Ричард Матисън
Аз съм легенда (3)

Част трета
Юни 1978

Невил беше излязъл да търси Бен Кортман.

Да преследва Кортман, да го гони и в най-затънтените му тъмни свърталища — това се беше превърнало за него в отморяващо развлечение, едно от редките забавления, които му бяха останали. Невил се отдаваше на тази си слабост в дните, когато не се притесняваше да се отдалечи прекалено много от къщата и когато нямаше кой знае какво да оправя по нея. Тогава се впускаше да търси Кортман из храсталаците, в мазите и тъмните изби, под креватите в стаите, в хладилниците… във всички онези кътчета, които биха могли да послужат за скривалище на един все още възпълничък мъж.

Бен Кортман постоянно сменяше своите обиталища. Невил бе твърдо убеден, че вампирът знаеше, че го търсят под дърво и камък и в известен смисъл подобна игра на живот и смърт му доставяше удоволствие. Ако нещата не бяха толкова парадоксални, Невил спокойно би могъл да използва израза, че цялата тази гонитба прави „по-пикантен“ живота на Кортман. Имало бе моменти, в които Невил си мислеше, че животът на Кортман никога не е бил достатъчно щастлив…

Невил бавно се спусна по Комптън булевард. Сутринта бе преминала безпроблемно. Знаеше, че Кортман с положителност се укрива някъде в съседство, защото всяка вечер той пръв се появяваше пред къщата. Останалите вампири му бяха непознати. Или поне не се „застояваха“ дълго край дома му, тъй като още на следващия ден той неизменно откриваше повечето от тях в техните бърлоги наблизо и ги унищожаваше. Не успяваше да открие единствено Кортман.

Неведнъж си беше задавал въпроса какво всъщност щеше да прави, когато го открие? Естествено, ако се следваше логичния ред на нещата, трябваше да го убие… Само дето нямаше да му бъде толкова лесно, колкото си представяше. Знаеше това. Вярно бе, вече не изпитваше никакво приятелство към него, или по-скоро към онова, което беше останало от него. Кортман вече не олицетворяваше миналото. Миналото отдавна бе мъртво. Невил беше поел по нов път. Не, истината бе другаде. Убиеше ли Кортман, Невил щеше да се лиши от своето единствено развлечение… Колкото до останалите вампири, те бяха ограничени същества, в известен смисъл роботи. Вършеха всичко еднообразно и механично. Виж, при Бен нещата стояха малко по-различно. Той поне проявяваше някакво въображение. Колкото и мистериозно да изглеждаше, мозъкът му навярно все още функционираше.

„А може би това му е и призванието при такова стечение на обстоятелствата!…“ — казваше си с ирония Невил понякога, забравяйки, че целта на Кортман бе същата — да го убие!

Той седна с уморена въздишка на прага пред някаква къща, запали лулата си и дълго време остана така неподвижен, зареял невиждащ поглед пред себе си.

От известно време Невил бе доста по-добре. Беше понапълнял, но физически се чувстваше в отлична форма. Отдавна се бе отказал от навика да се бръсне и сега имаше къса, побеляла брада, която подрязваше от време на време. Косите му бяха посивели, почти докосваха раменете. От обгорялото му обветрено лице сивите очи излъчваха спокойствие и хладина.

От другата страна на булеварда се бе ширнала огромна, незастроена площ, отвъд нея бяха пустеещите земи, където в онзи зловещ ден той бе закопал Вирджиния… И откъдето тя самата се бе откопала. Ала и последната мисъл вече не можеше да внесе смут в душата му. С времето Невил беше закоравял, беше се приспособил към обстановката, бе станал неподвластен на спомените от миналото.

Единствено настоящето все още вълнуваше Робърт Невил. Настояще, в което неговата едничка цел бе да оцелява ден за ден, без да изпитва нито радост, нито тъга от безличното си съществувание.

„Превърнал съм се в частица от растителното царство — мислеше си понякога. — Вегетирам…“

А може би точно това искаше?…

 

 

Необходимо му бе дълго време, докато осъзнае, че белезникавото петънце от другата страна на булеварда, в което бе втренчил поглед, се придвижваше в далечината из пустеещите земи. Невил замига недоумяващо, сбърчи вежди. Изправи се бавно и засланяйки с едната ръка очите си, загледа още по-настойчиво.

Зъбите му нервно захапаха мундщука на лулата.

Белезникавото придвижващо се петънце отсреща беше жена.

Дори не се опита да улови лулата, когато тя се изплъзна и тупна на стъпалата под него. Няколко минути Невил остана така, стаил дъх, наблюдаващ втрещено жената.

Тя не го беше видяла. Вървеше, навела глава, сякаш търсеше нещо по земята. Той вече можеше да ръзличи дългите й рижи коси, голите ръце. След три години самота и ожесточение, без да е мяркал живо човешко същество, появяването на тази жена бе такова невероятно и потресаващо зрелище, че той не можеше да повярва на очите си: жена, жива, при това посред бял ден!

Жената продължаваше да се приближава, а той, Невил, продължаваше да я наблюдава, зинал от почуда и потреса. По вида й не личеше да е на повече от трийсет години. Беше облечена в бяла, мръсна и разпарцалена рокля. Изглеждаше съвсем слаба, изпита, а под рижите коси лицето й като че ли бе загоряло от слънцето!

„Полудявам! Започват да ми се привиждат разни!“ — помисли си Невил.

И тази хипотеза му изглеждаше много по-допустима, отколкото жената да бъде действителност. Всъщност, той отдавна се беше подготвил за подобен развой. Умиращият от жажда в пустинята често е спохождан от видения на оазиси и фонтани. Дали пък и на Невил не му се бе привидяла жена под прежурящите лъчи на слънцето?

Изведнъж той потрепера. Не, не беше мираж! Вече чуваше шума от стъпките на жената… Повече не се мъчи да анализира водовъртежа от мисли, чувства, инстинкти, които се надигаха у него…

Размаха ръце, хукна напред и се развика:

— Хей! Вие там…

Настана секунда абсолютна тишина. Тя надигна глава и погледите им се срещнаха.

„Жива е! — сърцето му щеше да се пръсне. — Наистина е жива!…“

Неочаквано жената се извъртя и с всички сили затича към пустошта, откъдето беше дошла. За миг Невил се поколеба. После се втурна, крещейки след нея:

— Спрете! Чакайте!

Тя обаче не спря. Загорелите й крака развяваха роклята в обедната мараня. Невил веднага разбра, че думите, каквато и магия да упражняваха, нямаше да преустановят бягството й. Явно тя самата много повече беше шокирана при вида на този едър, брадат и побелял дявол, изникнал сякаш от преизподнята, ръмжащ и тичащ след нея… Невил се бе втурнал с широки крачки, сърцето му напъваше да изскочи.

Не му бе трудно да я догони. Вече я настигаше, когато тя извърна ужасена лице към него.

— Нищо няма да ви сторя! — извика й.

Въпреки това тя не спря. Ала се препъна, за малко не падна. Той я застигна, успя да я задържи. Обзета от панически ужас, тя започна да го удря с юмруци, да дере лицето му с нокти.

— Престанете! — изкрещя той, останал без дъх. — От какво се боите?

Тя се оказа по-силна, отколкото предполагаше. Изрита го в кокалчето. Невил изруга ядно, удари я в лицето — стар, задрямал рефлекс, който се беше пробудил. Едва сега тя спря, загледа го ужасена. После неочаквано избухна в ридания.

Невил се изправи.

— Станете! — каза й. — Аз не ви желая злото!

Тя продължи да плаче, разтърсвана от конвулсивни гърчове. Бе сплела ръце, предпазваше лицето си. Невил я гледаше глупаво, онемял, не знаеше какво повече да й говори.

— От какво се боите? — запита я след известно мълчание.

Дори не можеше да осъзнае, че гласът му бе станал твърд, безжалостен, груб — в тембъра му нямаше никаква топлинка. Беше глас на човек, загубил навика да говори със себеподобни…

— Хайде! — подкани я пак. — Изправете се.

Тя се подчини — бавно, недоверчиво.

А Невил все така не можеше да реши какво трябва да предприеме. Години наред беше сънувал този дългоочакван момент, но в сънищата му събитията никога не се бяха развивали така…

— Как… Как се казвате? — успя най-сетне да излезе от своята немота.

Тя не отговори. Продължаваше да го гледа уплашено.

— Е, как се казвате? — почти брутално повтори той въпроса си.

Тя се сепна, после с треперещ глас изрече:

— Рут…

И като че ли в този момент по тялото на Робърт Невил пролази електрически ток. Звукът на гласа й сякаш заличи всичко останало. Стори му се, че ще се разплаче, че нещо дълбоко у него, събирало сили от векове, се надигна като лавина. Без да го осъзнава, ръката му се протегна към рамото й, тялото на жената потрепера при допира.

— Рут… — повтори той тихо. Гласът му беше отпаднал, безжизнен. — Рут…

Двамата дълго се гледаха под лъчите на прежурящото слънце.

 

 

 

Жената спеше спокойно в леглото на Невил. Беше минало четири следобед и Невил бе влизал поне двайсетина пъти в спалнята да я наблюдава. Сега седеше в кухнята и пиеше кафе.

Беше угрижен. Ами ако тя също бе заразена, както останалите? Идеята му бе хрумнала, докато я гледаше в съня й, и заседнала в съзнанието му, не преставаше да го гложди отвътре. Разбира се, лицето й беше добило бронзов загар на слънцето и те се бяха срещнали през деня. Но същото се бе случило и с кучето… Всъщност, не бе чак толкова просто. Сънят бе продължил прекалено малко.

Двамата не се бяха хвърлили в прегръдките си, не си бяха казали вечните нежни слова. Невил не бе успял да изкопчи нищо друго от нея, освен името й. Наложило се бе да се възползва от своята хитрост и сила, за да я доведе в къщата и я накара да влезе. Тя плачеше и го умоляваше да не я убива, без дори да го слуша какво й говореше в утеха. В крайна сметка я бе замъкнал насила в дневната. В цялата история нямаше нищо от романтичните сцени, които той си беше представял…

В къщата тя се бе сгушила в най-тъмното ъгълче, както бе направило кучето две години преди това. Не бе пожелала нито храна, нито вода. Пак насила я беше отвел в спалнята, където я беше заключил. Малко по-късно тя беше заспала.

Невил замислено се вторачи в чашката с кафе.

„През всичките тези години толкова мечтах за другарка, а днес, когато намерих такава, я изплаших, отнесох се грубо с нея…“

Всъщност, какво друго можеше да стори? Бе свикнал прекалено много с идеята, че той е единственото нормално човешко същество на Земята. Това, че тя също бе като него, с нищо не промени представите му. Беше виждал мнозина измежду тях, изпаднали в странна кома, които изглеждаха досущ като нея… Фактът, че я бе срещнал посред бял ден, че тя бе ходила под слънчевите лъчи, не бе достатъчен да преодолее скептицизма му. Отдавна той подлагаше на съмнение всичко. Чувството му за контакт отдавна беше умряло. Вече бе почти невъзможно да повярва, че други нему подобни могат да съществуват някъде. Сега, след като първоначалните моменти на еуфория и изненада бяха отшумели, той бе установил, че вкоренилото се с годините убеждение у него бе непокътнато.

С тежка въздишка се върна в спалнята. Жената не бе мръднала. „Може би отново е потънала в кома?“ — помисли си.

Дълго я гледа. Рут… Искаше му се да узнае толкова неща за нея, но се страхуваше. Откриеше ли че е от техните, изходът можеше да е само един. А за онези, които убиваше, бе по-добре да не знае нищичко…

Ръцете на Невил се разтрепераха, загърчиха се конвулсивно. Ами ако всичко това бе най-обикновен капан? Ако те целяха по този начин да го измамят и хванат? Ако по някакво незнайно стечение на обстоятелствата тя просто в момента се беше пробудила от своята летаргия, малко преди да я срещне? Не, беше невъзможно, пък и доколкото знаеше, бацилът не можеше да изтърпи въздействието на слънчевите лъчи.

Не, дори и това не беше достатъчно, за да го убеди. Оставаше един-единствен начин да се увери…

Положи ръка върху рамото на жената.

— Събудете се! — разтърси я внимателно.

Тя се размърда леко. Тогава той забеляза, че на врата си носеше тънка златна верижка, в края на която висеше кръст. Невил го хвана, замислено го разтърка между пръстите си… В този момент жената се събуди и веднага в съзнанието му присветна сигналната лампичка: „Ето, тя не е в кома!…“

— Какво… какво правите с мен? — запита жената. Гласът й трепереше.

Звукът на този глас, звукът на този човешки глас го потресе.

— Аз… — запелтечи той. — Аз… нищо, нищо не правя.

Той отстъпи една крачка и я запита:

— Откъде идвате?

Тя се поколеба, преди да отговори. Лицето на Невил се свъси.

— От Ингъл… От Ингълууд! — изрече набързо.

— Да, разбирам. Бяхте ли… Сама ли живеехте?

— Бях омъжена.

— Къде е мъжът ви?

Тя потрепера.

— Умря.

— Кога?

— Миналата седмица.

— После какво направихте?

— Избягах… — едвам изрече тя, като прехапа долната си устна.

— Искате да кажете, че… че през цялото това време сте ходила, непрекъснато?

— Да…

Той отново я загледа, без нищо да казва. После неочаквано напусна стаята и отиде в кухнята. Отвори шкафа, загреба шепа чеснови скилидки, изсипа ги в една чиния, наряза ги на ситни парченца, които най-накрая разтри с чуканчето, докато не се превърнаха в белезничава кашичка. Лютивата миризма го жегна в ноздрите.

Когато се върна в стаята, тя беше приседнала в кревата. Без да се колебае, той тикна чинията под носа й.

Тя извика, извъртя уплашено глава.

— Какво правите? — запита го.

— Защо се отдръпвате?

— Моля ви…

— Защо? — настоя той.

— Защото мирише лошо! — отвърна му тя през плач. — Моля ви се… Нима искате още повече да се поболея?

Той поднесе чинията още по-близо до лицето й. Тя се измести в другия край на леглото.

— Престанете! Моля ви!…

Невил присви очи, взря се в сгърченото й лице.

— Вие сте… от техните! — изрече с ненавист.

Тя скочи на крака, избяга в банята. Чу я да повръща в умивалника.

Отпусна се тежко в кревата. Тя беше заразена! Експериментът, който току-що беше провел, бе убедителен. Той вече знаеше, че всеки организъм, заразен с бацила вампирис, е алергичен към миризмата на чесън, която повишаваше чувствителността на клетките и предизвикваше силна ответна реакция…

Ала след момент на размишление, Невил сбърчи вежди. Ами ако онова, което му беше разказала, се окажеше вярно? Ако наистина дълги дни се бе скитала след бягството от къщата? Щеше наистина да е изтощена, изнемощяла и в такъв случай бе напълно обяснимо защо миризмата на чесън я бе накарала да повърне. Така че съвсем обективно можеше да бъде подведен…

Тя излезе от банята и за момент остана пред вратата. После отиде в дневната. Невил я последва. Жената седна върху дивана.

— Сега доволен ли сте? — запита го тя.

— Оставете — махна той с ръка. — Не става въпрос за мене, става въпрос за вас.

Тя наведе глава. За момент Невил се помъчи да обуздае симпатията, която го тласкаше към нея. Изглеждаше толкова обезоръжена в тази разпарцалена рокля, която разголваше ръцете, гърдите, краката й… Тялото й бе излиняло, почти мършаво. Не, тя определено не приличаше на жените, чийто образ настойчиво го преследваше понякога…

Той се намести във фотьойла срещу нея.

— Вижте какво… Имам всякакви основания да смятам, че сте заразена. Особено сега, след „теста“ с чесъна… Вие какво бихте могли да ми кажете?

Тя надигна очи. Загледа го.

— Мислите, че съм от тях?

— Мисля си, че бихте могли да сте от тях…

— Ами… това?

Тя хвана златното кръстче на врата си и му го показа.

— Това не доказва нищо.

— Ами фактът че съм съвсем будна? — настояваше тя. — Виждате, че не съм в кома…

Той замълча. Търсеше аргументи.

— Често съм ходил в Ингълууд. Не мога да си обясня как нито веднъж не сте чули колата ми?

— Ингълууд е доста голям!

— Ще ми се да ви вярвам…

— Сигурен ли сте, че го искате?

Неочаквано тя се сви, обхващайки с две ръце корема си. Робърт Невил се запита защо повече не изпитваше съжаление към нея. Сякаш отдавна бе станал безчувствен…

Жената упорито го загледа.

— Винаги съм била с лабилен стомах… — започна да му обяснява. — Миналата седмица видях как разкъсаха мъжа ми, умря пред очите ми. Епидемията покоси и двете ми деца. От осем дена се скитам по пътищата без цел и посока, крия се нощем, хапвам каквото намеря, спя от време на време само по час-два, понякога и от този сън се лишавам. Имам треска, изтощена съм, чувствам как и последните силици ме напускат… После ви срещам, чувам ви да ме викате, виждам ви как ме преследвате, удряте, домъквате ме у вас… И само заради някаква си чиния с чесън, която ми тиквате в лицето, ме е накарала да повърна, вие решавате, че съм заразена! Добре! Какво смятате да правите в такъв случай?

Тя се отпусна назад върху дивана, опитвайки да се прикрие с висящите парцали на роклята. Не успя и обезкуражена, задавена от някакъв нервен спазъм, заплака.

Неподвижен във фотьойла, въпреки гризящите го съмнения, Невил изпитваше смътно усещане за виновност. Не можеше да се овладее. Бе загубил навика да гледа как пред него плаче жена… Приглади брадата си, после колебливо изрече:

— В такъв случай… В такъв случай, ще ме оставите ли да ви взема малко кръв? Бих могал да я…

Жената неочаквано се изправи и хукна към вратата.

— Какво правите? — извика Невил.

Тя не отговори. Опитваше се яростно да превърти топката на вратата.

— Не можете да си отидете! — каза й той. — Те няма да закъснеят, скоро ще се появят!

— Не искам да оставам повече тук — на свой ред му извика тя. — С какво ще се промени положението, ако ме убият?

Невил я хвана за ръцете. Тя се задърпа.

— Оставете ме! Не съм ви молила да ме водите тук! Вие го направихте!… Защо не ме оставяте да си замина?

— Не можете да си отидете! — повтори й той.

Отведе я до дивана. После отиде до барчето, напълни една чаша с уиски, която й поднесе.

„Какво толкова като е заразена! — каза си. — Голяма работа!…“

Тя отрицателно поклати глава.

— Изпийте го! — настоя Невил. — Ще ви успокои.

— А след това пак ще ми тикнете в лицето да душа гаванката с чесън?… — тя беше ядосана.

— Хайде, хайде, пийнете…

Тя отстъпи и отпи най-сетне глътчица алкохол. Успокои я. Остави чашата до дивана и пое дълбоко въздух.

— Защо искате да остана? — запита го с мрачен тон.

Невил затърси някакъв що-годе разумен отговор. Най-накрая се осмели.

— Дори и да сте заразена, не мога да ви оставя да излезете. Не знаете ли какво могат да ви направят те?…

Тя затвори очи.

— Безразлично ми е… — простичко отвърна.

 

 

 

— Има нещо, което не разбирам… — каза Невил, докато привършваха вечерята. — Почти три години изминаха, а ето че сред тях все още има някои живи… Доколкото знам, през деня те изпадат в кома, но не са мъртви… вече три години след епидемията. Какво ги крепи, кое е онова, което поддържа техния организъм?

Към пет часа, успокоена, Рут беше взела един душ и като че ли благотворно се бе променила. Беше навлякла халата на Невил, в който слабото й изпито тяло се губеше. Беше сплела косите си на кок.

— Срещали сме понякога и такива — каза му тя. — Но не смеехме да ги доближим. Сметнахме си, че е по-добре да стоим далече от тях.

— Знаехте ли, че веднъж умрели, те могат отново да се завръщат?

— Не.

— И никога не сте си задавали въпроса кои могат да са онези, които нощем нападат къщата ви?

Тя поклати бавно глава.

— Никога не сме си представяли, че те са… Как човек може да повярва в подобно нещо?

— Естествено — съгласи се Невил.

После я загледа мълчаливо как се хранеше. Как, от друга страна, той да повярва, че е нормална жена? Как да повярва, че след всичките тези години, най-сетне си е намерил другарка? Всъщност, съмняваше се не толкова в нея, колкото във възможността подобно чудо да се случи в такъв един свят… Светът, в който живееше…

— Разкажете ми още за тях… — помоли го Рут.

Той стана, махна кафеварката от котлона, напълни две чашки и отново седна.

— Как се чувствате сега?

— По-добре! — отвърна тя. — Благодаря.

Невил усети проницателния й поглед.

— Продължавате да не ми вярвате, нали?

Той се поколеба.

— Не е… Не е точно това.

— Напротив, точно това е. Нямате ми доверие, такава е истината… Тогава какво чакате, вземете ми кръв!

Той любопитно я стрелна с поглед. Дали това не беше капан? Но не, беше глупаво да бъде подозрителен чак до такава степен!

— Добре! — съгласи се. — Много добре… Ако сте заразена, ще сторя всичко необходимо, за да ви излекувам.

— А ако не съумеете?

Погледите им задълго останаха слети. Настъпи мълчание.

— Тогава ще видим и ще му мислим… — изрече той замислено, докато изпразваше една купичка. — Не искате ли да свършим тази работа… още сега?

— Не. Утре сутринта, моля ви… Чувствам се все още слаба… Още не съм се оправила…

— Добре. Тогава утре…

Той беше съгласен.

Фактът, че тя беше склонила Невил да изследва кръвта й, не бе в състояние напълно да го успокои. Онова, което го плашеше, беше възможността да открие, че тя действително бе заразена. В същото време си казваше, че двамата заедно щяха да прекарат цялата вечер и цялата нощ. Може би щеше да му отдаде да узнае нещо повече за нея. Може би дори щеше да се привърже към нея.

А ако се наложеше после, на сутринта, той да…

 

 

Малко по-късно в дневната двамата слушаха Четвъртата Симфония на Шуберт.

— Не мога да повярвам… — каза му Рут. — Никога не си бях представиля, че някой ден отново ще мога да слушам музика и да пия вино…

Тя огледа обстановката.

— Добре сте обзавели къщата, създали сте уют.

— А у вас как беше? — запита я той.

— У нас ли… Беше различно.

— Как се защитавахте?

Тя като че ли затърси в спомените си.

— Заковахме прозорците с дъски, като вас. Поставихме кръстове…

Той я загледа, после със спокоен глас я запита:

— Нали знаете, че те невинаги дават желания ефект?

— Какво искате да кажете?

— Защо един евреин би трябвало да се плаши от кръста? И защо, по същата логика, вампир, който приживе е бил израелтянин, да се плаши от него? Повечето от хората се ужасяват при мисълта, че ще се превърнат във вампири. Може би тъкмо затова повечето от тях биват застигнати от патологична лудост, граничеща с истерия. Така се ражда страхът и от огледалата. Но какъв би бил ефекта от кръст върху евреин, мюсюлманин, будист или атеист?…

Тя издържа на погледа му.

— Не ме оставихте да се доизкажа… — отново подхвана. — Ние също използвахме чесън…

— Мислех си, че от него ви се повдига…

— Вече бях заболяла… Почти бях отслабнала с десет кила.

Невил поклати глава. Докато търсеше нова бутилка в кухнята, се запита какво наистина бе могла да прави цели три години… Защо у него продължаваше да витае сянката на съмнението? Нали се бе съгласила да й изследва кръвта? Да, но можеше ли да откаже, да извърши нещо против волята му при така стеклите се обстоятелства?…

„Наистина изпадам в крайности… — замисли се. — Прекалено дълго живях сам. Сега се съмнявам във всичко. Имам вяра единствено на микроскопа. Това е то — наследствеността. Заприличал съм изцяло на Стария, дяволите да го вземат!“

От кухнята той наблюдаваше Рут в дневната. Очите му се спряха за миг на гърдите й. Тялото й бе като на ученичка… Все още не можеше да повярва, че е имала две деца. А най-странното в цялата работа бе, че не пробуждаше у него желание за никаква физическа близост. Ако я беше открил две години по-рано, може би щеше да я изнасили. По онова време бе изживял ужасни моменти, в които сексуалните лишения понякога го довеждаха до полуда. После физическити дейности бяха отвлекли мислите му в друга посока. Сякаш всякакъв сексуален инстинкт у него беше залинял и почти напълно изчезнал.

„Сигурно точно това е спасявало монасите навремето!“ — помисли си. Слава Богу, сега беше спокоен в това отношение. Дори щастлив, изключително щастлив, особено тази вечер. Нищо не го задължаваше да си мисли, че може да остави Рут да живее при него повече от двайсет и четири часа… Защото макар и да беше й говорил, че ще я лекува, знаеше много добре, че все още не бе намерил начина, по който да го стори.

Той се върна в дневната.

— Явно доста сте се потрудили, за да се обзаведете и настаните по̀ така? — каза му тя още щом влезе.

— Би трябвало да ви е познато… Не сте ли минали и вие по този път?

— Не беше същото, казах ви. Къщата ни бе малка. Не можехме и да си помислим да струпваме такива запаси като вас.

Той отново стана подозрителен.

— Тогава как сте се изхранвали толкова време?

— Преживявахме с консерви.

Съгласи се. Беше правдоподобно. И въпреки това нещо в отговорите й го смущаваше, нещо, което не можеше да проумее. Усещаше го чисто интуитивно…

— Ами с водата… как се справяхте?

Тя дълго го гледа, без да му отвърне.

— Не вярвате нито думичка от това, което ви разказах, нали?

— Не е така — отвърна й предпазливо. — Просто се питах как сте преживявали?

— Не, не се опитвайте да ме лъжете. Тонът на гласа ви издава. Прекалено дълго сте живели сам, отвикнали сте да се преструвате…

Загложди го неприятното чувство, че тя му се подиграва.

„Смешно е — помисли си. — В края на краищата тя е само жена. Може би има право. А аз просто съм се превърнал в един невъзпитан отшелнник, отвикнал да контактува с хората… Но дори и така да е, какво от това?“

— Разкажете ми за съпруга си — неочаквано смени той темата.

Сянка пробяга по лицето на Рут. Главата й клюмна.

— Не сега, моля ви…

Той се отпусна във фотьойла, отказвайки се да търси причините за обзелото го неразположение. Всичко онова, което Рут му разказваше или правеше, можеше да се обясни със страданията, които бе изживяла. Но можеше да бъде и пълна лъжа! Как да разбере кое бе истина, кое не, преди утрото да е настанало? От друга страна, защо й бе необходимо да лъже, след като знаеше, че във всички случаи само след няколко часа той щеше да разбере истината?…

Невил направи усилие да разведри атмосферата.

— Знаете ли за какво си мисля? — запита я. — Мисля си за това, че ако три същества са успели да оцелеят след епидемията, защо да няма и други…

— Нима смятате, че е възможно?

— Защо не?

— Разкажете ми още за болестта…

Той за секунда се поколеба. Трябваше ли всичко да й споделя? Какво щеше да стане, ако тя успееше да избяга и после се върнеше с другите, знаеща онова, което и той знаеше?

— Темата е необятна… — опита да се изплъзне.

— Това, което ми разказахте за кръстовете… проверили ли сте го?

— Спомняте ли си онова, което ви споделих за Бен Кортман?

— Оня мъж, който сте…

— Да… Елате, ще ви го покажа…

Той я отведе до вратата и я накара да долепи око до шпионката. Докато тя наблюдаваше, застанал зад нея той усети миризмата на косите, на кожата й.

„Странно… — прокрадна се в съзнанието му. — Миризмата на тялото й не ми харесва… Сигурно съм изпаднал в положението на Гъливер, след престоя му при лилипутите…“

— Виждате ли го? Онзи, който е застанал до уличната лампа — посочи й Бен Кортман.

— Не са много… — отбеляза Рут. — Къде са останалите?

— Доста от тях съм избил…

— Ами тази улична лампа… Мислех, че са унищожили всички електрически инсталации…

— Включил съм я към моя генераторен агрегат… за да мога да ги наблюдавам.

— Не са ли се опитвали да счупят крушката?

— Изолирал съм я добре. Освен това, редовно провесвам сплитове чесън край нея.

Тя за момент се отдръпна от шпионката.

— Ще ме извините ли за мъничко?

Невил я проследи с поглед, докато се вмъкваше в банята и зачатък на усмивка разтегна устните му. Имаше нещо комично в тази учтива форма, останала от някакво далечно, много далечно минало: „Ще ме извините ли за мъничко?“ Представи си я като добре възпитана девойка във вечерна рокля, присъстваща на прием, героиня, излязла от някоя Настолна книга на младия вампир и за това как да се държи благовъзпитано…

После усмивката му изчезна. Какво щеше да стане, ако тя не беше заразена? В противния случай всичко бе ясно — той щеше да продължи да живее, както бе живял досега. Но ако Рут беше здрава? Ако останеше при него, ако се наложеше да започнат нов живот и кой знае, може би да имат деца?… Подобна перспектива беше направо ужасяваща! После Невил осъзна, че се е превърнал в „стар, закоравял ерген“. Вече не мислеше за Вирджиния, не мислеше за Кати, за миналото. Настоящето му беше достатъчно. Затова перспективата да започне ново съществувание, в което щеше да има и отговорности, и жертви, го хвърляше в тих ужас. Плашеше го възможността да се обвързва, да се отдава на някого, да изпитва вълнения и страсти — все неща, които отдавна беше прокудил от собствения си свят. Страхуваше се да обикне отново…

Рут се върна от банята и веднага се нахвърли срещу му с въпрос:

— Щяхте да ми разказвате повече за Бен Кортман…

— Кортман?… Ах, да… Какво да ви кажа, една нощ го склещих натясно, хванах го, доведох го тук, овързах го и го накарах да погледне разпятието.

— Той как реагира?

„Ами ако веднага я убия? — замисли се Невил, усещайки някакво спотаено напражение в стомаха. — Да я убия, без да се опитвам да разбера… Ще я убия, а после ще изгоря тялото…“

Той потрепера. Опита се да пропъди неприятните мисли, които бяха най-доброто доказателство за разрухата на света, в който живееше и който сам си бе изградил. Свят, където убийството бе нещо съвсем обикновено и по-лесно постижимо, отколкото да съхраниш бликналата надежда… Но не, той още не бе паднал толкова ниско!…

— Какво има, какво ви е? — запита го обезпокоена Рут.

— Нищо, извинете ме — той опита да се овладее. — Та значи Кортман… когато му тикнах разпятието в лицето, той просто ми се изсмя. В крайна сметка получих онова, което исках, но едва след като му показах една тора!

— Показали сте му… какво?

— Тора. Свитък с текстовете на еврейските закони от първите пет книги на Библията, които се пазят като светиня… Тогава Кортман разкъса въжетата и се нахвърли върху мен.

— И…

— Удари ме. Но успях да го изблъскам до вратата с тората… Така че както виждате, разпятието не винаги притежава онази сила, която му приписва легендата. Според мен тази легенда е произлязла от факта, че в Европа, където се е зародила, господстващата католическа вяра обяснява, че кръстът е естествен символ на борбата против Силите на Мрака.

— Не сте ли опитвали да убиете Кортман с револвера?

— А вие откъде знаете, че имам револвер?

— Ами… предполагам. Ние имахме няколко…

— Тогава трябва да знаете, че куршумите не ловят вампирите.

— Ние… ние не бяхме много сигурни в това. Знаете ли защо се получава така?

— Не — той поклати глава. — Не знам…

Лъжеше. Беше открил защо е така, но нямаше намерение да го казва на Рут…

Задълго останаха вслушани в музиката, без да си говорят.

Опитите на Невил върху мъртвите вампири му бяха помогнали да открие, че бацилът можеше да предизвика секретирането на един вид лепкава кръвна слуз, която почти моментално изпълваше и запушваше раните от куршумите. Във вътрешността на тялото последните не можеха да нанесат никакви щети, тъй като целият организъм се поддържаше активиран от микробите. Да се стреля срещу вампири бе все едно да се хвърлят камъчета във варел с катран…

 

 

Трябваше нещо да направи, не можеше повече да бездейства така. Невил отиде да намери лулата и я натъпка, без да пита Рут дали димът щеше да я притеснява.

Грамофонът бе млъкнал. Тя взе и постави нова плоча. Беше Вторият концерт за пиано на Рахманинов.

„Има твърде изискани вкусове!“ — веднага си помисли Невил.

— Разкажете ми за себе си — обърна се тя към него.

Той не можа да сдържи усмивката си. Въпросът издаваше нейното любопитство, съвсем по женски.

— Няма какво толкова за разказване…

Тя се разсмя. Дали пък не му се присмиваше?

— Този следобед ме ужасихте — сподели му. — Грамаден, с брадата, с дивия си вид, с тези обезумели очи… Питам се как ли изглеждате без тази брада…

— Както всички останали… — отвърна й.

— На колко години сте, Робърт?

Гърлото на Невил се сви. За първи път тя се обръщаше към него по име и странно, това го жегна, стана му дори неприятно. Искаше му се да си останат все така чужди един за друг, поне до утре сутринта… Докато…

Тя продължи, избягвайки погледа му:

— Добре, да не говорим за това, ако ви е неудобно… Утре ще си отида.

Той потрепера.

— Но…

— Не искам да усложнявам живота ви. Вие не ми дължите нищо… дори и да сме последните нормални същества на Земята!

За сетен път той изпита някакво смътно усещане за вина.

— Извинете ме — каза й. — Живях… живях в самота толкова време… Задавайте ми въпроси. Ще ви отговарям. Иначе не знам откъде да започна…

Тя се поколеба за миг, после втренчи поглед в него.

— Искам да ми разкажете още за болестта. Тя причини смъртта на двете деца и на съпруга ми… Ще ми се да знам повече, да разбера защо се е получило така.

Най-сетне Невил се реши.

— В основата на всичко е един вид микроорганизъм — започна. — Така наречената цилиндрична бактерия, която предизвиква в кръвта изотонично разлагане^[1]. Самото й присъствие в кръвта забавя кръвообращението, но за сметка на това засилва двигателната активност на цялото тяло. Бацилът се подхранва изключително със свежа кръв и осигурява на организма необходимата му енергия. Лишен обаче от кръв, той се самоунищожава чрез спорообразуване или като образува бактериофаги…

Рут го гледаше без нищо да разбира. Той усети, че все едно й говореше на китайски. Опита се да бъде по-ясен.

— Спорообразуването е пренасяне на овални телца, които съдържат основните елементи на бактерията в латентно състояние… По такъв начин, че когато „носителят“ се разложи, тези спори го напускат и започват да търсят нов организъм, годен да ги приеме. Когато намерят такъв, те започват наново да се развиват и новият индивид е инфектиран… Колкото до бактериофагите, те са протеини, предизвикващи анормален метаболизъм, който разрушава клетките…

После й разказа за лимфната система, за анафилаксията^[2], предизвикана от алергията към чесъна, за различните начини на предаване на болестта.

— А как се е получило така, че ние сме имунизирани против нея? — запита го тя.

Той замислено се вледа в нея, преди да се реши да продължи.

— За вас не мога да кажа нищо конкретно — изрече след известно мълчание. — Що се отнася до мен, мисля че стигнах до някакъв разумен отговор. По време на войната в Панама бях ухапан от прилеп-вампир. Все си мисля, и това е тезата ми, че преди много време този прилеп-вампир си е имал работа с истински вампир и по такъв начин се е оказал приносител на бацила вампирис. И тъкмо затова, по мое мнение, е търсел по-скоро човешка кръв, отколкото животинска. Ала в момента, в който микробът се озовава в моята кръв, болестотворната му сила намалява, не знам по какъв начин… Може би заради престоя му в животинския организъм… Вярно е, тогава ужасно се разболях, бях на косъм от смъртта, но в крайна сметка оцелях и в резултат на този един вид ваксинация сега организмът ми в известен смисъл е имунизиран…

— Но нима и с други не се е случило същото?

— Не знам — отвърна той хладно. — Убих прилепа-вампир. Може би съм бил първото човешко същество, което той беше нападал…

После й разказа за основната пречка, на която се бе натъкнал докато изучаваше болестта.

— В началото си въобразявах, че е необходимо само да се забие кола в сърцето на вампира. Така поне се разказва в легендата и аз се основавах на нея. Но после открих, че няма нищо подобно. Забивах коловете почти навсякъде в тялото им и те моментално умираха. Тогава реших, че е заради кръвоизлива. Но един ден…

И той й разказа за жената, която буквално се беше разложила пред очите му.

— Тоест, причината не беше в кръвоизлива — продължи. — Вече не знаех какво да си мисля. А после открих…

— Какво?

— Взех с мен един мъртъв вампир. Отрязах дясната му ръка и я поставих в празен стъклен изолатор. При пълна стерилност направих необходимите разрези, за да пусна кръв. В действителност кръвта потече, но това бе всичко… Не разбирате ли?

— Хм… Не…

— Когато оставих известно количество въздух да проникне в изолатора, ръката се разложи… Как да ви обясня, бацилът е донякъде сапрофит^[3]. Той може да живее с или без кислород според случая. Във вътрешността на организма той е анаероб^[4] и живее в симбиоза с цялата заобикаляща го система. Вампирът го снабдява със свежа кръв, бацилът доставя енергия на вампира по такъв начин, че самият вампир да продължи да доставя свежа кръв на бацила. Между другото микробът предизвиква също и анормалното издължаване на кучешките зъби. Затова вампирите са с дълги зъби…

— Така ли?

— … но когато въздухът проникне в организма, ситуацията мигновено се променя. Микробът се преобразува в аероб и вместо да остане симбиотичен, превръща се в паразит — тоест, изяжда своя собствен „носител“…

— Ами коловете…

— Съвсем опростено казано, забоденият кол позволява на въздуха да проникне, а така образуваната рана всъщност се оказва прекалено широка, за да може кръвната слуз да противодейства. Което от своя страна доказва, че сърцето тук не играе никаква роля… Сега, по принцип, се задоволявам да разрязвам дълбоко вените на китките им.

Той се усмихна загадъчно и продължи.

— Само като си помисля за всичкото онова време, което загубих в изработката на колове… Ето, затова жената, за която ви говорих, се разложи толкова бързо. По принцип, тя трябваше отдавна да е умряла и в момента, в който въздухът проникна в организма й, бацилите предизвикаха спонтанно разлагане.

Рут потрепера.

— Но… но това е ужасно! — едва успя да изрече.

Той я погледна изненадано. Ужасно! От години бе загубил понятието за подобни неща, думичката „ужас“ вече не го впечатляваше, нямаше никакъв смисъл за него. Беше се преситил…

— А онези, които са… все още живи?

Рут се бе посъвзела, загледа го с любопитство.

— Ами при тях положението е следното — разрежа ли китките им, микробът автоматически се превръща в паразит. Но повечето умират просто така, заради кръвоизлива…

— Просто така?

Тя рязко извъртя глава, но той видя как устните й се свиха.

— Какво има? — запита я.

— Не… Нищо.

Той се усмихна.

— Знаете ли… Свиква се с тия неща. Наистина се налага… Когато живеете в джунгла, там се прилагат законите на джунглата и е безсмислено да търсите законите за правата на човека! Повярвайте ми — онова, което правя, е единственото, което може да се направи! По-добре ли ще е да ги изчаквам да умират, покосени от болестта, и после да се завърнат отново, но много по-отвратителни и ужасни?

Тя закърши нервно ръце:

— Но вие сам казахте, че много от тях са… все още живи. Как можете да разберете, че същите няма да останат такива и след време?

— Вече знам — той беше спокоен. — Вече познавам твърде добре бацила, знам как се размножава. Колкото и дълго да му се съпротивяват, в крайна сметка той взема превес, побеждава ги. Опитах най-различни антибиотици, осъществих стотици експерименти — напразно. Вече е прекалено късно за каквато и да е ваксинация. Техният организъм не може да се пребори с болестотворните микроби и да образува антитела. Повярвайте ми — улицата е задънена. Изход от това положение няма. Ако аз не ги избивам, те рано или късно ще възкръснат и ще се завърнат, за да ме убият. Нямам избор… Какво да правя — това са законите на джунглата…

Двамата замълчаха. За първи път от години насам той се запита дали действително бе толкова сигурен, че е прав. Но нейна беше вината, че в случая си задаваше подобен странен въпрос…

— Действително ли смятате, че не постъпвам правилно? — запита я след дълго мълчание. Беше леко разколебан.

Тя прехапа устни. Мълчеше.

Той настоя.

— Рут…

— Не съм аз тази, която има право да го реши — отвърна му най-сетне.

 

 

 

— Вирджиния!

Призрачната фигура отстъпи в мрака, облегна се на стената в момента, в който дрезгавият крясък на Робърт Невил разцепи нощната тишина.

Той се надигна, седна на дивана. Сърцето му се бе разтуптяло, замъгленият му от съня поглед се опита да разкъса заобикалящата го тъмнина.

— Вирджиния… Ти ли си? — запита отново с треперещ глас.

— Не — отвърна му сянката. — Аз съм… Рут.

Забеляза, че слаб светлинен лъч се прокрадваше в стаята през отхлупената шпионка. Това окончателно го разбуди. Значи, не беше Вирджиния. Тръсна глава.

— Какво сте правили там? — запита я.

— Нищо — отвърна му тя. Усети нервното напрежение в гласа й. — Просто… просто не можех да заспя.

Той светна лампата. Рут продължаваше да стои опряна о стената. Стори му се, че светлината я заслепи.

— Защо сте облечена?

— Гледах… навън…

— Искала сте да се възползвате от съня ми и докато спя да си отидете?

— Не, аз просто…

— Отговорете!

— Разбира се, че не!… Как можете да си го помислите… При онези, там, отвън…

Той си наля чаша уиски и го изпи на един дъх. „Вирджиния… — замисли се с горчивина. — Винаги Вирджиния… Миналото… Няма ли най-сетне да свърши този кошмар?“

— Тя така ли се казваше? — запита го Рут.

Той отново тръсна глава, взе се в ръце.

— Има ли значение? — отвърна й. — Хайде, вървете да спите…

Тя направи една крачка.

— Извинете ме… Не исках да…

После, най-неочаквано той осъзна, че не искаше тя да си ляга. Желаеше тя да остане при него. Не искаше да остава сам.

— Помислих, че е жена ми… — каза й. — Спях, сънувах и…

Изгълта още една чаша уиски. Неподвижна, Рут продължаваше да го слуша.

— Един ден тя се завърна… — подхвана мъчително той. — Бях я погребал, но тя се завърна. Как да ви обясня, приличаше малко на вас. Опитах се да я задържа при мен. Но тя вече не беше същата, както преди… Всичко, което искаше, бе да…

Задавиха го ридания.

— Жена ми се бе върнала… за да се засити с кръвта ми!

Той изпусна празната чаша, после стана и закрачи из стаята. Рут продължаваше да го слуша, все така неподвижна.

— Наложи се… наложи се и с нея да направя същото, както и с другите. С моята собствена жена…

Гласът му се бе променил коренно.

— Прободох я с ясенов кол в сърцето. Това беше единственото, което можех да сторя, разбирате ли? Аз…

Пое дълбоко въздух, преди да продължи.

— Почти три години изминаха от онази зловеща нощ… Още не съм я забравил… Тя продължава да е все така близо до мен… Каквото и да се опитвам да сторя, не мога да я забравя… Нито мога да свикна с подобна идея, нито да я пропъдя…

Той прокара трепереща ръка из косите си.

— Знам какво си мислите. Но и не мога да имам доверие във вас. Прекалено дълго живях в самота и спокойствие, зазидан в моята черупка. А после, в един миг всичко се сгромоляса… Край на спокойствието, край на самотата…

— Робърт…

Гласът на Рут бе развълнуван, сломен, като неговия.

— Защо трябва да понасяме всичко това? — просто го запита.

Той горчиво въздъхна.

— Не знам. Няма никаква причина, няма и отговор. Така е…

Тя се бе озовала съвсем близо до него. Най-неочаквано, с рязко движение той я привлече до себе си. Заприличаха на дечица, изгубили се в дълбоката, беззвездна нощ, опитващи се така прегърнати да прогонят злото.

— Робърт, Робърт…

Устните им се сляха и той почувства как ръката на Рут се обви край врата му.

 

 

 

Бяха седнали в мрака, притиснати един в друг, сякаш цялата топлина на света се бе спотаила в телата им. Едрите ръце на Невил несръчно галеха косите на Рут.

— Простете ми, Рут…

— Защо?

— Бях твърде груб с вас, не ви повярвах…

— О, Робърт, всичко е толкова несправедливо… Защо сме живи все още? Защо всички не сме мъртви? Иначе би било толкова по-просто…

— Тихо! — успокои я той. — Сега вече всичко ще се оправи…

Усети как тя поклати глава.

— Всичко ще се оправи!

— Нима е възможно?

— Трябва да е възможно — увери я.

От колко време седяха така? Невил всичко беше забравил — мястото, където се намираха, часът… Те просто бяха двама оцелели, които имаха нужда един от друг сега, след като се бяха намерили…

Той изпита желание да направи нещо за нея, да й помогне…

— Елате — каза й. — Ще изследвам кръвта ви.

Усети как тя потрепера в обятията му. Прииска му се отново да я успокои:

— Не се притеснявайте… Сигурен съм, че нищо няма да открия. А ако сте заразена, ще ви лекувам. Кълна ви се, Рут!

Стана, накара я и тя да стори същото. Беше изпълнен с трепетно вълнение, каквото не бе изпитвал от години.

— Няма да ви причиня никаква болка, обещавам. Но ние на всяка цена трябва да узнаем… Така че можем да се заловим за работа. Рут… Ще ви спася или ще умрем заедно… Хайде, елате.

Хвана я за ръката и я задърпа след себе си към спалнята. Тя продължаваше да е напрегната, мълчалива. Едва в стаята видя до каква степен беше уплашена. Притисна я до себе си, погали косите й.

— Успокойте се — заговори й утешително. — Не се страхувайте… След като ви казвам, че непременно всичко ще е наред…

Накара я да седне, след което се зае да приготвя инструментите си. Лицето й бе станало восъчнобледо и тя затвори очи, докато забиваше иглата в вената й…

Ръцете му се разтрепераха. Пусна капчицата кръв върху стъклената пластинка. Едва не изтърва спринцовката, когато прегракналият глас на Рут го запита:

— А какво ще направите, ако съм…

— Още не знам — отвърна й. — Но във всички случаи можем да опитаме нещо.

— Какво?

— Някаква ваксина, например.

— Нали ми споменахте, че ваксините били неефикасни…

— Да, но…

Той пъхна стъклената пластинка под микроскопа. Наведе се напред.

Рут се изправи.

— Робърт, не гледайте там!

Ала той вече беше видял… Очите му бавно се извъртяха към нея.

— Рут… — понечи да й каже.

Дървеният чук го удари в челото.

Остра болка проряза черепа му. Той се свлече на колене. Рут го гледаше обезумяла. Дървеният чук се стовари отново върху му. Невил простена.

— Рут!

На хиляди километри от себе си дочу ридание, въздишка. Беше гласът й, който изрече:

— Казах ви да не…

Опита да се вкопчи в нея, ала чукът за трети път го удари, този път в тила. Ръцете му се хлъзнаха по бедрата на Рут. Ноктите му застъргаха, описаха белезникави, криволичещи бразди по кожата й с фалшив загар, който така добре бе успял да го измами…

Невил се просна напред и пропадна в дълбоката, безмерна нощ.

 

 

 

Когато отвори очи, къщата бе няма. Космическа тишина обгръщаше всичко наоколо.

Той се надигна с мъка. Главата го болеше, краката му бяха омекнали. Залитайки се довлече до банята. Студената струя на душа го поосвежи.

Какво се бе случило?

Дневната бе празна. Входната врата лекичко беше открехната, отвън се прокрадваха златистите отблясъци на зората.

Рут беше заминала.

Едва в този момент той си припомни…

Върна се в спалнята. Писмото беше оставено на тезгяха, до преобърнатия микроскоп. Той го зачете:

„Робърт,

Сега вече знаете. Знаете, че почти всичко, което ви казах, е било лъжа… Пиша ви това писмо, защото искам да ви спася, ако това е възможно… все още…

Когато ме натовариха със задачата да ви шпионирам, ми беше съвсем безразлично. Въобще не ме бе грижа какво ще стане с вас и живота ви. Имах мъж, Робърт, и вие го бяхте убили…

Сега обаче е различно. Сега знам, че сте бил принуден да вършите онова, което сте направил. Както и ние самите. Ние сме заразени. Но и това вече знаете. Онова, което не знаете, е, че ние ще продължим да живеем. Ние също намерихме начин за оцеляване и бавно, но сигурно сега сме на път да създадем едно ново общество. Ние ще се избавим от всички онези клети създания, с които смъртта си беше послужила, за да ги превърне в жалки марионетки. И колкото и да е огромно желанието ми да ви видя жив, ние може би ще решим да ви убием — вас и подобните вам…“

„Подобните ми? — замисли се Невил… — Значи…“

Но продължи да чете.

„Ще се опитам да ви спася. Ще им кажа, че сте твърде добре въоръжен, за да не ви нападнат веднага. А вие се възползвайте от тази отсрочка, Невил! Напуснете къщата, скрийте се в планините, намерете си сигурно убежище! Ние сме все още една шепа, но рано или късно ще се организираме и нищо от онова, което ще продължа да твърдя пред останалите в бъдеще, не ще им попречи да ви унищожат. Така че не се бавете, тръгвайте веднага!

Знам, че може би няма да ми повярвате. И въпреки всичко, такава е истината, искате или не искате да я приемете: ние вече можем за известно време да издържаме на слънчевата светлина(естествено, загарът на кожата ми беше изкуствен), ние вече се приспособихме към бацила. За да ви го докажа, оставям ви едно от моите хапчета, с които никога не съм се разделяла. Носех ги скрити в колана. Ще разберете, че съставът им е на основата на дефебринирана кръв^[5] и на не знам още какъв друг продукт. Кръвта подхранва микробите, а другият продукт им пречи да се размножават. Тъкмо тези хапчета ни позволяват да живеем.

Повярвайте ми и бягайте!… И ми простете, ако можете. Не исках да ви удрям. Мен също ме заболя. Но бях ужасена… Не знаех какво щяхте да предприемете, след като разберете истината… Простете ми и за това, че ви излъгах. Но умолявам ви, повярвайте ми поне в едно — когато ме притискахте в прегръдките си и когато аз ви притисках до себе си, тогава бях искрена, тогава не ви лъжех… Тогава аз ви обичах…

 

Рут.“

Невил прочете писмото два пъти. Не можеше да повярва в нейния разказ. После приближи до тезгяха и огледа оставеното от нея, кехлибарено на цвят хапченце. Струваше му се, че целият негов свят, изграден с толкова страдание, рухва до основи. А и как да отрече очевидното? Когато за първи път я беше видял, Рут необезпокоявана вървеше под слънчевите лъчи… Беше издържала на теста с чесъна… Загарът на кожата й беше измама (по пръстите и под ноктите му все още имаше следи)… И най-накрая — това хапче…

Той се строполи във фотьойла, погледът му заброди невиждащо. Съзря дървения чук, останал на пода. Бавно, с усилие съзнанието му възстановяваше фактите… Когато за първи път го беше видяла, тя се беше опитала да избяга. Дали не бе хитрост от нейна страна? По всяка вероятност, не. Тя действително бе ужасена — от вида му, от неистовите му крясъци. Но после, веднъж вече успокоена, бе започнала да го лъже. За да го накара да й разкаже, за да разбере. През нощта, узнала достатъчно, бе поискала да си отиде, ала присъствието на Кортман и другите й беше попречило. Той се беше събудил. Той я беше притискал до себе си. Той…

Невил стисна юмруци, заудря фотьойла. Аз ви обичах?… Лъжа, поредната лъжа… Той намачка писмото и го запрати далече от себе си.

 

 

 

Но в останалата част на писмото, тя не лъжеше. Той бе уверен в това. Не му бяха необходими никакви хапчета, никакви доказателства, нито спомени — той знаеше, че това бе истина, усещаше го интуитивно. Знаеше дори много други неща, за чието съществуване Рут и себеподобните й едва ли се и досещаха…

Отиде до микроскопа, изправи го и прилепи око в окуляра. Искаше отново да погледне, отново да провери взетия образец от кръвта на Рут. Да, той знаеше… А доказателството, което виждаше отдолу върху стъклената пластинка, променяше коренно лицето на заобикалящия го свят. И защо той се бе оказал толкова глупав, че не го беше предвидил, особено след като беше прочел онова изречение стотици, дори хиляди пъти! Защо никога не бе оценил неговото значение! А беше съвсем кратичко, съвсем обикновено изречение, но така заредено със смисъл:

Бактериите могат да мутират…