Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (37)

36.

Лари лежеше на пода, а главата му бе приклещена в скута на Ясмийн. Тя държеше и китките му. Маргьорит притискаше тялото му под себе си. Ближеше кръвта по лицето му с дълги, страстни тласъци на езика. Ричард лежеше сгърчен, по лицето му се стичаше кръв. На пода имаше още нещо. Гърчеше се и се движеше. Сива козина изби по него като вълна. Една ръка посегна към тавана, после се отпусна като умиращо цвете, костите блестяха, стрелкайки се нагоре през плътта. Пръстите се свиха, плътта заля парчетата голо месо. Толкова много разранена плът и нито капка кръв. Костите влизаха и излизаха с мокри, всмукващи звуци. Капки чиста течност окъпаха черния килим. Но нямаше кръв.

Извадих браунинга и пристъпих така, че да мога да го насоча по средата между Ясмийн и нещото на пода. Стоях с гръб към завесата, но се отдръпнах. Твърде лесно бе някой да се пресегне през нея.

— Пусни го, веднага!

— Не съм го наранила! — каза Ясмийн.

Маргьорит се отпусна върху Лари, стисна с длан слабините му и започна да ги масажира.

— Анита! — очите му бяха ококорени, кожата — бледа, луничките изпъкваха като мастилени петна.

Стрелях на сантиметри от главата на Ясмийн. Звукът бе остър и остави ехо. Ясмийн изръмжа срещу мен.

— Мога да му разкъсам гърлото преди да натиснеш отново този спусък!

Прицелих се в главата на Маргьорит, точно под едното й синьо око.

— Убиеш ли го, и тя заминава. Готова ли си на тази размяна?

— Ясмийн, какво правиш? — Жан-Клод влезе зад гърба ми. Стрелнах го с поглед и отново се съсредоточих върху Маргьорит. Той не представляваше опасност за момента.

Тварта на пода се надигна на четири нестабилни крака и се отърси като куче след баня. Беше огромен вълк. Гъста сиво-кафява козина покриваше животното, пухкава и суха, сякаш вълкът бе наскоро изкъпан и изсушен със сешоар. На пода имаше гъста локва течност. Наоколо се валяха парчета дрехи. Вълкът бе изникнал от бъркотията новооформен и прероден.

Чифт обли очила с телени рамки бяха спретнато сгънати на стъклената масичка за кафе.

— Ървинг?

Вълкът издаде тихо полуизръмжаване-полуизджафкване. Това „да“ ли беше?

Винаги съм знаела, че Ървинг е върколак, но да видиш такова нещо на живо е съвсем различно. Точно до този миг не бях вярвала — не и наистина. Втренчена в светлокафявите очи на вълка, вече вярвах.

Маргьорит вече лежеше на земята до Лари. Бе обвила ръце около гърдите му и крака около кръста му. По-голямата част от тялото й бе скрита зад него, защитена.

Бях загубила твърде много време да зяпам в Ървинг. Не можех да застрелям Маргьорит, без да рискувам живота на младежа. Ясмийн бе коленичила зад двамата, стиснала в едната си ръка кичур от косата на Лари.

— Ще му счупя врата.

— Няма да го нараниш, Ясмийн! — каза Жан-Клод. Стоеше до масичката за кафе. Вълкът пристъпи към него, ръмжейки тихо. Вампирът леко го погали по главата.

— Отзови кучетата си, Жан-Клод, или този тук умира! — Вампирката изпъна гърлото на Лари в права бледа линия, за да подчертае намеренията си. Лепенката, прикриваща вампирското ухапване от снощи, бе махната. Езикът на Маргьорит се стрелна навън, докосвайки опънатата кожа.

Обзалагах се, че мога да застрелям Маргьорит в челото, докато тя облизва шията на Лари, но Ясмийн можеше — и щеше — да му счупи врата. Не можех да поема този риск.

— Направи нещо, Жан-Клод! — казах. — Ти си Господар на града. Предполага се тя да следва заповедите ти.

— Да, Жан-Клод, заповядай ми!

— Какво става тук, Жан-Клод? — попитах.

— Тя ме изпитва.

— Защо?

— Ясмийн иска да бъде Господар на града. Но не е достатъчно силна.

— Бях достатъчно силна да направя така, че ти и слугата ти да не чуете писъците на този тук. Ричард те викаше, а ти не чу нищо, защото го криех от теб.

Ричард стоеше точно зад Жан-Клод. Кръвта бликаше от ъгълчето на устата му. На дясната му буза имаше малка резка, от която надолу по лицето му също се стичаше кръв.

— Опитах се да я спра!

— Не си се постарал достатъчно — каза Жан-Клод.

— Хайде да спорите помежду си после — предложих. — Точно сега имаме проблем!

Ясмийн се засмя. Звукът полази по гърба ми като че ли някой бе изсипал кутия с червеи. Потреперих и точно там и тогава реших, че първо ще застрелям Ясмийн. Да проверим дали вампирът повелител наистина може да е по-бърз от куршум.

Тя пусна Лари със смях и се изправи. Маргьорит все още се притискаше към него. Той се надигна на четири крака под яхналата го като кон жена, все още обвила го с ръце и крака. Тя се смееше и го целуваше по врата.

Ритнах я в лицето с все сили. Тя се плъзна от Лари и остана замаяна на пода. Ясмийн се втурна напред и я прострелях в гърдите. Жан-Клод ме удари по ръката и изстрелът се отклони.

— Тя ми трябва жива, Анита!

Дръпнах се встрани от него.

— Тя е луда!

— Да, но му трябва съдействието ми да се бие с другите повелители! — каза Ясмийн.

— Ще те предаде, ако може — подчертах.

— Въпреки това ми трябва.

— Ако не можеш да контролираш Ясмийн, то как, по дяволите, смяташ да се биеш с Алехандро?

— Не знам — призна вампирът. — Това ли искаше да чуеш? Нямам представа.

Лари все още бе свит в краката ни.

— Можеш ли да станеш?

Той ме погледна с блеснали от непроляти сълзи очи. Използва един от столовете, за да се хване и за малко да падне. Стиснах го за ръката, все още, без да прибирам пистолета си в кобура.

— Хайде, Лари, да се махаме оттук!

— Звучи ми страхотно! — каза го останал без дъх, опитвайки се да не заплаче.

Проправихме си път до вратата. Аз все още му помагах да ходи, а с пистолета си се опитвах да заплашвам всички в стаята.

— Върви с тях, Ричард! Погрижи се да стигнат спокойно до колата им. И не ме проваляй отново, както стори днес!

Ричард пренебрегна заплахата и ни заобиколи, за да отвори вратата. Минахме през нея, без да обръщаме гръб на вампирите или върколака. Когато вратата се затвори, изпъшках — а дори не знаех, че съм затаила дъх.

— Вече мога да ходя — каза Лари.

Пуснах ръката му. Той се облегна на стената, но иначе изглеждаше добре. Първата бавна сълза се спусна по бузата му.

— Махни ме оттук!

Прибрах си пистолета. Вече нямах полза от него. И двамата с Ричард се престорихме, че не виждаме сълзите на Лари. Той плачеше съвсем тихо. Ако човек не гледаше право в него, нямаше да знае, че плаче.

Опитах се да измисля какво да кажа, нещо. Но какво да бъде? Той беше видял чудовищата и те го бяха изплашили до смърт. Бяха изплашили до смърт и мен. Плашеха до смърт абсолютно всички. Сега вече Лари го знаеше. Може би си струваше болката. А може би не.