Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Circus of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Лоръл К. Хамилтън. Циркът на прокълнатите

Превод: Елена Павлова

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

ИК „ИнфоДАР“, София, 2007

Печат: Симолини 94, София

487 с.

История

  1. — Добавяне

35.

Таванът се издигаше нагоре в мрака. Тежки завеси от копринена тъкан падаха във водопад от бяло и черно, образувайки стени от плат. Минималистични столове в черно и сребърно образуваха малка групичка, като че събрана на разговори. Масичка за кафе от стъкло и тъмно дърво заемаше средата на стаята. Черна ваза с букет бели лилии представляваше единствената украса. Стаята изглеждаше недовършена, сякаш се нуждаеше от окачени на стените картини. Но как се окачват картини на стени от плат? Сигурна бях, че в крайна сметка Жан-Клод ще се справи.

Знаех, че стаята представлява всъщност огромно пещерообразно хале, издялано в камъка, но единствената следа от него бе високият таван. На пода дори имаше черен килим, мек и подплатен.

Жан-Клод седеше на един от черните столове. Беше се отпуснал в него с кръстосани глезени, сплел пръсти на корема си. Бялата му риза бе простичка — съвсем обикновена, като изключим факта, че отпред беше прозрачна. Редицата копчета, илици и яката бяха плътни, но гръдният кош сияеше гол под тънък тюл. Кръстообразният белег личеше кафяв и ясен на фона на бледата кожа.

Маргьорит седеше в краката му, положила глава на коляното му като послушно куче. Русата й коса и светлорозовият костюм с панталони изглеждаха не на място в черно-бялата стая.

— Преобзавел си — отбелязах.

— Наблегнах на удобствата — отвърна Жан-Клод.

— Готова съм да се срещна с Господаря на града — заявих.

Той се поококори с въпросително изражение.

— Не искам новият ми сътрудник да се среща с него. Самоличността му явно е опасна информация в момента.

Жан-Клод изобщо не помръдна. Просто се взираше в мен, отсъстващо галейки с ръка косата на Маргьорит. Къде беше Ясмийн? В някой ковчег, надлежно завита срещу неизбежното пришествие на утрото.

Той се изправи с едно грациозно движение, оставяйки Маргьорит коленичила до празния стол. Тя изглеждаше недоволна. Усмихнах й се и тя гневно ме стрелна с поглед. Дразненето на Маргьорит беше детинско, но ме накара да се почувствам по-добре. Всеки има нужда от хоби.

Жан-Клод бръсна завесите настрани и разкри мрака. Едва сега осъзнах, че в стаята има дискретно електрическо осветление, идващо непряко от самите стени. Отвъд завесите не се забелязваше нищо, освен блясък на факли. Все едно че зад плата беше целият съвременен свят с удобствата му. А отвъд се намираха камък и огън, и тайни, които е най-добре да прошепнеш в мрака.

— Анита? — подвикна след мен Лари. Изглеждаше несигурен, може би дори уплашен. Но аз извеждах от стаята най-опасната твар в нея. Той щеше да е на сигурно място с Ървинг и Ричард, не смятах, че Маргьорит представлява опасност без Ясмийн на края на каишката.

— Остани тук, Лари, ако обичаш. Ще се върна веднага щом мога.

— Внимавай! — каза той.

Усмихнах се:

— Винаги!

Той се ухили:

— Да бе, сигурно.

Жан-Клод ми махна и аз тръгнах, следвайки жеста на бледата му ръка. Завесата се спусна зад гърба ни, отрязвайки светлината. Мракът се спусна около нас като затворена шепа. Факлите блестяха по стената отсреща, но не можеха да разсеят плътната тъмнина.

Жан-Клод ме поведе през залата.

— Не искаме сътрудникът ти да ни чува! — прошепна той в тъмното, стенейки като вятър, който удря в завесите.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Как, по дяволите, успяваше да го постигне?

— Спести си ефектите за някой, когото ще впечатлиш.

— Смели слова, ma petite, но усещам между устните си сърцебиенето ти… — последното той дъхна върху кожата ми, сякаш устните му пролазиха върху основата на врата ми. Настръхнах.

— Ако искаш да си играеш игрички до след изгрев, аз нямам против, но Ървинг ми каза, че имаш информация за вампира, който ме нападна. Така ли е или това е лъжа?

— Никога не съм те лъгал, ma petite!

— О, стига!

— Частичната истина не е същото като лъжата.

— Предполагам, това зависи от мястото, на което си — казах.

Той оцени извода ми с кимване.

— Да седнем ли до онази стена, извън обсега на слушателите?

— Добре.

Той коленичи в малка локва светлина от факла. Светлината бе предназначена за мен и аз я оценявах. Но нямаше смисъл да му го казвам.

Седнах срещу него, опряла гръб на стената.

— Та, какво знаеш за Алехандро?

Жан-Клод се взираше в мен със странно изражение.

— Какво? — попитах.

— Разкажи ми всичко, случило се снощи, ma petite, всичко за Алехандро.

Така изразено, напомняше твърде много на заповед за моя вкус, но в очите и изражението му имаше нещо — неловкост, почти страх. Което бе глупаво. Защо Жан-Клод би се страхувал от Алехандро? Наистина защо? Казах му всичко, което помнех.

Изражението му стана преценяващо-безизразно, прелестно и нереално като картина. Цветовете все още присъстваха, но животът, движенията бяха изчезнали. Той сложи пръст между устните си и бавно го напъха навътре. Извади го бляскав под светлината. Протегна към мен този мокър пръст. Дръпнах се назад.

— Какво се опитваш да направиш?

— Да избърша кръвта от бузата ти. Нищо повече.

— Не мисля така!

Вампирът въздъхна — едва доловим звук, който се плъзна по кожата ми като полъх.

— Правиш всичко толкова трудно!

— Радвам се, че забелязваш.

— Трябва да те докосна, ma petite. Смятам, че Алехандро ти е причинил нещо.

— Какво?

Той поклати глава.

— Нещо невъзможно.

— Без гатанки, Жан-Клод!

— Смятам, че ти е сложил белег.

Втренчих се в него.

— Какво имаш предвид?

— Белязал те е, Анита Блейк, белязал те е с първия знак, също като мен.

Поклатих глава.

— Това не е възможно. Двама вампири не могат да делят един и същ човешки слуга.

— Именно — каза той и се премести към мен. — Нека изпробвам теорията си, ma petite, моля те!

— Какво означава това изпробване?

Жан-Клод каза нещо тихо и грубо на френски. Никога не го бях чувала да ругае.

— След изгрев е и съм уморен. Въпросите ти ще накарат нещо просто да се разтегне за цял ден — в гласа му долових истински гняв, но под него се криеха умора и намек за страх. Страхът ме изплаши. От него се очакваше да бъде непоклатимо чудовище. Чудовищата не се боят от други чудовища.

Въздъхнах. Дали не беше по-добре да приключваме, бум и чао? Може би.

— Добре, в интерес на времето. Но ми дай някаква представа какво да очаквам. Знаеш, че не обичам изненади.

— Трябва да те докосна, за да потърся първо моите белези, след това и неговия. Не би следвало така лесно да те изпие с поглед. Това не е следвало да става.

— Хайде да свършваме! — казах аз.

— Докосването ми толкова отвратително ли е за теб, че трябва да се подготвиш, все едно ще боли?

Тъй като точно това и правех, не бях сигурна какво да кажа.

— Просто го направи, Жан-Клод, преди да си променя мнението!

Той отново пъхна пръст между устните си.

— Налага ли се да го правиш по този начин?

— Ма petite, моля те!

Притиснах се към студената каменна стена.

— Добре, няма да те прекъсвам повече!

— Добре… — Той коленичи пред мен. Плъзна пръст по дясната ми буза, оставяйки мокра линия по кожата ми. Изсъхналата кръв бе грапава под допира му. Той се наведе към мен, сякаш щеше да ме целуне. Облегнах ръце на гърдите му, за да го спра да не ме докосне. Кожата му беше твърда и гладка под тънката тъкан на ризата.

Дръпнах се и си ударих главата в стената.

— По дяволите!

Той се усмихна, очите му блестяха сини под светлината на факлата.

— Вярвай ми! — Пристъпи напред, устните му почти докосваха устата ми. — Няма да те нараня! — прошепна топло облаче въздух между моите устни.

— Аха, да — казах, но думите ми излязоха тихи и несигурни.

Устните му докоснаха моите, след това се притиснаха нежно към устата ми. Целувката премина от устата към бузата ми. Устните му бяха меки като коприна, нежни като листенца на маргаритка, горещи като слънце по обед. Спуснаха се по кожата ми, докато устата му не се поколеба над пулса на шията ми.

— Жан-Клод?

— Алехандро е бил жив, когато ацтекската империя е била само мечта… — прошепна той до кожата ми. Бил е сред приветстващите испанците и е гледал падането на ацтеките. Оцелял е там, където другите са загинали или са полудели… — Езикът му изскочи, горещ и сладък.

— Спри! — бутнах го. Сърцето му тупкаше срещу дланите ми. Вдигнах ръце нагоре към гърлото му. Пулсът на вената затуптя срещу пръстите ми. Притиснах палец към единия му гладък клепач.

— Мръднеш ли, губиш окото — казах. Гласът ми бе натежал от паника и нещо по-лошо… похот.

Допирът на тялото му до моето, под ръцете ми, устните му ме докосват… някаква скрита част от мен го искаше. Искаше го. Е, обземаше ме похот спрямо Господаря, и какво от това? Нищо ново. Очната му ябълка трептеше под палеца ми и се запитах дали бих могла да го сторя. Можех ли да извадя едно от тези полунощно-сини очи? Можех ли да го ослепя?

Устните му се притиснаха към кожата ми. Зъбите му я докоснаха, острите връхчета на кучешките подраскаха по гърлото ми. И внезапно отговорът стана „да“. Приготвих се да натисна навътре, но той изчезна като сън… като кошмар.

Жан-Клод стоеше пред мен, загледан надолу с напълно тъмни очи, без следа от бяло. Устните му бяха изтеглени назад и разкриваха влажните бляскави зъби. Кожата му бе бяла като мрамор, сякаш сияеше изотвътре, и въпреки това бе прекрасен.

— Алехандро ти е нанесъл първия белег, ma petite. Споделяме те. Не знам как се е получило, но е така. Още два белега и ти си моя. Още три и си негова. Няма ли да е по-добре да си моя?

Той коленичи отново пред мен, но внимаваше да не ме докосне.

— Копнееш за мен, както жената копнее за мъж. Не е ли това по-добре, отколкото някой непознат да те вземе насила?

— Не си ме молил за разрешение за първите два белега. Не са положени с мое знание.

— Сега ти искам разрешение. Нека споделя с теб третия белег.

— Не.

— Би предпочела да служиш на Алехандро?

— Няма да служа никому — казах.

— Това е война, Анита! Не можеш да останеш неутрална!

— И защо не?

Вампирът се изправи и тръгна да обикаля в стегнат кръг.

— Не разбираш ли? Убийствата са предизвикателство към властта ми и белезите му са още едно предизвикателство. Той ще те отнеме от мен, ако успее.

— Не ти принадлежа, нито пък на него.

— Какво ли не съм опитвал, за да те накарам да повярваш, да приемеш… той просто ще те насили да го преглътнеш.

— Значи съм в разгара на война за надмощие между немъртвите заради белезите ти?

Той примигна, отвори уста и я затвори. Накрая каза:

— Да.

Изправих се.

— Много благодаря! — подминах го. — Ако имаш още някакви сведения за Алехандро, прати ми писмо.

— Това няма да премине само защото ти се иска!

Спрях пред завесата.

— По дяволите, знам. Дълго време съм копняла да се отърва от теб.

— Ще ти липсвам.

— Не се ласкай!

— А ти не се самозаблуждавай, ma petite! Аз бих ти дал партньорство. Той ще ти даде робство.

— Ако наистина вярваш в тези глупости за партньорството, не би ми нанесъл насила първите два белега. Щеше да ме попиташ. Доколкото знам, третият белег не може да бъде поставен без мое съдействие… погледнах го изпитателно. — Така е, нали? Нуждаеш се от помощта ми за третия белег или нещо такова. Различен е от първите два. Нали, кучи син такъв!

— Третият белег без твоята… помощ би бил като изнасилването спрямо правенето на любов. Ще ме мразиш цяла вечност, ако ти го наложа насила.

Обърнах му гръб и сграбчих завесите.

— Правилно си схванал.

— Алехандро няма да се интересува дали го мразиш. Той иска само да ме нарани. Няма да ти иска разрешение. Просто ще те вземе.

— Мога да се грижа за себе си.

— Като онази вечер ли?

Алехандро ме бе омаял, а аз дори не разбрах. Каква защита имах срещу нещо като това? Поклатих глава и дръпнах завесата. Светлината бе толкова ярка, че ме заслепи. Стоях в блясъка, чакайки очите ми да се приспособят. Студеният мрак полъхваше в гърба ми. След него светлината бе гореща и пронизваща, но всичко бе по-добро от шепота в нощта. Заслепена от светлината или заслепена от мрака — бих избрала светлината.