Серия
Пръстенов свят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ringworld, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Глава деветнадесета
В КАПАНА

Говорителя, явно по-съобразителен от Луис, включи сирената.

Високочестотният вой започна да пулсира и Луис се запита дали кукловодът въобще ще им отговори. Кой знае защо си спомни приказката за лъжливото овчарче. Несус обаче се обади.

— Да, да, какво става?

Разбира се, беше му се наложило първо да слезе по стълбите.

— Атакувани сме — отвърна му Говорителя. — Някой контролира полета на велосипедите ни. Имаш ли предложения?

Не беше лесно да се разбере какво точно мисли Несус. Устните му, отпуснати и широки, приспособени да се използват като пръсти, непрестанно се движеха, но не казваха нищо. Щеше ли кукловодът да им помогне? Или отново щеше да се паникьоса?

— Насочете камерата на интеркома си, така че да видя в каква посока се движите. Някой от вас пострадал ли е?

— Не, но сме в плен — каза Луис. — Не можем да скочим. Много сме нависоко и се движим твърде бързо. Насочват ни право към административния център.

— Към какво?

— Към струпването от осветени сгради. Нали го помниш?

— Да — кукловодът се замисли. — Някакъв чужд сигнал заглушава излъчването на предавателите на вашите прибори. Говорителю, съобщи ми данните, които виждаш на таблото.

Говорителя започна да съобщава данните, докато заедно с Луис се устремяваха към светлините в центъра. В един момент Луис го прекъсна.

— Пресичаме крайградската ивица с уличното осветление.

— Такова ли се оказва наистина?

— И да, и не. От всички овални врати на къщите излиза оранжева светлина. Особена е. Мисля, че силата й е отслабнала с времето.

— Съгласен съм с този извод — вметна Говорещия с животни.

— Неприятно ми е да го казвам, но изглежда наближаваме целта. Мисля, че сме насочени към голямата сграда в центъра.

— Виждам я. Двоен конус, на който е осветена само горната половина.

— Точно така.

— Луис, нека се опитаме да неутрализираме бандитския сигнал. Включи велосипеда си към моя.

Той изпълни нареждането.

Веднага след това усети силен удар, сякаш някакъв гигантски крак го бе ритнал. Миг по-късно подаването на енергия спря напълно.

Около него светкавично се изпълниха с въздух амортизиращите балони. Бяха скроени по формите на тялото му, така че го обгърнаха като здрава прегръдка. Луис остана в положение, при което можеше да движи само ръцете и главата си.

Падаше.

— Падам — докладва.

Ръката му, притисната от балоните върху таблото, все още натискаше превключвателя към командния пулт на другия велосипед. Изчака малко, надявайки се системата да започне да действа. Кошерообразните сгради продължаваха да се приближават към него. Луис върна превключвателя на режим на ръчно управление.

Не се случи нищо. Просто падаше.

Проговори с привидно спокоен глас:

— Говорителю, няма смисъл да опитваш режим на превключване. Не действа.

Тъй като допускаше, че е възможно да виждат лицето му, запази спокойно изражение и не затвори очи. Остана в очакване на смъртоносния сблъсък с пръстеновия свят.

Забавянето на скоростта настъпи внезапно, велосипедът се преобърна и Луис Ву увисна с главата надолу при гравитация от пет единици.

Припадна.

Когато отново дойде на себе си, продължаваше да виси в същата поза, задържан само от прегръдката на балоните. Главата му пулсираше и в нея се роди странно видение: този, който дърпаше конците на марионетките, ругаеше и се опитваше да ги размотае, докато куклата Луис Ву виси с главата надолу над сцената.

Плаващата сграда бе къса, широка и разкошно украсена. Долната й половина представляваше обърнат конус. С наближаването на велосипедите в нея се отвори хоризонтално разположен процеп и ги погълна.

Навлизаха в мрачната вътрешност на конуса, когато велосипедът на Говорителя, дотогава безмълвно придружаващ този на Луис, също така безмълвно се преобърна. Защитните балони се издуха около тялото на кзинта, преди то да успее да падне. Луис изпита мрачно наслаждение от видяното. Твърде дълго се бе чувствал самотен и компанията му беше добре дошла.

Отнякъде се чуваше гласът на Несус.

— Обърнатата ви поза ме насочва на мисълта, че сте в плен на полета, електромагнитни по своята природа. Такива полета въздействат върху метални структури, но не и върху протоплазма, и като следствие от това…

Луис се размърда, но не дотам усърдно, защото успееше ли да се измъкне от прегръдката на балоните, щеше да падне. Отворът зад него изчезна със скорост, по-голяма от тази, която бе необходима на очите му, за да се нагодят към мрака. Не виждаше нищо. Не можеше даже и да предполага на каква височина над пода се намира.

Чу отново гласа на Несус.

— Можеш ли да го докоснеш с ръка?

— Мога — отвърна Говорителя, — стига да се протегна… О-ох! Ти беше прав. Кутията направо се е нажежила.

— Значи, двигателят е изгорял. Велосипедите и на двама ви сега са инертни. Мъртви, с една дума.

— За щастие, креслото ми е защитено от горещината.

— Няма защо да се учудваме от факта, че обитателите на пръстеновия свят умеят да контролират електромагнитни полета. При положение, че не са познавали хипердвигателя, импулсния двигател, индукционната гравитация, какво друго им е оставало, освен…

Луис напрягаше сили да съзре нещо, каквото и да е то. Бе в състояние да върти главата си, макар и бавно, докато бузите му се триеха в повърхността на балона, но никъде не откриваше светлинка.

С големи усилия успя да протегне ръка до таблото и започна да го опипва с надежда да намери превключвателя за предните светлини. Ако някой сега го попиташе защо се надява те да проработят, нямаше да може да му отговори.

Светлинните лъчи се появиха, прави и бели, и сякаш рекошираха в извитата повърхност на една отдалечена стена.

Още дузина превозни средства висяха около него, всичките на същото равнище. Някои бяха не по-големи от пътни раници с реактивни двигатели. Други имаха размерите на летящи автомобили. Забелязваше се и своеобразен летящ камион с прозрачен корпус.

Сред всички тези плаващи боклуци се намираше и обърнатия наопаки велосипед на Говорещия с животни. Опърлената глава на кзинта и косматата му оранжева маска се подаваха изпод защитните балони. Една остроноктеста ръка докосваше страничния корпус на велосипеда.

— Много добре — рече Несус. — Осветление. Тъкмо щях да ви предложа да направите опит. Разбирате ли сега какво се е получило? Всички действащи електрически и електромагнитни системи във велосипедите ви, които са били включени в момента на нападението, са изгорели. Велосипедът на Говорителя, а вероятно и твоят, Луис, са били атакувани още веднъж след влизането ви в сградата.

— А тази сграда очевидно е затвор — успя с усилия да добави Луис.

Не му бе лесно да говори, тъй като чувстваше главата си като кофа, препълнена с вода. Не можеше обаче да допусне само другите да работят, дори ако работата се свеждаше до разсъждения във висящо положение за нивото на извънземните технологии.

— А щом е затвор — продължи той — защо по нас не удари поне още едно автоматично оръжие? В случай, че самите ние разполагаме с действащи оръжия. Знаеш, че така е прието.

— Такова оръжие безспорно има — каза Несус, — но включените ти фарове ясно доказват, че то не работи. Тези пущини са автоматични, в противен случай щеше да има пазач. Смятам, че Говорителя би могъл спокойно да използва копаещото устройство.

— Съобщаваш ми добра вест — каза Луис, — само дето аз междувременно успях да се поогледам…

Заедно с Говорителя се бяха оказали във въздушно Саргасово море. Една от трите старовремски ракетни раници не бе пуста. Скелетът бе малък, но човешки. Върху белите кости не беше останала и следа от кожа. Дрехите навярно ще да са били хубави, защото част от тях бе оцеляла: парцали с ярки цветове, включително и опърпана яркожълта пелерина, висяща сякаш направо от долната челюст на пътника.

Другите раници бяха празни. Костите обаче трябваше да се намират някъде. Луис се опита да извие глава по-силно, и още по-силно, и още по-силно…

Подът на полицейския участък представляваше широка конусообразна яма. По стените имаше концентрични пръстени от килии. Над всяка — врата, подобна на капан. Виждаха се и радиално разположени стълбища, водещи към основата. Там някъде се намираха костите, които Луис бе търсил с поглед.

Не се учуди от това, че човекът с повредената реактивна раница се е побоял да скочи. Пътниците на другите превозни средства очевидно бяха предпочели бързата смърт при падане от голяма височина пред бавната, причинена от жажда.

— Не виждам по какво Говорителя би могъл да стреля с дезинтегратора — каза Луис.

— Най-сериозно мисля по въпроса.

— Ако пробие отвор в стената, от това няма да имаме полза. Не бихме имали полза и от отвор в тавана, в който той впрочем няма как да се прицели. Ако повреди генератора на полето, което ни държи във въздуха, ще паднем върху пода от деветдесет фута височина. Ако не направи това, ще останем да висим тук, докато умрем от глад или се отчаяме и решим да скочим. Тогава пак ще паднем от деветдесет фута височина.

— Така е.

— Само това ли ще ни кажеш? „Така е“?

— Трябват ми повече данни. Някой от вас ще има ли добрината да ми опише какво вижда около себе си? Забелязвам единствено част от крива стена.

Последователно му описаха конусообразния затвор, или поне този дял от него, който виждаха на слабото насочено осветление. Говорителя също включи своите фарове и това донякъде помогна.

След като обаче се наприказва, Луис отново осъзна, че продължава да е в капан, да виси с главата надолу, лишен от храна и вода и заплашен от смъртна опасност.

Усети как някъде дълбоко в него се заражда вик. Вик, който наистина бе твърде дълбоко и който засега успяваше да контролира. Скоро обаче викът щеше да се доближи до повърхността… Започна да мисли дали Несус ще ги изостави.

Отговорът на този въпрос изглеждаше очевиден. Имаше много причини кукловодът да ги изостави и нито една — да не направи това.

Освен ако все още се надяваше да открие цивилизовани туземци в пръстеновия свят.

— Пленените транспортни средства и възрастта на скелетите логично водят към извода, че никой не поддържа оборудването на този полицейски участък — започна да разсъждава на глас Говорителя. — Полетата, които ни плениха, вероятно са успели да уловят няколко транспортни средства след опустяването на града. После такива просто е престанало да има и оборудването е функционирало на ненатоварен режим. Затова е и изправно до ден днешен.

— Може и така да е — каза Несус, — но сега нещо регистрира нашия разговор.

Луис усети, как ушите му щръкнаха. Видя как тези на Говорителя се опънаха като ветрилца.

— Затворен лъч като нашия може да бъде засечен само с първокласна техника. Не бих се учудил, ако подслушвачът разполага и с преводач.

— Какво можеш да ни съобщиш за него?

— Само посоката, в която се намира. Източникът на смущения е някъде наблизо до вас. Възможно е подслушвачът да е над главите ви.

Луис рефлекторно се опита да погледне, и разбира се, не успя. Продължаваше да виси с краката нагоре, поддържан от два балона, монтирани върху велосипеда, плаващ във въздуха.

— Най-сетне открихме цивилизацията на пръстеновия свят — каза той на висок глас.

— Не е изключено някое цивилизовано същество да се е сетило да поправи автоматичното оръжие. Важното обаче е… чакай да помисля по-добре!

Както мислеше, кукловодът взе да си подсвирква някаква мелодия. Беше класика, нещо от Бетовен или от Битълсите, реши Луис. По едно време му се стори, че Несус дори започва да импровизира.

Кукловодът продължаваше да мисли и да си подсвирква. През това време Луис ожадня. И огладня. А и главата му не спираше да пулсира.

Тъкмо когато бе изгубил надежда, Несус отново се обади.

— Първоначално смятах, че е най-добре да се използва дезинтеграторът, но сетне стигнах до друг извод. Основната работа ще трябва да свършиш ти, Луис. Тъй като си произлязъл от маймуна, ще се справиш по-добре с катеренето от Говорителя. Вземи…

— За катерене ли говориш?

— Чакай първо да свърша и после задавай въпроси. Така! Вземи лазерното фенерче и с лъча му пробий балона пред теб. Преди да паднеш, ще трябва да се заловиш за неговата тъкан. После се покатери върху велосипеда и заеми устойчиво положение. Сетне…

— Ти си се побъркал.

— Нека да свърша, Луис. Целта на цялата тази операция е да унищожиш автоматичното оръжие, както ти го нарече. По всяка вероятност има две такива оръжия. Едното би трябвало да е разположено над вратата, през която влязохте, или под нея. Другото може да се намира навсякъде. Би могъл да го откриеш единствено благодарение на това, че ще прилича на първото.

— А може и да не прилича — опонира му Луис. — Ти как я виждаш тази работа? Да се заловя за тъканта на избухващ балон достатъчно бързо, за да… Не. Не мога.

— Луис, а аз бих ли могъл да дойда при вас, ако зная, че има оръжие, способно да унищожи велосипеда ми?

— Не знам.

— Ти какво очакваш? Говорителя да направи това, така ли?

— Нима котките не могат да се катерят?

— Моите прадеди са били равнинни котки — каза Говорителя. — Раната на ръката ми още не е зараснала. Не съм в състояние да се катеря. Така или иначе, предложението на тревопасния е нелепо. Не разбра ли, че той просто търси извинение да дезертира?

Луис беше го разбрал. И страхът от това май се изписа на лицето му.

— А, все още няма да ви изоставя — каза Несус. — Ще почакам. Може пък вие да измислите някакъв по-добър план. А може и подслушвачът да се появи. Ще почакам.

Луис Ву, увиснал с главата надолу и заклещен между два балона, естествено бе затруднен в опитите си да измерва времето. Нищо не се променяше. Нищо не шавна. Някъде в далечината като че ли се чуваше свирукането на Несус, но иначе нищо не се случи.

По някое време Луис реши да си премери пулса. Оказаха се седемдесет и два удара в минута.

Точно след десет минути той чу собствения си глас.

— Седемдесет и две. Едно. Какво всъщност правя?

— На мен ли казваш нещо, Луис?

— Тандж да го вземе, Говорителю! Не се търпи повече. Бих предпочел веднага да умра, отколкото да полудея — започна да прави усилия да се измъкне от креслото.

— Луис, в бойна обстановка аз командвам. Заповядвам ти да стоиш на мястото си и да чакаш.

— Съжалявам — Луис придвижи ръцете си надолу. Още едно движение, отново надолу. Ето, стигна до колана. Ръката му бе отишла твърде напред. Премести лакътя си назад, почина си, отново го премести…

— Луис, предложението на кукловода е самоубийствено.

— Възможно е — най-сетне успя да го докосне. Да, вече бе хванал лазерното фенерче. С още две резки движения го измъкна от колана и го насочи напред. Щеше да прогори таблото, ако трябва, но не и себе си.

Стреля.

Предният балон започна бавно да издиша. В същото време задният, опрян до гърба му, взе да го притиска към таблото. С отслабването на натиска Луис лесно успя да прикрепи отново фенерчето към колана си и да се залови с две ръце за спадащата и омекваща тъкан на балона.

Усети, че в същото време започва да се изхлузва от креслото си. Все по-бързо и по-бързо. Когато най-сетне падна от него, платът, за който се държеше, не се изплъзна от ръцете му. Ето, вече висеше под велосипеда си, а под него имаше деветдесетфутова пропаст.

Говорителю!

— Тук съм, Луис. Държа в ръка собственото си оръжие. Да пукна ли и задния ти балон?

— Да! — Балонът се бе изпречил точно на пътя му и щеше да направи по-нататъшното придвижване невъзможно.

Той не се спука. Едната му половина се превърна в прах и след това изчезна сякаш с въздишка. Говорителя бе му видял сметката с лъча на дезинтегратора.

— Тандж знае как успя да улучиш това нещо — прошепна Луис и започна да се катери.

Придвижването беше сравнително лесно, докато се държеше за тъканта. Въпреки часовете, през които главата му се бе изпълвала с кръв, Луис съумя да се вкопчи за плата. На едно място обаче той свършваше и започваше корпусът на велосипеда.

Притисна се към него и се опита да го обхване с крака. Започна да се люлее.

През това време Говорещия с животни издаваше странни звуци.

Луис предположи, че велосипедът се извърта с всяко негово движение, защото по-голямата част от метала се намираше в корпуса му. В противен случай щеше да се върти непрестанно около оста си и той във всички случаи да се оказва отдолу. Не можеше да е така, защото ако беше, Несус нямаше да предложи подобно решение.

Велосипедът отново се разклати. Луис, комуто отдавна се гадеше, едва успя да се удържи да не повърне. Достатъчно бе да запуши дихателната си система и всичко щеше да свърши.

Велосипедът най-сетне се завъртя напълно около оста си и се оказа обърнат наопаки. Луис се подаде откъм долната страна и посегна към другия край на спукания балон. Успя да се залови за него.

Велосипедът продължи да се люлее. Луис се бе прилепил към корема на машината. За известно време остана неподвижен.

Инертната маса спря въртенето си, сякаш се поколеба, и най-сетне застина. Вестибуларният апарат на Луис се стабилизира и той повърна — бурно и шумно, с няколко напъна — вчерашния си обяд. Отклони се от позицията си обаче с по-малко от инч.

Велосипедът продължаваше да се клати като лодка, но Луис най-сетне се бе закотвил. След малко се осмели да погледне нагоре.

Една жена бе втренчила поглед в него. Изглеждаше напълно плешива. Лицето й му напомни израза на металната скулптура в банкетната зала на летящата кула, наречена „Небеса“. Излъчваше спокойствие, присъщо само на боговете и мъртъвците. Кой знае защо, на него му се щеше да поруменее от срам, да се скрие, да изчезне.

Вместо това проговори:

— Говорителю, някой ни наблюдава. Предай това на Несус.

— Почакай малко, Луис, че ми е зле. Направих грешка като наблюдавах катеренето ти.

— Добре. Тя… Стори ми се, че е съвсем плешива, но не е. Има ивица коса между ушите, която покрива и задната част на черепа й, толкова дълга, че пада върху раменете.

Не каза на кзинта, че косата й е гъста и тъмна, и сякаш преля над едното й рамо, когато тя леко се наведе напред, за да види по-добре Луис Ву. Не му каза и че главата й е красива и изящна, а очите — маслиненочерни.

— Мисля, че е от Строителите. Или е от тяхната раса, или подражава на обичаите им. Разбра ли ме?

— Да. Как въобще успя да се покатериш? По едно време си помислих, че за теб не важат законите на гравитацията. Какво си ти, Луис?

Прилепнал плътно към мъртвия си велосипед, Луис се засмя и се изплаши, че от този смях ще остане съвсем без сили.

— Ти си кдаптист — каза той. — Признай си.

— Е, така съм възпитан, но не успяха да ме убедят.

— Наистина не са успели. Свърза ли се с Несус?

— Да. Използвах сирената.

— Тогава предай му следното: тя е на около двадесет фута от мен. Наблюдава ме като змия. С това не искам да кажа, че я интересувам особено много. По-скоро тя май от нищо не се интересува. От време на време мига, но не отклонява погледа си.

— Седи в нещо подобно на ложа — продължи той след секунда. — Изглежда на три от стените е имало стъкло или друго от този род, но сега вече го няма и са останали само няколко стъпала и един подиум. Седнала е на ръба и е провесила крака надолу. Сигурно по този начин е прието да се наблюдават пленниците.

— Облечена е в… как да ти кажа, много не разбирам от мода. В нещо като издут комбинезон, стигащ до коленете и лактите. Тъканта изглежда изкуствена. Или е съвсем нова, или е самопочистваща се и много трайна. Тя… — Луис прекрати описанието, защото жената бе казала нещо. Изчака. Тя повтори изречението. Каквито и да бяха словата й, отличаваха се с краткост.

След това тя грациозно се изправи и се изкачи по стълбите.

— Отиде си — каза Луис. — Сигурно загуби интерес.

— Може би е при подслушвателното си устройство.

— Навярно си прав. — Ако в сградата имаше подслушвателно устройство, според принципа на Окам то трябваше да е нейно.

— Несус каза да фокусираш лазерното си фенерче на широк лъч и ниска интензивност, и когато жената пак се появи, да покажеш, че го използваш само за осветление. На мен рече да не пипам дезинтегратора. Тази жена навярно би могла да убие и двама ни само като завърти някакъв ключ. Не трябва да разбере, че разполагаме с подобни играчки.

— В такъв случай, как ще обезвредим автоматичните оръжия в сградата?

— Несус каза да не правим това — предаде след малко Говорителя. — Щял да опита нещо друго. Идва насам.

Луис отпусна глава върху метала. Огромното облекчение, което изпита от тези думи, бе прекъснато от гласа на кзинта.

— Само дето и той ще попадне в капана заедно с нас, Луис. Кажи как да го разубедя.

— По-добре е да не се опитваш. Ако не беше сигурен, че е безопасно, нямаше да дойде.

— Как може да е безопасно?

— Нямам представа. Остави ме да си почина. Кукловодът не можеше да не знае какво върши.

Луис, който се доверяваше напълно на неговия страх, отпусна бузата си върху студения и гладък метал.

Задряма.

Даже и в полусън не забравяше къде се намира. При всяко трепване на велосипеда веднага се ококорваше и стискаше с все сила метала с краката си и тъканта с ръце. Цялата му дрямка приличаше на ужасяващ кошмар.

Когато усети лъч светлина върху клепачите си, веднага се събуди.

От хоризонталния процеп, през който бяха влезли, струеше дневна светлина. Видя, че както кукловодът, така и велосипедът му, вече бяха обърнати с главата надолу. Несус се задържаше от приспособление, приличащо повече на мрежа, отколкото на балон. Процепът се затвори зад гърба му.

— Добре дошъл — приветства го кзинтът, провлачвайки думите. — Можеш ли да ме обърнеш в нормално положение?

— Все още не. Жената показа ли се отново?

— Не.

— Непременно ще се покаже. Човеците са любопитни твари, Говорителю. Не вярвам да е виждала досега представители на нашите раси.

— Какво от това? Искам да си наместя главата в нормална посока — изстена кзинтът.

Кукловодът натисна нещо върху таблото си и чудото се случи. Велосипедът му се преобърна. Луис произнесе само една дума:

— Как?

— Знаех, че пиратският сигнал ще ме плени, и изключих всички устройства. Ако силовото поле не бе успяло да ме задържи, щях с лекота да включа двигателите непосредствено преди да падна на повърхността. Така — отсече внезапно кукловодът. — Следващата стъпка би трябвало да е по-лесна. Луис, когато жената отново се появи, дръж се дружелюбно с нея. Можеш да й предложиш дори полова близост, ако прецениш, че имаш шансове за успех. Говорителю, ще представим Луис за наш господар, а ние ще се престорим на негови слуги. Тази жена може да е ксенофоб и в такъв случай би се почувствала поласкана от факта, че едно човешко същество командва разни извънземни.

Луис се засмя. Благодарение на дрямката, макар и наситена с кошмари, бе успял да си почине.

— Съмнявам се, че ще е настроена за другаруване, да не говорим пък за прелъстяване. Ти не си я виждал. Изглежда по-студена от най-мрачните пещери на Плутон, а не ме ли хареса, нямам право да й се сърдя за това.

Не бе забравил, че тя го видя как повръща, което съвсем не беше романтична гледка.

— Ще се почувства щастлива всеки път, когато ни погледне — рече кукловодът — и ще престане да изпитва щастие, когато опита да се отдалечи от нас. Ако доближи до някого, щастието й ще нарасне…

— Тандж да го вземе! Разбира се, че ще е така! — извика Луис.

— Освен това, попрактикувах малко езика на пръстеновия свят. Мисля, че произношението ми е правилно, а и граматиката. Само дето все още не знам значението на повечето думи…

Говорещия с животни отдавна бе престанал да се оплаква. Обърнат с главата надолу, целият опърлен и с ръка, обгоряла до костта, той бе отправил тонове упреци към Луис и Несус, че не му се притичват на помощ. От няколко часа обаче мълчеше. Луис дремеше в полумрака. В дрямката си чу звънчета и се събуди. Звукът бе причинен, разбира се, от слизането й по стълбите. Звънчета имаше по мокасините й. Този път и нейното облекло бе различно — рокля с висока яка и половин дузина изпъкнали джобове. Дълга черна коса покриваше едното й рамо.

На лицето й, както преди, бяха изписани спокойствие и достойнство.

Седна, провесила крака над ръба на платформата, и започна да наблюдава Луис Ву. Не измени позата си и той също не промени своята. Няколко минути се гледаха в очите.

След това тя бръкна в един от големите джобове и извади оттам нещо с размерите и цвета на портокал. Хвърли го в посока на Луис, прицелвайки се така, че то да премине поне на няколко инча отвъд неговия обсег.

Той веднага позна прелитащия предмет. Приятен на вид и сочен плод, който бе видял неотдавна. Беше пуснал няколко такива в приемателя на кухненското си устройство, без дори да узнае вкуса им.

Плодът образува червено петно върху покрива на една килия. Изведнъж устата на Луис се изпълни със слюнка и той усети ужасяваща жажда.

Тя хвърли друг плод, който премина по-близо до него. Ако бе поискал, можеше да го докосне, но с движението си щеше да преобърне велосипеда. Жената явно разбираше това…

Третият плод докосна рамото му. Луис се залови още по-здраво за двете парчета тъкан, а съзнанието му се изпълни с мрачни мисли.

Тогава се появи велосипедът на Несус.

И тя се усмихна.

Кукловодът плаваше зад превозно средство с размерите на камион. Обърнат отново с главата надолу, той премина в близост до наблюдателната платформа, сякаш случайно течение го бе отнесло в тази посока. Минавайки покрай Луис, го попита:

— Можеш ли да я прелъстиш?

Луис изръмжа в отговор. След това си даде сметка, че кукловодът не се подиграва с него.

— Забрави тази идея. Тя очевидно ме смята за животно.

— В такъв случай, ще ни е необходима друга тактика.

Луис отново опря чело в студения метал. Много рядко се бе чувствал толкова нещастен.

— Ти водиш играта — каза той. — Мен очевидно не ме приема за равен, но с теб може да е по-различно. Прекалено много се различаваш от нея, за да те смята за конкурент.

Кукловодът вече бе отминал. След малко проговори нещо на език, звучащ като речта на бръснатия жрец. Свещеният език на Строителите.

Жената не отговори. Не се и усмихна, но ъгълчетата на устата й сякаш леко трепнаха, а в очите й се появи нещо като удивление.

Несус навярно действаше със слаба мощност. С много слаба мощност.

Кукловодът проговори отново и този път момичето отвърна на думите му. Гласът й бе студен и музикален. „И властен“ — помисли си Луис, но след миг съобрази, че вътрешно е подготвен за подобна тоналност. Гласът на кукловода изведнъж стана съвсем еднакъв с този на момичето.

След това започна урок по чужд език. На Луис, едва крепящ се върху велосипеда си и заплашен от смъртоносно падане, урокът се стори скучен. Разбираше само отделни думи. По едно време жената подхвърли един от плодовете към Несус и стана ясно, че плодът се казва тръмб. Кукловодът го улови. Внезапно тя стана и си тръгна.

— Е? — каза Луис.

— Сигурно й доскуча — отвърна Несус. — Тръгна си, без да предупреди.

— Умирам от жажда. Би ли ми подал този тръмб.

— Думата обозначава цвета на кората му, Луис — рече Несус и му подаде плода.

Бе достатъчно отчаян, за да го вземе, макар и само с едната си ръка. Наложи му се да се освободи от дебелата кора с помощта на зъбите си. По едно време достигна тази част, която можеше да се яде. Стори му се, че от двеста години не е ял такова вкусно нещо.

— Тя ще се върне ли? — Зададе този въпрос едва след като изяде плода.

— Надявам се да го направи. Използвах таспа на съвсем слаб режим, за да може да го усети само на подсъзнателно равнище. Сега ще й липсва. Силата на това влечение ще нараства след всяка среща с мен, Луис. Дали да не я накараме да се влюби в теб?

— Нали ти казах да не разчиташ! Явно ме смята за туземец, за дивак. Друг въпрос е по-важен: каква е самата тя?

— Не мога да ти кажа. Просто не стана дума за това. Не владея езика й чак толкова добре. Все още.