Лари Нивън
Пръстенов свят (9)

Глава девета
ЗАСЕНЧВАЩИТЕ ПРАВОЪГЪЛНИЦИ

Слънцето от клас Г-2 изгря над черния профил на пръстена. Беше неприятно светло до момента, в който Говорещия с животни се досети да натисне един поляризатор. Луис вече можеше да разгледа диска и видя, че целостта му е нарушена от ивицата на една сянка. По-точно — от някакъв тъмен правоъгълник.

— Трябва да бъдем предпазливи — предупреди Несус. — Ако ще изравняваме скоростта си с тази на пръстена откъм вътрешната му страна, сигурно ще бъдем нападнати.

Отговорът на кзинта този път бе приглушен. Изглежда се бе уморил от дългите часове престой зад подковообразния пулт.

— С какво оръжие ще ни нападнат? Нали видяхме, че конструкторите на пръстеновия свят не разполагат даже и с една работеща радиостанция?

— Нямаме представа за природата на комуникационните им системи. Може би общуват помежду си чрез телепатия, може би чрез резониращи вибрации или пък чрез електрически импулси в метални кабели. Нямаме представа и за тяхното въоръжение. Ако започнем да планираме над повърхността, ще ни приемат като сериозна заплаха и ще използват срещу нас всички оръжия, с които разполагат.

Луис кимна в знак на съгласие. Не бе особено предпазлив по природа и любопитстваше да узнае какво има в пръстеновия свят, но кукловодът имаше право.

Появеше ли се над повърхността, „Лъжецът“ щеше да бъде приет за потенциален метеорит, и то необичайно голям. Да се движеше само с орбитална скорост, такава маса щеше да представлява ужасна опасност. При едно леко отклоняване в атмосферата, тя можеше да се устреми към повърхността със скорост от няколкостотин мили в секунда. Ако пък скоростта му бе по-висока от орбиталната, корабът представляваше още по-голяма опасност, защото откажеха ли двигателите му, центробежната сила щеше да го захвърли надолу/нагоре върху населените земи. Обитателите на пръстеновия свят едва ли се отнасяха несериозно към метеоритите. Не можеха да си го позволят, след като един-единствен пробив на повърхността на пръстена щеше да е достатъчен, за да изтече оттам целият въздух на техния свят и да се разсее в посока към звездите.

Говорещия с животни се обърна така, че лицето му застана точно срещу двете плоски глави на кукловода.

— Добре, тогава. Чакам заповеди.

— Преди всичко, трябва да сведеш скоростта на кораба до орбиталната.

— После?

— После ще го ускориш в посока към слънцето. Даже и когато обитаваната повърхност на пръстена започне да се смалява под нас, ние ще бъдем в състояние да я огледаме в една или друга степен. Основната ни цел трябва да бъдат засенчващите правоъгълници.

— Чак такава предпазливост е неуместна и унизителна. За какво ни е да оглеждаме засенчващите правоъгълници? Какъв интерес могат да представляват те?

„Тандж да го вземе“ — помисли си Луис. Беше уморен и гладен и никак не му се искаше да става умиротворител на двама извънземни. Нито един от членовете на екипажа не се бе хранил или почивал от доста време. Щом и той бе уморен, то и кзинтът навярно се чувстваше по същия начин и затова бе станал толкова раздразнителен.

— Засенчващите правоъгълници съвсем определено представляват интерес за нас. Те поемат повече светлина от повърхността на пръстеновия свят. Навярно са съвършени термоелектрически генератори, удовлетворяващи енергетичните потребности на обитателите.

В отговор кзинтът изръмжа нещо хапливо на собствения си говор и продължи на интерезик.

— Не си прав. За какво ни е да гадаем какъв е източникът им на енергия? Дай по-добре да кацнем, да открием някой туземец и да го питаме.

— Отказвам да обсъждам възможността за кацане.

— Ти да не би да се съмняваш в моето умение да пилотирам?

— А ти да не би да се съмняваш в правото ми да издавам заповеди, след като съм командир?

— Щом си решил да разискваме и тази тема…

— Говорителю, все още нося със себе си таспа. Моят свят е притежател на „Далечният изстрел“ и на квантовите двигатели от второ поколение. Все още съм Най-заден на борда на този кораб и не трябва да забравяш, че…

— Престанете — каза Луис.

Двамата го погледнаха.

— Караницата ви е преждевременна — продължи той. — Защо първо не насочите телескопите към правоъгълниците? По този начин ще откриете повече неща, за които да спорите, и ще бъде още по-забавно.

Двете глави на Несус се спогледаха. Кзинтът прибра ноктите си.

— Хайде сега да поговорим делово — предложи Луис. — Всички сме уморени и гладни. Приятно ли е да участваш в разправия на празен стомах? Реших да се мушна за час под приспиващия шлем. Съветвам ви да направите същото.

Тила бе шокирана.

— Не искаш ли да гледаш? Нали ще изследваме вътрешната страна?

— Ти изследвай, щом искаш, а после ще ми разкажеш — каза Луис и излезе.

Събуди се замаян и изгладнял. Гладът го измъкна от спалните плоскости и го задържа в каютата достатъчно дълго, за да си поръча чрез пулта един сандвич.

Поел го в ръка, той отиде в хола.

Тила, застанала пред екран за четене, го информира преднамерено хладно.

— Изтърва всичко. Кораби с роботърговци. Демони на мъглата. Космически дракони. Човекоядци семена. Нападнаха ни едновременно, така че се наложи Говорещия с животни да ги отблъсне с голи ръце. Щеше да ти е страшно забавно.

— А Несус?

Кукловодът се обади от пилотската кабина.

— С Говорителя се разбрахме да се доближим до засенчващите плоскости. Той сега спи. След малко ще сме в открития космос.

— Нещо ново?

— Да, има доста нови неща. Ела да ти покажа.

Кукловодът започна да настройва контролното устройство на телескопа. Сигурно беше изучавал някъде кзинтски правопис.

Повърхността на пръстена приличаше на земната, гледана от голяма височина. Планини, езера, долини, реки и големи оголени местности.

— Това пустини ли са?

— Така изглежда, Луис. Направихме измервания на температурата и влажността. Оформят се доказателства, че пръстеновият свят се е върнал към дивачеството, поне частично. Ако не е така, за какво са му пустини?

— Открихме още един дълбок соленоводен океан от отсрещната страна на пръстена, не по-малък от предишния. Спектралният анализ потвърди наличието на сол. Очевидно конструкторите са решили, че тези огромни маси вода трябва взаимно да се уравновесяват.

Луис отхапа от сандвича си.

— Предположението ти се оказа уместно — отбеляза Несус — Може и да си най-способният дипломат от всички ни, макар че Говорителя и аз сме преминали специална подготовка в това направление. Той се съгласи, че е уместно да огледаме плоскостите едва след като фокусира телескопа върху тях.

— Така ли? Защо?

— Забелязахме нещо интересно. Засенчващите правоъгълници се движат със скорост, доста по-висока от орбиталната.

Луис престана да дъвче.

— Това не е невъзможно — продължи кукловодът.

— Те сигурно имат добре балансирани елиптични орбити. Не е задължително през цялото време да бъдат на постоянно разстояние от звездата.

Луис с усилие преглътна хапката си, за да получи възможност да проговори.

— Но това е безсмислено. По този начин дните ще имат различна продължителност.

— Първоначално решихме, че така те може би искат да постигнат летни и зимни сезони — включи се в разговора Тила. — Първо да скъсят, а после да удължат нощите. Обаче преценихме, че и това би било безсмислено.

— Наистина е безсмислено. Плоскостите извършват обиколка на звездата за по-малко от месец. На кого му трябва година от три седмици?

— Сега разбираш какъв е проблемът — каза Несус.

— Тази аномалия беше твърде малка, за да може да бъде забелязана от собствената ни система. Какво ли я причинява? Дали гравитацията е ненормално усилена в близост до звездата и изисква по-висока орбитална скорост? Така или иначе, плоскостите заслужават да бъдат разгледани по-отблизо.

Дискът на слънцето бе нащърбен от острите ъгли на четвъртита сянка.

Кзинтът излезе от каютата си, поздрави човеците и се запъти към командния пулт, за да смени кукловода.

Малко по-късно Луис забеляза, че макар Говорещия с животни да не беше казал нищо, Несус направи крачка назад, уплашен от убийствения му поглед. Говорителя явно не бе на себе си от ярост.

— Добре — каза Луис примирено, — какъв е проблемът?

— Ей този, тревопасният — започна кзинтът, задавяйки се от гняв, — ей този шизофреник, дето ръководи заднешком, през цялото време ни е държал на режим на минимален разход на гориво, откакто аз отидох да дремна. С тази скорост ще ни трябват четири месеца, за да стигнем до пояса от правоъгълници!

Кзинтът започна цветисто да ругае на собствения си език.

— Ти сам постави кораба на такъв режим — каза с благ тон кукловодът.

Говорителя повиши глас:

— Да, защото бях решил да напуснем пръстеновия свят бавно и да го огледаме както трябва откъм вътрешната му страна. А след това можеше да поемем курс към плоскостите с висока скорост и да пристигнем там за един час, а не за месеци.

— Няма защо да бързаме, Говорителю. Ако се запътим с голямо ускорение към плоскостите, орбитата ни ще пресече пръстеновия свят. Не исках да допусна това.

— Можем да се насочим към слънцето — каза Тила.

Всички отправиха погледи към нея.

— Ако обитателите на пръстеновия свят се боят от сблъсък с нас — търпеливо обясни тя, — не може да не следят курса ни. След като траекторията ни е насочена към слънцето, ние няма да представляваме опасност за тях. Нали ме разбирате?

— Да. Правилно разсъждава — рече кзинтът.

Кукловодът потрепери.

— Добре, ти си пилотът. Прави какво искаш, но не забравяй, че…

— Нямам намерение да се пъхам в слънцето. Като му дойде времето, ще коригирам курса — каза кзинтът и отиде обратно зад пулта. За един кзинт не бе никак лесно да отстъпи.

Корабът застана успоредно на пръстена. Всичко започна да изглежда безсмислено. Говорителя, изпълнявайки заповеди, използваше само импулсаторите. Бе убил орбиталната скорост на кораба и той започваше да пада към слънцето. След това насочи челната му част към него и започна да увеличава скоростта.

Пръстеновият свят сега се бе превърнал в широка синя лента, изпълнена с драскотини и бели петънца, образувани от облаците. Видимо намаляваше размерите си. Говорещия с животни бързаше.

Луис поръча по пулта две луковици с моха и подаде едната на Тила.

Можеше да разбере гнева на кзинта. Пръстеновият свят го ужасяваше. Той бе убеден, че трябва да кацнат на него, и бързаше да направи това, преди да изгуби самообладание.

Говорителя се върна при тях.

— След четиринадесет часа ще стигнем до орбитата на правоъгълниците. Ние, Несус, бойците на Патриаршията, от деца сме научени на търпение. При вас, тревопасните, търпението наподобява спокойствието на трупове.

— Движим се — каза Луис и се надигна. Челната част на кораба се бе отклонила от слънцето.

Несус изкрещя и скочи. Бе все още във въздуха, когато „Лъжецът“ присветна като вътрешността на електрическа крушка. Корабът започна да се накланя.

Прекъсване

Корабът започна да се накланя, въпреки собствената гравитация на кабината. Луис се опита да се залови за седалката на един стол и успя. Тила падна с невероятна точност в собственото си противошоково кресло.

Кукловодът вече се бе свил на кълбо, когато се блъсна в стената. Всичко това ставаше в силно виолетово осветление. Мракът бе продължил само миг и веднага бе заменен от сияние с виолетов цвят.

Сиянието идваше отвън и проникваше в целия корпус.

Сигурно Говорещия с животни бе програмирал курса на „Лъжецът“ и след това го бе включил на автопилот, реши Луис. Сигурно автопилотът е анализирал курса на кзинта, решил е, че слънцето е метеорит, достатъчно голям, за да бъде опасен, и е взел мерки.

Гравитацията се бе нормализирала и Луис стана от пода. Нямаше му нищо. Тила май също не бе пострадала. Беше се изправила до стената и наблюдаваше виолетовата светлина.

— Половината контролен пулт е повреден — съобщи Говорителя.

— И половината ти съоръжения са в същото състояние — каза Тила. — Крилото го няма.

— Моля?

— Крилото го няма.

Така си беше. Нямаше ги и нещата, които бяха монтирани на него: импулсаторите, синтезните реактори, антените на свързочното оборудване, механизмите за кацане. Корабът бе станал като полиран. От „Лъжецът“ не беше останало нищо, освен защитеното от корпуса на „Дженеръл продактс“.

— По нас стреляха — каза кзинтът. — И сега продължават да стрелят, вероятно с рентгенови лазери. Този кораб сега е в положение на война. В съответствие с това, поемам командването.

Несус не възрази. Все още продължаваше да е свит на кълбо. Луис коленичи до него и започна да го опипва.

— Бог ми е свидетел, че не ставам за лечител на извънземни. Не ми се вижда обаче да е пострадал.

— Само е уплашен. Опитва се да се скрие в собствения си стомах. Сложете му коланите с Тила и го оставете.

Луис не се изненада от факта, че изпълнява заповеди. Бе много развълнуван. До преди миг се намираше в космически кораб. Сега се оказа в стъклена игла, падаща към слънцето.

Поставиха кукловода в собственото му противошоково кресло и закопчаха предпазната мрежа.

— Нямаме работа с миролюбива цивилизация — рече кзинтът. — Рентгеновите лазери притежават само бойни функции. Ако не беше неуязвимият ни корпус, щяхме да сме мъртви.

— Автоматично се е включило стазисното поле — каза Луис. — Нямам представа колко време е продължило всичко това.

— Само няколко секунди — каза Тила. — Виолетовото сияние сигурно е породено от металната мъгла, в която се е превърнало нашето крило.

— Мъглата, възбудена от лазера. Май си права. Струва ми се, че вече започна да се разсейва.

Наистина, сиянието бе започнало да отслабва.

— Какво нещастие е, че така лекомислено бяхме оборудвани само с отбранителна автоматика! Ама разбира ли ти кукловод от нападателни оръжия! — каза Говорителя. — Даже и синтезните ни двигатели бяха монтирани на крилото! И врагът въпреки това стреля по нас! Сега ще види обаче какво означава да нападнеш един кзинт!

— Ти да не би да си решил да ги преследваш?

Кзинтът не схвана иронията.

— Точно това съм решил.

— Как ще го направиш? — избухна Луис. — Видя ли какво ни е останало? Хипердвигателят и жизнеосигуряващата система, друго няма! Трябва да си обзет от мания за величие, за да мислиш, че можем да водим война.

— И врагът така мисли. Не знае обаче…

— Кой враг?

— …не знае обаче какво значи да предизвикаш един кзинт.

— Ти не разбра ли, че по нас стреля автоматично устройство, бе, глупако? Ако имаше враг, щеше да ни нападне още от момента, когато се окажехме в обсега му.

— И аз се учудих от тази необичайна тактика.

— Обстрелват ни автомати и нищо друго. Рентгенови лазери за предпазване от метеорити. Програмирани са така, че да стрелят по всичко, което може да се сблъска с пръстена. Още в момента, когато нашата орбита се пресече с неговата, те се задействаха и — тряс!

— Да… това е възможно — кзинтът започна да затваря защитните панели върху излишните вече части от командния пулт. — Надявам се обаче да не си прав.

— Разбирам те. Щеше да ти е по-добре, ако имаше някой, който да ни е виновен.

— Щеше да ми е по-добре, ако орбитата ни не се пресичаше с пръстена — кзинтът вече бе затворил половината пулт и продължаваше да закрива нови части от него. — Скоростта ни е висока и ще ни изведе извън системата. Ще можем да използваме хипердвигателя, за да се върнем при флота на кукловодите. Първо обаче трябва да се разминем с пръстена.

Луис не бе мислил чак в такава перспектива.

— Сега навярно ти се иска да бързаш, нали? — попита той тъжно.

— Сигурен съм, че ще се разминем поне със слънцето. Автоматиката нямаше да се задейства, ако орбитата ни не го заобикаляше.

— Лазерите все още са включени — докладва Тила. — Вече мога да виждам звездите, но сиянието продължава. Това означава, че орбитата ни все пак се пресича с повърхността на пръстена, така ли е?

— Така е, ако лазерите са автоматични.

— Ще загинем ли, ако се сблъскаме с пръстена?

— Питай Несус, нали неговата раса построи този кораб. Я виж дали можеш го накара да се разгъне.

Кзинтът изръмжа нещо презрително. Вече бе изключил почти целия контролен пулт. Само няколко жалки светлинки показваха, че част от „Лъжецът“ все още не е умряла.

Тила се наведе над кукловода, свит на кълбо под защитната мрежа. Противно на очакванията на Луис, тя не показваше и най-малък признак на паникьосване още от самото начало на лазерното нападение. Присегна се към основата на шиите на Несус и започна нежно да ги чеше, както бе виждала да прави това Луис.

— Хайде, не се дръж като глупав страхливец — заговори с нежен глас на изплашения кукловод. — Погледни ме. Ще изтървеш най-интересното.

Дванадесет часа по-късно Несус не бе излязъл от кататоничното си състояние.

— Аз се опитвам да го убедя, а той се свива още по-плътно — почти проплака Тила. Бяха се прибрали в тяхната стая за вечеря, но тя не щеше да хапне нищо. — Луис, знаем, че не го правя както трябва.

— Наблягаш на интересното, а Несус точно сега въобще не го вълнуват интересните неща. Не се безпокой, той нито на нас, нито на себе си причинява зло. Когато разбере, че е необходим, ще се разгъне, та ако ще и само за да се защити. Дотогава нека продължава да се крие в собствения си стомах.

Тила стана и тръгна със странна походка, сякаш се препъваше. Все още не се бе приспособила напълно към разликата между земната гравитация и тази на кораба. Понечи да каже нещо, после размисли, сетне размисли още веднъж и накрая се обърна към Луис с кратък въпрос.

— Ти уплашен ли си?

— Ъхъ.

— И аз така реших — кимна тя и продължи да се разхожда из стаята. — А Говорещия с животни защо не е уплашен?

От самото начало на нападението кзинтът показваше необикновена активност: направи опис на оръжията, сетне извърши приблизителни изчисления на курса, като междувременно даваше кратки и стегнати команди по такъв начин, че да се поддържа пълното послушание.

— Мисля, че и Говорителя е ужасѐн. Помниш ли как реагира, когато за пръв път видя световете на кукловодите? Ужасен е, но не иска да покаже това пред Несус.

— Наистина не мога да разбера. Защо само аз не съм уплашена?

Съчетанието от обич и съчувствие предизвика у Луис странна и почти забравена болка, толкова стара, че му се стори непозната.

— Несус бе наполовина прав — опита се да й обясни. — Нали никой никога не ти е причинявал страдание? Просто си имала късмет. Всички се боим от това, да не би да бъдем наранени, но ти не ни разбираш, защото такова нещо никога не ти се е случвало.

— Това е нелепо! Никога не съм си чупила кост или нещо от този род, но това няма отношение към психическата сила.

— Не става дума за това. Късметът не е психическа сила. Щях да се изненадам, ако от четиридесет и три милиарда човешки същества, обитаващи известното пространство, Несус не се бе спрял именно на човек като теб. Нали разбра какво е направил? Заел се е с групата потомци на спечелилите от лотарията право на поколение. Казва, че били няколко хиляди души, но съм готов да се обзаложа, че ако не бе открил сред тях това, което е търсел, щял е да се насочи към по-голямата тълпа от късметлии, имащи един или повече прадеди, родени благодарение на лотарията. По този начин щеше да може да избира измежду десетки милиони човеци.

— И какво е търсел?

— Търсел е теб. Подбрал е няколкото хиляди, които ти споменах, и е започнал да елиминира хората без късмет от списъка си. Да кажем, че един си е счупил пръст на тринадесетгодишна възраст. Друг пък е бил нервно неуравновесен. Трети е страдал от заболяване на кожата. Четвърти е бил губещ в единоборствата. Пети е печелил в тях, но пък е загубил последвалия съдебен процес. Шести като дете си е играл с модели на ракети и си е изгорил пръста. Седми не му върви на комар. И така нататък. А се оказва, че ти си момиче, което никога не е губело. Нещо като филия, която не пада върху намазаната с масло страна.

Тила го изгледа замислено.

— Да, Луис, явно е свързано с вероятностите. Знай обаче, че аз не винаги печеля на комар.

— Но и не си губела толкова, че да се почувстваш наранена.

— Не.

— Е, точно това е търсел Несус.

— Говориш така, сякаш съм някакъв чудат изрод.

— Не, за бога, не си. Кукловодът обаче е елиминирал кандидатите без късмет, докато е попаднал на теб. Решил е навярно, че е открил основополагащ принцип. Всъщност, достигнал е далечния край на една нормална крива.

— Крива ли?

— Според теорията на вероятностите, ти съществуваш. Според същата теория, ако хвърлиш монета във въздуха и се опиташ да отгатнеш дали е ези или тура, шансовете ти няма да бъдат по-различни от моите: петдесет на петдесет. Това е, защото госпожица Късмет изобщо е лишена от памет.

Тила се отпусна в едно кресло.

— Ох, съвсем ще разочаровам горкия Несус! Взел ме е да му нося късмет, а аз не оправдах надеждите му.

— Пада му се.

Ъгълчетата на устата й се свиха:

— Защо пък да не направим проверка?

— Каква?

— Поръчай една препечена филия. И започни да я подхвърляш.

 

 

Засенчващата плоскост бе по-черна от най-черното, от съвършения черен цвят, който се постига в лаборатории с експериментални цели. Тя вече се бе врязала в лентата на на пръстеновия свят. Разполагайки с тази информация, мозъкът и окото можеха да възпроизведат и останалата й част — парче тясна и правоъгълна абсолютна космическа чернота, подозрително лишена от звезди. Плоскостта вече бе отхапала част от небето и продължаваше да расте.

Луис си бе сложил изпъкнали очила от материал, който потъмняваше под въздействието на силната светлина. Поляризацията на корпуса се оказваше недостатъчна. Говорещия с животни, който бе на контролния пулт и следеше онова, което все още можеше да се следи, също си бе поставил такива защитни очила. Някъде откриха две отделни лещи, всяка от тях със самостоятелна каишка, и успяха да ги пригодят за Несус.

В защитените очи на Луис слънцето, разположено на около дванадесет милиона мили разстояние, изглеждаше като огнен кръг с неясни краища, обвиващ широк плътночерен диск. Всичко, до което човек можеше да се допре, беше неприятно горещо. Устройството за поддържане на атмосферата направо виеше.

Тила отвори вратата на стаята си и веднага бързо я затвори. След малко се появи също със защитни очила. Седна до Луис на масата в общото помещение.

Засенчващият правоъгълник наподобяваше символ на нищото. Създаваше се впечатление, сякаш влажен парцал бе забърсал черна дъска, премахвайки от нея всякакви следи.

От воя на инсталацията за поддържане на въздуха не можеше да се разговаря.

„Как и къде би могла тази инсталация да освобождава кораба от топлината — запита се Луис, — след като от такова разстояние слънцето наподобява пещ? Сигурно не я изхвърля никъде — реши той, — а просто я складира.“ Някъде в нея имаше звено, горещо като звезда, което с всяка следваща секунда ставаше още по-горещо.

Пореден повод за тревога.

Черният продълговат предмет продължаваше да набъбва.

Огромните му размери създаваха впечатлението, че се приближава бавно. Широчината му се равняваше на диаметъра на слънчевия диск, сиреч на един милион мили, а дължината му бе два пъти и половина по-голяма. Почти изведнъж предметът стана гигантски. Краят му закри слънцето и настъпи пълен мрак.

Правоъгълната сянка вече покриваше половината вселена. Границите й бяха невидими, черни на черния фон, ужасяващи.

Част от кораба започна да излъчва светлината на материя, нажежена до бяло. Климатичната инсталация се опитваше да се освободи от излишната топлина. Луис сви рамене и се зае да наблюдава правоъгълника.

Воят на климатичната инсталация престана. Почувстваха остатъчно свирене в ушите.

— Е? — наруши мълчанието Тила.

Говорещия с животни излезе от контролната стая.

— Жалко, че екранът на телескопа вече не е свързан с нищо. Можеше да ни отговори на много въпроси.

— На кои например? — почти изкрещя Луис.

— Например, защо засенчващите правоъгълници се движат със скорост, по-висока от орбиталната? Наистина ли са замислени от конструкторите на пръстена като енергогенератори? Какво ги задържа с лицевата им част към слънцето? Всички въпроси, които интересуват тревопасния, можеха да намерят своите отговори, ако разполагахме с телескоп.

— Ще се сблъскаме ли със слънцето?

— Вече ти казах, че не, Луис. Ще останем зад този правоъгълник още около половин час. След това ще преминем между следващия и слънцето. Ако корпусът започне да се нагорещява прекалено много, винаги можем да задействаме стазисовото поле.

Настъпи мълчание. Правоъгълникът се бе превърнал в безформена черна завеса, лишена от очертания.

Човешкото око не може да извлича информация от абсолютния мрак.

Слънцето пак се появи и кабината отново се изпълни с воя на климатичното устройство.

Луис започна да изследва с поглед небето, докато съзря нов засенчващ правоъгълник. Наблюдаваше сближаването с него, когато отново ги връхлетя сиянието.

Имаше вид на мълния и дойде като мълния, без предупреждение. Видяха проблясък на силна светлина, бяла, с виолетов оттенък. Корабът започна да трепери…

Прекъсване

…Корабът започна да трепери и светлината изчезна.

Луис мушна два пръста под очилата си, за да разтрие очи.

— Какво беше това? — възкликна Тила.

Зрението на Луис се възстановяваше бавно. Видя, че Несус бе подал една очилата глава. Говорещия с животни търсеше нещо в шкафовете. Тила бе втренчила поглед в него. Не, бе втренчила поглед в нещо, намиращо се зад него. Извърна глава.

Слънцето изглеждаше като широк черен диск, по-малък отпреди, с контури от жълто-бели пламъци. Бе се смалило значително в сравнение с момента преди стазиса. Този „момент“ навярно бе продължил часове. Воят на климатичната инсталация беше преминал в тихо свистене.

Навън нещо гореше.

Наподобяваше виеща се черна връв, много тясна, с виолетовобели контури. Не изглеждаше да има краища. Единият се губеше нейде в черното петно, закриващо слънцето. Другият се виждаше пред челната част на „Лъжецът“ и продължаваше в далечината, докато изчезне от погледа.

Връвта се гърчеше като ранен дъждовен червей.

— Изглежда сме блъснали нещо — каза спокойно Несус. Държеше се така, сякаш въобще не бе припадал. — Говорителю, трябва да излезеш навън, за да провериш какво става. Моля те, облечи се.

— Сега сме в състояние на война — отвърна кзинтът. — Аз поех командването.

— Превъзходно. Какво смяташ да направиш?

Кзинтът бе достатъчно разумен, за да не отговори. Вече почти бе привел в работно състояние многопластовия балон, който използваше за скафандър. Явно също бе имал намерение да излезе и направи оглед.

Използва един от летателните велосипеди — превозно средство с формата на камбана, снабдено с реактивен двигател и пилотско кресло.

Отвътре наблюдаваха как маневрира покрай виещата се черна връв. Тя явно се бе охладила значително, защото контурната й светлина се беше превърнала от виолетовобяла в блестящо бяла и после в оранжевобяла. Видяха как тъмното туловище на кзинта се измъкна от велосипеда и се доближи към нагорещената движеща се връв.

През цялото време чуваха дишането му. В един миг доловиха възклицание, изразяващо удивление, но нищо повече. Не каза и дума по радиотелефона, макар да стоя навън близо половин час. През това време връвта потъмня и стана почти невидима.

След малко кзинтът се върна в „Лъжецът“. Когато влезе в хола, всички го загледаха с внимание и респект.

— Не беше по-дебела от конец — подхвана кзинтът. — Сигурно забелязвате, че в ръката си държа половин френски ключ.

Показа им осакатения инструмент. Мястото на срязването бе плоско, равно и полирано до огледален блясък.

— Когато се доближих до връвта, опитах се да я достигна с ключа и замахнах. Не усетих почти никакво съпротивление.

— Ефектът от променливата сабя ще е същият — каза Луис.

— Променливата сабя е все пак метална жичка в стазисово поле. Не може да се извива. А тази връв, както видяхте, през цялото време се виеше.

— Значи, това е нещо ново. Нещо, тънко и здраво, което реже като променлива сабя. Явно не е направено от човешки ръце. Нещо, което е успяло да се запази като вещество при температури, когато веществото се превръща в плазма. Значи, наистина ново. Но защо се е изпречило на пътя ни?

— Хайде да помислим. Преминавахме между засенчващите плоскости, когато се натъкнахме на неидентифицирано явление. После открихме безкрайна нишка с температура като тази на вътрешността на звезда. Очевидно сме се сблъскали с нишката и тя е погълнала горещината от този сблъсък. Предполагам, че е била опъната между засенчващите правоъгълници.

— Вероятно е така. Защо обаче?

— Можем само да гадаем — каза Говорещия с животни. — Конструкторите на пръстена навярно са замислили плоскостите като устройства, с които да осигуряват редуването на дни и нощи. За да изпълнят това си предназначение, правоъгълниците трябва да са правилно подредени. Инженерите на пръстеновия свят са използвали тази странна нишка, за да свържат чрез нея правоъгълниците във верига! Придали са на веригата скорост, по-голяма от орбиталната, за да може нишката да се опъне. Сега тя е опъната и правоъгълниците са в правилен ред.

Получаваше се странна картина. Хоровод от двадесет засенчващи плоскости, свързани с нишки, дълги по пет милиона мили.

— Тази връв ни е необходима — каза Луис. — Бихме могли да я използваме за какво ли не.

— Така и не успях да я донеса на борда. Или да отрежа парче от нея.

В разговора се включи кукловодът:

— Възможно е траекторията ни да е била изменена вследствие на сблъсъка. Има ли начин да се провери дали ще се разминем с пръстеновия свят?

Никой не можа да се сети за такъв начин.

— Вероятно ще се разминем с пръстена, а и не е изключено сблъсъкът да е отслабил силно ускорението ни. Можем да се окажем във вечна елиптична орбита. Тила, твоят късмет ни подведе — оплака се кукловодът.

Тя сви рамене.

— Никога не съм казвала, че нося късмет.

— Тази дезинформация дойде от Най-задния — съгласи се Несус. — Ако надменният ми годеник сега беше тук, щеше да чуе горчиви думи.

Вечерята имаше ритуален характер. Екипажът на „Лъжецът“ реши да вечеря за последен път в хола. Тила Браун бе страхотно красива, облечена в свободно отпусната черно-оранжева роба, която едва ли тежеше и една унция.

Пръстеновият свят, който се виждаше зад гърба й бавно набъбваше. От време на време тя го поглеждаше. Всички останали правеха същото. Луис, който можеше само да гадае за чувствата, които изпитват извънземните, ясно долавяше нетърпението на Тила. И той изпитваше същото чувство. Нямаше да избегнат пръстеновия свят.

Тази нощ, докато се любеха, той прояви настървеност, която първо я изненада, а после зарадва.

— Значи, така ти действа страхът. Ще трябва да запомня.

Не можа да отвърне на усмивката й.

— Все още продължавам да мисля, че може да е за последен път.

„И за двама ни“ — добави наум.

— Луис! Намираме се в корпус на „Дженеръл продактс“.

— Представи си, че стазисовото поле не се включи. Корпусът може и да издържи на удара, но ние ще се превърнем в желе.

— За бога, престани да се тревожиш — ноктите й преминаха по целия му гръб. Придърпа я към себе си, за да не вижда лицето му.

Когато тя заспа, полюлявайки се като красива мечта над спалните плоскости, Луис я остави. Изтощен и удовлетворен, той се пъхна в горещата вана, хванал в ръка луковица, напълнена до ръба с леден бърбън. Все пак животът не бе лишен от удоволствия.

 

 

Ту небесносин на бели ивици, ту с цвят на море, пръстеновият свят растеше пред очите му. В началото се виждаха само детайлите на облачната покривка, къде обхваната от циклони, къде несмущавана от въздушни течения — всичко беше все още миниатюрно. И нарастващо. Сетне станаха забележими контурите на моретата… В пръстеновия свят имаше много вода…

Несус бе в креслото си, омотан в ремъци и заел отбранителна поза. Говорещият с животни, Тила и Луис наблюдаваха, също привързани с ремъци.

— По-добре гледай — каза Луис на кукловода. — Опознаването на релефа може да ни бъде от полза.

Несус го послуша и една плоска питонова глава започна да оглежда надвисващия над тях свят.

Океани, лъкатушещи реки, планински вериги.

Не се виждаха никакви признаци на живот. Трябва да си на височина под хиляда мили, за да забележиш наличието на цивилизация. Детайлите на пръстеновия свят преминаваха покрай тях прекалено бързо, за да бъдат осмислени. Всъщност, те бяха и без значение. Ей сега корабът щеше да се с блъска с един невиждан и непознат свят.

Линейната им скорост продължаваше да е двеста мили в секунда, предостатъчна, за да могат да се измъкнат без затруднения от системата, ако пръстено-вият свят не се бе изпречил на пътя им.

Относителната скорост спрямо повърхността бе 770 мили в секунда. Някъде встрани изникна гущероподобно море, набъбна и изчезна. Изведнъж всичко пред очите им придоби виолетов цвят.

Прекъсване