Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Circus of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Лоръл К. Хамилтън. Циркът на прокълнатите

Превод: Елена Павлова

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

ИК „ИнфоДАР“, София, 2007

Печат: Симолини 94, София

487 с.

История

  1. — Добавяне

32.

Кабинетът на Бърт беше малък и боядисан в светлосиньо. Той смяташе, че това действа успокоително на клиентите. Аз мислех, че е студен, но пък подхождаше на шефа ми. Той беше метър и осемдесет висок, с широки рамене и телосложение на бивш ръгбист от колежа. Коремът му почваше да поизпъква от многото храна и недостатъчните упражнения, но седемстотиндоларовите му костюми го скриваха. За тези пари костюмът би трябвало да скрие и Тадж Махал.

Той бе загорял, със сиви очи и къса коса, почти бяла. Не от възрастта, това си беше естественият й цвят.

Седях от другата страна на бюрото му по работни дрехи. Червена пола, подходящо сако и блуза, която бе толкова близо до яркочервеното, че се наложи да си сложа малко грим, за да не изглежда лицето ми съвсем призрачно. Сакото бе шито така, че да не личи под него презраменният ми кобур.

Лари седеше на стола до мен в син костюм, бяла риза и синя раирана вратовръзка. Кожата на челото около шевовете му беше разцъфнала в многоцветна синина. Късата му рижава коса не можеше да я скрие.

Изглеждаше така, сякаш някой го е ударил по главата с бейзболна бухалка.

— Можеше да го убият, Бърт — казах.

— Изобщо не е бил в опасност, докато не си цъфнала там. Вампирите са следели теб, не него.

Прав беше, но аз не се предадох.

— Опита се да вдигне трето зомби.

Малките очички на Бърт светнаха.

— Можеш да се справиш с три за една нощ?

Лари имаше достойнството да се престори на притеснен.

— Почти.

Шефът ми се намръщи.

— Какво значи „почти“?

— Значи, че го вдигна, но изгуби контрол над него. Ако не бях там да оправя нещата, щяхме да имаме едно разбесняло се зомби…

Бърт се наведе напред, скръстил ръце на бюрото си и с много сериозен поглед в малките си очички.

— Вярно ли е, Лари?

— Боя се, че да, господин Вон.

— Можело е да стане много лошо, Лари. Разбираш ли?

— Лошо ли? — намесих се. — Можеше да стане истинска катастрофа! Зомбито можеше да изяде някой от клиентите ни!

— Е, Анита, няма нужда да плашиш момчето!

Изправих се:

— О, има!

Бърт ми се намръщи.

— Ако не беше закъсняла, той нямаше да се опита да вдигне последното зомби.

— Не, Бърт. Няма да ме изкараш виновна. Ти си го пратил сам през първата му нощ. Сам, Бърт!

— И той се е справил добре — каза Бърт.

Преборих се с желанието да се разкрещя, защото нямаше да помогне.

— Бърт, той е колежанин на двадесет години. Това за него е проклета практическа задача! Ако го убият заради теб, ще изглежда доста зле.

— Може ли да кажа нещо? — попита Лари.

Отвърнах:

— Не.

Бърт отговори:

— Разбира се.

— Голямо момче съм. Мога да се грижа за себе си.

Щеше ми се да поспоря, но се взрях в сините му очи и не можах да го кажа на глас. Той беше на двадесет. Помнех какво е. На двадесет знаех всичко. Трябваше ми цяла година да разбера, че всъщност не знам нищо. Все още се надявах да науча едно-друго, преди да стана на трийсет, но вече не горях от надежда.

— На колко беше ти, когато започна да работиш за мен? — поинтересува се Бърт.

— Какво?

— На колко беше?

— На двадесет и една, тъкмо бях завършила колежа.

— А ти кога ставаш на двадесет и една, Лари? — попита Бърт.

— През март.

— Виждаш ли, Анита, само няколко месеца по-млад. На същата възраст, на която си била ти.

— Различно е.

— Защо? — попита шефът ми.

Не можах да го изразя с думи. Лари все още имаше живи дядовци и баби. Никога не бе виждал смърт и насилие отблизо и лично. Аз бях. Той беше невинен, а аз от години не бях. Но как да обясниш това на Бърт, без да нараниш чувствата на Лари? Никой двадесетгодишен мъж не обича да му навират носа във факта, че някаква жена знае повече за света, отколкото той. Някои културни предразсъдъци умират трудно.

— Ти ме прати с Мани, не сама.

— Е, и той трябваше да излезе с теб, но ти се занимаваше с полицейските дела.

— Не е честно, Бърт, знаеш, че не е!

Той сви рамене:

— Ако си вършеше работата, той нямаше да остане сам.

— Имаше две убийства. Какво трябва да правя? Кажете много жалко, хора, ама аз трябва да си играя на бавачка за новия съживител? Съжалявам за убийствата.

— Не ми трябва бавачка! — възрази Лари.

И двамата го пренебрегнахме.

— Работиш на пълно работно време към „Съживители“ ООД, тук.

— Водили сме този спор и преди, Бърт!

— Твърде много пъти.

— Ти си ми шеф, Бърт. Прави както сметнеш за добре!

— Не ме изкушавай!

— Хей, хора! — обади се Лари. — Имам чувството, че ме използвате като извинение за караница! Не се увличайте, става ли?

И двамата го погледнахме лошо. Той не отстъпи, просто отвърна на погледа ни. Точка за него.

— Ако не ти харесва как си върша работата, Бърт, уволнявай ме, но спри да ми дърпаш каишката!

Бърт се изправи бавно, като левиатан, надигащ се от вълните.

— Анита…

Телефонът звънна. И тримата го зяпнахме. Шефът ми най-сетне се пресегна и изръмжа:

— Аха, какво има? — послуша около минута и недоволно се обърна към мен: — За теб е! — каза го невероятно мило: — Детектив сержант Стор, по полицейски дела.

Лицето на Бърт бе усмихнато, но и масло в устата му не би се стопило.

Протегнах ръка към телефона, без да кажа и дума. Той ми връчи слушалката. Все още се усмихваше, а малките му сиви очички бяха топли и искрящи. Лош знак.

— Здрасти, Долф, какво има?

— Ние сме в кабинета на адвоката, който ни посочи приятелката ти Вероника Симс. Интересно как първо се е обадила на теб, а не на нас.

— Звънна ви втори по ред, нали така?

— Аха.

— Та какво открихте? — не си дадох труд да понижавам глас. Ако и да те подслушват, само едната страна на разговора не е особено просветляваща.

— Реба Бейкър е мъртвата жена. Идентифицираха я по снимките от моргата.

— Приятен начин да приключиш работната седмица — казах.

Долф пренебрегна изказването ми.

— И двете жертви са били клиенти със завещания. Искали са, ако умрат от вампирско ухапване, да бъдат пронизани с кол и после кремирани.

— На мен ми звучи като мотив — казах.

— Но как вампирите са открили, че имат завещания?

— Това вече е сложен въпрос, Долф. Някой им е казал.

— Знам — отвърна той с отвращение.

Май пропусках нещо.

— Какво искаш от мен, Долф?

— Разпитах всички и се кълна, че до един казват истината. Може ли някой да дава информация и да не помни?

— Питаш ме дали вампир може да си играе умствени игрички така, че предателят да не знае за случилото се?

— Аха.

— Може — отсякох.

— А можеш ли да познаеш кого е хванал вампирът, ако дойдеш дотук?

Погледнах към шефа си. Ако пропуснех още една нощ в разгара на сезона, можеше и да ме уволни. Има дни, в които си мисля, че не ми пука. Този не беше от тях.

— Търси липсващи спомени; часове и дори цели нощи.

— Нещо друго?

— Ако някой е давал сведения на вампирите, може и да не помни, но добър хипнотизатор ще успее да извади на бял свят спомена.

— Адвокатът врещи за права и съдебни заповеди. Имаме заповед само за картотеката му, не и за умовете на хората.

— Питай го дали иска да носи отговорност за тазвечершното убийство, тъй като жертвата ще е негов клиент.

— Тя — адвокатката е жена — уточни Долф.

Колко притеснително и каква съм сексистка!

— Питай я дали ще иска да обясни на семейството на клиентите си защо е попречила на разследването ви.

— Клиентите няма да научат, ако ние не им кажем.

— Така е — съгласих се.

— Е, това ми намирисва на изнудване, госпожице Блейк!

— Обаче не е? — уточних.

— Сигурно си била ченге в предишния си живот — каза сержантът. — Твърде лукава си за друго!

— Благодаря за комплимента!

— Да препоръчаш някой хипнотизатор?

— Алвин Тормунд. Чакай да потърся телефона му… — Извадих тънкия си визитник. Опитвах се да пазя само визитки, с които си правя справка от време на време. Бяхме използвали Алвин при няколко случая на вампирски жертви с амнезия. Дадох номера му на Долф.

— Благодаря, Анита!

— Обади се да ми кажеш какво сте научили. Може и да успея да идентифицирам замесените вампири.

— Искаш ли да дойдеш, когато ги хипнотизираме?

Погледнах към Бърт. Все още бе отпуснат и спокоен. Шефът ми в най-опасното му състояние.

— Не, не се налага. Просто си водете запис. Ако потрябва, ще го прослушам после.

— После може да имаме друго тяло — уточни Долф. Шефът ти пак ли те притиска?

— Аха — съгласих се.

— Искаш ли да поговоря с него? — попита полицаят.

— Не мисля.

— Държи се като истинско копеле, а?

— Не повече от обикновено.

— Добре. Ще се обадя на този Тормунд и ще запиша сеансите. Ще ти се обадя, ако научим нещо.

— Викни ме по пейджъра.

— Ясно. — Той затвори.

Не си дадох труд да си взимам довиждане. Долф не го прави никога.

Връчих слушалката обратно на Бърт. Той я хлопна върху телефона, все още, без да сваля от мен приятния си, заплашителен поглед.

— Трябва ли да излизаш с ченгетата тази нощ?

— Не.

— Как заслужихме тази чест?

— Стига със сарказма, Бърт — обърнах се към Лари. — Готов ли си да тръгваме, хлапе?

— На колко си години? — попита той.

Бърт се ухили.

— Какво значение има? — попитах.

— Просто ми отговори на въпроса, става ли?

Свих рамене.

— Двадесет и четири.

— Само четири години си по-голяма от мен. Не ме наричай хлапе.

Усмихнах се.

— Става, но е по-добре да тръгваме. Имаме мъртъвци за вдигане и пари за печелене! — погледнах към Бърт.

Той се бе облегнал в стола си със скръстени на корема дебели пръсти. Хилеше се.

Искаше ми се да изтрия тази усмивка от лицето му с юмрук. Устоях на желанието. Кой казва, че нямам самоконтрол?