Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Circus of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Лоръл К. Хамилтън. Циркът на прокълнатите

Превод: Елена Павлова

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

ИК „ИнфоДАР“, София, 2007

Печат: Симолини 94, София

487 с.

История

  1. — Добавяне

23.

Лицето на Лари бе покрито с маска от кръв. Нито едно от порязванията не изглеждаше сериозно, но нищо не кърви по-силно от плитка черепна рана. Стъклото по колите е безопасно, но не е правено вампироустойчиво. Може би, ако пиша на фирмата и го предложа…

По ръката на Алехандро, все още стиснал гърлото на Лари, се стичаше кръв. Вампирът бе пъхнал пистолета ми в колана на панталоните си. Държеше го така, сякаш знаеше как да го употребява. Жалко. Някои вампири са технофоби. Понякога това ти дава предимство.

Кръвта на Лари течеше по ръката на вампира. Лепкава и топла. Вампирът не реагира на кръвта. Железен самоконтрол. Взирах се в почти черните му очи и усещах придърпването на вековете като чудовищни крила, разгръщащи се в погледа му. Светът заплува. Вътрешността на главата ми потъваше и се надуваше. Посегнах напред да се хвана за нещо, само да не падна. Нечия ръка стисна моята. Кожата бе студена и гладка. Отскочих назад и се блъснах в колата.

— Не ме пипай! Не смей да ме докосваш!

Вампирът стоеше несигурно, стиснал в окървавената си ръка гърлото на Лари, другата държеше протегната към мен. Беше много човешки жест. Очите на колегата ми започваха да изпъкват в орбитите.

— Душиш го! — напомних му.

— Извинявай! — каза вампирът и пусна рижото хлапе.

Лари падна на колене, задавен за въздух. Първото му вдишване представляваше съскащ писък.

Щеше ми се да го питам добре ли е, но не казах нищо. Работата ми беше да ни измъкна оттук живи, ако е възможно. Освен това имах представа как се чувства Лари. Болеше го. Нямаше нужда да задавам глупави въпроси.

Е, може би един глупав въпрос…

— Какво искаш? — попитах.

Алехандро ме погледна и аз се преборих с желанието да се взра в лицето му, докато разговаряме. Трудно беше. В крайна сметка се загледах в дупката от куршума ми отстрани на гърдите му. Беше съвсем малка дупка, дори вече не кървеше. Толкова бързо ли се лекуваше? Мамка му. Взирах се в раната с все сили. За да се преборя с нуждата от контакт очи в очи. Трудно е да си корав, когато си втренчен в нечий гръден кош. Но аз бях практикувала това години наред, преди Жан-Клод да реши да сподели с мен своя „дар“. Практиката води до… е, вие си знаете.

Вампирът не ми беше отговорил, така че попитах отново, със стабилен и равен глас. Не звучах като човек, когото го е страх. Точка за мен.

— Какво искаш?

Усетих, че ме гледа, почти сякаш бе прокарал пръст по тялото ми. Потръпнах — не успях да се овладея. Лари запълзя към мен с увиснала глава, кръвта му капеше при всяко движение.

Коленичих до него. И преди да успея да се спра, глупавият въпрос цъфна на езика ми.

— Добре ли си?

Той вдигна поглед към мен през маската от кръв. Накрая каза:

— Нищо, което няма да се оправи с няколко шева.

Опитваше се да се пошегува. Искаше ми се да го прегърна и да му обещая, че най-лошото е минало. Никога не давам обещания, които не мога да спазя.

Вампирът не точно помръдна, но нещо върна вниманието ми върху него. Стоеше нагазил до колене в есенния буренак. Очите ми бяха на едно ниво с токата на колана му, което го докарваше горе-долу на моя ръст. Нисък за човек. Нисък поне за бял англосаксонец от двадесети век. Токата на колана блестеше в златно и бе гравирана с масивна, набита човешка фигура. Тя, също като лицето на вампира, бе като извадена от ацтекски календар.

Нуждата да погледна нагоре и да пресрещна погледа му пропълзя по кожата ми. Брадичката ми на практика се помръдна сантиметър-два, преди да осъзная какво правя. Мамка му. Вампирът се бъзикаше с ума ми и аз не го бях усетила. Дори сега, като знаех, че ми причинява нещо, не можех да го усетя. Бях сляпа и глуха като всеки случайно срещнат турист.

Е, може би не чак случайно срещнат. Все още не ме бяха изяли, което вероятно значеше, че искат нещо повече от кръв. Иначе вече да съм мъртвец, също и Лари. Разбира се, все още носех осветени кръстове. Какво ли би могла да стори тази твар, щом веднъж ги сваля? Не исках и да научавам.

Бяхме живи. Това означаваше, че вампирите искат нещо, което не можем да им дадем мъртви. Но какво?

— Е, какво, по дяволите, искаш?

Ръката на Алехандро се появи пред мен. Протягаше ми я, за да ми помогне да се изправя. Станах без чужда помощ, излизайки малко пред Лари.

— Кажи ми кой е господарят ти, момиче, и няма да те нараня.

— А кой тогава ще ме нарани? — попитах.

— Умно, но ти се кълна, че ще си тръгнеш оттук здрава и читава, ако ми кажеш името.

— Първо, аз нямам господар. Не съм сигурна дори дали имам равен… — преборих се с желанието да го погледна в лицето, да видя дали е схванал шегичката. Жан-Клод щеше да я разбере.

— Стоиш пред мен и се шегуваш? — Вампирът ми прозвуча изненадан, почти ядосан. Хубаво, по мое мнение.

— Нямам си господар — повторих. Вампирите повелители могат да надушват лъжата и истината.

— Ако наистина вярваш в това, значи се самозаблуждаваш. Носиш два господарски белега. Дай ми името и аз ще го унищожа заради теб. Ще бъдеш освободена от този… проблем.

Поколебах се. Беше по-възрастен от Жан-Клод. Много по-стар. Сигурно щеше да успее да убие Господаря на града. Разбира се, това поставяше този вампир повелител на власт в Сейнт Луис. Него и тримата му помощници. Четири вампира, с един по-малко, отколкото бяха убийците на хора, но бях готова да се обзаложа, че има и пети някъде в околностите. Надали из среден по размери град се мотаят кой знае колко откачени кръвопийци.

Всеки един повелител, убиващ цивилни, би бил лош избор за водач на всички вампири в областта. Наречете го просто предчувствие.

Поклатих глава.

— Не мога.

— Искаш да се освободиш от него, нали?

— Много.

— Нека те освободя, госпожице Блейк. Нека ти помогна!

— Както помогна на мъжа и жената, които убихте?

— Не съм ги убивал — отвърна Алехандро.

Гласът му звучеше съвсем нормално. Погледът му бе достатъчно могъщ да ме удави, но не и гласът му. В него нямаше магия. Жан-Клод бе по-добър. Или Ясмийн, ако става на въпрос. Хубаво бе да знам, че не всеки талант се развива еднакво във времето. Древността не е всичко.

— Значи не ти си нанесъл фаталния удар. И какво от това? Подлизурковците ти следват твоята воля, не своята собствена.

— Ще останеш изумена с колко свободна воля разполагаме!

— Спри — казах.

— Кое?

— Да звучиш толкова дяволски разумно.

В гласа му долових присмех:

— Предпочиташ да беснея и убивам ли?

Всъщност да, но не го казах на глас.

— Няма да ти кажа името. Сега какво?

Зад гърба ми лъхна вятър. Опитах се да се обърна с лице към полъха. Жената в бяло ме нападна. С оголени зъби и дращещи въздуха ръце, покрити с чужда кръв, вампирката се удари в мен. Паднахме заднешком в плевелите, тя — върху мен. Нахвърли се към врата ми като змия. Пъхнах лявата си китка в лицето й. Един от кръстовете докосна устните й. Проблясък на светлина, мирис на горяща плът и вампирката изчезна, пищейки в мрака. Никога не бях виждала вампир да се движи така бързо. Това умствен номер ли беше? Дали бе успяла да ме заблуди толкова успешно, дори и в присъствието на осветения кръст? Колко над петстотингодишни вампири може да има в едно ято? Двама, както се надявах. Повече — и вече застрашително щяха да ни превишават по брой.

Изправих се на крака. Вампирът повелител беше паднал на четири крака до колата ми. Лари не се виждаше никъде. Сърцето ми се сви от паника — тогава осъзнах, че колегата ми е изпълзял под автомобила, така че звярът да не може отново да го използва като заложник. Когато всичко друго се издъни, скрий се. При зайците върши работа.

Изгореният гръб на вампира бе извит под болезнен ъгъл, докато той се опитваше да извади Лари изпод колата.

— Ще измъкна тази ръка от ставата, ако не дойдеш тук!

— Струва ми се, че имаш котенце под леглото! — обадих се аз.

Алехандро се обърна светкавично. Намръщи се, сякаш го заболя. Страхотно.

Усетих движение зад себе си. Не спорих с усещанията си. Да речем, че са нерви; обърнах се с кръстовете в бойна готовност. Зад мен имаше два вампира. Единият бе русокосата дама. Предполагам, че изстрелът ми не бе улучил гръбнака й. Колко жалко. Другият вампир все едно й беше мъжки близнак. И двата изсъскаха и се прикриха от кръстовете. Хубаво бе да видя, че поне някой се притеснява.

Господаря ме нападна изотзад, но го чух. Или изгарянето го правеше тромав, или кръстовете все пак ми помагаха. Стоях по средата между трите вампира, насочила кръстове и към двете групи. Русите надничаха над ръцете си, но кръстовете ги плашеха сигурно и както се полага. Господаря дори не се спря. Връхлетя ме в убийствен порив. Дадох на заден, опитвайки се да държа кръстовете помежду ни, но той ме хвана за лявата предмишница. Продължаваше да ме стиска с увиснали кръстове на сантиметри от кожата му!

Дръпнах се на такова разстояние от него, каквото ми позволяваше хватката, след това го ударих в слънчевия сплит с цялата си сила. Той издаде глухо пъшкане, после замахна с длан към лицето ми. Олюлях се и усетих кръв. Алехандро едва ме бе докоснал, но бе доказал правотата си. Ако исках да си разменяме удари, щеше да ме смачка като комар.

Цапнах го в гърлото. Той се задави с изненадан вид. Смачкана на кайма пак беше много по-добре от това да те ухапят. Предпочитах да съм мъртва, но не и да имам остри зъби.

Той сключи юмрук върху дясната ми длан, стискайки само колкото да усетя пълната му сила. Все още се опитваше да ме предупреди, а не да ме нарани. Точка за него.

Вдигна и двете си ръце, придърпвайки ме по-плътно към себе си. Не исках да съм по-близо до него, но май не можех да сторя нищо по въпроса. Освен, разбира се, ако вампирите имат тестиси. От удара в гърлото го заболя. Погледнах го в лицето, бяхме достатъчно близо за целувка. Наведох се към него, печелейки колкото се може повече пространство. Той просто продължаваше да ме дърпа. Собствената му сила ми помогна.

Коляното ми го удари точно и аз го забих нагоре и навътре. Не беше нежен удар. Вампирът се присви напред, но не пусна ръцете ми. Не бях свободна, но все беше някакво начало и бях отговорила на вековечния въпрос. Да, вампирите имаха тестиси.

Алехандро издърпа ръцете ми зад гърба, приковавайки ме между дланите и тялото си. Беше като дървен, скован и неподвижен като камък. Само преди секунда бе топъл, мек и подлежащ на нараняване. Какво се бе случило?

— Свали това чудо от ръката й — нареди той.

Не говореше на мен.

Опитах се да извия глава, за да видя какво идва зад гърба ми. Не видях нищо. Двата руси все още криеха лица от оголените кръстове.

Нещо докосна китката ми. Дръпнах се, но Алехандро ме удържа неподвижна.

— Ако се бориш, ще те пореже.

Обърнах глава още по-назад и ето, че се взирах в облите очи на момчето-вампир. Той беше намерил ножа си и го използваше, за да ръчка гривната.

Вампирът повелител продължи да ме стиска, докато не реших, че ръцете ми ще се пръснат от напрежението като добре разтърсени кутийки с газирана сода. Сигурно съм издала някакъв звук, защото той каза:

— Нямах намерение да те наранявам тази вечер… устата му бе притисната към ухото ми, заровена в косата. — Стана по твой избор!

Гривната се скъса с тихо изщракване. Усетих я да пада в тревата. Вампирът повелител си пое дълбоко дъх, сякаш сега му бе по-лесно да диша. Беше само един-два пръста по-висок от мен, но държеше и двете ми китки с едната си малка ръка, стиснал пръсти за по-добър захват. Болеше и аз се мъчех да не стена безпомощно. Той прокара свободната си ръка през косата ми, след това награби един кичур и дръпна главата ми назад, за да види очите ми. Неговите бяха плътни и абсолютно черни; бялото не се виждаше.

— Ще науча името му, Анита, по един или друг начин!

Изплюх се в лицето му.

Алехандро изпищя, стягайки хватката върху китките ми, докато не изплаках.

— Можеше да е приятно, но сега смятам, че желая да страдаш. Погледни в очите ми, смъртна, и страдай! Усети очите ми и няма да има тайни помежду ни! — гласът му затихна до едва чут шепот. — Може би ще изпия ума ти така, както другите пият кръв и няма да оставя нищо след себе си, освен една обезумяла обвивка…

Взирах се в мрака, изпълващ очите му и усетих как падам напред, безкрайно напред, напред и надолу, надолу в мрака, който бе чист и пълен, никога непознал светлина.