Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пръстенов свят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ringworld, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 29 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЪСТЕНОВ СВЯТ. 1993. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика, No.4 Фантастичен роман. Превод: от англ. Венелин МЕЧКОВ [Ringworld / Larry NIVEN (1970)]. Предговор: Пет ракети и една мъглявина — Светослав НИКОЛОВ — с.6–8. Художник: Емил ВЪЛЕВ. Графика: Камен АТАНАСОВ [Камо][портрет на писателя]. Печат: „Образование и наука“ ЕАД, София. Формат: 70×100/32. Печ. коли: 26. Офс. изд. Тираж: 10 100 бр. Страници: 416. Цена: 32.00 лв. ISBN: 954-570-005-Х.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Глава шеста
КОЛЕДНА ПАНДЕЛКА

— Значи, именно с мен си направихте шега — каза Луис Ву. — Вече знам къде да открия света на кукловодите. Много мило от твоя страна, Несус. Изпълни обещанието си.

— Бях те предупредил, че информацията за теб ще е по-скоро изненадваща, отколкото полезна.

— Хубава шега — рече кзинтът. — Чувството ти за хумор ме учудва, Несус.

Под тях имаше малък остров с формата на змиорка, обкръжен с море от мрак. На Луис се стори, че вече различава контурите на високи, източени сгради. Очевидно, извънземни нямаше да се допускат на материка.

— Не се шегуваме — каза Несус. — Моята раса няма чувство за хумор.

— Странно, винаги съм мислил, че чувството за хумор е част от интелекта.

— Не е. Хуморът произлиза от прекъснат защитен механизъм.

— И все пак…

— Говорителю, никое разумно същество никога не прекъсва един защитен механизъм.

С доближаването на кораба до повърхността гледката започна да става по-отчетлива: улици, обградени от слънчеви панели, прозорци по сградите, осветление на райони, наподобяващи паркове. В последния миг преди кацането Луис успя да зърне сгради, високи цели мили и източени като острие на рапира. След това градът присветна, сякаш поглъщайки ги, и те се оказаха на твърда земя.

Озоваха се в парк, пълен с многоцветни извънземни растения.

Нищо не помръдваше.

Смяташе се, че кукловодите са втората по безобидност разумна раса в известното пространство. Бяха твърде свенливи, твърде дребни и с твърде чудат вид, за да изглеждат опасни. Бяха просто смешни.

Несус обаче бе ярък представител на своята раса и тази раса се оказа много по-могъща, отколкото хората си бяха представяли. Лудият кукловод стоеше неподвижно и само шиите му се извъртаха така, че да може да наблюдава своите подчинени. Не беше смешен. Расата му преместваше светове, и то по пет наведнъж.

Затова и кискането на Тила прозвуча не на място.

— Помислих си, че единственият начин да не се напълни света с малки кукловодчета е пълното ви въздържание от полов живот. Права ли съм, Несус?

— Да.

Тила се изкиска повторно.

— Сега разбирам защо кукловодите нямат чувство за хумор.

Оказали се в парк, където всичко бе твърде правилно, твърде симетрично и твърде опитомено, те последваха една синя светлина.

Въздухът бе гъст и наситен с миризма на кукловоди. Тя се чувстваше навсякъде. Бе силна и изкуствено предизвикана в едностайната жизнеобезпечаваща система на космическия кораб. Не отслабна и след като люкът му се отвори. Един трилион кукловоди бяха придали уханието на въздуха в този свят и то щеше да се запази цяла вечност.

Несус сякаш танцуваше; малките му ноктести копитца не изглеждаше да докосват повърхността на пътеката. Кзинтът се плъзгаше като котка и дългата му опашка ритмично се местеше наляво-надясно. Звукът, издаван от кукловода, също напомняше за танцова стъпка. Кзинтът се движеше съвсем безшумно.

Тила вървеше почти толкова безшумно, колкото и кзинтът. Походката й бе лишена от всякаква тромавост.

Не се препъна и не се блъсна в нищо. Най-малко грациозен от цялата четворка беше Луис.

А откъде-накъде пък трябваше Луис Ву да бъде грациозен? Представляваше леко видоизменена маймуна, чиято еволюция така и не бе успяла да я приспособи напълно за вървеж по равна повърхност. Милиони години неговите прадеди се бяха придвижвали на четири крака и скачали от дърво на дърво.

Плеистоценът[1], осигурил още няколко милиона години засуха, бе сложил край на това. По онова време прадедите на Луис Ву останаха без гори и ужасно гладни. В отчаянието си проядоха месо. Животът им бе се оказал малко по-лесен след запознаването с ефекта на бедрената кост на антилопата, запечатала белезите си върху множество изкопаеми черепи.

И сега, изправен на краката си, на които все още имаше закърнели пръсти, Луис Ву заедно с Тила Браун се разхождаше в компанията на извънземни.

Извънземни ли? Тук всички бяха извънземни, даже и лудият изгнаник Несус с кафявата му разрошена грива и неуморните му глави, винаги взиращи се в нещо. Говорещия с животни се чувстваше неловко. Очите му, обградени от наподобяващите рамки на очила черни ивици, фиксираха извънземната растителност, сякаш очакваха оттам да изскочи хищник с отровно жило или остри зъби. Очевидно, това беше инстинктивна реакция. Кукловодите едва ли щяха да допуснат в парковете им да се разхождат опасни зверове.

Стигнаха до купол, сияещ като огромен, наполовина заровен в земята бисер. Светлината сякаш се разцепи на две.

— Тук трябва да се разделим — каза Несус и Луис забеляза, че трепери от ужас.

— Трябва да застана пред тези, които ръководят — продължи тихо и припряно. — Говорителю, мисли бързо: ако не се върна, ще започнеш ли да ме търсиш, за да ме убиеш заради обидата, която ти нанесох в ресторанта на Крушенко?

— Има ли възможност да не се върнеш?

— В известен смисъл има. Тези, които ръководят, могат и да не харесат това, което ще трябва да им разкажа. Отговори ми: ще ме преследваш ли?

— Тук, на този чужд свят, сред същества, разполагащи с ужасяваща мощ и неизпитващи доверие в добрите намерения на един кзинт? — Опашката на кзинта убедително шибна земята. — Не. Но в такъв случай няма да участвам в експедицията.

— Това ми е достатъчно — рече Несус и, целият треперещ, се отправи в тръс подир синята светлинка.

— От какво се плаши? — тъжно попита Тила. — Нали е направил всичко, което са му казали да направи? Защо би трябвало да му се сърдят?

— Струва ми се, че има нещо предвид — каза Луис, — Нещо много смътно, може би?

Куполът бе изчезнал. Седнали в три кресла, две човешки същества и един кзинт наблюдаваха как сред опитомената джунгла от изящни извънземни цветя в посока към тях се придвижва някакъв непознат кукловод. Или куполът бе невидим, или паркът — илюзорен.

Въздухът миришеше на много кукловоди.

Непознатият си проправи път през храст с висящи лилави цвета (Луис си спомни, че в началото мислеше за Несус като за „то“. Кога всъщност бе започнал да мисли за кукловода като за „него“? Ето, за Говорещия с животни, също извънземен, бе започнал да мисли като за „него“ още от самото начало). Кукловодът спря съвсем близо до предполагаемата стена на бисерния купол. Гривата му, за разлика от тази на Несус, не бе кафява, а сребриста и изящно фризирана. Гласът му обаче бе също като на Несус — очарователен контраалт.

— Моля да ме извините, задето не присъствах на посрещането ви. Може да се обръщате към мен по име. Казвам се Чайрън.

Решиха, че куполът е илюзорен. Луис и Тила промърмориха нещо учтиво. Говорещия с животни оголи зъбите си

— Този, когото наричате Несус, знае всичко, което предстои да научите и вие. Неговото присъствие бе необходимо другаде. Той обаче ни спомена как сте реагирали на нашето конструкторско умение, след като сте се запознали с него.

Луис присви очи, а кукловодът продължи.

— Може би е добре, че се е получило така. По този начин ще ви бъде по-лесно да разберете собствените ни реакции на творението на един по-амбициозен конструктор.

Половината купол почерня.

Беше досадно, че почерня именно тази част, която се намираше от страната на кукловода. Луис откри контролен пулт върху креслото си и понечи да се извърне, но навреме съобрази, че за да може да има обзор върху цялото пространство, ще са му потребни две глави, всяка от тях със самостоятелно око. На тъмната част се появи звездно небе, служещо за фон на малък искрящ диск.

Диск с пръстен. Картината бе увеличение на холограмата в джоба на Луис Ву.

Източникът на светлина бе малък и с блестящ бял цвят. Наподобяваше Слънцето, както то се вижда от околностите на Юпитер.

Пръстенът бе с голям диаметър, достатъчно голям, за да запълни половината от тъмната страна на купола. Беше обаче не много по-широк от светлинния източник в неговата ос. Близката му страна бе черна и там, където пресичаше светлината, напомняше острие. Отдалечената приличаше на небесносиня панделка.

Луис, бързо привикващ към всякакви нови чудесии, не бе толкова шашнат, че да започне да изрича на глас идиотски догадки.

— Прилича на звезда с пръстен около нея — каза той спокойно. — Какво е всъщност?

Отговорът на Чайрън не го изненада.

— Наистина е звезда с пръстен около нея. Пръстен, направен от твърдо вещество. С изкуствен произход.

Тила Браун плесна с ръце и се закиска. След малко успя да надвие кикота си и се опита да гледа сериозно, но очите й продължаваха да блестят. Луис напълно я разбираше. И той изпита частица от нейната радост. Слънцето с пръстена се бе превърнало в тяхна лична играчка, нещо ново в този чуден свят.

(Вземи коледна панделка с небесносин цвят, широка един инч, от тези, с които се опаковат подаръци. Вземи петдесет фута от нея и им придай кръгова форма, след това постави в центъра кандило по такъв начин, че да осветява вътрешната й част.)

Опашката на кзинта се движеше напред и назад, назад и напред.

(Е, само дето в центъра нямаше кандило. Имаше слънце!)

— Вече знаете — каза Чайрън, — че през последните двеста и четири земни години ние се придвижваме на север по оста на галактиката. В кзинтски години това ще рече…

— Двеста и седемнадесет.

— Точно така. През това време, съвсем естествено, наблюдавахме пространството пред нас, за да се предпазим от някаква опасност или неизвестност. Вече знаехме, че звездата ЕС-1752 е заобиколена от необичайно гъста и тясна ивица тъмна материя. В началото предположихме, че пръстенът е образуван от скална маса. Направи ни впечатление обаче правилната му форма.

— Преди около деветдесет дни — продължи Чайрън — нашият флот зае такава позиция, при която пръстенът закри самата звезда. Видяхме, че краищата му са остри. По-нататъшните изследвания разкриха, че той не е образуван нито от газ, нито от прах, нито от астероидни скали и представлява здрав монолитен обръч със значителнална якост. Естествено, бяхме ужасени.

— Как успяхте да установите неговата якост? — запита Говорещия с животни.

— Чрез спектрален анализ и изследване на относителната скорост на въртене. Съвсем ясно се забелязва, че пръстенът се върти около звездата със скорост от 770 мили в секунда. Скорост, която е достатъчно висока, за да компенсира гравитационното привличане и да установи допълнително центробежно ускорение от порядъка на 9,94 метра в секунда. Сами можете да прецените каква якост трябва да притежава пръстеновидната структура, за да не се разпадне при такава скорост.

— Създава гравитация — каза Луис. — Очевидно — гравитация, съвсем малко по-слаба от земната. Значи, някой живее там, на вътрешната повърхност. Весела работа — каза Луис Ву и когато истината започна да стига до него, усети как косъмчетата по гръбнака му се изправят. Чу и свистенето, предизвикано от бързите движения на опашката на кзинта.

Хората не за пръв път се срещаха с превъзхождащи ги същества. Досега тези срещи бяха се оказвали щастливи за тях…

Луис рязко стана и се запъти към стената на купола. Не се получи нищо. Пръстенът и звездата сякаш се отдалечиха от него, докато той докосваше гладката повърхност. Видя обаче нещо, което дотогава не бе забелязал.

Пръстенът наподобяваше шахматна дъска. Върху синята му задна повърхност имаше равномерни правоъгълни сенки.

— Можете ли да подобрите образа?

— Можем да го увеличим — отвърна контраалтът. Звездата от клас Г-2 отскочи напред и после надясно и пред погледа на Луис остана само осветената вътрешна повърхност на пръстена. Образът бе твърде размазан така че можеше само да се предполага, че по-светлите и по-бели райони са образувани от облаци, а по-тъмносините — от суша и морета.

Сенчестите райони обаче бяха съвсем видими. Пръстенът изглеждаше като съставен от правоъгълници: след дълга ивица с ярък небесносин цвят идваше по-къс правоъгълник в морскосиньо, после следваше нова небесносиня ивица. Точки и тирета.

— Тези сенки са причинени от нещо. Не е ли то в орбита?

— Да, така е. Двадесет обекта с правоъгълна форма, разположени като розета на Кемплерер, са в орбита в много по-голяма близост до звездата. Тяхното предназначение не ни е известно.

— Нищо чудно, че не сте се сетили за него. Твърде отдавна сте се откъснали от своето слънце. Правоъгълните обекти в орбита навярно имат за функция отделянето на деня от нощта. Инак вътрешната страна на пръстена през цялото време ще бъде осветена като земния екватор по пладне.

— Вярвам, че вече ти е станало ясно защо поискахме твоята помощ. Мнението на един извънземен не може да не бъде ценно.

— Да, да. Каква е големината на пръстена? Успяхте ли да го изследвате по-подробно? Изпратихте ли до него автоматични сонди?

— Изучаваме пръстена по такъв начин, че това да не причинява забавяне на скоростта ни или пък да привлече вниманието към нас. Разбира се, че не сме изпращали сонди. Те би трябвало да се контролират чрез хипервълни, така че лесно би могло да се проследи откъде са тръгнали.

— Невъзможно е да се проследи хипервълнов сигнал. Даже и теоретически е невъзможно!

— Може би създателите на пръстена имат по-различни познания.

— Да-а…

— Изследвахме обаче пръстена с други инструменти — Чайрън говореше, върху повърхността на купола се заредиха бели, черни и сиви ивици. Контурите им трепереха и се изменяха. — Направихме обикновени холографски снимки на всички възможни електромагнитни честоти. Ако имаш желание…

— На тях не могат да се видят много детайли.

— Така е. Светлината се изкривява твърде силно от гравитационните полета, от слънчевия вятър и от праха и газовете. Нашите телескопи не могат да уловят особено подробни детайли.

— Значи, всъщност не сте научили много.

— Бих казал, че научихме немалко. Ето ти една загадка: пръстенът определено задържа около четиридесет на сто от сблъскалите се с него потоци неутрино.

В погледа на Тила се изписа удивление. Говорителят изхълца от изненада. Луис Ву тихичко подсвирна.

Това обръщаше всичко наопаки.

Нормалната материя, даже и сгъстена под страшно налягане в сърцевината на една звезда, не беше никакво препятствие за неутриното. Всяка една от тези частици имаше шанс от петдесет на сто да премине през оловна преграда, дебела няколко светлинни години.

Предмет, разположен в стазисово поле, отразяваше всички неутрино. Също и корпусът на космически кораб, произведен от „Дженеръл продактс“.

Никой обаче не беше чувал нищо за преграда, която да задържа 40 на сто от частиците и да пропуска останалите.

— Значи, става дума за нещо ново — каза Луис. — Чайрън, какви са размерите на този пръстен? Каква е масата му?

— Масата му в грамове е равна на сбора на две десетки на тринадесета степен. Радиусът му в мили е равен на нула цяло и деветдесет и пет стотни от десет на осма степен. Широчината му възлиза почти на десет на шеста степен.

На Луис Ву не му бе чак толкова приятно да прави изчисления с помощта на десетични абстракции, опита се да получи по-образна представа за тези цифри.

Значи, правилно бе наподобил пръстена на коледна панделка. Имаше радиус от над деветдесет милиона мили, следователно, бе дълъг около шестстотин милиона мили и широк по-малко от милион мили. Масата му бе малко по-голяма от тази на планетата Юпитер…

— Не ми се вижда достатъчно масивен — каза той, — Обект с такива размери би трябвало да тежи поне колкото едно слънце.

Кзинтът се съгласи.

— Много странна ми се вижда представата за милиарди същества, живеещи върху плоскост, дебела колкото хартиен лист.

— Интуицията ти те подвежда — отвърна среброкосият кукловод. — Опитай си да си представиш размерите още веднъж. Ако пръстенът бе построен от метала, използван за направата на корпусите на космическите кораби, дебелината му би трябвало да бъде от порядъка на петдесет фута.

Петдесет фута? Това изглеждаше невероятно. През това време погледът на Тила бе вперен в тавана и устните й се движеха мълчаливо.

— Прав е — каза тя. — От гледна точка на математиката всичко е наред. Какъв е обаче смисълът на това нещо? Кому е необходимо?

— Това е пространство.

— Пространство?

— Жизнено пространство — уточни Луис. — Очевидно, това е замисълът. Шестстотин трилиона квадратни мили се равняват на жизненото пространство на три милиона планети като Земята. Все едно да разполагаш с площта на три милиона планети, свързани в едно цяло. Площта на три милиона планети, върху която можеш да се придвижваш с въздухолет. Няма демографски проблем, който да не може да бъде решен по този начин.

— Сигурно проблемът им е бил страхотен. Човек не се заема с такива проекти ей така, за удоволствие.

— Нека задам един въпрос — обади се кзинтът. — Чайрън, търсили ли сте подобни пръстени из околните звезди?

— Да но…

— …но не сте открили нищо. Така си и мислех. Ако расата, изградила пръстена, познаваше пътуването с надсветлинна скорост, щеше да засели други звезди. При това положение нямаше да се нуждае от пръстена, Следователно, съществува само един пръстен.

— Да.

— Сега съм спокоен. Излиза, че превъзхождаме създателите му поне в едно отношение. Предполага ли се, че трябва да изследваме обитаемата повърхност?

— Едно кацане би могло да се окаже свръхамбициозно.

— Глупости. Искам да разгледаме кораба, който сте подготвили за нас. Искам да разбера дали ще бъде достатъчно маневрен при кацане. Кога можем да тръгваме?

Чайрън подсвирна, изразявайки несъгласие.

— Трябва да сте полудели! Замислете се за могъществото на строителите на пръстена. Пред тях даже и ние изглеждаме като диваци.

— Или като страхливци.

— Добре. Когато този, когото наричате Несус, се завърне, можете да отидете при кораба и да го огледате. Преди това обаче трябва да ви съобщя още информация за този пръстен.

— Изпитваш търпението ми — каза Говорещия с животни, но седна на мястото си.

„Лъжец си — помисли си Луис. — Преструваш се много добре и аз се гордея с теб.“

Стомахът му бе присвит, когато се отпусна в креслото си. Из звездното небе се виеше небесносиня панделка; човекът отново се бе срещнал със същества, които го превъзхождаха.

Първите бяха кзинтите.

Когато хората все още използваха синтезни двигатели за пресичане на междузвездните пространства, кзинтите вече имаха гравитационни поляризатори за бойните си кораби. Поради това те бяха много по-бързи и маневрени от човешките. Съпротивата на кзинтската армада щеше да бъде символична, ако хората не бяха научили един урок от тях: двигателят е оръдие с разрушителна сила, право пропорционална на ефикасността му като двигател.

Първият набег на кзинтите в човешкото пространство бе шокиращ. Човешкото общество живееше от векове в мир и бе забравило войните. Неговите междузвездни кораби обаче използваха синтезни фотонни двигатели, задействани чрез съчетанието на фотонови платна и лазерни оръдия, разположени върху астероидите.

Телепатите на кзинтите продължаваха да докладват, че хората въобще не разполагат с оръжия. В същото време гигантски лазерни оръдия унищожаваха кзинтските кораби, а по-малките правеха същото, като използваха светлината, излъчвана от самите кораби.

Войната, забавена от неочакваната съпротива на хората и от бариерата на скоростта на светлината, продължи десетилетия. Кзинтите обаче имаха шансове да я спечелят.

Междувременно един кораб на Аутсайдерите се бе натъкнал на малката човешка колония на Ние Го Направихме. Аутсайдерите продадоха на кмета й тайната на своя хипердвигател. При това я продадоха на кредит. Хората от Ние Го Направихме още не знаеха, че някъде се води война с кзинтите, но бързо го научиха, след като построиха няколко кораба, движещи се със свърхсветлинна скорост.

Кзинтите се оказаха беззащитни пред хипердвигателя.

След това и кукловодите създадоха търговски центрове в човешкото пространство.

Хората бяха имали голям късмет. Цели три пъти се бяха сблъскали с раси, превъзхождащи ги в технологическо отношение. Кзинтите щяха да ги смажат, ако не бе двигателят на Аутсайдерите. Самите Аутсайдери съвсем определено също превъзхождаха човека, но не искаха от него нищо друго, освен снабдителни бази и информация, тоест неща, които можеха да се купят. Пък и Аутсайдерите, с тяхната хелиева обмяна на веществата, бяха твърде уязвими за горещината и гравитацията, за да могат да бъдат добри бойци. Колкото до кукловодите, въпреки фантастичното си могъщество, те бяха страхливи.

Що за същества бяха строителите на Пръстеновия свят? И бяха ли… бойци?

Месеци по-късно Луис щеше да признае пред себе си, че лъжата на Говорителя бе от решаващо значение и за самия него. Тогава можеше и да се откаже, разбира се, като се оправдае с Тила. Пръстеновият свят беше ужасяващ даже и като абстракция. Как да си помислиш да се доближиш до него, да кацнеш на него…

Луис бе запомнил какъв ужас предизвикаха у кзинта летящите светове на кукловодите. Но после Говорителя прояви доблест. Биваше ли след всичко това да показва, че е страхливец?

Седна и насочи поглед към екрана. Докато очите му бегло се плъзгаха по Тила, определи я наум като идиотка. На лицето й бе изписано радостно вълнение, а външно изразяваше същите чувства, каквито и кзинтът. Може би беше твърде глупава, за да е в състояние да се уплаши?

На вътрешната страна на пръстена имаше атмосфера. Спектрометричният анализ показваше, че тя е толкова плътна, колкото и земната и имаше приблизително същия химичен състав. В нея можеха да дишат и хората, и кзинтите, и кукловодите. Нямаха обаче представа какво я задържа на мястото й. Щеше да се наложи да отидат и да проверят.

В системата на слънцето от клас Г-2 нямаше нищо друго, освен пръстенът. Отсъстваха планети, астероиди и комети.

— Разчистили са ги — каза Луис. — Не са искали нищо, което да може да се сблъска с пръстена.

— Естествено — рече среброгривестият кукловод. — Ако нещо се сблъска с него, ще е със скорост най-малко 770 мили в секунда, скоростта на въртене на самия пръстен. Колкото и да е здрав материалът, от който е направен, винаги би съществувала възможност някакъв обект да го удари откъм вътрешната му незащитена страна.

Самото слънце бе жълто джудже, малко по-хладно от земното и с почти същата големина.

— Ще ни трябват защитни костюми против горещината — каза кзинтът.

— Няма да ви трябват — възрази Чайрън. — Температурата на вътрешната повърхност е съвсем поносима за всички наши раси.

— Откъде знаеш?

— Честотата на инфрачервеното излъчване на външната повърхност…

— Правиш ме на глупак.

— Съвсем не. Изучаваме пръстена, откакто го открихме. Инфрачервеното излъчване говори за температура от порядъка на 290 абсолютни градуса както на външната, така и на вътрешната му част. За теб, Говорителю, температурата ще е с около десет градуса по-висока от оптималната. За Луис и Тила тя ще е равна на нея.

— Не позволявайте на нашето внимание към подробностите да ви подвежда или плаши — добави Чайрън. — Не бихме си позволили кацане върху пръстена, освен ако неговите създатели не настоят за това. Искаме просто да бъдете готови за всяка евентуалност.

— Знаете ли какво има на повърхността му?

— За съжаление, не. Уредите ни не притежават необходимата разделителна способност.

— Можем да се опитаме да отгатнем — рече Тила. — Имат денонощен цикъл от тридесет часа. Възможно е светът, в който са живели, да е притежавал такава скорост на въртене. Допускаш ли, че са се появили в тази звездна система?

— Предполагаме, че да, след като очевидно не познават хипердвигателите — каза Чайрън. — Възможно е обаче и да са придвижили своя собствен свят в друга система, използвайки нашата техника.

— Би трябвало да са го направили — изръмжа кзинтът. — Това е за предпочитане, отколкото да разрушаваш дома си, за да направиш от него пръстен. Мисля, че ще открием звездната им система някъде наблизо, също като тази оголена от светове. Навярно са използвали технология за преобразуване на планети с цел да заселят собствената си система, преди да прибягнат до това отчаяно решение.

— Отчаяно? — вметна Тила.

— Сетне, след изграждането на пръстена около звездата, по всяка вероятност им се е наложило да придвижат всичките си светове, за да прехвърлят населението.

— Може и да не е било така — каза Луис. — За прехвърлянето на населението да са използвали големи космически кораби, стига звездата им да не е била прекалено далеч.

— Защо „отчаяно“? — повтори Тила.

Всички обърнаха погледи към нея.

— Предполагам, че са построили пръстена, защото… защото — запъна се тя, — защото са искали!

— Ей така? За удоволствие? Я си помисли, Тила, какви средства е трябвало да отделят за тази цел? Според мен, имали са страшен демографски проблем. Когато пръстенът за пръв път им е потрябвал като жизнено пространство, навярно не са могли да си го позволят. Така или иначе, построили са го, защото той им е бил жизнено необходим.

— Х-м… — Тила не изглеждаше убедена.

— Несус се връща — каза Чайрън и без да произнесе повече нито дума, се обърна и с тръс изчезна в парка.

Бележки

[1] Плеистоцен — долната епоха от четвъртичния период, обхващаща ледниковите и междуледниковите времена. Бел.ред.