Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (18)

17.

Стените бяха боядисани в две разцветки на зеленото. Отдолу — тъмно каки; отгоре — отровнозелено. Казионно зелено — чаровно колкото болен зъб. По стените бяха налепени огромни тръби за паропровод, по-високи от главата ми. И те също бяха боядисани в зелено. Стесняваха коридора до тясна пътечка.

Тръбите с електрически кабели представляваха по-тънка версия на паропроводите. Трудничко се вкарва ток в сграда, която по принцип не е била проектирана за електрифициране.

Стените бяха грапави, понеже са били боядисвани многократно, без първоначално да се остърже старата боя. Ако се закопаеш в тях, ще излизат пласт след пласт различни бои, като слоеве в археологически изкоп. Всеки цвят ще си има собствена история и собствени спомени за болката…

Беше все едно сме в трюма на огромен кораб. Само дето вместо рев на двигатели около нас пулсираше почти съвършена тишина. Има някои места, в които тишината виси на гъсти пластове. Сейнтлуиската градска болница е тъкмо такова място.

Ако бях суеверна — каквато не съм — щях да кажа, че болницата е идеално място за призраци. Има различни видове призраци. Обикновените са духовете на мъртвите, останали тук вместо да идат в Рая или в Ада. Теолозите от векове спорят какво означава съществуването на призраците за Бог и църквата. Аз лично не смятам, че Господ много се вълнува от тях, но това не се отнася за Църквата.

На това място бяха умрели толкова хора, че буквално трябваше да гъмжи от истински призраци, но аз лично не бях виждала нито един. Докато призракът не увие студените си ръце около мен, предпочитам да не вярвам в него.

Но има и друг вид призраци. Психични отпечатъци, силни емоции, просмукани в стените и подовете на сградата. Тя е като емоционален диктофон. Понякога има видеообрази, понякога само звук, понякога просто тръпка по гърба ти, когато минеш над някое място…

Старата болница бе пълна с подобни места. Лично аз нито бях виждала, нито съм чувала нещо, но минавайки по коридора човек осъзнаваше, че тук някъде съвсем наблизо — има нещо. Нещо, което чака точно извън обхвата на зрението и слуха, тъкмо на една ръка разстояние… Тази вечер това нещо вероятно бе вампир.

Единственият звук бе стърженето на подметки и шумоленето на плат — нашето движение. Не се чуваше нищо друго. Когато е наистина тихо, започваш да чуваш разни неща — ако ще и бученето на собствената ти кръв, пулсираща в ушите.

Първият ъгъл надвисна пред мен. Аз бях първа. Бях се писала доброволка. Трябваше да завия зад ъгъла. Каквото ида се намираше там отвъд, бе изцяло мое. Мразя, когато играя ролята на герой.

Приклекнах на едно коляно, стиснах пистолета с две ръце и го насочих нагоре. Не е особено полезно да пъхаш първо пистолета си зад ъгъла. Не мога да стрелям по онова, което не виждам. Има един куп начини да се минава зад ъгли, чиято отсрещна страна не виждаш, и нито един не е глупакоустойчив. В повечето случаи от значение е дали повече се боиш да не те застрелят или да не те сграбчат. Тъй като ставаше дума за вампир, повече се притеснявах да не ме сграбчат и да не ми разкъсат гърлото.

Притиснах дясното си рамо към стената, поех си дълбоко дъх и се хвърлих напред. Не се претърколих красиво през рамо. По-скоро се метнах на левия си хълбок, стиснала пистолета с две ръце право пред мен. Вярвайте ми, това е най-бързият начин да успееш да се прицелиш зад ъгъла. Не е задължително вярно, ако се очаква чудовищата да стрелят в отговор, но…

Лежах в коридора, с тътнещ в ушите пулс. Добрата новина беше, че нямаше вампир. Лошата беше, че имаше труп.

Клекнах на едно коляно, все още оглеждайки сумрачния коридор за следи от движение. Понякога при вампирите не виждаш нищо, дори и не ги чуваш, но ги усещаш — тънките косъмчета отзад на врата ти настръхват. Тялото ти реагира на ритми, по-стари от мисълта.

Всъщност размисълът наместо действие би могъл да те убие.

— Чисто е — казах.

Все още коленичех на средата на коридора с пистолет, готов за стрелба.

— Да не си се въргаляла по пода? — попита Долф. Погледнах го, след това пак се обърнах към коридора. Там нямаше нищо. Беше си наред. Наистина.

Трупът носеше светлосиня униформа. Златно-черна емблема на ръкава подсказваше „Охрана“. Косата на човека беше бяла. Тежки челюсти, дебел нос и мигли като сива дантела на фона на бледите бузи. Гърлото му представляваше накълцана каша. Гръбнакът блестеше влажно на светлината на неоновите лампи. Кръвта бе оплискала зелените стени като в зловеща коледна картичка.

Мъжът държеше пистолет в дясната си ръка. Облегнах гръб на стената отляво и огледах коридора в двете посоки дотам, където ъглите ми отрязваха видимостта. Нека полицаите разследват трупа. Моята работа тази вечер беше да ги опазя всички живи.

Долф се присви до тялото. Наведе се напред и направи нещо като лицева опора, за да доближи лице до пистолета.

— С него е стреляно — каза.

— Не надушвам барут около тялото — отвърнах. Не погледнах към Долф, докато го казвах. Бях твърде заета да следя коридора за движение.

— С пистолета е стреляно — повтори той. Гласът му прозвуча хрипкаво и задавено.

Погледнах към него. Раменете му бяха сковани, а тялото — сгърчено като от болка.

— Познаваш го, така ли? — попитах.

Долф кимна:

— Джими Дугън. Беше ми партньор за няколко месеца, когато бях по-млад от теб самата сега. Пенсионира се и не успя да се справи с едната пенсия, така че се хвана на работа тук… — той поклати глава. — Мамка му!

Какво можех да кажа? „Съжалявам“ не ставаше. „Адски съжалявам“ беше малко по-добре, но пак не стигаше. Нищо, за което се сещах, не ми се стори адекватно. Нищо, което можех да направя, нямаше да подобри положението. Така че си стоях в окъпания с кръв коридор и нито направих, нито казах нещо.

Зербровски коленичи до Долф. Сложи ръка на рамото му. Сержантът вдигна глава. В очите му имаше следа от някаква силна емоция — гняв, болка, тъга. Всичко това и нищо конкретно. Втренчих се в мъртвеца, все още стиснал здраво пистолета и се напънах да измисля нещо умно.

— Дали дават на охраната сребърни муниции?

Долф ме погледна. Вече не можех да сбъркам — гняв.

— Защо?

— Ами, би следвало охранителите да имат сребърни куршуми. Един от вас да го вземе и ще имаме два пистолета със сребро в тях.

Сержантът просто се взираше в пистолета.

— Зербровски!

Колегата му взе оръжието нежно, сякаш се боеше да не събуди мъртвеца. Но тази вампирска жертва нямаше да се надигне. Главата му се килна настрани, мускулите и сухожилията бяха скъсани. Изглеждаше така, сякаш някой е изгребал месото и кожата около гръбнака с огромна лъжица.

Зербровски провери барабана.

— Сребро — прибра го в револвера и се изправи, стиснал новото оръжие с дясната си ръка. Пушката висеше хлабаво в лявата.

— Допълнителни муниции? — подсказах аз.

Зербровски понечи да коленичи, но Долф поклати глава. Той лично претърси мъртвеца. Когато приключи, ръцете му бяха покрити с кръв. Опита се да ги избърше с бяла кърпичка, но кръвта бе попила в гънките по дланите и се събираше под ноктите му. Само сапун и четка можеха да я махнат.

Каза тихо:

— Съжалявам, Джими!

Все още не бе заплакал. Аз бих си поплакала. Но пък жените имат повече химикали в слъзните канали, което прави плача по-лесен, отколкото при мъжете. Честно.

— Няма допълнителни муниции. Предполагам, че петте куршума на Джими са стигали за тъпата работа в охраната… — все още говореше с гняв. Гневът е по добър от сълзите. Ако човек успее да го овладее.

Продължих да оглеждам коридора, но погледът ми все се връщаше на мъртвеца. Беше мъртъв, защото не си бях свършила работата. Ако не бях казала на шофьорите на линейката, че трупът е безопасен, щяха да са го прибрали в тъмницата и Джими Дугън нямаше да умре.

Мразя, когато такива неща се случват по моя вина.

— Хайде! — каза Долф.

Поех напред. Ето го следващият ъгъл. Повторих отново номера с колениченето и претъркулването. Лежах на хълбок, с насочен с две ръце пистолет. Нищо не помръдваше в дългия зелен коридор. На пода имаше проснат труп, първо видях долната част от тялото. Крака в светлосиньо, просмукани с кръв панталони. Глава с дълга кафява коса, вързана на опашка, се търкаляше от едната страна на тялото като забравена буца месо.

Изправих се, все още въртейки пистолета в търсене на нещо, в което да се прицеля. Нищо не помръдваше, като изключим все още капещата от стените кръв. Тя се стичаше бавно като дъжд в края на деня — сгъстяваше се и се съсирваше още докато капеше.

— Исусе! — не бях сигурна кой от униформените го е казал, но се съгласявах с него напълно.

Торсът бе разкъсан, сякаш вампирът е бръкнал с две ръце в гърдите на жената и е дръпнал. Гръбнакът й бе разчупен като сглобяема играчка. Късчета плът, кръв и кост обсипваха коридора като зловещи цветни венчелистчета.

Усещах киселината в гърлото си. Дишах през устата си — дълбоко и равно. Грешка. Въздухът имаше вкус на кръв — гъста, топла и едва осезаемо солена. Долавяше се и кисел дъх, предизвикан от разкъсаните черва и стомах. Прясната смърт мирише на смес между кланица и тоалетна. Лайна и кръв — ето на това ухае смъртта.

Зербровски оглеждаше коридора, стиснал взетия назаем пистолет в ръка. Имаше четири патрона. Аз разполагах с тринадесет, плюс резервния пълнител в чантичката на кръста ми. Къде ли беше пистолетът на втората охранителка?

— Къде е пистолетът й? — попитах. Зербровски ме стрелна с поглед, обърна се към трупа и пак продължи да оглежда коридора.

— Не го виждам.

Никога не съм срещала вампир, който да ползва огнестрелно оръжие, но за всяко нещо си има първи път.

— Долф, къде е пистолетът на момичето?

Сержантът коленичи в кръвта и се опита да претърси тялото. Размести кървавата плът и парчета плат наоколо, все едно ги разбърква с лъжица. Навремето от подобна гледка щеше да ми се догади, но вече не ставаше така. Лош знак ли беше, че не повръщам вече върху труповете? Вероятно.

— Разпръснете се, търсете пистолета — нареди Долф.

Четиримата униформени се разделиха и се захванаха за работа. Русият бе пребледнял и конвулсивно преглъщаше, но се справяше. Точка за него. Всъщност високият с изпъкналата адамова ябълка се предаде първи. Подхлъзна се на парченце месо, така че седна по задник в локва съсирена кръв. Изпълзя на четири крака и повърна до стената.

Дишах бързо и плитко. Кръвта и клането не стигаха, но звукът на друг повръщащ събрат като нищо щеше да свърши работа.

Притиснах рамене към стената и пристъпих към следващия ъгъл. Нямаше да повръщам! Нямаше да повръщам. О, Господи, моля те, не допускай да повърна! Някога опитвали ли сте се да се целите с пистолет, докато си изповръщате червата? Практически е невъзможно. Човек остава безпомощен, докато не приключи. След като видях охраната, предпочитах да не съм безпомощна.

Русото ченге се облягаше на стената. Лицето му лъщеше от студена пот. Погледна ме и можах да го прочета в очите му.

— Недей! — прошепнах. — Моля те, недей!

Новобранецът падна на колене и това бе последната капка. Разделих се с всичко, което бях яла този ден. Поне не повърнах върху трупа. Навремето направих точно това и Зербровски така и не ме оставя да го забравя. В конкретния случай оплакването беше, че съм повредила улика.

Ако бях вампир, щях да нападна, докато половината ни група си изповръщаше червата. Но зад ъгъла не потрепна нищо. Нищо не изникна с писъци от мрака. Какви сме късметлии!

— Ако сте свършили всички — каза Долф, — трябва да намерим пистолета й и онова, което я е убило!

Обърсах си устата с ръкава на гащеризона. Потях се, но нямах време да го свалям. Черните ми маратонки се отлепваха от пода с тихо поскърцване. По подметките на обувките ми имаше кръв. Може би гащеризонът не беше толкова лоша идея.

Какво исках в момента? Студена кърпа. Какво получих? Възможност да продължа по зеления коридор, оставяйки малки окървавени стъпки подире си. Оглеждах пода и ето ги на — кървави стъпки водеха встрани от тялото, идваха по коридора откъм първия пазач.

— Долф?

— Виждам ги — отвърна той.

Неясните отпечатъци от стъпки минаваха през клането и се отдалечаваха към ъгъла, далеч от нас. Далеч това звучеше добре, но аз бях наясно с истината. Бяхме тук, за да станат нещата истински и лични. Дявол го взел.

Долф коленичи до най-голямото парче от тялото.

— Анита?

Отидох до него, избягвайки кървавите следи. Никога не стъпвай по улики. Полицията не обича.

Сержантът посочи към едно почерняло парче плат. Коленичих внимателно, доволна, че не съм си свалила гащеризона. Можех да коленича в колкото кръв си искам, без да си оцапам дрехите. Винаги готова — като добър бойскаут.

Ризата на жената бе овъглена и почерняла. Долф докосна плата с върха на молива си. Тъканта се разпадна на дебели пластове, пукайки се като сух хляб. Долф побутна дупката в един от слоевете. Тя се доразчупи. Бликна пепел и откъм тялото се разнесе остър мирис на киселина.

— Какво, по дяволите, й се е случило? — попита Долф.

Преглътнах, все още усещайки вкуса на повръщано в гърлото си. Не ми допадаше.

— Това не е плат.

— Ами какво е?

— Плът.

Долф само ме погледна. Държеше молива така, сякаш можеше да се счупи.

— Сериозно ли говориш?

— Трета степен изгаряния.

— Предизвикани от какво?

— Може ли да взема назаем молива ти? — попитах. Той ми го връчи безмълвно.

Порових в останките от гръдния кош. Плътта бе толкова зле изгорена, че ризата се бе претопила в нея. Разбутах пластовете, дълбаейки все по-навътре с молива. Тялото бе ужасно леко и хрупкаво като печена пилешка кожичка. Когато бях пъхнала молива до половината в изгорялата плът, докоснах нещо твърдо. Използвах върха, за да го повдигна нагоре. Когато почти стигна до повърхността, пъхнах пръсти в дупката и измъкнах от изгорялата плът буца стопен метал.

— Какво е? — попита Долф.

— Останките от кръста й.

— Не! — възкликна той.

Буцата стопено сребро блестеше през черната пепел.

— Това е бил кръстът й, Долф! Стопил се е в гръдния кош и е запалил дрехата й. Не разбирам само защо вампирът е продължил да поддържа допира до горящия метал. Би трябвало да е изгорен почти колкото нея, но не се е спрял.

— Обясни ми! — каза сержантът.

— Анималистичните вампири са като наркомани на фенциклидин. Не чувстват болка. Мисля, че вампирът я е притискал към гърдите си, кръстът го е докоснал, избухнал е в пламъци и звярът е останал долепен до нея, продължавайки да я разкъсва, докато са горели. За разлика от среща с нормален вампир, който би я оставил на мира…

— Значи кръстовете няма да го спрат — уточни Долф.

Втренчих се в буцата метал.

— Явно не.

Четиримата униформени претърсваха сумрачния коридор с малко панически движения. Не бяха сключвали сделка кръстовете да не действат. Нито пък аз. Фактът, че анималистичните вампири не усещат болка представляваше забележка под линия в една от статиите. Авторът не посочваше това да означава, че кръстовете не те защитават. Ако преживеех случката, щях да напиша малка статия за „Вампирски тримесечник“. Кръстове, топящи се в плътта, уха!

Долф се изправи.

— Дръжте се заедно, хора!

— Кръстовете не действат — каза единият униформен. — Трябва да се върнем и да изчакаме специалния отряд.

Сержантът се обърна към него:

— Върни се, ако желаеш… — погледна към мъртвата охранителка. — Задачата е само за доброволци. Останалите се връщайте навън и чакайте специалния отряд.

Високият кимна и побутна партньора си по рамото. Партньорът му преглътна с усилие, стрелкайки с поглед първо Долф, после препечения гръден кош на охранителката. Остави другото ченге да го отмъкне назад по коридора. Обратно към безопасността и здравия разум. Нямаше ли да е прекрасно всички да се изтеглим? Но не можехме да допуснем подобна твар да избяга. Дори и да нямах заповед за екзекуция, налагаше се да го убием, но не биваше да допуснем да се измъкне навън.

— Ами ти и новобранецът? — обърна се Долф към чернокожия.

— Никога не съм бягал от чудовищата. Той е свободен да се оттегли с другите.

Русият поклати глава, стискаше пистолета си толкова силно, че пръстите му бяха побелели от усилието.

— Оставам!

Чернокожият му се усмихна по начин, значещ много повече от думите. Момчето бе направило мъжки избор. Или по-скоро избор на възрастен? Все едно, той влизаше в битка.

— Остава ни още един ъгъл и би трябвало да видим подземната стая — казах.

Долф погледна към въпросния ъгъл. Погледите ни се срещнаха и аз свих рамене. Не знаех какво ни очаква отвъд. Вампирът правеше неща, които бях смятала за невъзможни. Правилата се бяха променили — и то не в наша полза.

Поколебах се до стената, най-далеч от самия ъгъл. Притиснах гръб в нея и полека се плъзнах по-напред, зад ъгъла. Надничах към къс, прав коридор. На средата на пода лежеше пистолет. Този на охранителката? Вероятно. На стената отляво следваше да има голяма стоманена врата с висящи по нея кръстове. Стоманата бе избухнала навън в изкривена сребърна маса. Значи в крайна сметка бяха прибрали тялото в подземното хранилище. Не аз бях убила охранителите. По идея е следвало да бъдат в безопасност. Нищо не помръдваше. В хранилището не светеше. Пълна тъмница. Ако там вътре ни чакаше вампир, не го виждах. Разбира се, не бях и особено близо все пак. Близостта не ми изглеждаше добра идея.

— Чисто е поне докъдето мога да видя — обявих.

— Не ми звучиш убедено — каза Долф.

— Не съм — отвърнах. — Надникни зад ъгъла към останките от хранилището.

Той не надникна, а спокойно погледна и подсвирна тихичко. Зербровски възкликна:

— И-исусе.

Кимнах:

— Аха…

— Там ли е? — поинтересува се Долф.

— Така ми се струва.

— Ти си нашият експерт. Защо не ми звучиш особено уверено?

— Ако ме беше попитал дали един вампир може да си проправи път през метър и половина стоманена сплав със сребро, цялата окичена с кръстове, бих ти се изсмяла в лицето… — взирах се в тъмната дупка. — Но ето ти на…

— Това означава ли, че си толкова объркана, колкото и ние? — попита Зербровски.

— Ахъм.

— Тогава сме затънали в лайна… — констатира той. За нещастие, бях съгласна с него.