Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (17)

16.

Сейнтлуиската градска болница представлява масивен тухлен гигант насред бойна зона. Извървете няколко пресечки на юг и може да гледате мюзикълите, носители на наградата „Тони“, дошли направо от Бродуей. Но тук все едно бяхме на тъмната страна на луната. Ако луната си има бордеи.

Счупени прозорци разкрасяваха мястото като разбити зъби.

Болницата — също като много други градски болници — губеше пари, поради което я бяха затворили. Но моргата остана да действа, защото градският съвет не можеше да си позволи да премести вампирската стая.

Стаята беше проектирана в началото на ХХ-ти век, когато хората все още смятали, че може да се намери лек за вампиризма. Заключете вампир в тъмница, гледайте го как се пробужда и се опитайте да го „лекувате“. Доста кръвопийци дори съдействали, понеже искали да бъдат излекувани. Доктор Хенри Мълиган бил пионер в търсенето на лекарство. Програмата приключила, когато един от пациентите му изял главата.

Толкова по темата „Помощ за бедните недоразбрани вампири“.

Но тъмницата все още се използваше за повечето вампирски жертви. По-скоро като предпазна мярка, понеже напоследък, когато някой вампир се събужда, наблизо има вампирски съветник да напътства новия от паството по пътя към цивилизованото вампирство.

Бях забравила за вампирския съветник. Това беше нова програма, действаща едва от около месец. Дали по-възрастният вампир би успял да овладее анималистичния звяр или за целта бе нужен вампир повелител? Не знаех. Просто си нямах представа.

Долф беше извадил и заредил пистолета си. Без патрони със сребърно покритие, беше по-добре да плюеш по чудовището… е, не много по-добре. Зербровски държеше пушката така, сякаш знаеше как се използва. Зад гърба ми крачеха четири униформени ченгета. Всички носеха оръжия и бяха готови да стрелят до посиняване. Защо тогава не се чувствах спокойна? Защото никой друг нямаше от проклетите сребърни куршуми, като изключим мен самата.

Двойната стъклена врата се отваряше автоматично. Седем пистолета се обърнаха към нея, щом се задвижи. Пръстите ми бяха направо схванати от усилието да не стрелям по проклетата врата.

Един от униформените преглътна кикот. Нервни? Кои, ние?

— Добре — каза Долф, — там вътре има цивилни. Не стреляйте по тях!

Един от униформените беше рус. Партньорът му бе чернокож и доста по-възрастен. Другите двама бяха на по около двадесет; единият бе кокалест и имаше изпъкнала адамова ябълка, другият бе нисък, със светла кожа и очи, почти стъклени от страх.

Всеки полицай носеше кръстообразна игла за връзка. Бяха най-новата мода и стандартен аксесоар за сейнтлуиската полиция. Кръстовете щяха да помогнат… може би дори да им спасят живота.

Не бях имала време да оправя верижката на моето разпятие. Носех гривна-амулет, окичена с малки кръстчета. Бях добавила също и верижка на глезена, не само защото подхождаше на гривната, но и защото, ако тази нощ се случеше нещо необичайно, исках да разполагам с резерви.

Общо взето в каша като тази бих предпочела да разчитам на себе си. Така че най-добре: и кръст, и пистолет.

— Да имаш някакви предложения как да действаме, Анита? — попита Долф.

Не твърде отдавна полицията изобщо нямаше да присъства тук. В добрите стари времена вампирите бяха оставяни на шепа сериозни специалисти. Времето, когато можеше просто да набучиш вампира на кол и да ти се размине. Аз бях една от малкото — горда, смела, Екзекуторката.

— Можем да образуваме кръг с насочени навън пистолети. Ще повиши шансовете да не ни издебнат изотзад.

Русото ченге се обади:

— Няма ли да го чуем като дойде?

— Немъртвите не вдигат шум — уточних.

Той се ококори.

— Шегувам се, полицай.

— Хей — обади се той тихичко. Стори ми се обиден. Предполагам, че нямаше за какво да го виня.

— Съжалявам — извиних се.

Долф ми се намръщи.

— Казах, че се извинявам!

— Не дразни новобранците — намеси се Зербровски. — Обзалагам се, че това му е първият вампир!

Чернокожият издаде размазан звук, съчетание от смях и изсумтяване.

— Първият му ден, по-точно.

— Исусе! — промърморих. — Може ли да остане отвън при колата?

— Ще се справя — заяви русият.

— Не, че няма да се справиш — уточних, — но няма ли някакъв профсъюзен закон срещу вампирите през първия работен ден?

— Ще го понеса! — опъна се младежът.

Поклатих глава. Първият му шибан ден. Би следвало да регулира движението някъде, а не да си играе на криеница с ходещи трупове.

— Ще го имам предвид — каза Долф. — Анита, отдясно! — и посочи с два пръста чернокожия и русия. Вие двамата — от лявата ми страна… — и махна на другите двама униформени. — Зад госпожица Блейк. Зербровски, ти си в тила.

— Е, леле, супер, сержант! — промърмори колегата му.

Почти го пропуснах покрай ушите си, но не се сдържах.

— Аз съм единствената със сребърни муниции. Следва да съм отпред.

— Ти си цивилна, Анита! — отвърна Долф.

— Цивилна съм от години и добре го знам.

Той ме погледна изпитателно и кимна.

— Добре, тръгвай, но ако те убият, ще ми вземат нашивките!

Ухилих се:

— Ще гледам да не го забравям!

Излязох отпред, малко пред другите. Те образуваха неравен кръг зад мен, Зербровски вдигна палец. Ухилих се. Долф ми кимна съвсем лекичко. Време беше да влизаме вътре. Време беше да приклещим звяра.