Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (19)

18.

Хранилището тъмнееше срещу нас. Тъмно като в рог, с луд вампир, който ни причакваше вътре… просто идеално. Да-а, бе!

— Аз ще изляза напред — каза Долф. Държеше пистолета на охранителката. Неговият собствен бе прибран в кобура. Сега вече имаше сребърни куршуми; тръгваше първи. Долф беше добър в това отношение. Никога не би наредил на някой от хората си да стори нещо, което той самият не би направил. Ще ми се Бърт да беше като него. Бърт обаче по-вероятно щеше да хариже някому първородното ти дете, а после да те пита дали може.

Долф поспря пред зиналата паст на хранилището. Тъмнината бе толкова гъста, че с нож да я режеш. Пълният мрак на пещера. От онзи тип, дето можеш да си бръкнеш с пръст в окото и да не видиш нищо.

Той ни махна с пистолета си да се придвижим напред, но продължи покрай мрака, надолу по коридора. Кървавите стъпки влизаха в тъмното и излизаха оттам. Кървавите стъпки отиваха нататък по коридора, зад ъгъла. Започваше да ми писва от ъгли.

Ние със Зербровски заехме позиции от двете страни на Долф. Напрежението се плъзна по врата и раменете ми. Поех си дълбоко дъх и издишах бавно. По-добре. Вижте, ръцете ми дори не треперят!

Долф не се претъркули по пода, за да заобиколи ъгъла. Просто се залепи до стената, стиснал пистолета с две ръце, готов да стреля.

Нечий глас заяви:

— Не стреляй, не съм умрял!

Гласът ми бе познат.

— Това е Джон Бърк. От нашите е.

Долф ме стрелна с поглед.

— Помня го.

Свих рамене — по-добре да се презастраховаш, отколкото после да съжаляваш. Имах на Долф доверие да не застреля Джон по случайност, но с другите две ченгета досега не се бях срещала. Винаги гласувай за по-безопасния вариант, когато става дума за огнестрелно оръжие. Подигравките могат да се преживеят.

Джон беше висок, жилест и мургав. Късата му коса бе идеално черна, с широка бяла ивица отпред. Поразителна комбинация. И преди си беше красавец, но сега, когато си обръсна брадата, приличаше по-малко на холивудски злодей и повече — на сериозен предводител. Тъмен, висок и красив, и да знае как се убиват вампири. Какво повече можеше да иска човек? Имаше какво, но това е друг въпрос.

Джон излезе с усмивка иззад ъгъла. Носеше пистолет — и, още по-хубаво, в другата си ръка държеше вампирския комплект.

— Дойдох преди вас да се убедя, че вампирът няма да се измъкне, докато сте на път за насам — обясни той.

— Благодаря, Джон! — кимнах.

Той сви рамене:

— Просто действах в полза на обществото!

Беше мой ред да свия рамене:

— Както кажеш.

— Къде е вампирът? — попита Долф.

— Ами, следях го — каза Джон.

— И как?

— Кървави боси следи.

Боси. Исусе Христе! Трупът нямаше обувки, но Джон имаше. Обърнах се към хранилището. Твърде късно, твърде бавно, каква дяволска грешка…

Вампирът изникна от мрака твърде бързо за човешки поглед. Беше само мъглява отсянка, която се удари в новобранеца, блъскайки го в стената. Той изпищя, притиснал пистолет към гърдите на вампира. Изстрелите отекнаха високо в коридора, тръбите усилваха ехото. Куршумите излизаха през гърба на чудовището, сякаш беше от мъгла. Магия.

Пристъпих напред, опитвайки се да се прицеля, без да улуча новобранеца. Той пищеше — неспирен звук. Кръвта пръскаше като дъжд. Стрелях в главата на тварта, но тя мръдна извънредно бързо, метна жертвата си в отсрещната стена и пак му се нахвърли. Имаше много викове и движение, но всичко сякаш бе далечно, забавено. Всичко щеше да свърши след секунди. Аз бях единствената достатъчно близо и въоръжена със сребро. Пристъпих напред, забърсах с тяло вампира и опрях дулото в тила му. Нормален вампир не би ми позволил да го сторя. Дръпнах спусъка, но чудовището се завъртя, вдигна жертвата си във въздуха и я метна по мен. Куршумът се отклони и паднахме на пода. Двама възрастни върху гърдите ми за малко ми изкараха въздуха. Новобранецът лежеше върху мен, пищеше, кървеше и умираше.

Опрях пистолета в черепа на вампира и стрелях. Задната част на главата му избухна навън в душ от фини капки кръв, парченца кост и по-тежки, по-мокри неща. Вампирът се опитваше да докопа врата на жертвата си. Следваше да умре, но не стана така.

Вместо това се дръпна назад, щракайки с окървавените си зъби. Бе поспрял само колкото да си поеме дъх между хапките. Пъхнах дулото в устата му. Зъбите заскърцаха по метала. Лицето на чудовището експлодира от горната устна до върха на темето. Долните зъби застъргаха във въздуха, но не успяха да захапят нищо. Обезглавеното тяло се надигна на ръце, сякаш се опитваше да стане. Опрях пистолета в гърдите му и дръпнах спусъка. На такова разстояние сигурно щях да успея да улуча сърцето му. Всъщност никога не съм опитвала да убивам вампири само с помощта на пистолет. Чудех се дали ще успея. Чудех се и какво ли ще стане с мен, ако не успея.

През тялото на чудовището пробяга тръпка. То изпусна дълга, безгласна въздишка.

Долф и Зербровски го влачеха назад. Мисля, че вече бе мъртво, но просто за всеки случай оценявах усилията им. Джон окъпа вампира със светена вода. Течността кипна и засъска по умиращата твар. Наистина умираше. Съвсем наистина.

Новобранецът не мърдаше. Партньорът му го издърпа встрани от мен, притискайки го към гърдите си като дете. Кръв бе слепила русата коса по лицето на младежа. Светлите му очи бяха широко отворени, втренчени в нищото. Мъртъвците винаги са слепи…

Той беше смелчага, добро момче…, нищо че не бе много по-млад от мен. Но се чувствах поне милион години по-стара, втренчена в бледото му, мъртво лице. Беше мъртъв — просто ей тъй на. Смелостта не те спасява от чудовищата. Просто намалява шансовете ти за оцеляване.

Долф и Зербровски бяха пуснали вампира на пода. Джон на практика бе яхнал трупа му с кол и чук в ръка. Не бях използвала кол от години. Карабината е моето оръжие. Но пък аз съм прогресивна убийца на вампири.

Вампирът беше мъртъв. Нямаше нужда от набучване на кол, но аз просто приседнах с гръб към стената и проследих процедурата. По-добре да се презастраховаш, отколкото да сбъркаш. Колът влезе по-лесно от обикновено заради дупката, която бях отворила. Все още държах пистолета си. Нямаше нужда да го прибирам засега. Хранилището продължаваше да тъмнее. Там, където има един вампир, често се срещат и други. Така че задържах пистолета в готовност.

Долф и Зербровски влязоха в разбитата зала с готови за стрелба оръжия. Би следвало да съм станала и да тръгна с тях, но точно в момента ми се струваше най-важно просто да дишам. Усещах притока на кръв във вените си; всяка пулсация на сърцето ми се чуваше високо. Хубаво беше да си жив, но беше твърде жалко, че не успях да спася детето. Аха, твърде жалко. Джон коленичи до мен.

— Добре ли си?

Кимнах.

— Наред съм.

Той ме погледна сякаш не ми вярваше, но не задълба във въпроса. Умен човек.

В хранилището светнаха лампите. Ярка, жълта светлина, топла като летен ден.

— Ии-сусе! — възкликна Зербровски.

Изправих се и за малко да падна — краката ми поддаваха. Джон ме хвана за ръката и аз се втренчих в него така, че ме пусна. Усмихна се леко.

— Все още си твърда като камък!

— Както винаги — съгласих се.

Двамата се бяхме срещали два пъти. Грешка. Така съвместната ни работа ставаше по-трудна, а той не можеше да преглътне факта, че аз съм женска версия на него самия. Придържаше се към старата южняшка представа за това къде е мястото на дамите. Една дама не бива да носи пистолет и да прекарва повечето си време покрита с кръв и сред трупове. За такова мнение аз имам две думички. Аха, точно тези двете.

В едната стена бе разбит голям аквариум. Вътре бе имало морски свинчета или плъхове, или зайчета.

Сега съдържаше само ярки капки кръв и късчета козина. Вампирите не ядат месо, но ако сложите малко животинче в стъклен съд и го ударите в стената, получавате разпарчетосано малко животинче. Не бе останало достатъчно да гребнеш с лъжица.

Близо до стъкларията имаше глава, вероятно мъжка, ако се съдеше по късата коса и прическата. Не се приближих повече да проверявам. Не исках да виждам лицето на човека. Бях проявила предостатъчно смелост тази нощ. Не беше останало какво да доказвам.

Тялото беше цяло, но едва-едва. Сякаш вампирът бе пъхнал и двете си ръце в гръдния кош, бе стиснал ребрата в шепа и бе дръпнал. Гърдите бяха буквално разцепени на две, но ги крепяха лентичка розова мускулна тъкан и вътрешности.

— Главата има зъби — уточни Зербровски.

— Това е вампирският съветник — казах.

— Какво е станало?

Свих рамене.

— Ами, предполагам, съветникът се е бил навел над вампира, когато той се е събудил. Убил го е бързо и мръсно.

— А защо е убил вампирския съветник? — попита Долф.

Пак свих рамене.

— Той беше повече животно, отколкото човек, сержант. Събудил се е на странно място, където странен вампир се навежда над него. Реагирал е като всяко животно в капан и се е защитил.

— И защо съветникът не е успял да го овладее? Нали за това е тук?

— Единственият, който може да овладее анималистичен вампир е повелителят, който го е породил. Съветникът не е бил достатъчно силен да го контролира.

— А сега какво? — попита Джон. Беше прибрал пистолета си. Аз все още носех моя. Предпочитах да го държа на открито, нямам представа защо.

— Сега отивам да си изпълня третото възкресение за вечерта.

— Просто ей така?

Погледнах го, вече готова да се ядосам на някого.

— Какво искаш да направя, Джон? Да се разпищя истерично ли? Това няма да върне мъртъвците, но пък ще ме раздразни много!

Той въздъхна.

— Ех, само съдържанието ти да си отиваше с опаковката!

Прибрах си пистолета в презраменния кобур, усмихнах му се и казах:

— Майната ти!

Именно онези две думички.