Лари Нивън
Пръстенов свят (10)

Глава десета
ПОВЪРХНОСТТА НА ПРЪСТЕНА

За момент всичко бе осветено от виолетовобяла светлина, ярка като тази на магнезиева лампа. Сто мили атмосфера, превърнали се мигновено — вследствие на налягането — в конус от плазма със звездна температура, плеснаха „Лъжецът“ по лицето. Луис примига.

Луис примига и се оказа, че корабът вече се е приземил.

— Тандж да го вземе! — възкликна Тила. — Изтървахме всичко!

Последва отговорът на кукловода:

— Да станеш свидетел на титанични събития винаги е опасно, често болезнено, а нерядко и смъртоносно. По-добре благодари на стазисовото поле или на късмета си.

Луис ги чу, но не им обърна внимание. Чувстваше се ужасно замаян. Очите му потърсиха някаква опорна точка…

Внезапният преход от бързо падане към приземяване щеше да предизвика замайване дори и при нормално кацане. А „Лъжецът“ се бе озовал в положение, което — ако се изключеше едно накланяне от тридесет и пет градуса — можеше да се окачестви като заставане с главата надолу. Тъй като изкуствената гравитационна система на кораба продължаваше да действа безупречно, всички имаха чувството, че светът, в който се бяха оказали, е нахлузен върху корпуса като килната шапка.

Луис се освободи от защитната мрежа на ремъците и се изправи.

Стойката му не изразяваше особена увереност, тъй като зрението и вътрешното ухо не можеха да се разберат помежду си коя посока трябва да бъде определена като долу. Реши да не бърза. Да прави всичко спокойно. Изпитанието бе приключило. Обърна се и видя, че Тила вече е влязла във въздушния шлюз. Не беше облякла скафандър. Вратата на шлюза току-що бе щракнала.

— Тила, глупачко! Излизай оттам! — изкрещя той.

Твърде късно. Тила нямаше как да го чуе през херметизираната врата.

Анализаторите на въздуха, монтирани върху крилото на „Лъжецът“, се бяха превърнали в пара заедно с всички останали външни сензори на кораба. При това положение нормално беше първо той, Луис, да излезе навън със скафандър и да провери дали е безопасно да се диша въздухът на пръстеновия свят.

Разбира се, ако Тила припаднеше и умреше, преди да излезе, това щеше да стане ясно и без подобна проверка.

Вратата на корпуса започна да се отваря.

В помещението на шлюза веднага проникна външната гравитация. Тила се устреми през отворената врата с главата надолу, опитвайки се трескаво да се залови за нещо. Успя да се задържи за дръжката на вратата. Достатъчно дълго време, за да измени ъгъла на падане на тялото си и да се приземи по задник, а не на глава.

Луис облече скафандъра си и херметизира костюма и шлема. Навън и някъде над главата му Тила се бе изправила и разтриваше удареното място. Слава богу, не бе престанала да диша.

Той отчете навреме наклона на кораба, залови се здраво за дръжката на вратата, изчака светът да се завърти около него, повися малко на ръце и чак след това се отпусна.

Усети рязка болка в костите на стъпалата си в мига на приземяването.

Небето наподобяваше земното в умерените пояси — такова, каквото се вижда по обяд. Видът на околното пространство бе озадачаващ: плоска и прозираща повърхност, а нейде в далечината се виждаха неравни червеникавокафяви хребети.

Сивкавият материал под краката му бе ужасяващо хлъзгав. Луис се опита да се задържи прав, но след това се отказа. Остана в седнало положение и огледа индикаторите на гърдите си.

Шлемът му проговори с дрезгавия глас на кзинта.

— Луис?

— Да?

— Въздухът може ли да се диша?

— Може. Доста е разреден, обаче. Като на миля над морското равнище. За това на Земята ми е думата.

— Да излизаме ли?

— Първо вземете едно въже и го вържете някъде в кабината. После го спуснете. Иначе няма как да се приберем обратно в кораба. И внимавайте при слизането. Тази повърхност е почти лишена от триене.

Тила не изглеждаше да се затруднява особено от хлъзгавата повърхност. Заела странна стойка, тя със скръстени ръце изчакваше Луис да престане да се прави на глупак и да си свали шлема.

Той действително го свали.

— Трябва да поприказвам с теб — каза й и започна. Говори й за това колко е ненадежден спектралният анализ на една чужда атмосфера, когато се прави от две светлинни години разстояние. Разказа й за незабележими отрови, метални съединения и неизвестни прахови смеси, органични вещества и катализатори, които са в състояние да отровят една иначе годна за живот среда и които могат да бъдат открити само при химическа проба на въздуха. Говори й за глупостта и за престъпното безгрижие и за това колко е неразумно по собствена воля да ставаш опитно морско свинче. Успя да изприказва всичко това, преди извънземните да се присъединят към тях.

Говорещия с животни слезе, спускайки се на ръце по въжето. Веднага след допира с повърхността застана на няколко крачки встрани, придвижил се с грацията на котка. Несус, който се спусна чрез редуване на захапките с двете си усти, се приземи в позата на триножник.

И да беше разбрал някой от тях, че Тила е разстроена, не се издаде. Застанаха под накривения корпус на „Лъжецът“ и се огледаха наоколо.

Бяха се озовали на дъното на огромен и плитък изкуствен канал. Повърхността му бе прозрачно сива, идеално плоска и гладка, подобна на огромна стъклена маса. Бреговете на канала, разположени по на няколкостотин ярда от двете страни на кораба, представляваха леко полегати склонове от черна лава. „Сигурно още е нагорещена от удара с «Лъжецът»“ — реши Луис.

Ниските стени се простираха под идеално права линия до някаква точка в безкрая, където ставаха невидими.

Луис отново опита да застане на крака. От четиримата той бе единственият, който не успяваше да запази устойчиво положение. След като се изправи, застина на мястото си, без да помръдва.

Говорещия с животни насочи лазерното си фенерче към една точка в близост до нозете си и го включи. Всички втренчиха мълчаливо погледи в зеленото петънце, образувано от лазерния лъч. Не се чу характерният звук, предизвикан от пропукването на твърда материя или от превръщането й в пара. Не се появи нито пара, нито дим. Когато кзинтът изключи лазера, едновременно с него изчезна и зеленото петънце. Мястото, където то се намираше допреди миг, не светеше и въобще не можеше да се различи.

Кзинтът започна, сякаш произнасяше присъда:

— Намираме се на дъното на бразда, изорана от собствения ни кораб. Очевидно, в крайна сметка сме били спрени от материала, от който е направена основата на пръстена. Несус, ти какво ще кажеш по въпроса?

— Това е нещо ново — отговори кукловодът. — Този материал очевидно не задържа топлина. Все пак, не мога да го оприлича нито на материала, от който са построени корпусите на „Дженеръл продактс“, нито на стазисово поле.

Точно в този момент Луис не изпитваше особен интерес към въпросния материал.

— Ще трябва да се изкачим по стената — каза той. — Вие по-добре ме изчакайте, аз ще се покатеря пръв.

— И аз ще дойда с теб — рече Тила. Без каквито и да са усилия тя отиде при него и го хвана под ръка. Той се облегна на нея и тръгна, препъвайки се, но без да пада. Придвижиха се към склона от черна лава.

Оказал се на него, Луис почувства устойчивост, макар склонът да бе стръмен.

— Благодаря ти — каза той и тръгна нагоре. След малко разбра, че тя го следва. Не каза нищо. Колкото по-рано Тила се научеше първо да гледа, а после да стъпва, толкова по-дълго щеше да живее.

Бяха изминали десетина ярда, когато тя изпищя и започна да танцува. Ритайки във въздуха, Тила се обърна и побегна надолу. Когато стигна до повърхността на пръстена, плъзна се по нея като кънкьор. Щом спря, с ръце на кръста отправи поглед към Луис — обидена и сърдита.

„И по-лошо можеше да бъде“ — каза си той. Можеше да се плъзне и да си обгори ръцете в лавата, но и това, въпреки всичко, ще й подейства възпитателно. Продължи да се изкачва, потискайки чувството си на вина.

Склонът бе висок около четиридесет фута. След като го преодоля, оказа се, че е стъпил върху чист бял пясък.

Бяха кацнали в пустиня. Никъде не се виждаше растителна зеленина или пък синевата на вода. Бяха извадили късмет. Със същия успех „Лъжецът“ можеше да изоре и някой град.

Или няколко града. Браздата бе доста дълга… Простираше се на дълги мили през белите пясъци. Там, където свършваше, започваше друга. Значи, корабът бе отскочил от повърхността не веднъж, а много пъти. Следите от кацането на „Лъжецът“ се простираха надалеч и се стесняваха някъде в далечината, превръщайки се в едва видима черта, в пунктир… Очите на Луис проследиха тази следа и след малко той разбра, че е вперил поглед в безкрая.

Пръстеновият свят не притежаваше хоризонт. Не се виждаше крива линия, отделяща земята от небето. По-скоро изглеждаше, че в една област небето и земята се сливат. Там обекти с размерите на континенти изглежда се превръщаха в точки и всички цветове постепенно преливаха в синия цвят на небето. Остана да зяпа тази преходна област с широко отворени очи, без да мига.

Когато най-сетне го направи, това му струваше усилия.

Подобно на призрачната мъгла на Маунт Лукитдат, видяна преди десетилетия и на светлинни векове оттук, или пък на неизкривените глъбини на космоса, съзерцавани от астероиден пояс, хоризонтът на пръстеновия свят можеше да намагнетизира очите и ума на човек, преди той да е осъзнал опасността.

Луис обърна поглед към дъното на браздата.

— Светът е плосък! — изкрещя.

Те погледнаха към него.

— При кацането си сме разорали доста голяма площ. В близост до нас не виждам нищо живо, така че сме имали късмет. Земята буквално се е пръснала от ударите. Има цяла пътека от малки кратери и вторични метеорити по целия ни път.

— А в противоположната посока… — той спря за момент.

— Луис?

— Това е най-голямата планина, която съм виждал през живота си.

— Луис!

Оказа се, че го бе изрекъл твърде тихо.

— Планина! — изкрещя. — Почакайте само да я видите! Конструкторите на пръстеновия свят са поискали да го украсят с нея. С планина, прекалено голяма, за да може да се използва. Прекалено голяма, за да засаждаш на нея дървета или кафени храсти. Прекалено голяма за ски. Прекрасна е!

Наистина беше прекрасна. Самотна планина с почти правилна конусообразна форма. Единична планина, несъставляваща част от никоя верига. Приличаше на вулкан. На фалшив вулкан, тъй като под повърхността на пръстеновия свят нямаше магма, която да образува вулкани. Основата й се губеше в мъглата, скатовете й прозираха през разредения въздух, а на върха й блестеше сняг. Мръсен сняг, навярно. Не изглеждаше достатъчно бял. Може би беше вечно замръзнал.

Иначе контурите на върха бяха кристално ясни. Дали не излизаше извън атмосферата? Една истинска планина с такива размери щеше да се срути от собствената си тежест. Тази обаче бе просто черупка, изработена от същия материал, от който бе изградена основата на пръстена.

— Конструкторите на пръстеновия свят започват да ми стават симпатични — каза Луис Ву на себе си. В свят, направен по поръчка, нямаше логическо основание да съществува такава планина. Всеки свят обаче трябва да има поне една планина, която да не може да бъде покорена.

Чакаха го, настанили се под корпуса на кораба. Всичките им въпроси бяха изпреварени от най-горещия:

— Забеляза ли някакви признаци на цивилизация?

Накараха го да опише всичко, което бе видял. Определиха и координатна система. „В посока на въртенето“ стана название на направлението, съвпадащо с браздата, изорана от кораба. С „против посоката на въртене“ бе означен пътят към планината. „Пристанище“ и „Звезди“ обозначаваха съответно посоките откъм лявата и дясната страна на застаналия с лице към посоката на въртене.

— Успя ли да видиш граничните стени в посока към пристанището и звездите?

— Не. И не разбирам защо. Беше редно да мога да ги видя.

— Много печално. — каза Несус.

— Невъзможно е, на хиляди мили разстояние са. — Не „невъзможно“, а печално. Последва нов въпрос:

— Нищо ли не видя отвъд пустинята?

— Не, не видях. Някъде далеч в посока към пристанището съзрях бледа синева. Може да е била океан. А може и да е само илюзия.

— Сгради не видя ли?

— Не.

— Не забеляза ли прави линии, възможни автостради?

— Никакви.

— Дори най-дребен признак на цивилизация?

— Ако бях видял, щях да ви кажа. Според мен, всичките десет трилиона обитатели миналия месец са се преселили в една истинска Дайсънова сфера.

— Луис, трябва да открием цивилизация.

— Знам това.

Беше съвсем очевидно, че е наложително да открият цивилизация. Трябваше да напуснат пръстеновия свят, а нямаше да са в състояние да помръднат „Лъжецът“ със собствени усилия. Помощта на невежи варвари също нямаше да им бъде от полза, колкото и многобройни и дружелюбни да са те.

— Поне в едно отношение нещата са наред — каза Луис Ву. — Няма да ни се налага да поправяме кораба. Стига да успеем да избутаме „Лъжецът“ от пръстена, ротацията ще го изхвърли — и нас заедно с него — извън гравитационния кладенец на звездата. Ще ни запрати някъде, където ще можем да използваме хипер-двигателя.

— Първо обаче трябва да ни се окаже помощ.

— Или пък да принудим някого да ни окаже помощ — рече Говорещия с животни.

— Защо стоим тук и си приказваме? — избухна Тила. До този момент тя мълчеше и оставяше въпросите и отговорите на другите. — Нали в крайна сметка трябва да се измъкнем оттук? Защо не извадим летателните велосипеди от кораба? Хайде да тръгваме! После ще говорим.

— Нямам желание да напускам кораба — констатира кукловодът.

— Тъй ли? Желание нямаш, значи? Помощ ли очакваш? Да не би някой да се е замислил за нас? Отговориха ли на радиосигналите? Луис казва, че се намираме в средата на пустиня. Колко време още ще стоим тук?

Не и беше ясно, че Несус трябва да събере кураж. „И въобще е твърде нетърпелива“ — помисли Луис.

— Разбира се, че ще напуснем това място — заяви кукловодът. — Просто исках да обявя своята неохота да направя това. Първо обаче трябва да решим накъде ще тръгнем. Иначе няма да знаем какво да вземем с нас и какво да оставим тук.

— Ще се насочим към най-близката стена на ръба на пръстена.

— Тя е права — каза Луис. — Ако въобще съществува някаква цивилизация, ще е разположена именно там. Предполагам обаче, че трябваше да видя следите й, когато бях горе.

— Не — каза кукловодът.

— Че ти не беше с мен, тандж да го вземе! Виждаше се на хиляди мили разстояние. Впрочем, почакай…

— Пръстенът е широк почти милион стандартни мили на ООН.

— Тъкмо за това се сетих — каза Луис Ву. — За мащабите. Продължават да ме заблуждават. Просто не съм в състояние да си представя толкова големи величини.

— Ще се научиш — увери го кукловодът.

— Не знам. Може би мозъкът ми не е достатъчно голям, за да ги усвоява. От космоса пръстенът изглеждаше тесен като небесносиня панделка. Като панделка — повтори Луис и изтръпна.

Щом всяка стена бе хиляда мили висока, на какво разстояние трябваше да отидат до нея, за да я забележат?

„Да предположим — каза си Луис Ву, — че мога да виждам на хиляда мили разстояние в атмосфера, подобна на земната, сиреч наситена с прах и водни изпарения, и че на четиридесет мили височина такава атмосфера преминава в истински вакуум…“

В такъв случай най-близката стена трябваше да се намира най-малко на двадесет и пет хиляди мили от тях.

Ако човек прелетеше такова разстояние на земята, щеше да се върне на точката, от която е излетял. Стената обаче можеше да се окаже и много по-далеч.

— Не бива да взимаме „Лъжецът“ на буксир — каза Говорещия с животни. — Ако го направим и някой ни нападне, ще трябва да се освобождаваме от кораба. По-добре е да го оставим тук, на това място, което лесно можем да запомним.

— Че кой е рекъл да влачим кораба на буксир?

— Добрият боец е длъжен да мисли за всичко. В крайна сметка може и да ни се наложи да го влачим, ако се окаже, че на ръба на пръстена няма кой да ни помогне.

— Ще се намери кой да ни помогне — каза Несус.

— По всяка вероятност е прав — добави Луис. — Космодрумите са разположени на ръба. И целият пръстен да се е върнал обратно в каменната ера, цивилизацията би трябвало да започне да се развива отново с помощта на пристигащите космически кораби. Не би могло да бъде другояче.

— Прекалено смели хипотези — каза Говорещия с животни.

— Може и да си прав.

— Аз обаче съм съгласен с теб. Ще добавя, че даже и пръстенът да е изгубил всичките си велики тайни, не е изключено на космодрума да открием машини. Машини в изправно състояние или такива, които могат да се поправят.

Коя стена обаче бе разположена най-близо?

— Тила е права — каза внезапно Луис. — Нека междувременно се захванем за работа. През нощта ще можем да виждаме на по-далечно разстояние.

Последваха часове напрегнат труд. Разгледаха собствената си техника, сортираха я и спуснаха най-тежките машини по кабел, закрепен за въздушния шлюз. Внезапната смяна на посоката на гравитацията създаде някои проблеми, но за щастие оборудването се оказа здраво.

В един момент Луис и Тила се озоваха сами в кораба, докато извънземните стояха отвън.

— Имаш такъв вид, сякаш някой е отровил любимата ти жива орхидея. Искаш ли да си поговорим?

Тя поклати отрицателно глава, избягвайки погледа му. Устните й, забеляза той, бяха съвършено подходящи за нацупване. За неин късмет обаче, беше една от онези малко на брой жени, които при плач не погрозняват.

— Тогава ще говоря аз. Когато ти излезе от шлюза без скафандър, здравата те нахоках. Петнадесет минути по-късно се опита да изкатериш скат втвърдяваща се лава, обута само в корабните чехли.

— Ти искаше да си изгоря краката!

— Точно така. И не ме гледай учудено. Нуждаем се от теб. Не желаем да загинеш. Трябва да се научиш да бъдеш предпазлива. Досега не си го правила, така че ще се учиш. Болката от опарените си крака ще забравиш по-трудно, отколкото назидателните ми приказки.

— Нуждаете се от мен! На всичко отгоре се подиграваш! Много добре знаеш защо Несус ме докара тук. Взе ме като талисман, който носи късмет, а аз измамих очакванията му.

— Да, в това отношение се провали. Като талисман си уволнена. Хайде, усмихни се. Нуждаем се от теб. Нужна си ни, за да поддържаш настроението ми, та да не взема да озлочестя Несус. Нужна си ни, за да вършиш цялата черна работа, докато ние хващаме тен. Нужна си ни, за да чуваме от теб умни предложения.

Тя намери сили да изобрази нещо като усмивка. Веднага след това не издържа и се разплака. Скри лице в прегръдките му и започна тихо да хълца, като в същото време заби нокти в неговия гръб.

Не за първи път жени плачеха на рамото на Луис Ву но Тила навярно имаше най-много основания от всичките. Той я задържа в прегръдките си, като същевременно я галеше с пръсти по гърба, извършвайки някакъв несъзнателен масаж.

След малко тя заговори, притиснала лице към скафандъра му.

— Откъде можех да зная, че скалата ще ме опари!

— Не забравяй законите на Финагъл. Враждебността на Вселената клони към максимум. Вселената е враждебна.

— Тогава ме заболя!

— Скалите ти се разсърдиха и те нападнаха. Чуй ме, трябва да се научиш да разсъждаваш и малко като параноик. Разсъждавай като Несус.

— Не мога. Не зная как разсъждава той. Аз въобще не го разбирам. Аз и теб не мога да разбера — Тила обърна към него насълзените си очи.

— Да… Слушай, ако ти кажа, че Вселената е мой враг, ще помислиш ли, че съм откачил?

Кимването й бе едновременно утвърдително и сърдито.

— Вселената е настроена против мен — каза Луис Ву. — Вселената ме ненавижда. Вселената хич не я е еня за съдбата на тоя двестагодишен човек.

— Кое придава облика на един вид? — продължи той още по-разпалено. — Еволюцията, нали? Именно еволюцията подари на Говорещия с животни нощно зрение и пъргавина на рефлексите. Тя е, която даде на Несус изострен усет към опасностите. Тя е, която прекратява половия живот на мъжа на петдесет или шестдесетгодишна възраст. След това се оттегля, защото си е свършила работата. Изобщо не се занимава повече с даден организъм, когато той става твърде стар, за да може да се размножава. Следиш ли мисълта ми?

— Следя я. Вече си прекалено стар, за да се размножаваш — отвърна му подигравателно тя.

— Права си. Преди няколко века точно така и щеше да бъде. Тогава обаче биоинженерите се поровиха из гените на едно водорасло и откриха начин да произвеждат възстановител. Е, като резултат сега съм на двеста години и все още съм здрав. Но не благодарение на това, че Вселената ме е обикнала.

— Вселената ме мрази — продължи Луис Ву. — Много пъти се опита да ме убие; някой ден ще ти покажа белезите. И продължава да се опитва.

— Защото поради старостта си вече не ставаш за размножаване.

— За бога, момиче! Прекрати тази тема! Не умееш да се пазиш. Тук сме на чужда територия. Не познаваме правилата й и не знаем с какво можем да се срещнем. Следващия път, когато решиш пак да се разхождащ върху гореща лава, може да не ти се размине само с опарване. Бъди внимателна. Разбра ли ме?

— Не — отвърна Тила. — Не.

Сетне, когато тя си изми лицето, пренесоха и четвъртия велосипед във въздушния шлюз. Близо половин час извънземните ги бяха оставили насаме. Дали бяха решили, че не трябва да пречат на две човешки същества да решат чисто техни си проблеми? Може би.

Гледката бе впечатляваща. Между високите стени от черна лава се простираше като безкрайна писта материалът, от който беше изградена основата на пръстена, писта с повърхност като от полирано стъкло. В началото й лежеше огромна стъклена катодова тръба. Под наклонения купол на прозрачния цилиндър можеха да се забележат нахвърляни машини и четири фигурки, които нямаха особено уверен вид.

— А водата? — запита Луис — Никъде не съзрях езера. И вода ли трябва да си носим?

— Не — каза Несус и разтвори задната секция на летателния си велосипед, за да им покаже резервоара за вода и устройството, което трябваше да я улавя от въздуха и да я кондензира.

Летателните велосипеди представляваха чудеса на компактната техника. Ако се изключат седлата им, съобразени с анатомията на ездачите, във всичко останало те бяха еднакви. Представляваха двойка четирифутови сфери, свързани с конструкцията, на която бе монтирано седлото. Половината от задната секция бе отделена за багаж, а освен това имаха приспособления, на които да се прикрепи допълнително оборудване. Четири плоски крака, разтварящи се при излитане и кацане, по време на полет се прибираха плътно до двете сфери.

Велосипедът на кукловода имаше седло, наподобяващо креват с три отвора за краката. Несус щеше да лежи върху него, контролирайки движението с устите си.

Велосипедите, предназначени за Луис и Тила, представляваха удобни кресла с високи облегалки за главата. Подобно на креслата на Несус и кзинта, седалките бяха монтирани върху конструкцията, съединяваща двете части на приличащо на щанга устройство. Имаха и поставки за краката. Седлото на Говорителя бе много по-голямо и широко, а облегалката му не защищаваше главата. За сметка на това, от двете му страни имаше вдлъбнатини, където можеха да се поставят инструменти. Или оръжия?

— Трябва да вземем със себе си всичко, което е възможно да се използва като оръжие — каза Говорителя, докато тършуваше неуморно из разпиляното оборудване.

— Не носим оръжия — обади се Несус. — Тъй като желаехме да демонстрираме нашето миролюбие, въобще не сме вземали оръжия.

— А това какво е? — запита Говорителя, който вече бе понасъбрал известно количество леки на вид уреди.

— Инструменти — отвърна кукловодът. — Ето, лазерни фенерчета с изменчива сила на светлината. Нощно време с тях могат да се осветяват дори много отдалечени обекти, защото лъчът им е в състояние да се стесни до безкрайност чрез въртенето на този пръстен. Наистина, трябва да се внимава да не се прогори някоя дупка в близкостоящи предмети или хора… А това са пистолети за дуел, предназначени за решаването на наши си, вътрешни проблеми. Импулсът им продължава десет секунди. Трябва много да се внимава и да не се докосва този предпазител, защото…

— …защото за десет секунди изстрелва едночасовия си заряд. Това нали е джинксиански образец?

— Да, Луис. А това тук е просто модернизирана лопата. Сигурно си спомняш, че веднъж в една кутия, защитена от стазисно поле, открихме…

„Дезинтегратор“ — помисли Луис. Дезинтеграторът наистина можеше да се използва и за копане. Там, където попаднеше тесният му лъч, зарядът на електрона временно се потискаше. Твърдото вещество, внезапно останало само с положителен заряд, се превръщаше в мъгла от моноатомен прах.

— Не върши никаква работа като оръжие — изръмжа кзинтът. — И ние го изследвахме. Работи много бавно.

— Точно така е, това е безвредна играчка. А това тук…

„Това тук“, което кукловодът вече бе уловил с уста, приличаше на двуцевка, на която единствено прикладът бе съобразен с анатомията на собствената му раса.

— Това тук е направено точно като дезинтегриращата лопата с малката разлика, че единият от лъчите подтиска положителния заряд на протона. Трябва много да се внимава да не се използват двата лъча едновременно, тъй като те са напълно самостоятелни, но успоредни.

— Разбирам — каза кзинтът. — Ако двата лъча попаднат едновременно върху даден обект, ще се получи късо съединение.

— Правилно.

— Мислиш ли, че тези неща ще са ни от полза? Нямаме представа с какво можем да се сблъскаме.

— Това не е съвсем точно — рече Луис Ву. — В края на краищата, не се намираме върху планета. Ако на родната планета на създателите на пръстеновия свят е имало животни, които са им били неприятни, сигурно са ги оставили там. Тук едва ли ще видим тигри. Или комари.

— Ами я си представи, че са обичали тигрите? — вметна Тила.

Опасението й не можеше да се пренебрегне, макар и да бе изказано с шеговит тон. Какво знаеха за физиологията на пръстеновия свят? Само това, че на него имаше вода и се осветяваше от звезда, приблизително съответстваща на клас К-9. Обитателите му можеха да приличат на хора, на кукловоди, на кзинти, на грогове, на делфини или на кашалоти. А най-вероятно нямаше да приличат на нищо от изброеното…

— Трябва да се опасяваме повече от жителите на пръстеновия свят, отколкото от животните им — предупреди Говорителя. — Ще вземем всички възможни оръжия с нас. Предлагам да ми бъде възложено ръководството на експедицията до момента, в който напуснем пръстена.

— Аз имам тасп.

— Да, Несус, не съм забравил това. Предлагам да приемеш таспа си като абсолютно право на вето. И да не го използваш. Я си размърдайте мозъците — кзинтът се бе надвесил над тях с всичките си петстотин фунта зъби, нокти и оранжева козина. — Предполага се, че сме разумни същества. Бяхме обект на нападение и корабът ни е полуразрушен. Трябва да изминем неопределено разстояние в непозната територия. Мощта на обитателите на пръстеновия свят някога явно е била огромна. Дали и сега продължава да е такава, или те вече не използват нищо по-сложно от копие, направено от изострена кост?

— А със същия успех могат да притежават и трансмутационни и преобразуващи лъчи, както и всичко, което е било необходимо за построяването на това — кзинтът се огледа наоколо и сякаш още веднъж откри стъкления под и стените от черна лава — на това невероятно устройство.

— Аз разполагам с таспа — каза Несус — и експедицията е моя.

— А ти доволен ли си от досегашния й успех? Не искам да те обиждам, но аз трябва да бъда определен за командир. От четиримата единствено аз съм преминал военно обучение.

— Хайде да почакаме — предложи Тила. — Може и да не открием нищо, срещу което да воюваме.

— Съгласен съм — каза бързо Луис. Не му се щеше да е под ръководството на кзинт.

— Добре. Но трябва да вземем оръжията с нас.

Започнаха да товарят велосипедите. Освен оръжията имаше и други инструменти. Спални чували, устройства за изпробване и възстановяване на храна, съдове с диетични добавки, леки въздушни филтри…

Имаше и комуникационни дискове, които можеха да се прикрепят върху китката на човек или кзинт или върху шията на кукловод. Изглеждаха масивни и не дотам удобни.

— Това пък защо ни е? — попита Луис. Кукловодът междувременно бе успял да им покаже свързочната система, монтирана във велосипедите.

— Първоначалното им предназначение бе да държим чрез тях връзка с автопилота на „Лъжецът“, за да можем да го извикаме при нас веднага, щом ни потрябва.

— А за какво ще са ни сега?

— Ще ги използваме като преводачи, Луис. Ако попаднем на разумни същества, което изглежда най-вероятно, ще се наложи автопилотът да превежда.

— Разбирам.

Приключиха. Под корпуса на „Лъжецът“ бе останало и друго оборудване, което обаче не им беше потребно: скафандри за дълбокия космос, специални комбинезони, резервни части за някои от машините, превърнати в пара от защитната система на пръстеновия свят. Взеха със себе си почти всичко, даже и въздушните филтри, защото не бяха по-големи от носни кърпички, а освен това можеше да потрябват.

Луис бе смъртно уморен. Качи се на велосипеда си и се огледа, опитвайки се да съобрази дали не е забравил нещо. Въпреки умората забеляза, че Тила е вперила ужасен поглед в зенита.

— Какво става! Все още е обед!

— Не изпадай в паника. Слънцето…

— Луис, от шест часа работим! Как може все още да е обед?

— Не се тревожи от това. Нали знаеш, че тук слънцето не залязва?

— Не залязва ли? — паниката й се прекрати тъй внезапно, както и възникна. — О, да, разбира се. Разбира се, че не може да залязва.

— Ще трябва да привикнем. Я погледни отново: то вече не се ли засенчва от края на една плоскост?

И наистина, нещо бе отхапало частица от слънчевия диск. Той продължи да намалява, докато го гледаха.

— Най-добре ще е да излитаме — каза Говорещия с животни. — Когато настъпи пълен мрак, да сме нависоко.