Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (39)

38.

Лари ме свали пред жилищната ми сграда в 9:05. Времето ми за лягане бе минало. Взех си спортния сак от задната седалка. Не исках да изоставям съживителското си оборудване. Заключих и затворих вратата, след това се облегнах на колата.

— Ще се видим тази вечер в пет, пак тук, Лари. Ти си ми назначен за шофьор, докато не си взема нова кола.

Той кимна.

— Ако закъснея да се прибера, не допускай Бърт да те прати сам, става ли?

Той ме погледна. Лицето му все още бе озарено от някакви дълбоки размисли, които не можех да разгадая.

— Мислиш, че не мога да се справя сам ли?

Знаех, че не може самичък, но не го казах на глас.

— Това е едва втората ти нощ в занаята. Дай и на себе си, и на мен малко време. Ще те науча как се ловят вампири, но главната ни задача е да вдигаме мъртъвците. Опитай се да не го забравяш!

Той кимна.

— Лари, ако имаш кошмари, не се тревожи. И аз понякога имам.

— Да, бе — каза той. Включи колата на скорост и аз трябваше да се дръпна от вратата. Предполагам, че не искаше да говори повече, но аз исках да е подготвен, ако простите думи могат да подготвят някого за това, което правим.

Някакво семейство се товареше в сив ван с климатик и пикник каравана. Мъжът се усмихна.

— Надали ще имаме още много дни като този!

— Май сте прав! — Приятен безцелен разговор, какъвто се води с хора, които не познаваш по име, но чиито лица все виждаш. Бяхме съседи, така че си казвахме „здрасти“ и „довиждане“, но нищо повече. Точно така ми харесваше. Когато се прибирах у дома, не исках някой да намине да вземе на заем чаша захар.

Единственото изключение, което допусках, беше госпожа Прингъл, а тя разбираше нуждата ми от уединение.

Апартаментът бе топъл и тих отвътре. Заключих вратата и се облегнах на нея. У дома, ах! Метнах коженото яке на облегалката на дивана и надуших парфюм. Беше цветен и деликатен, с допълнителен привкус, какъвто притежават само много скъпите аромати. Не беше от моите.

Извадих браунинга и облегнах гръб на вратата. Един мъж излезе иззад ъгъла на трапезарията. Беше висок, слаб, с късо подстригана отпред и дълга отзад черна коса, последна мода. Просто си стоеше, облегнат на стената, с кръстосани на гърдите ръце и усмивка.

Втори мъж излезе иззад дивана — по-нисък, по-мускулест, рус и усмихнат. Той седна така, че да му виждам ръцете. Явно не носеха оръжия, или поне не виждах такива.

— Кои, по дяволите, сте вие?

Висок чернокож излезе от спалнята. Имаше спретнати мустаци и криеше очите си зад тъмни очила.

Ламията вървеше зад него. Беше в човешка форма, със същата червена рокля, както и вчера. Днес носеше червени сандали на висок ток, но нищо друго не се бе променило.

— Чакахме ви, госпожице Блейк.

— Кои са мъжете?

— Моят харем.

— Не ви разбрах?

— Те са моя собственост! — Ламията прекара червените си нокти по ръката на чернокожия, достатъчно силно да остави тънка кървава следа. Той продължи да се умихва.

— Какво искате?

— Господин Оливър иска да ви види. Прати ни да ви доведем.

— Знам къде е къщата му. Мога и сама да шофирам дотам.

— О, не, наложи се да се преместим — каза гостенката ми, пристъпвайки с полюляваща се походка в стаята. — Някакъв гаден ловец на глави се опита да убие Оливър вчера.

— Какъв ловец на глави? — Едуард ли е бил?

Ламията махна с ръка.

— Така и не ни запознаха официално. Оливър не ме остави да го убия, така че той избяга, а ние се преместихме.

Звучеше разумно, но…

— Къде е той сега?

— Ще ви заведем при него. Отвън ни чака кола.

— Защо Ингър не дойде да ме вземе?

Тя сви рамене.

— Оливър дава заповедите, а аз ги следвам… Странна гримаса пролази по лицето й: омраза.

— Откога ти е господар?

— Твърде отдавна — каза тя.

Огледах ги всичките, все още с оръжие в ръка, но без да се прицелвам в никого. Не бяха се опитали да ме наранят. Защо тогава не исках да прибера пистолета? Защото бях видяла в какво се превърна ламията и то ме уплаши.

— И защо Оливър има нужда от мен толкова скоро?

— Иска отговора ви.

— Още не съм решила дали да му предам Господаря на града.

— Знам само, че ми каза да ви доведа. Ако не успея, ще се ядоса. Не искам да ме наказват, госпожице Блейк моля ви, елате с нас.

Как ли се наказва ламия? Имаше само един начин да науча.

— И как те наказва той?

Ламията ме зяпна.

— Това е много личен въпрос.

— Не исках да прозвучи така.

— Забрави! — Тя се залюля към мен. — Е, тръгваме ли? — и спря точно пред мен, достатъчно близо да я пипна.

Започвах да се чувствам глупаво с пистолет в ръка, така че го прибрах. Никой не ме заплашваше. Новаторски подход.

По принцип бих предложила да ги следвам с моята кола, но колата ми бе труп. Така че… ако исках да се видя с Оливър, трябваше да тръгна с тях.

Исках да се срещна с Оливър. Не бях готова да му предам Жан-Клод, но имах желание да му предам Алехандро. Или поне да го привлека на помощ срещу него. Исках също да знам дали Едуард се е опитал да го убие. Не сме толкова много в занаята. Кой друг би могъл да бъде?

— Добре, да вървим! — казах. Взех си коженото яке от дивана и отворих вратата. Махнах им на всички да излизат. Излязоха безмълвно, ламията вървеше последна.

Заключих вратата зад нас. Те ме изчакаха любезно в коридора. Ламията хвана под ръка високия чернокож. Усмихна се:

— Момчета, единият от вас да подаде ръка на дамата!

Русият и чернокосият се извърнаха да ме погледнат. Чернокосият се усмихна. Не бях виждала толкова много усмивки, откакто си купих последната употребявана кола.

И двамата ми предложиха ръце, като в стар филм.

— Съжалявам, момчета, но нямам нужда от ескорт!

— Дресирала съм ги да бъдат джентълмени, госпожице Блейк; възползвайте се от това. Напоследък се срещат твърде малко истински господа.

Не можех да не се съглася, но все пак не се нуждаех от помощ, за да сляза по стълбите.

— Оценявам го, но нямам нужда!

— Както обичате, госпожице Блейк! — Тя се извърна към двамата мъже. — Вие двамата да се грижите специално за госпожицата! — И пак заговори на мен: Истинската жена винаги трябва да има повече от един мъж!

Преборих се с желанието да свия рамене.

— Както кажеш!

Тя се усмихна сияйно и се понесе надолу по коридора, подкрепяна от ръката на кавалера си. Двамата други тръгнаха след мен. Ламията заговори през рамо:

— Роналд, този тук, е моят специален хубавец. Него не го деля, съжалявам!

Усмихнах се.

— Няма проблем, аз не съм алчна!

Тя се засмя — високочестотен приятен звук с намек за кикот в него.

— Не била алчна… Това беше майсторски удар, госпожице Блейк — или мога да те наричам Анита?

— Анита става.

— Тогава ти ми казвай Мелани.

— Добре — съгласих се. Последвах нея и Роналд надолу по коридора. Русокоско и Усмивчо витаеха от двете ми страни, да не би да се спъна и да си ударя пръста. Никога не бихме могли да слезем по стълбите, без един от нас да падне.

Обърнах се към Русокоско.

— Реших да те хвана под ръка! — а на Усмивчо казах: — Може ли да ни осигуриш малко пространство, а?

Той се намръщи, но отстъпи назад. Пъхнах лявата си ръка в очакващата ме сгъвка на лакътя на Русокоско. Мишницата му пружинираше под дланта ми. Не знам дали се стягаше или си беше толкова мускулест по природа. Но все пак слязохме безопасно по стълбите със самотния Усмивчо, тътрещ се след нас.

Ламията и Роналд ни чакаха до голям черен „Линкълн Континентал“. Роналд отвори вратата за ламията, след това се пъхна на мястото на шофьора.

Усмивчо се втурна да ми отвори вратата. Откъде знаех, че ще го направи? Обикновено се оплаквам от подобни неща, но цялата история бе твърде странна. Ако днес най-лошото, което ме сполетеше, беше, че вратите ми се отварят от прекомерно старателни мъже, значи всичко беше наред.

Русокоско се намърда до мен, намествайки ме в средата на седалката. Другият бе заобиколил и влизаше от отсрещната страна. Така че оставах притисната в сандвич между тях. Не се изненадах много.

Ламията на име Мелани се обърна на седалката си и облегна брадичка на рамото си.

— Чувствай се свободна да се възползваш по пътя. Те и двамата са много добри!

Втренчих се във веселите й очи. Тя изглеждаше сериозна. Усмивчо преметна ръка на облегалката на седалката, докосвайки раменете ми. Русокоско се опита да ме хване за ръката, но аз го избегнах. Задоволи се да докосва коляното ми. Не беше особено подобрение.

— Наистина не си падам по публичния секс — казах.

Прехвърлих ръката на Русокоско в собствения му скут.

Дланта на Усмивчо се плъзна по рамото ми. Преместих се на седалката по-далеч и от двамата.

— Отзови ги! — помолих.

— Момчета, тя не се интересува!

Мъжете се дръпнаха от мен, колкото можеше по-близо до вратите на колата. Краката им леко докосваха моите, но поне не се докосвахме другаде.

— Благодаря — казах.

— Ако си промениш намеренията, докато се возим, просто им кажи. Обожават да получават заповеди, нали, момчета?

Двамата мъже кимнаха с усмивка. Леле, не бяхме ли щастлива малка групичка?

— Не мисля, че ще си променя намеренията!

Ламията сви рамене.

— Както желаеш, Анита, но момчетата ще бъдат дълбоко разочаровани, ако не им позволиш поне да те целунат за довиждане.

Това започваше да става все по-странно; ами не, то си беше странно.

— Никога не се целувам на първа среща!

Тя се засмя.

— О, това ми хареса. Нали, момчета?

И тримата мъже издадоха одобрителни звуци. Имах чувството, че биха седнали да просят, ако тя им наредеше. Джаф-джаф. Задавете ме с лъжица.