Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Circus of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Лоръл К. Хамилтън. Циркът на прокълнатите

Превод: Елена Павлова

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

ИК „ИнфоДАР“, София, 2007

Печат: Симолини 94, София

487 с.

История

  1. — Добавяне

19.

Успях да измия повечето кръв от лицето и ръцете си в банята в моргата. Окървавеният гащеризон отиде в багажника ми. Бях чиста и представителна, или поне толкова представителна, колкото можех да стана тази вечер. Бърт беше казал да срещна новия служител на мястото на третия ангажимент за вечерта. Гробището „Оукглен“, в десет нула-нула. Теорията беше, че новият е вдигнал вече две зомбита и само ще гледа как вдигам третото. Това ме устройваше.

Беше 10:35, когато стигнах до „Оукглен“. Закъснявах. Мамка му. Щях да направя страхотно впечатление на новия съживител, да не споменавам клиентите. Госпожа Дугъл беше вдовица отскоро. По-точно, от пет дни. Скъпият й, предал Богу дух съпруг не бе оставил завещание. Все се канел, но, нали знаете как е, продължавал да отлага. Трябваше да вдигна господин Дугъл пред двама адвокати, двама свидетели и пред трите пораснали деца на Дугълови, и пъдпъдък в крушово дърво. Миналия месец бяха приели закон, че наскоро починалите — преди седмица или по-малко — могат да бъдат вдигнати от гроба и да съставят устно завещание.

Така Дугълови щяха да си спестят половината наследство. Минус таксата за адвокатите, разбира се.

Покрай тесния чакълест път бяха паркирани един куп коли. Гумите бяха намачкали ужасно тревата, но ако не паркираш встрани, никой не би могъл да ползва пътя. Разбира се, колко ли души имат желанието да посетят гробище в десет и половина вечерта? Съживители, вуду жреци, пушещи тревица тийнейджъри, некрофили, сатанисти. Трябва да си член на законна религия и да имаш разрешение да водиш служби на гробищата след здрач. Или да си съживител. На нас разрешителни не ни трябваха. Най-вече защото нямахме репутацията, че принасяме човешки жертвоприношения. Няколко гнили ябълки наистина бяха извадили на вуду-последователите лошо име. Като християнка, аз донякъде се мръщя на сатанизма. Тоест, те, в крайна сметка, са лошите типове. Нали?

Веднага щом стъпих на пътя, го усетих. Магия. Някой се опитваше да вдигне мъртвец — и то съвсем наблизо.

Новият тип вече бе вдигнал две зомбита. Можеше ли да се справи и с трето? Чарлз и Джеймисън овладяваха само по две на нощ. Откъде Бърт бе намерил толкова могъщ човек за толкова кратко време?

Подминах пет коли, без да броя своята собствена. Около гроба бяха събрани поне дузина души. Жените бяха в костюми с поли, мъжете до един носеха вратовръзки. Изумително колко народ се беше изтупал, за да дойде до гробището. Единствената причина повечето хора да идат на гробище е погребението. Сума клиенти се обличат като за такова, полуофициално, предимно в черно.

Мъжки глас водеше скърбящите с все по-силни призиви:

— Андрю Дугъл, вдигни се. Ела при нас, Андрю Дугъл, ела при нас!

Магията се трупаше във въздуха, докато не ме притисна като тежест. Беше трудно да дишаш както трябва. Магията на новака бе навсякъде, силна, но несигурна. Можех да усетя колебанието му като студен полъх във вятъра. Щеше да стане силен, но беше млад. Магията му имаше вкус на нещо неизпробвано, недисциплинирано. Ако той не беше под двадесет и една, щях да си изям шапката.

Ето как го бе намерил Бърт. Той беше бебче, могъщо бебе. И вдигаше третото си зомби за една нощ. Мамка му, да му се не види!

Останах в сенките до дебелите дървета. Новобранецът-съживител се оказа нисък, може би един или два пръста по-висок от мен, което го правеше около метър и шейсет и пет в най-добрия случай. Носеше бяла риза и тъмни панталони. Кръвта бе засъхнала по ризата на почти черни ивици. Трябваше да го науча как да се облича, както Мани бе научил мен. Съживяването все още е неофициален занаят. Няма курсове в колежа, които да те научат как да вдигаш мъртъвци.

Той бе съвсем откровен, застанал там, зовейки Андрю Дугъл от гроба. Тълпата адвокати и роднини се гушеше в подножието на гроба. В кръга от кръв при новия съживител нямаше член на семейството. По принцип човек слага един зад надгробния камък, та да може роднината да контролира зомбито. По този начин само съживителят можеше да го контролира. Но това не беше пропуск, а както е по закон. Мъртвецът може да бъде вдигнат и да диктува завещание само ако това се случва по волята на съживителя и власт над него имат единствено въпросният съживител или някоя неутрална група.

Купчината цветя потрепери и една бледа ръка се стрелна нагоре, драпайки във въздуха. Две ръце, после и теме. Зомбито се изсипа от гроба, сякаш го дърпаха с конци.

Новият съживител се олюля. Падна на колене в меката прах сред вехнещите цветя. Магията потръпна, разсея се. Той бе захапал едно зомби повече, отколкото можеше да довърши. Мъртвецът още се бореше да излезе от гроба. Все още се опитваше да си освободи краката, но не го контролираше никой. Лорънс Къркланд бе вдигнал зомби, но не можеше да го овладее. Зомбито щеше да бъде оставено само, без никой, който да го настрои. Неконтролираните зомбита изкарваха лошо име на съживителите.

Един от адвокатите тъкмо питаше:

— Добре ли сте?

Лорънс Къркланд кимна, но бе твърде изтощен, за да заговори. Дали изобщо осъзнаваше какво е направил? Съмнявам се. Не беше достатъчно уплашен.

Приближих се към скупчените хора.

— Госпожице Блейк, липсвахте ни! — каза адвокатът. — Вашият… сътрудник май се почувства зле!

Ухилих им се с най-добрата си професионална усмивка. Виждате ли — всичко е наред. Едно зомби няма да откачи. Вярвайте ми.

Приближих се до ръба на кръвния кръг. Можех да го усетя като полъх на вятъра в гърба ми. Кръгът бе затворен и аз стоях отвън. Не можех да вляза, ако Лорънс не ме поканеше.

Той стоеше на четири крака, заровил длани в цветята по гроба. Беше провесил глава, сякаш бе твърде уморен да я вдигне. Сигурно беше.

— Лорънс! — повиках го тихо. — Лорънс Къркланд!

Той завъртя полека глава. Дори в тъмното виждах изтощението в светлите му очи. Раменете му трепереха. Боже, помогни ни!

Наведох се напред, за да не може публиката да чуе какво казвам. Щяхме да се опитаме да поддържаме илюзията, че не става нищо необичайно, поне докато е възможно. Ако имахме късмет, зомбито просто щеше да се запъти нанякъде. Ако нямахме късмет, щеше да нарани някого. Мъртвите обикновено бързо прощават на живите, но не винаги. Ако Андрю Дугъл бе мразил някой от роднините си, ни предстоеше дълга нощ.

— Лорънс, трябва да отвориш кръга, за да вляза! — казах.

Той просто ме зяпаше с празни очи, без искрица разбиране в тях. Мамка му.

— Отвори кръга, Лорънс, веднага!

Зомбито вече стоеше на колене. Бялата му официална риза сияеше на фона на мрака на погребалния костюм. Неудобство за цяла вечност. Дугъл изглеждаше доста добре за ходещ мъртвец. Беше блед, с гъста сива коса. Кожата му бе набръчкана и светла, но не се забелязваха признаци на загниване. Хлапето се бе справило добре с третото си зомби за нощта. Сега, само да успеех да го овладея, можехме да си ходим у дома.

— Лорънс, отвори кръга, моля те!

Той каза нещо, твърде тихо, така че не можах да го чуя. Наведох се още по-близо, доколкото кръвта ме допускаше да ида, и попитах:

— Какво?

— Лари. Казвам се Лари.

Усмихнах се — твърде глупаво беше. Той се притесняваше, че го наричам Лорънс вместо Лари, а едно полудяло зомби излизаше от гроба си. Може би се бе пречупил под напрежението? Нъцки.

— Отвори кръга, Лари! — наредих.

Той запълзя напред, за малко да падне по лице в цветята. Подраска с длан по кървавата линия. Магията щракна. Кръгът от сила изчезна просто ей-така. Сега всичко зависеше от мен.

— Къде ти е ножът?

Той се опита да погледне през рамо, но не успя. Видях острието да проблясва на лунната светлина от другата страна на гроба.

— Сега почивай — казах. — Аз ще се погрижа!

Лари се сви на топка и се обгърна с ръце, сякаш му беше студено. Засега го оставих така. Първата задача в списъка трябваше да е зомбито.

Ножът лежеше до изкорменото пиле, което той бе използвал да призове мъртвеца. Сграбчих го и се обърнах срещу излизащия от гроба. Андрю Дугъл се бе облегнал на собствения си надгробен камък и се опитваше да се ориентира. На човек му е трудно, след като е умрял; нужни са няколко минути да се пробудят мъртвите мозъчни клетки. Умът не вярва особено, че трябва да работи, но в крайна сметка се задейства.

Вдигнах ръкава на коженото си яке и си поех дълбоко дъх. Това беше единственият начин, но не се налагаше и да ми харесва. Кожата се раздели под ножа и кръвта покапа, почти черна на лунната светлина. Болката беше остра и пронизваща. Малките рани винаги носят по-неприятно усещане от големите… в началото.

Раната беше мъничка и нямаше да ми остане белег. Като изключим разрязването на китката ми — или нечия друга — нямаше друг начин да затворя отново кръга. Церемонията бе напреднала твърде много, за да донасям ново пиле и да започвам отначало. Трябваше да спася тази, иначе зомбито щеше да се откъсне. А зомбитата без началници имат склонност да ядат хора.

Мъртвецът все още седеше на надгробния си камък. Взираше се в нищото с празни очи. Ако Лари бе достатъчно силен, нищо чудно Андрю Дугъл да бе в състояние да говори, да прояви нормален разум. Но засега беше просто труп в очакване на заповеди или някоя случайна мисъл.

Покатерих се на купчината гладиоли, хризантеми и карамфили. Ароматът на цветя се смесваше с гнилата миризма на трупа. Нагазих до колене във вехнещи цветя и поднесох кървящата си китка пред лицето на зомбито.

Светлите му очи проследиха движението ми, празни и мъртви като стара риба. Андрю Дугъл не си беше вкъщи, но там имаше нещо — нещо, което помириса кръвта и разбра цената й.

Знам, че зомбитата нямат души. Всъщност мога да вдигам мъртвите едва на третия ден. Толкова време й трябва на душата да се оттегли. По случайност, същото време е необходимо на вампира да се събуди. Представете си.

Но ако не душата реанимира трупа, тогава какво? Магия — моята или на Лари. Може би. Но в този труп имаше нещо. Ако душата си бе отишла, нещо друго бе запълнило празнотата. Ако съживяването действаше, изпълваше я магия. Ами сега? Сега — не знаех. Не бях сигурна дори и дали искам да знам. Какво значение имаше, стига да успея да извадя горещия картоф от огъня? Аха. Може би, ако си го повтарях непрестанно, дори щях да повярвам.

Подадох на зомбито кървящата си китка. Тварта се поколеба за секунда. Ако откажеше, вариантите ми се изчерпваха.

Мъртвецът се взираше в мен. Хвърлих ножа и стиснах кожата около раната. Бликна кръв — гъста и лепкава. Зомбито сграбчи ръката ми. Бледите му пръсти бяха студени и силни. Наведе се над прореза и засмука. Хранеше се от китката ми, челюстите му трепкаха конвулсивно, преглъщаше бързо и грубо. Щеше да ми остане най-лошата на света синка. Но поне болеше.

Опитах се да си освободя ръката, но зомбито просто се впи по-силно в нея. Не искаше да пусне. Страхотно.

— Лари, можеш ли да се изправиш? — попитах тихичко. Все още се опитвахме да се преструваме, че всичко върви по програма. Зомбито бе приело кръвта. Вече го контролирах — стига да успеех да го накарам да ме пусне.

Лари ме погледна полека.

— Разбира се — каза. Изправи се на крака, използвайки надгробния камък за опора. Когато застана прав, попита: — А сега какво?

Хубав въпрос.

— Помогни ми да се освободя. — Опитах се да си издърпам китката, но тварта я стискаше все едно щеше да се раздели с живота си, ако я изтърве.

Лари обви ръце около трупа и дръпна. Не свърши работа.

— Опитай с главата — предложих.

Той се опита да дърпа трупа за косата, но зомбитата не изпитват болка. В крайна сметка пъхна пръст в устата му, нарушавайки вакуума на засмукването с леко пукване. Лари изглеждаше така, сякаш му е прилошало. Горкият той — обаче ръката беше моята…

Младежът избърса пръста си в официалните панталони, сякаш бе докоснал нещо гадно. Не му симпатизирах.

Раната от ножа вече бе зачервена. Утре щеше да се получи страхотна синина.

Зомбито се изправи върху гроба си и се втренчи в мен. В очите му имаше искрица — някой си бе у дома. Въпросът беше дали това е правилният някой?

— Ти Андрю Дугъл ли си? — попитах.

Той облиза устни и отвърна:

— Аз съм.

Гласът му бе суров. Глас, свикнал да юрка хората насам-натам. Не останах впечатлена. Нали моята кръв му бе дала глас? Мъртвите всъщност са неми, всъщност забравят кои и какво са, докато не вкусят прясна кръв. Омир е бил прав — човек започва да се чуди и какви други истини съдържа „Илиадата“.

Притиснах раната с другата си ръка и отстъпих назад от гроба.

— Вече ще отговаря на въпросите ви — казах. — Но карайте по-простичко. Все пак цял ден е бил мъртъв!

Адвокатите не се усмихнаха. Предполагам, че няма за какво да ги виня. Махнах им да се приближат. Те останаха назад. Притеснителни адвокати? Надали.

Госпожа Дугъл сръчка своя юрист:

— Хващай се на работа! Това ми струва цяло състояние!

Понечих да кажа, че не взимаме такса на минута, но доколкото знаех, Бърт бе уредил нещата така, че колкото по-дълго остане на крака трупът, толкова по-скъпо излиза всичко. Това всъщност бе добра идея. Андрю Дугъл бе добре днес. Отговаряше на въпросите с културния си, обработен глас. Ако пренебрегнете начина, по който кожата му блестеше на лунната светлина, изглеждаше жив. Но — дайте му няколко дни или седмици. Ще изгние — те всички гният. Ако Бърт бе успял да измисли начин клиентите ни да връщат мъртъвците в гробовете, преди от тях да започнат да се ръсят парченца, още по-добре.

Има само едно-две неща, тъжни като семейство, връщащо скъпата стара мамичка на гробищата, прикривайки смрадта на гнилоч с аромата на скъп парфюм. Най-страшното беше една клиентка, изкъпала съпруга си, преди да го върне. Беше се наложило да донесе повечето му плът в найлонова торба за боклук. В топлата вана месото просто бе опадало от костите.

Лари отстъпи назад и се препъна в една саксия. Подхванах го и той се облегна на мен, все още нестабилен.

Усмихна се.

— Благодаря… за всичко.

Взираше се в мен от няколко сантиметра разстояние. Струйка пот се стичаше по лицето му в студената отктомврийска нощ.

— Имаш ли палто?

— В колата ми е.

— Иди си го облечи. Ще вземеш да се разболееш, ако се размотаваш потен на студа.

Усмивката му се разшири.

— Както кажеш, шефе! — очите му бяха по-големи, отколкото се полага, виждаше се много от бялото. Издърпа ме от ръба. Няма да го забравя.

— Благодарността е хубаво нещо, хлапе, но иди си вземи палтото. Не можеш да работиш, ако пазиш леглото у дома настинал!

Лари кимна и полека се насочи към колите. Все още беше нестабилен, но се движеше. Кръвта от раната на китката ми почти бе спряла. Почудих се дали имам в колата достатъчно голям „Банд ейд“, за да я покрия. Свих рамене и тръгнах след Лари към автомобилите. Дълбоките, школувани гласове на адвокатите изпълваха октомврийския мрак. Думите отекваха сред дърветата. Кого, по дяволите, се опитваха да впечатлят те? Трупът не го бе грижа.