще застигне всеки, в чиято душа са покълнали неговите семена! Предупреждавам ви — всички ние навеки ще бъдем прокълнати от нашия Всевисш Благодетел, ако още сега не се покаем и пречистим като новородени, ако не възхвалим името Му Господне и това на Сина Божий — Исус Христос, нашият Спасител; покой няма да имаме, ако още в този миг не паднем на колене и не се помолим за опрощение на нашите грехове! Повтарям ви го пак и отново — ще бъдем прокълнати! Ще бъдем прокълнати!

— Спасете ни! — отново истерично зарева тълпата. — Избавете душите ни от Злото!

Хората ревяха като един и в обезумелите им крясъци Невил откриваше обсебилия ги ужас. Не успя да си проправи път, не успя да се махне от злокобното място. Гласът отново се понесе над тях, притисна го като гранитна стена:

— Господ ни наказа за нашите неизброими престъпления! Господ даде воля на всемогъщата си ярост и тя изригна, потопи ни в бездънните бездни на Новия Потоп, където ни очакват уродливите и чудовищни създания на Ада! Заради нашите грехове Той ни низвергна, Той разрови гробовете, Той разтвори широко дверите на некрополите, Той прогони мъртъвците от техните легла и ги изпрати да вилнеят сред нас! Косящата Смърт и Пъкълът разчупиха оковите на онези, които, оковани за вечни времена, бяха обитавали покоите на Безвремието! Това е Божието Наказание!… О, Господи, Ти ни наказваш, Ти ни бичуваш за грешките ни така, както сме го заслужили! Господи, Ти ни караш заслужено да изпитаме силата на Твоята всемогъща ярост!…

Тълпата отново изригна в крясъци. Онези, които бяха край Невил, запляскаха с ръце, завиха в транс истерични молитви.

Разтреперан, потресен до дъното на душата си, Робърт Невил най-сетне успя да се изтръгне от развилнелия се обезумял океан.

Навън нощта отдавна се бе спуснала…

Седнал днес в дневната, той си беше припомнил този странен епизод, измъкнат от гънките на паметта му вследствие на текста, който току-що беше прочел. И най-вече изречението, което всъщност го бе върнало десет месеца назад в миналото:

…Тази форма на психоза, която може да се окачестви като патология на лудостта, би могла да бъде частична или пълна и да обсеби един или повече субекти, а даже и всичките едновременно…

Как не се бе досетил за това по-рано?

До този момент наивно и упорито се бе мъчил да обясни с бацила всички явления, свързани с вампиризма. И ако някои от обясненията му се пропукваха, той си ги обясняваше с легендите, със суеверията. В действителност твърде рядко се беше опитвал да разгадае нещата психологически, да ги погледне и от тази им страна. А тъкмо оттук трябваше да подходи към разрешаването на проблема.

Ако някои от тези явления не можеха да имат физиологическо разрешение, това не означаваше ли, че те могат да се разрешат от психологическа гледна точка, като се имаше предвид тъкмо „психологическия шок“, преживян от жертвите на епидемията?

В края на разразилата се пандемия, жадната за сензации преса бе насадила навсякъде истински болестотворен страх от вампирите. Невил още помнеше разюзданите статии, родени от болната фантазия на всякакви псевдо-учени, които се публикуваха с единствената цел да се извлече полза от хорския страх, а и в крайна сметка вестниците да се продават по-добре.

Естествено в подобно желание за печалба по всякакъв начин имаше някаква зловеща наслада — да изкарваш пари за сметка на цял един свят, който умираше. Разбира се, не всички вестници се бяха поддали на лудостта, повечето не бяха паднали толкова ниско. Но жълтата преса бе пожелала да оцелее на всяка цена. И в същото време, тъй като това бе невъзможно при подобни условия и обстоятелства, тълпата бе затънала в своего рода примитивен мистицизъм. Понякога средстството се бе оказвало по-пагубно, отколкото злото, защото онези, които прибягваха към него, не умираха по-бързо, отколкото другите — даже напротив, мъките им стократно се увеличаваха и те приключваха своя земен живот, изпълнени с ужасния страх, че не ще намерят покой в отвъдното, че ще бъдат навеки обречени да излизат от своите гробове, водени от странно, перверзно желание…

Да, такава една масова психоза можеше да обясни много неща.

На първо място страхът от кръстове и разпятия. Бяха втълпили на вярващите, че символът на тяхното благоговение ще се превърне в символ на техния ужас, че не ще се осмелят повече да го погледнат. Дотолкова, че обладан от могъщия комплекс за вина, вампирът се беше отвърнал от него, а после и от самия себе си… Напълно възможно бе този комплекс, както и мисълта, че се е превърнал в уродливо чудовище, да го бяха накарали да се откаже от своя изкривен образ и така завинаги да изпитва панически страх от огледала, в които ликът му (дали заради наказанието?) не се отразяваше, да се превърне във вечно скитащо се създание, отбягващо деня и срещите с хората, копнеещо за нощта и тъмните, сумрачни бърлоги, където да намери поне малко отдих и покой…

Страхът от водата? Тук Невил можеше да се разрови дълбоко в миналото и да потърси там древното поверие. Не се ли разказваше в много легенди, че вещиците били неспособни да преминат през потоци, реки и въобще през течаща вода? Вещици и вампири: някои дори не правеха разлика помежду им и това бе напълно понятно.

Ами Живите Мъртъвци или така наречените „живи вампири“? Това също бе лесно за обяснение. За някои умопобъркани вампиризмът се оказваше в известна степен алиби, при това добре дошло алиби. Невил бе убеден, че „живите мъртъвци“, които нощем се присъединяваха към останалите край къщата му, бяха отчаяни луди, мислещи се за истински вампири, докато в действителност си бяха чисто и просто обикновени умствено болни, което на свой ред пък обясняваше защо досега те не се бяха сетили да опожарят къщата му — те просто бяха лишени от логически разум.

Спомените отново нахлуха и в съзнанието му изплува образът на онзи мъж, който една нощ се бе покатерил на уличната лампа срещу къщата. През шпионката Невил го бе видял да се хвърля и полита в празното, размахвайки ръце като обезумял, а после да се размазва върху тротоара. Сега разбираше защо го беше направил: онзи мъж бе обладан от мисълта, че е прилеп!

„Ето как кълбото бавно, постепенно се разплита и нещата лека-полека се обясняват! — каза си Невил с усмивка. — Явно не са чак толкова непонятни и неразгадаеми. Напротив — понякога са така прости и прозрачни. Достатъчно е да са налице необходимите материални и нематериални условия в точно определения момент и на точно определеното място…“

Остави на масата чашата с уиски, от което въобще не бе отпил.

— Не ми е необходимо! — изрече уверено. — Повече не е нужно да търся бягство или забрава! Никога повече!…

И за първи път след смъртта на кучето той се отпусна. Имаше още много да учи, но бе изминал немалък трънлив път. Странно — животът започваше да му се струва почти поносим.

„Какво пък — каза си в заключение, — отшелничеството не е чак толкова лошо!“

Музиката от грамофона се рееше ефирна и приятна, изпълваше го с благодат.

Отвън вампирите дебнеха в мрака…

Бележки

[1] Симфония Юпитер — известна още и като 41 Симфония — най-съвършената, пространна и най-сложната по форма от симфониите на Моцарт /бел.прев./ ↑

[2] Клаустрофобия — страх от затворено пространство /бел. прев./ ↑

[3] Интерстициум (мед.) — междутъканно пространство (бел. прев.) ↑

[4] При този процес кръвта от лимфните съдове е изтласквана към тъканите, а лимфата от тъканите — към лимфните съдове (бел.прев.) ↑

[5] Стаза или стазис (мед.) — застой (бел. прев.) ↑

[6] Фагоцит (мед.) — органична клетка, която има способност да поглъща и унищожава чужди тела и бактерии (бел. прев.) ↑

[7] Спорулация /мед./ — спорообразуване /бел.прев./ ↑

[8] Метаболизъм /мед./ — процес на обмяна на веществата /бел.прев./ ↑

[9] Бактериофаг /мед./ — бактерий, който изяжда други бактерии /бел.прев./ ↑

[10] Андрокъл — римски роб от I век, който, хвърлен на арената при лъвовете, бил пощаден от лъва, за когото преди време се грижил и бил излекувал /бел.прев./ ↑

[11] a fortiori (лат.) — толкова повече /бел.прев./ ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ричард Матисън Аз съм легенда (2)

Метаданни

Данни

Аз съм легенда

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част втораМарт 1976

Ричард Матисън
Аз съм легенда (2)

Част втора
Март 1976