Лари Нивън
Пръстенов свят (24)

Глава двадесет и четвърта
БОЖИЯ ЮМРУК

Земята изсъхна и въздухът сякаш изтъня. Плодовете свършиха, намаляха запасите от месо. Летяха над все по-извисяващия се скат на Божия юмрук, над пустиня, по-голяма от повърхността на Земята.

Вятърът свиреше около всички ръбове и изпъкналости на „Невъзможния“. Бяха се оказали право в посока на въртенето към огромната планина. Дъгата сияеше, синя и релефна. Звездите бяха спрели да примигват.

Говорителя погледна през огромния прозорец.

— Луис, можеш ли оттук да определиш в коя посока е граничният слой на галактиката.

— Защо ти е? Нали знаем къде се намираме?

— Направи го, все пак.

Луис разпозна някои звезди и разкривените съзвездия, които бе наблюдавал през месеците, прекарани под тукашното небе.

— Мисля, че е ей там. Непосредствено зад дъгата.

— Както и предполагах. Граничният слой на Галактиката лежи на една плоскост с пръстеновия свят.

— Знам това.

— Нали си спомняш, Луис, че материалът, от който е направена основата на пръстеновия свят, е непроницаем за неутриното? По всяка вероятност, той е непроницаем и за други субатомни частици. — Кзинтът очевидно биеше нанякъде.

— Точно така. Пръстеновият свят няма защо да се страхува от избухването на граничния слой на Галактиката! Ти кога откри това?

— Току-що. Вече си бях изяснил в каква посока се намира граничният слой.

— Ще има обаче известно разсейване. Не може да няма облъчване, и то сериозно, в близост до ръбовете на пръстена.

— Но Тила Браун, благодарение на късмета си, тогава ще се окаже далеч от излъчването.

— Двадесет хиляди години… — Луис бе смаян.

Как може да се мисли в такива мащаби?

— Болестта и смъртта навсякъде са лош късмет, Луис. Предполагам, че Тила Браун ще живее вечно.

— Всъщност… да. Самата тя обаче едва ли мисли за подобна перспектива. Късметът й стои над всичко и дърпа конците.

От два месеца тялото на Несус, оставено при стайна температура, наподобяваше труп. Но не се разлагаше. Светлинките на автоматичния му лечител продължаваха да светят и от време на време дори променяха конфигурацията си. Това бе единственият признак на живот.

Луис гледаше към Несус, когато една мисъл се роди в главата му.

— Кукловод! — рече той.

— Луис? — обади се Говорителя.

— Чудя се дали кукловодите не са получили това название, защото са се държали като божества спрямо съседните раси. Отнесли са се с хората и с кзинтите като с марионетки. Никой не може да отрече това.

— Късметът на Тила обаче превърна самия Несус в марионетка.

— Всички сме се правили на божества — Луис кимна към Прил, която вече навярно разбираше всяка трета дума от диалога им. — И Прил, и ти, и аз. Как ти харесва тази роля, Говорителю? Като добър или като лош бог се прояви?

— Не знам. Туземците не са моя специалност, макар да съм прахосал много време за изучаването на хората. Както навярно си спомняш, предотвратих цяла една война. Обясних и на двете страни, че ще загубят от нея. Това беше преди три седмици.

— Вярно е. Въпреки че, в интерес на истината, беше моя идея.

— Така беше.

— Сега ще ти се наложи да се въплътиш отново в ролята на бог. Този път пред кзинтите — рече Луис.

— Не те разбирам.

— Несус и останалите кукловоди си поиграха на селекция с нашата и вашата раса. Умишлено създадоха ситуация, при която еволюцията да облагодетелства миролюбивите кзинти. Така ли е?

— Да.

— Какво ще стане, ако Патриаршията научи за това?

— Ще има война — отвърна Говорителя. — Тежко въоръжена кзинтска флотилия ще нападне световете на кукловодите след две години. Може би и човечеството ще се присъедини към нас. Вярвам, че и то не е забравило обидата, нанесена му от кукловодите.

— Така е. А после?

— После листоядите ще изтребят расата ми до крак, като няма да пожалят и най-малките котенца. Луис, не възнамерявам да разказвам нищо на никого за примамките за звездни семена и за селекцията, осъществявана от кукловодите. Мога ли да разчитам, че и ти ще запазиш мълчание?

— Напълно.

— Това ли имаше предвид, когато каза, че ще трябва да изиграя ролята на бог пред моята раса?

— Това и още нещо — отвърна Луис. — Още ли желаеш да откраднеш „Далечният изстрел“?

— Може би — рече кзинтът.

— Няма да успееш — каза Луис. — Но да допуснем, че все пак успееш. Какво ще направиш после?

— Патриаршията ще разполага с квантов хипердвигател.

— А след това?

Прил изглежда схващаше, че разговорът става изключително напрегнат. По вида й можеше да се съди, че е готова да ги разтървава, ако се наложи.

— Много скоро след това бихме имали бойни кораби, способни да изминат светлинна година за минута и четвърт. Ще господстваме над известното пространство и ще можем да поробим всички раси в него.

— А по-нататък?

— Тук всичко приключва. Това е извечната ни амбиция, Луис.

— Не. Вие ще продължите завоеванията. С такъв двигател ще сте в състояние да се отправите във всички посоки и да покорите всяка планета. Ще завладеете повече светове, отколкото можете да задържите, и в крайна сметка сред това изведнъж разраснало се пространство ще се сблъскате с нещо наистина опасно. С флота на кукловодите. С друг пръстенов свят, подобен на този, но в апогея на могъществото си. С някоя друга раса поробители, започващи своята експанзия. С бандерсначи с ръце. С грогове с крака. С кдатлино с пушки.

— Страховити неща описваш.

— Ти вече видя пръстеновия свят. Видя и световете на кукловодите. Сигурно в пространството, което ще достигнете с хипердвигателя, ще могат да се открият и други такива светове.

Кзинтът мълчеше.

— Не бързай — каза му Луис. — Обмисли всичко добре. Така или иначе, няма да можеш да завземеш „Далечният изстрел“. Ще избиеш всички ни, ако се опиташ да го направиш.

На следващия ден „Невъзможния“ пресече една дълга и права бразда, причинена от метеорит. Завиха в посока, обратна на въртенето, и се насочиха право към Божия юмрук.

Планината сякаш се бе уголемила, без да изглежда по-близка. Превишаваща по размери астероид и с конусообразна форма, тя наподобяваше купол със заснежен връх, увеличен до невероятни размери. Кошмарът продължаваше, тъй като Божия юмрук не спираше да расте.

— Не мога да разбера това — каза Прил. Беше озадачена и разтревожена. — Подобна геологична формация не ми е известна. С каква цел е била построена? По краищата на пръстена също има такива високи планини. Но те са не само красиви, а и с практическа полза: задържат въздуха.

— Точно това си помислих — каза Луис Ву и не добави нищо повече.

В същия ден забелязаха малка стъклена бутилка в края на браздата, която следваха.

„Лъжецът“ бе там, където го бяха оставили. Лежеше на гръб върху повърхност, лишена от триене. Луис не побърза да обяви празника. Все още не си бяха у дома.

Прил спря „Невъзможния“ по такъв начин, че той да може да слезе от приземната рампа. Откри системи, чрез които двете врати на въздушния шлюз се отварят едновременно. Така или иначе, много въздух изчезна със свистене, докато внасяха тялото на Несус. Без кукловода не можеха да намалят налягането в кабината, а той, ако се съдеше по външността му, бе мъртъв.

Успяха да го вмъкнат в автоматичния лечител — ковчег с форма на кукловод, който изглеждаше да е направен по мярка за Несус, а на вид бе доста масивен. Кукловодите — хирурзи и инженери — навярно го бяха конструирали така, че да може да възстанови пациента при всякакви възможни наранявания. Дали обаче бяха предвидили възможността този пациент да бъде обезглавен?

Оказа се, че бяха. В ковчега имаше две глави и още две, комплектувани с шии, и въобще достатъчно други органи и части на тялото, с които можеха да се сглобят няколко кукловоди. Луис реши, че сигурно са произвели резервните части, като са клонирали клетки от самия Несус — изразът на главите му се стори познат…

Прил се изкачи на кораба и тутакси падна по очи. Луис отдавна не бе виждал създание с толкова изненадан поглед. Не се бе сетил да й разкаже нищо за индуцираната гравитация. Когато се изправи, на лицето й вече не бе изписано изумление, но стойката й бе красноречива. Не каза нищо.

Луис прекъсна настъпилата гробовна тишина с внезапен крясък.

— Веднага кафе! — извика той. — И топла вода!

Нахълта в стаята, която бе споделял с Тила Браун.

След малко подаде главата си навън и отново извика:

— Прил!

Прил се отзова.

Кафето не й хареса. Каза на Луис, че трябва да е ненормален, щом е в състояние да пие тази горчива течност.

Душът обаче й се понрави, особено след като Луис й обясни как да регулира крановете.

Спалните плоскости направо я подлудиха.

Говорещия с животни отбеляза завръщането под родната стряха по друг начин. На Луис не му бе известно какво точно има кзинтът в каютата си. Знаеше обаче, че в момента буквално се съдира от ядене.

— Месо! — ликуващо изрева Говорителя. — Никак не ми беше приятно да се храня със старо месо.

— Това, което поемаш сега, е възстановена храна.

— Да, ама с вкуса на току-що убито животно!

Прил прекара нощта върху един диван в общото помещение. Спалното силово поле й бе харесало, но не за спане. Луис Ву обаче за пръв път от три месеца се наспа както трябва.

Спа десет часа и се събуди с чувството, че е тигър. Под краката му блестеше половината от слънчевия диск.

Завърна се на борда на „Невъзможния“ и с помощта на лазерното фенерче освободи накрайника на звездния кабел. По него останаха полепнали части от пластмасата.

Не се реши да върви изправен. Черната нишка бе прекалено опасна, а повърхността на пръстеновия свят — прекалено хлъзгава. Тръгна на четири крака по лишената от всякакво триене повърхност, влачейки накрайника зад себе си.

Говорителя, застанал до шлюза, мълчаливо го наблюдаваше.

Луис влезе в шлюза с помощта на сгъваемата стълбичка на Прил, мина покрай кзинта и продължи. Говорителя продължаваше да го гледа.

Най-отдалечената точка в корпуса на катастрофиралия кораб бе канал с диаметър на човешко бедро. Оттам бяха минавали кабелните връзки към механизмите в крилото на „Лъжецът“, когато той все още имаше крило. Сега отворът бе закрит с метален люк. Луис го отвори и изхвърли през него накрайника на черната нишка.

След това се зае да отбелязва положението на нишката вътре в звездолета с помощта на колбас от Джинкс, поръчан в корабната кухня. Когато приключи, разположението на невидимата допреди жица бе обозначено с множество петънца от яркожълта боя, преминаващи по протежението на целия кораб.

Когато нишката се изопнеше, несъмнено щеше да среже нещо. С помощта на жълтата боя Луис се бе опитал да предугади пътя й така, че тя да не повреди никоя жизнено важна система. Боята обаче имаше и друго предназначение — щеше да ги предпазва от допир до самата нишка, освен ако някой не пожелаеше да се лиши от пръстите си или от нещо друго.

Луис излезе от шлюза, изчака Говорителя да го последва и затвори външната врата.

— Затова ли дойдохме? — попита кзинтът.

— След малко ще ти кажа — отвърна Луис. Мина по дължината на творението на „Дженеръл продактс“, взе накрайника с две ръце и леко дръпна нишката. Тя се опъна.

След това започна да тегли с все сила. Нишката не помръдна. Вратата на въздушния шлюз я бе защипала здраво.

— Жалко, че няма начин да направим по-сериозна проба. Не бях сигурен дали вратата на шлюза е достатъчно добре уплътнена, за да защипе жицата. Не бях сигурен дали няма да среже материала, от който е направен корпусът на „Дженеръл продактс“. И сега не съм съвсем сигурен. Да, Говорителю, за това дойдохме.

— А сега какво ще правим?

— Първо ще отворим вратата на шлюза. Сетне ще позволим на нишката да преминава свободно през „Лъжецът“, докато ние върнем накрайника на борда на „Невъзможния“ и го закрепим отново на мястото му.

Направиха и едното, и другото. Нишката, която бе свързвала засенчващите плоскости, се виеше, невидима за тях, някъде в посока към звездите. „Невъзможния“ я бе влачил хиляди мили, защото нямаше как тя да бъде натоварена на борда на летящото здание. Може би краят й се губеше нейде в града под „Небесата“, там, където бе образувала кълбо, подобно на димен облак, съдържащо навярно милиони мили от нея.

Сега вече преминаваше през двойния въздушен шлюз на „Лъжецът“, излизаше от неговия корпус през люка за кабелите и свършваше при накрайника, залепен върху долната част на летящата сграда.

— Дотук се оправихме — каза Луис. — Сега ще ни трябва и помощта на Прил. Тандж да го вземе, забравих! Тя не разполага със скафандър.

— Със скафандър?

— Ще се отправим с „Невъзможния“ нагоре по склона на Божия юмрук. Сградата обаче не е херметизирана. Прил ще трябва да остане тук.

— Нагоре по склона на Божия юмрук? Луис, велосипедът няма достатъчно мощност, за да вземе на буксир „Лъжецът“ по този стръмен скат. Ако те разбирам добре, предлагаш двигателят да бъде натоварен допълнително с масата на кораба.

— Не, не. Не искам да влачим „Лъжецът“ на буксир. Ще теглим единствено черната нишка. Би трябвало през цялото време да преминава свободно, докато не кажа на Прил да затвори вратите на въздушния шлюз.

Говорещия с животни се замисли.

— Това сигурно ще сработи, Луис. Ако се окаже, че велосипедът на кукловода няма необходимата мощност, винаги можем да изрежем още части от сградата, за да я олекотим. Защо, обаче? Какво очакваш да откриеш на върха на планината?

— Бих могъл да ти го кажа с една дума, но ти ще ми се изсмееш в лицето. Говорителю, кълна ти се, че ако съм сгрешил, никога няма да разбереш в какво точно — отвърна Луис Ву.

„Ще трябва да обясня на Прил какво да направи — помисли си. — И да запечатам кабелния люк на «Лъжецът» с пластмаса. Това няма да попречи на нишката да се приплъзва, ако съществува такава възможност, но почти напълно ще херметизира «Лъжецът».“

„Невъзможния“ не беше космически кораб. Двигателят на сградата бе от електромагнитен тип и качествата му се определяха от взаимодействието с материала, от който бе изградена основата на пръстеновия свят. Наклонът на ската ставаше все по-стръмен. „Невъзможния“, теглен от велосипеда на Несус, започна да се накланя и да се приплъзва надолу.

Говорещия с животни обаче бе открил решение и на този проблем.

Той и Луис бяха нахлузили космическите си скафандри още преди началото на пътешествието. Луис смучеше бульон през тръбичка и си спомняше с носталгия за пържолите, изпечени с помощта на лазерното си фенерче. Говорителя също смучеше — само че възстановена кръв — и си мислеше за свои си работи.

Кухненското помещение определено не им трябваше. Изрязаха го и стабилността на сградата се увеличи.

Срязаха и модулите на климатичната инсталация, както и полицейското оборудване. Генераторите, които бяха повредили велосипедите им, последваха кухнята едва след като Луис и кзинтът се увериха, че те нямат отношение към повдигащите двигатели. Изрязаха и няколко стени. Други оставиха за заслон от слънчевите лъчи.

Ден след ден продължаваше пътят им към кратера на върха на Божия юмрук; кратер, в който спокойно можеха да се поберат повечето астероиди. Ако се съдеше по конфигурацията на ръба му, той с нищо не приличаше на другите кратери, срещани от Луис Ву. Ръбът бе образуван от остри отломъци, наподобяващи късове обсидиан и подредени пръстенообразно. Всеки от тях бе с размерите на планина. Между два такива върха имаше проход. Можеше да опитат да преминат оттам…

— Имам чувството, че искаш да влезем в кратера — рече Говорителя.

— Така е.

— Добре, че забеляза прохода. Склонът над нас е много стръмен. Би трябвало скоро да достигнем ръба.

Говорещия с животни управляваше „Невъзможния“ чрез непосредствен контрол на импулсния двигател на велосипеда. Това бе необходимо, тъй като им се беше наложило да изрежат и стабилизиращия механизъм на сградата в един последен опит за олекотяване. Луис вече бе свикнал със странната външност на кзинта: пет прозрачни концентрични балона, образуващи скафандъра му, шлем, наподобяващ аквариум за рибки, контролно табло, скриващо половината му лице, и огромна раница.

— Търся Прил — каза Луис в интеркома. — Търся Харлоприлалар. Там ли си, Прил?

— Да.

— Стой и чакай. След двадесет минути всичко ще приключи.

— Добре. Доста време измина.

Дъгата сякаш гореше над главите им. Застанали на хиляда мили височина над пръстеновия свят, можеха да наблюдават как тя се слива със стените по ръба и с плоския ландшафт. Бяха се оказали в положение, подобно на това на първия човек в космоса, който преди хиляда години погледнал надолу към Земята и констатирал, че тя, Боже мой, наистина е кръгла.

— Нямаше как да го узнаем — рече тихо Луис. Кзинтът обаче насочи погледа си към него.

Луис не забеляза странния поглед на Говорителя.

— А можеше да си спестим много грижи. Можеше да поемем обратния път веднага, след като открихме черната нишка. Тандж да го вземе, как, не се сетихме да вземем на буксир „Лъжецът“ с велосипедите си! В такъв случай обаче Тила нямаше да се срещне с Търсача.

— Значи, отново се е намесил късметът й.

— Така е — Луис изведнъж потрепери. — На глас ли говорих?

— Аз те слушах.

— Трябваше да го съобразим — рече Луис. Проходът между острите върхове бе вече много близо и чувстваше потребност да приказва. — На Строителите никога нямаше да им хрумне да поставят планина с такава височина именно тук. Ако за нещо са им трябвали планини, високи хиляда мили, то те си имат такива по протежение на милиарди километри на двете стени на ръба.

— Но Божия юмрук действително съществува, Луис.

— Не е така. Той е просто черупка. Погледни надолу. Какво виждаш?

— Материала, от който е изградена основата на пръстена.

— А ние, когато го видяхме първия път, решихме, че е мръсен лед! Лед, който съществува във вакуум! Да оставим обаче това. Спомняш ли си нощта, когато ти разучаваше онази гигантска карта на пръстеновия свят? Тогава не откри никъде Божия юмрук. Защо?

Кзинтът не отговори.

— Нямаше го на картата, затова не го откри. Не е бил нанесен на нея, когато са я правили. Прил, там ли си?

— Тук съм. Защо би трябвало да ви напускам?

— Добре. Затвори вратите на шлюза. Сега. И внимавай да не докоснеш черната нишка.

— Не забравяй, че тази нишка е създадена от моя народ. — Гласът на Прил бе изпълнен с пукота на статичното електричество. — И двете врати са затворени — каза тя след малко.

„Невъзможния“ вече преминаваше между двата върха. Луис ставаше все по-напрегнат. Подсъзнателно се надяваше пред тях да се открие каньон или проход.

— Луис, какво очакваш да намериш в кратера на Божия юмрук?

— Звезди — отговори Луис Ву.

Кзинтът също бе напрегнат.

— Недей да се подиграваш с мен! Честта…

Изведнъж се оказаха от другата страна. Нямаше никакъв проход. Само счупена яйчена черупка, образувана от материала на основата, уплътнен вследствие на ужасяващото налягане до дебелина няколко фута. Отвъд черупката се намираше кратерът на планината Божия юмрук.

Започнаха да падат. И кратерът бе пълен със звезди.

Луис Ву имаше прекрасно въображение. Пред мисления му взор се бе образувала една удивително ясна картина.

Първо се появи системата на пръстеновия свят. Стерилна, чиста и свободна от космически кораби. Лишена от всичко, освен от една звезда глас Г-2, от броеница от засенчващи квадратни плоскости и от самия пръстенов свят.

Появи се и чуждо космическо тяло, преминаващо наблизо. Прекалено наблизо. Луис наблюдаваше как тялото излиза по хиперболична траектория от междузвездното пространство и как на пътя му се изпречва препятствие — външната част на пръстеновия свят.

В образите, създавани от въображението на Луис, тялото имаше размерите на земната Луна.

Навярно в първите секунди то се е превърнало в йонизирана плазма. Метеоритът може да се охлади чрез изпарение, чрез високотемпературно освобождаване от собствената си кожа. В случая обаче превърналият се в пара газ е нямало къде да си пробие път, освен в деформираната вдлъбнатина на основата на пръстеновия свят. Ландшафтът изведнъж се е издигнал нагоре. На площ, по-голяма от повърхността на Земята, грижливо планираните екологични структури и валежи били пратени по дяволите. Целият район се извисил с хиляда мили повече от предвиденото, преди невероятно здравата основа на пръстеновия свят да бъде пробита, за да може да премине през нея огненото кълбо.

Божи юмрук! Да, тандж да го вземе! Наблюдавайки панорамата, разкриваща се пред неговата арестантска килия в пръстеновия свят, Луис си беше представил всичко това. Кълбо от адски огън с размерите на земната Луна бе си проправило път през основата на пръстена така, както юмрукът на силен човек пробива картонена кутия.

Туземците можеха да бъдат благодарни на съдбата, че основата се бе деформирала толкова силно. През образувалия се отвор е могла да изтече в пространството цялата атмосфера на пръстеновия свят. За щастие, отворът бил на хиляда мили над нея.

Кратерът бе изпълнен със звезди. Нямаше никаква гравитация. Повдигащите двигатели на сградата нямаше с какво да взаимодействат. Луис не се бе сетил за това.

— Хвани се за нещо! — изрева той. — И не го изпускай! Ако паднеш през прозореца, спасение няма.

— Знам — рече Говорещия с животни, който вече се бе заловил за масивна метална греда. Луис също бе сграбчил друга.

— Нали бях прав? Имаше звезди!

— Да. Но как се сети?

Появи се гравитация, постоянно нарастваща. Сградата се бе обърнала странично и думата „нагоре“ съвпадна с посоката към прозореца.

— Издържа! — рече сърдито Луис. Извъртя се, за да заеме правилно положение спрямо гредата. — Сега е по-добре. Надявам се Прил да е съобразила да се пристегне с ремъци, защото пътят няма да й се види така гладък. Ще изкачи Божия юмрук, вързана за жица с дължина десет хиляди мили. Ще прескочи ръба и тогава…

Пред тях се простираше външната повърхност на основата на пръстеновия свят, подобна на безкраен изящен барелеф. Точно в средата й се виждаше гигантски конусообразен пробив с блестящо дъно. Докато „Невъзможния“ увисваше като зидарски отвес под пръстеновия свят, слънцето внезапно проблесна в основата на кратера.

— …ще падне. Ние ще се окажем вързани за „Лъжецът“, а той ще се понесе към открития космос със скорост от 770 мили в секунда. Времето ще е предостатъчно, за да може нишката да ни сближи. Ако нещо обаче не сработи, ще трябва да прибегнем до импулсния двигател на велосипеда на Несус… Питаш ме как съм се сетил? Нали през цялото време все за това ти говорих. Не споменах ли за ландшафта?

— Не.

— В него беше ключът към отговора. На много места дори скалите се бяха оголили и се виждаше материалът на основата. А цивилизацията бе загинала само преди хиляда и петстотин години! Това можеше да се дължи единствено на промени във въздушните течения, предизвикани от тия два метеоритни пробива. Даваш ли си сметка, че през по-голямата част от времето ние пътувахме именно в пространството между тях?

— За твърде сложни причинно-следствени връзки говориш, Луис.

— Но се оказаха реални.

— Така е. И аз ще доживея да видя още един изгрев — тихо каза кзинтът.

Луис почувства как кожата му леко настръхва.

— И ти ли?

— Да. И аз понякога обичам да наблюдавам изгрева. А сега, нека поговорим за „Далечният изстрел“.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако можех да открадна „Далечният изстрел“ от теб, расата ми щеше да установи господство над известното пространство, докато се сблъска с някоя друга, по-силна раса, решена да се противопостави на нашата експанзия. Дотогава щяхме да забравим всичко, което така болезнено научихме, относно сътрудничеството с чужди раси.

— Вярно — каза Луис в мрака. Чувстваше се, че черната нишка е силно опъната. „Лъжецът“ сигурно вече се носеше по стръмния скат на Божия юмрук.

— А можеше и да не стигнем много далеч, след като Земята е защитена от късмета на много жени като Тила Браун. При все това, чувството ми за чест щеше да ме накара поне да опитам — рече Говорещия с животни. — Как бих могъл да отклоня расата си от достойния път на войната? Всички кзинтски богове биха ме презрели.

— Предупредих те да не си играеш на бог. Болезнено е.

— За щастие, такъв проблем няма да възникне. Ти ми каза, че ще унищожа „Далечният изстрел“, ако се опитам да го завзема. Рискът наистина е прекалено голям. Хипердвигателят на кукловода ще ни бъде необходим, за да избягаме от челната вълна на избухването на граничния слой.

— Вярно е — каза Луис.

— Представи си обаче, че те лъжа?

— Не бих могъл да надхитря създание с твоя разум.

През кратера на Божия юмрук отново проблесна слънцето.

— Помисли какъв кратък път сме изминали — каза Луис. — Сто и петдесет хиляди мили за пет дни, а после същото разстояние за два месеца. Само една седма от широчината на пръстена. А Тила и Търсача смятат да го обходят по дължината му.

— Глупци.

— Ние така и не видяхме стената на ръба. А те ще я видят. Чудя се какво ли още сме пропуснали. Ако космическите кораби на пръстеновия свят са стигали до Земята, може да са прибрали някой и друг от сините китове и спермацетовите кашалоти, които ние по-късно изтребихме. Така и не проверихме какво има в океаните.

— Представи си — продължи той след миг — с колко хора ще се срещнат. Неведоми са пътищата, по които могат да вървят различните култури. Ами пространствата… Пръстеновият свят е толкова голям…

— Не можем да се върнем там, Луис.

— Не, разбира се.

— Не преди да съобщим тайната на нашите народи. И преди да се сдобием с един хубав, здрав кораб.