Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (21)

20.

Ние с Лари седяхме на студената есенна трева и гледахме как адвокатите пишат завещанието.

— Толкова са сериозни… — каза той.

— Това им е работата — да бъдат сериозни — отвърнах.

— Да си адвокат означава ли, че не можеш да имаш и чувство за хумор?

— Абсолютно вярно — заключих.

Лари се ухили. Късата му, къдрава коса беше толкова яркорижа, че изглеждаше почти оранжева. Очите му бяха сини и меки като пролетно небе. Бях видяла и косата, и очите му на светлината на фаровете. В мрака изглеждаше със сиви очи и кестеняв. Мразя да получавам описания на свидетел за човек, когото са виждали само на тъмно.

Лари Къркланд имаше присъщата на повечето червенокоси млечнобяла кожа. Гъсти рояци златни лунички допълваха картинката. Изглеждаше като прерасла кукла „Хауди Дуди“. Казвам го в смисъл на „сладък“.

Беше нисък — наистина нисък за мъж — и бях убедена, че никак няма да му хареса определението „сладък“. Беше едно от най-нелюбимите ми умалителни. Мисля, че ако всички ниски хора можеха да гласуват, думата „сладък“ щеше да бъде зачеркната от английския език. Знам, че поне аз бих гласувала по този начин.

— Откога си съживител? — попитах.

Лари погледна към фосфоресциращия циферблат на часовника си.

— От около осем часа.

Зяпнах го.

— Това ти е първата работа където и да е?

Той кимна.

— Господин Вон не ти ли разказа за мен?

— Бърт каза само, че е наел нов съживител на име Лорънс Къркланд.

— Последна година студент съм във Вашингтонския университет и това ми е семестриалната работна задача.

— На колко си години?

— Двадесет, защо?

— Дори не си пълнолетен! — възкликнах.

— Е, и? Какво от това, че не мога да пия или да ходя в порно кина? Не е голяма загуба, освен, ако работата не ни заведе на подобни места… — Той ме погледна и се наведе към мен. — Работата води ли ни в порно кина? Изражението му бе безразлично-приятно, и не можех да позная дали ми се подиграва или не. Предположих, че се шегува.

— На двайсет става — поклатих глава.

— Не ми изглеждаш, сякаш на двайсет става — отвърна той.

— Не възрастта ти ме притеснява — уточних.

— Да, но все нещо има.

Не бях сигурна как да го облека в думи, но в изражението му имаше нещо приятно и весело. Беше лице на човек, който по-често се смее, отколкото плаче. Изглеждаше бляскаво и чисто като нова монета, а аз не исках това да се променя. Не исках да бъда човекът, който ще го накара да клекне в калта и да се наплеска целия с нея.

— Губил ли си някога близък човек? Роднина, имам предвид?

Веселието изчезна от лицето на Лари. Той доби вид на сериозно малко момченце.

— Серизно ли говориш?

— Абсолютно сериозно — заявих.

Новият ми колега поклати глава:

— Не те разбирам.

— Просто отговори на въпроса ми. Губил ли си някога близък човек?

Той поклати глава:

— Дори дядовците и бабите ми са живи.

— А да си виждал проява на насилие отблизо и лично спрямо теб?

— В гимназията се биех доста.

— Защо?

Той се ухили:

— Смятаха, че нисък е равнозначно на слаб.

И аз се усмихнах.

— А ти им показа разликата…

— Ами, нищо подобно; цели четири години ме правеха на кайма… — Лари се усмихна.

— Печелил ли си някога схватка?

— Понякога — съгласи се той.

— Но не спечелването е важното — уточних.

Той ме погледна право в очите с много сериозно изражение.

— Не, не е.

Помежду ни за миг се възцари почти съвършено разбирателство. Споделената история да си най-дребното хлапе в класа. Годините, през които винаги те избират последен в отбора. Автоматично да ставаш жертва на насилниците. Да си нисък те прави хитър. Бях сигурна, че се разбираме един друг, но понеже съм жена, имах нужда да го облека в думи. Мъжете през повечето време се занимават с лайна от рода на четене на мисли, но понякога бъркат. А аз трябваше да знам.

— Важното е да понесеш побоя и да не се предадеш — казах.

Лари кимна.

— Да понесеш удара и да продължиш нататък.

Сега, когато бях отровила първия ни миг на съвършено разбирателство, като накарах и двама ни да обличаме в думи, бях щастлива.

— Освен в училищни побоища, не си присъствал на прояви на насилие, така ли?

— Ходя на рок концерти.

Поклатих глава.

— Не е същото.

— Искаш нещо да ми подскажеш ли? — попита Лари.

— Не е трябвало да се опитваш да вдигаш третото зомби.

— Но успях, нали?

Стори ми се малко обиден, но продължих да го притискам. Когато имам да обяснявам нещо, може и да не се държа мило, но поне съм настоятелна.

— Ти го вдигна и изгуби контрол над него. Ако не бях дошла навреме, зомбито щеше да се измъкне и да нарани някого.

— Това е просто зомби. Те не нападат хората.

Втренчих се в Лари, опитвайки се да видя дали се шегува. Нищо подобно. Мамка му.

— Ти наистина не знаеш, така ли?

— Да знам какво?

Закрих лицето си с длани и преброих до десет бавно. Не бях ядосана на Лари, а на Бърт, но момчето беше толкова удобен обект за навикване! Трябваше да изчакам до утре, за да се разкрещя на шефа си, а рижото чудо бе точно до мен. Какъв късмет.

— Зомбито се изплъзна от контрола ти, Лари. Ако не бях дошла и не му бях дала кръвта си, щеше само да си намери кръв. Разбираш ли?

— Не, честно казано.

Въздъхнах.

— Зомбито щеше да нападне някого. Да си отхапе от някого.

— Зомбитата, нападащи хора, са само суеверие, глупави легенди.

— Това ли ви преподават сега в колежа? — поинтересувах се.

— Да.

— Ще ти дам да прочетеш старите броеве на „Съживител“. Повярвай ми, Лари, зомбитата нападат хора. Виждала съм убити от тях.

— Просто се опитваш да ме уплашиш — озъби се новият ми колега.

— Уплашен е по-добре от глупав.

— Аз го вдигнах. Какво още искаш от мен? — Той ми изглеждаше съвсем озадачен.

— Искам да разбереш какво за малко не се случи тук тази нощ. Искам да разбереш, че това не е игра. Не са ти салонни номерца. Истинско е и може да стане опасно.

— Добре — съгласи се младежът.

Беше се предал твърде лесно. Не ми вярваше наистина. Просто ми угаждаше. Но има някои неща, които не можеш да изречеш направо. Човек трябва да ги научи чрез собствен опит. Щеше ми се да мога да увия Лари в целофан и да го сложа на полицата, в безопасност, на сигурно място, недокоснат…, но в живота не става така. Ако той останеше достатъчно дълго в нашия бизнес, гланцът му щеше да се изтърка. Но човек не може да поучава някой, който току-що е станал на двадесет и не е бил докосван от смъртта… Такива хора не вярват в чудовища.

На двадесет аз бих повярвала във всичко. Внезапно се почувствах стара.

Лари извади пакет цигари от джоба си.

— Моля те, кажи ми, че не пушиш — обадих се.

Той ме погледна, ококорен и леко стреснат.

— Ти не пушиш ли?

— Не.

— Не ти харесва хората да пушат близо до теб? — попита колегата ми.

— Не — отвърнах.

— Виж, в момента се чувствам доста скапан. Имам нужда от цигара, ясно?

— Нужда ли?

— Аха, нужда! — Той стисна една тънка бяла цигара между два от пръстите на дясната си ръка. Пакетът изчезна обратно в джоба му. Появи се запалка за еднократна употреба. Лари ме гледаше право в очите. Ръцете му трепереха съвсем леко.

Мамка му. Беше вдигнал три зомбита още първата си нощ и аз смятах да обсъждам с Бърт мъдрото решение да пусне хлапето в пустошта сам-самичко.

Освен това, намирахме се на открито.

— Хайде, давай.

— Благодаря!

Той запали цигарата и вдиша дълбоко никотина и катрана. Димът се заизвива от устата и носа му като бледи призраци.

— Вече се чувствам по-добре — заключи Лари.

Свих рамене.

— Само недей да пушиш в колата при мен!

— Няма проблем! — каза той. Връхчето на цигарата му пулсираше в оранжево, когато си дръпна. Гледаше покрай мен и остави дима да се къдри от устните му, когато допълни: — Викат ни!

Обърнах се и, разбира се, адвокатите ни чакаха. Чувствах се като чистач, викнат да оправи хаоса в тоалетната. Изправих се и Лари ме последва.

— Сигурен ли си, че се чувстваш достатъчно добре? — попитах.

— Не бих могъл да вдигна и мъртва мравка, но мисля, че съм в състояние да погледам как се справяш.

Под очите му имаше торбички и кожата около устата му бе твърде изпъната, но ако искаше да си играе на мъжага, как можех да го спра?

— Страхотно. Да се хващаме за работа.

В багажника имах сол. Беше напълно законно да разнасяш насам-натам материали за вдигане на зомбита. Предполагам, че мачетето, което използвам за обезглавяване на пилета, може да бъде използвано и като оръжие, но останалите неща се смятат за безвредни. Това показва колко знае системата за зомбитата.

 

 

Андрю Дугъл се беше съвзел. Все още изглеждаше восъчноблед, но изражението му бе сериозно и загрижено, живо. Приглади с длан стилния ревер на сакото си. Погледна ме изотгоре не защото беше по-висок от мен, а защото знаеше как да гледа отвисоко. Някои хора наистина имат таланта да те превъзхождат.

— Знаете ли какво става, господин Дугъл? — попитах аз зомбито.

Той събра очи към тесния си римски нос.

— Прибирам се у дома с жена си.

Въздъхнах. Мразя, когато зомбитата не осъзнават, че са мъртви. Държат се толкова… човешки.

— Господин Дугъл, знаете ли защо сме на гробището?

— Какво става? — попита единият от адвокатите.

— Забравил е, че е мъртъв — обясних тихо.

Зомбито се втренчи в мен, напълно арогантно. Сигурно е бил истински трън в задника приживе, но дори и гадните хора от време на време заслужават съжаление.

— Не знам какви ги дрънкате — заяви мъртвецът. Очевидно страдате от някаква халюцинация!

— Можете ли да ми обясните защо сме тук на гробището? — попитах.

— Няма нужда да ви обяснявам нищо.

— Помните ли как се озовахте на гробището?

— Ние… дойдохме с кола, разбира се — първи намек за несигурност в гласа му.

— Карате наслуки, господин Дугъл. Всъщност не помните как се возите в колата на път за насам, нали?

— Аз, аз… — Той се извърна към съпругата и порасналите си деца, но те вече вървяха към колите си. Никой от тях дори не погледна през рамо. Татко бе мъртъв, това нямаше как да се преодолее, но повечето семейства не си тръгват просто ей така. Те са ужасени или натъжени, или дори им е лошо, но никога не са безразлични. Дугълови бяха получили подписаното завещание и си тръгваха. Бяха си взели наследството. Нека доброто старо татенце си изпълзи обратно в гроба. Дугъл подвикна:

— Емили?

Жена му се поколеба замаяна, но един от синовете й я стисна за ръката и я дръпна към колите. Притеснен ли беше или уплашен?

— Искам да си ида вкъщи — извика мъртвецът след тях. Презрителното му държание изчезваше и оставаше само мъчителен страх, отчаяната нужда да не повярва. Чувстваше се толкова жив. Как би могъл да е и мъртъв едновременно с това?

Съпругата му се обърна лекичко:

— Андрю, съжалявам!

Порасналите й деца я набутаха в първата най-близка кола. Направо да речеш, че са банкови обирджии и бързат да се ометат, толкова експедитивно потеглиха.

Адвокатите и секретарите си тръгнаха толкова бързо, колкото им позволяваше достойнството. Всички бяха получили онова, за което бяха дошли дотук. Приключиха с трупа. Проблемът беше, че „трупът“ се взираше след тях като дете, изоставено в мрака.

Защо не си беше останал арогантен кучи син, а?

— Защо ме изоставят? — попита той.

— Вие починахте, господин Дугъл, преди около седмица.

— Не, не е вярно!

Лари пристъпи до мен.

— Вие наистина сте мъртъв, господине. Аз лично ви вдигнах от гроба.

Мъртвецът местеше поглед помежду ни. Започваше да изчерпва извиненията.

— Не се чувствам умрял.

— Повярвайте ни, господин Дугъл, мъртъв сте — заявих.

— Ще боли ли?

Много зомбита питат същото; ще боли ли да се върнат обратно в гроба…

— Не, господин Дугъл, няма да боли. Обещавам.

Той си пое дълбок, накъсан дъх и кимна:

— Мъртъв съм, наистина мъртъв?

— Да.

— Тогава ме върнете долу, моля! — Беше успял да се овладее и да си възвърне достойнството.

Истински кошмар е, когато зомбито отказва да повярва. Все пак може да го положите в гроба, но клиентите трябва да го държат на земята, а то пищи… Случвало ми се е само два пъти, но си спомням всеки, все едно е било снощи. Някои неща не избледняват с времето.

Посипах бузата на Дугъл със сол. Прозвуча така, сякаш чакъл се сипеше по покрив.

— Със сол те обвързвам към гроба ти!

Държах все още окървавения нож в ръка. Избърсах желиращата се кръв върху устните му. Зомбито не се дръпна. Вече ми вярваше.

— С кръв и стомана те обвързвам към гроба ти, Андрю Дугъл! Почивай в мир и не се надигай повече!

Постояхме минута на празното гробище. Обкръжаваха ни единствено воят на вятъра високо в дърветата и меланхоличната песен на последните щурци за сезона. В „Паяжината на Шарлот“ щурците пеят: „Лятото свърши и си отиде. Свърши и си отиде. Свърши и си отиде. Лятото умира, умира“. Първото сериозно застудяване и щурците щяха да измрат. Те бяха като Чикън Литъл, който разправя на всички, че небето пада — само дето в случая щурците бяха прави.

Песента им внезапно заглъхна, сякаш някой бе изключил копче. Затаих дъх, напъвайки се да чуя. Не долавях нищо освен вятъра, но… Раменете ми бяха толкова напрегнати, че ме болеше.

— Лари?

Той обърна невинен поглед към мен.

— Какво?

Там — три дървета по-наляво, на фона на луната се очертаваше мъжки силует. Мернах движение с ъгълчето на окото си отдясно. Бяха повече от един. Мракът бе натежал от погледи. Може би не бяха само двама.

Използвах тялото на Лари да ме прикрие от погледите и извадих пистолета си, като го държах по протежение на бедрото, за да не бие на очи.

Колегата ми се ококори.

— Исусе, какво има? — прошепна той хрипливо.

Не ни издаде. Точка за него. Започнах да го насочвам към колите — полека, просто двама приятели съживители са свършили нощната си задача и си отиват у дома за заслужена почивка.

— Там горе има хора.

— Нас ли преследват?

— Мен най-вероятно — уточних.

— Защо?

Поклатих глава:

— Не е време за обяснения. Когато ти кажа да бягаш, тичай като луд към колите!

— Откъде знаеш, че искат да ни наранят? — В очите му се виждаше много бяло. Вече и той ги бе забелязал.

Сенките се приближаваха, в мрака имаше хора.

— Откъде знаеш, че не искат да ни наранят? — попитах.

— Добре казано — отвърна той. Дишаше ускорено и плитко. Бяхме на може би десетина метра от колите.

— Бягай! — казах аз.

— Какво? — попита Лари стреснато.

Стиснах го за ръката и го повлякох към колите. Насочих пистолета към земята, все още с надеждата, че който и да ни преследва, няма да очаква да имам оръжие.

Лари тичаше сам, задъхан донякъде от страх, донякъде от пушенето, а и може би не минаваше на бегом по няколко километра всеки ден.

Един мъж излезе пред колите. Носеше голям револвер. Броунингът ми сякаш сам се насочи. Изтрещя, преди да съм се прицелила добре. Дулото просветна ярко в мрака. Мъжът подскочи — не бе свикнал да стрелят по него. Неговият куршум изсвири в мрака вляво от нас. Нападателят застина за няколко секунди, за да се прицели и стреля отново. След това падна на земята и не помръдна повече.

— Мамка му! — изпъшка Лари.

Нечий глас изкрещя:

— Тя е въоръжена!

— Къде е Мартин?

— Застреля го.

Предполагам, Мартин беше онзи с оръжието. Все още не помръдваше. Нямах представа дали съм го убила. Не бях сигурна и дали ми пука, поне докато той не стане и не започне пак да гърми по нас.

Моята кола бе по-близо. Пъхнах ключовете в ръката на Лари.

— Отвори вратата, отвори и тази откъм пътника, после запали двигателя. Разбра ли?

Той кимна, луничките изпъкваха на бледия кръг на лицето му. Трябваше да се доверя, че няма да се паникьоса и да тръгне без мен. Не би го сторил от злоба, просто от страх.

Силуети се събираха от всички посоки. Сигурно бяха поне дузина. Вятърът разнасяше звука на трополящи, газещи през тревата крака.

Лари прекрачи тялото. Аз изритах 45-калибровия от отпуснатата ръка. Пистолетът се плъзна под колата. Ако времето не ме притискаше, щях да проверя за пулс.

Винаги обичам да знам дали съм убила някого. Прави далеч по-лесно писането на доклад за полицията.

Новият ми колега беше отворил вратата на колата и се бе навел да отключи и откъм пътника. Прицелих се в един от тичащите след нас и дръпнах спусъка. Непознатият се препъна, падна и се разпищя. Другите се поколебаха. Не бяха свикнали да стрелят по тях. Горките бебчовци.

Наместих се в колата и извиках:

— Давай, давай, давай!

Лари се изстреля в дъжд от чакъл. Автомобилът се залюля, фаровете налудничаво режеха мрака.

— Не ни забивай в дърво, Лари!

Той ме стрелна с поглед.

— Съжалявам!

Колата забави от обръщаща стомаха скорост до дръж-се-здраво-за-вратата такава. Останахме си на линията между дърветата — все беше нещо.

Фаровете се отразяваха в стволовете. Надгробните камъни блестяха в бяло. Колата се плъзна по завоя, плюейки чакъл от гумите. Един мъж стоеше насред пътя. Джереми Рубенс от „Хората преди всичко“ се бе изправил блед и ясно очертан на светлината на фаровете. Бе застанал насред една права отсечка на пътя. Ако успеехме да минем покрай него, щяхме да излезем на магистралата и да сме в безопасност.

Колата забави ход.

— Какво правиш? — попитах.

— Не мога просто да го блъсна — обясни Лари.

— О, разбира се, че можеш!

— Не мога! — изръмжа той гневен и уплашен.

— Той просто си играе с нас, Лари. Ще се дръпне.

— Сигурна ли си? — Глас на малко момченце, питащо дали в килера наистина има чудовище.

— Сигурна съм. Сега настъпи газта и да се махаме оттук!

Той натисна до дупка педала. Колата подскочи напред и се втурна към дребния, изправен като глътнал бастун Джереми Рубенс.

— Той не мърда! — каза Лари.

— Ще се махне — уверих го.

— Сигурна ли си?

— Довери ми се!

Колегата ми ме стрелна за миг с поглед и се съсредоточи върху пътя.

— По-добре да си права! — прошепна.

Вярвах, че Рубенс ще се дръпне. Честно. Но дори и да не блъфираше, това бе единственият начин — или да минем покрай него, или през него. Рубенс да избира.

Фаровете го окъпаха в ярка бяла светлина. Дребното му, мургаво личице ни стрелна с втренчен поглед. Не трепваше.

— Не мърда — каза Лари.

— Ще мръдне! — повторих.

— Мамка му! — рече колегата ми. Нямаше по-правилен израз.

Фаровете връхлетяха върху Джереми Рубенс и той се метна встрани. Чу се звук от изсъскване на плат, когато сакото му се отри в калника на колата. Близко, мамка му, на косъм.

Лари набра скорост и ни метна през последния завой и към последния прав участък. Излетяхме на шосето в порой от чакъл и с виещи гуми. Но бяхме излезли от гробището. Успяхме. Благодаря ти, Боже!

Ръцете на младежа върху волана бяха бели.

— Вече можеш да понамалиш — казах. — В безопасност сме!

Той преглътна толкова шумно, че и аз го чух, след това кимна. Колата постепенно започна да наближава ограничението за скоростта. Лицето на момчето бе окъпано в пот, нямаща нищо общо със студената октомврийска вечер.

— Добре ли си?

— Не знам. — Каза го с празен глас. Шок.

— Справи се много добре!

— Мислех си, че ще го прегазим. Мислех си, че ще го убием с колата!

— Той си мислеше същото, иначе нямаше да се мръдне — съгласих се аз.

Лари ме погледна:

— Ами ако не беше мръднал?

— Да, но мръдна.

— А ако не беше?

— Тогава щяхме да го прегазим и пак да сме на шосето в безопасност.

— Би го прегазила, така ли?

— Тази игра се нарича „оцеляване“, Лари. Ако не можеш да го понесеш, намери си друга професия.

— Никой не стреля по съживители!

— Това бяха членове на „Хората преди всичко“, дясна фанатична групировка, която мрази всичко, свързано със свръхестественото — ето, че скрих за личния разговор с Джереми Рубенс. Това, което хлапето не знаеше, не можеше да го нарани.

Взирах се в бледото му лице. Очите му бяха като дупки. Бе срещнал дракона — малко драконче, каквито са повечето, но щом веднъж си се сблъскал с насилие, никога вече не си съвсем същият. Първия път трябва да решиш — ще живееш или ще умреш, ние или те, и това те променя завинаги. Няма връщане назад. Взирах се в шокирания Лари и ми се прииска всичко да е минало другояче. Щеше ми се да можех да го запазя лъскавичък, новичък и изпълнен с надежди. Но, както обичаше да казва баба ми Блейк: „Ако желанията бяха коне, всички щяхме да яздим“.

Лари бе глътнал първата лъжица от моя свят. Единственият въпрос беше ще иска ли втора доза или ще избяга? Ще избяга или ще остане, ще остане или ще се бие… стандартните въпроси. Не бях сигурна какво ми се иска да избере. Сигурно щеше да живее по-дълго, ако избяга по-далечко от мен, но пък може и да не беше вярно. Ези — те печелят, тура — ти губиш.