Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (5)

4.

Плувах с плавни, силни движения през черна вода. Луната висеше огромна и сочна, рисувайки сребърна пътека по езерото. Виждаха се черни силуети на дървета. Намирах се почти до брега. Водата беше толкова топла… топла като кръв. В този момент разбрах и защо е черна. Това беше кръв. Плувах в езеро от прясна, топла кръв.

Събудих се незабавно, зинала за въздух. Оглеждах мрака за… какво? Нещо, което ме бе погалило по крака точно когато се събудих. Нещо, което живееше в кръв и мрак…

Телефонът изпищя и едва успях да преглътна собствения си писък. Обикновено не се държах толкова нервно. Било е просто кошмар, дявол го взел. Просто сън.

Опипах за слушалката и успях да изхъхря:

— Ахъ?

— Анита? — гласът ми прозвуча колебливо, сякаш собственикът му можеше да затвори всеки момент.

— Кой е?

— Уили — Уили Макой… — още, когато си каза името, ритъмът на гласа ми прозвуча познат. Телефонът го отдалечаваше от мен и добавяше електрическо съскане, но го познах.

— Уили! Как си? — още докато изричах стандартния въпрос ми се прииска да не го бях казвала. Уили вече беше вампир; колко „добре“ може да се чувства един мъртвец?

— Справям се чудесно — в гласа му се долавяше весела нотка. Бе доволен, че съм го попитала.

Въздъхнах. Честно казано, харесвах Уили. От мен не се очакваше да харесвам вампири. Който и да е вампир дори ако съм го познавала още приживе.

— А ти как съ спраяш?

— Добре. Какво има?

— Жан-Клод получи съобщението ти. Казъ да съ видите в „Циркът на прокълнатите“ в осем таз вечер.

— „Циркът“? Там пък какво прави?

— Вече му е собственик. Дънби да н’знаеше?

Поклатих глава, осъзнах, че той не ме вижда и казах:

— Не, не знаех.

— Той рекна да съ срещнеш с него на представлението, дету почва в осем.

— Кое представление?

— Каза, че шъ знайш кое.

— Е, не бъди толкова загадъчен!

— Хей, Анита, правя само каквото ми казват. Знайш как е, нали?

Да, знаех. Жан-Клод притежаваше Уили с все дрехите, колата и душата.

— Добре де, Уили, вината не е твоя.

— Благодаря, Анита! — стори ми се развеселен — като кученце, което е очаквало ритник, а са го потупали по главичката.

Защо ли го бях успокоила? Защо ми пукаше дали чувствата на някакъв вампир ще бъдат наранени? Отговор: не мислех за него като за мъртвец. Той все още си беше Уили Макой, който обожава да носи ярки шарени костюми, ужасни вратовръзки и има малки, нервни ръчици. Смъртта не го бе променила особено. Ще ми се да беше.

— Кажи на Жан-Клод, че ще дойда.

— Непременно… — той помълча за минута, дишането му отекваше тихо в слушалката. — Внимавай тази вечер, Анита!

— Да не би да знаеш нещо, което трябва да науча?

— Не, но… не знам.

— Какво става, Уили?

— Нищо, нищинко… — каза го пискливо и притеснено.

— Да не би това да е капан, Уили?

— Не, нищо таквозинка… — буквално виждах малките му ръчици да разсичат въздуха. — Кълна се, Анита, никой ни съ цели в тебе!

Пропуснах това покрай ушите си. Можеше да твърди подобно нещо единствено за онези, които познаваше.

— Тогава от какво се боиш, Уили?

— Просто наоколо има повече вампири от обикновено. Някои от тях ни съ толкоз внимателни кого нараняват. Туйто.

— Защо има повече вампири, Уили? Откъде са дошли?

— Не знам и не искам да знам, ясно? Требе да тръгвам, Анита! — Той затвори, преди да успея да го попитам още нещо. В гласа му долових истински страх. Страх за мен, или за него самия? Може би и двете.

Погледнах към електронния часовник на нощното шкафче: 6:35. Трябваше да побързам, ако исках да успея навреме за срещата. Завивките тежаха като гореща препечена филийка върху краката ми. Всъщност исках само да се сгуша под одеялата, може би с един конкретен плюшен пингвин… Да, гушването звучеше чудесно!

Отметнах завивките и отидох в банята. Натиснах копчето на лампата и ярката бяла светлина изпълни малкото помещение. Косата ми стърчеше във всички посоки — копа стегнати черни къдри. Това щеше да ме научи да не си лягам с мокра глава. Прекарах четка през къдриците и те се поотпуснаха малко, превръщайки се в напираща купчина вълни. Нямаше никакъв начин да се справя с тях, освен да се изкъпя и да започна отначало. За което нямах време.

Дали черната коса придаваше на бялата ми кожа мъртвешки оттенък или ефектът идваше по-скоро от осветлението? Очите ми бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни. Две бляскави дупки в белотата на лицето ми. Изглеждах така, както се и чувствах, страхотно.

Как се облича човек за среща с Господаря на града? Избрах черни джинси, черен пуловер с ярки геометрични шарки, черни маратонки със сини напречни ивици и синьо-черна спортна чантичка, закачена на кръста ми. Идеалният подбор на цветове!

Браунингът се върна в презраменния кобур. Сложих и допълнителен пълнител в чантичката заедно с кредитните карти, шофьорската книжка, парите и малка четка за коса. Пъхнах се в коженото яке, което си купих миналата година. Беше първото, което изпробвах и не ми придаваше вид на горила. Повечето имат кройка с толкова дълги ръкави, че никога не бих могла да ги облека. Якето беше черно, тъй че Бърт нямаше да ми разреши да го нося на работа.

Закопчах го само до половината, оставяйки място да бръкна за пистолета, ако се наложи. Сребърният кръст висеше на дългата си верижка — топъл, успокоително тежък между гърдите ми. Срещу вампири кръстът щеше да ми е по-полезен от пистолета, дори и ако заредя куршуми със сребърно покритие.

Поколебах се на вратата. Не бях виждала Жан-Клод от месеци. Не исках да го виждам и сега. Сънят ми се върна. Нещо, обитаващо кръвта и мрака… Защо кошмар? Дали Жан-Клод отново ми се месеше в сънищата? Беше ми обещал да стои далеч от тях. Но струваше ли нещо честната, му дума? Нямах отговор на този въпрос…

Изключих лампите в апартамента и затворих вратата. Натиснах бравата, за да се убедя, че е заключено и не ми остана друго, освен да подкарам към „Циркът на прокълнатите“. Нямах повече извинения. Нямах повече причини да отлагам. Стомахът ми беше толкова свит, че ме болеше. Значи се страхувах — и какво от това? Трябваше да отида, и колкото по-скоро тръгнех, толкова по-бързо щях да се прибера у дома. Ох, само да знаех, че Жан-Клод ще опрости нещата… Там, където бе забъркан той, нямаше нищо просто. Ако тази нощ успеех да науча нещо за убийствата, щях да си платя за сведенията — и не с пари. Жан-Клод явно имаше предостатъчно финансови средства. Не, неговата разменна монета беше по-болезнена, по-интимна, по-кървава. А аз доброволно отивах на среща с него. Глупаво, Анита, много глупаво.