Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (6)

Как Петър заживя в двореца под Петршин

В учените книги, написани от алхимиците за техните деяния, много се набляга на обстоятелството, че смисълът на добиването на Философския камък е не само практически, а главно и преди всичко духовен или спиритуален и следователно не става дума единствено за превръщане на неблагородните метали в благородни, но и за укрепване на мирогледа, базиращ се на първичната догма, че „всичко е Едно“, тоест че цялата жива и нежива материя произлиза от една и съща първична праматерия; става дума и за промяната на човека, който се занимава с Великото деяние: по природа низък и грешен, а по принцип хората са такива, алхимикът лека-полека се отърсва от склонностите и влеченията си, от егоизма си, от завистта и от други мерзости чрез тежките изпитания на търпението, на които постоянно е подложен по време на своята работа.

Нечистият съсъд на безчестието, какъвто е бил алхимикът отначало, с годините се превръща в кристална чаша на покорство, отречение и на други светски добродетели; следователно всеобщото твърдение, че нечовешките усилия на алхимиците са подхранвани само от мечтата за богатство, не е вярно, тъй като, когато в изключителни случаи Великото деяние им се удава, те вече са постигнали такова нравствено съвършенство, че цялото злато на света просто не им трябва.

Господин Янек Кукан от Кукан много убедително доказа, че това нееднократно повтаряно твърдение на привържениците на философската или херметическата наука е абсолютно вярно, защото дори и когато госпожа Афра му нанесе удар под пояса и без негово знание изтръгна любимия му единствен син от обсега на неговото влияние, без той да може да го задържи, понеже, колкото и трудно да му беше да признае, съществуването му зависеше от придворните кръгове, сред които граф Гамбарини заемаше доста високо положение; тоест като разбра, че Петър ще напусне дома му и ще отиде при чуждоземния натрапник и авантюрист, господин Янек вече беше посветил половината си живот на Великото деяние и то така го бе облагородило, че вместо да се ядоса и да извърши нещо непоправимо, той само замислено се усмихна, погали Петър по тъмните, подстригани като на паж коси и каза:

— Бог да те пази, момчето ми, сещай се понякога за хубавите мигове, които прекарахме заедно, и нека щастието никога не те напусне. Аз също с радост и благодарност ще си спомням за онова благословено време, когато бог пожела да наблюдавам твоето израстване.

Наистина Петър не се сещаше за никакви прекрасни мигове, прекарани с баща му, но тази проява на великодушие и примирение, подсилени от тъга, така го трогнаха, че сълзи бликнаха в очите му, в черните раздалечени очи на дванадесетгодишния архангел Михаил.

— Ще се сещам, татко — каза Петър, — макар че ще ме е малко срам, задето ви ядосвах по време на вашите лекции.

— Няма нищо, Петре, не се безпокой — рече господин Янек, все тъй тъжно усмихнат. — Може някой ден друго да ти дойде в главата и да разбереш, че на този свят няма нищо по-велико от Философската наука. Каквото и да стане, помни, че докато съм жив, вратите на моя дом са винаги отворени за теб.

След това Петър си събра нещата и се настани в графския дворец под връх Петршин, но както често се случва по ирония на съдбата, съвсем малко оставаше още същия ден да бъде принуден да се възползува от бащината си снизходителност и бързичко да се върне през отворените врати в родния си дом.

Малкият Джовани, синът на графа, беше светлокосо момченце, слабичко като баща си, тъй че, макар да беше на десет години, изглеждаше на осем — с бледно, нежно личице и умни очи, сини като метличини. Появата на Петър с лика на войнствения ангел го изплаши и притесни. Единственото, което му хрумна, бе да се прави на равнодушен и да гледа в пространството, все едно новият му компаньон не го интересува. Действително беше странно, че това слабичко русо момченце бе италианче, докато мургавият Петър със своите черни искрящи очи нямаше нито капка друга кръв, освен средноевропейска. Но природата проявява своите капризи, с които, щем не щем, трябва да се съобразяваме.

— Джовани е слабичък, а светът е силен — каза граф Гамбарини, когато запознаваше двете момчета — и затова много държа на упражненията в ловкост и сръчност — фехтовка, езда и други подобни неща. И понеже на мен много ми пречи незнанието на местния език, желая, Петре, да говориш с Джовани по възможност само на чешки и колкото се може по-бързо да го научиш на майчиния му език. А сега вървете, имате час за свободни занимания.

Майордомът в черно и лакеят в червено, който носеше платнено чувалче, две дървени ракети и сребърен поднос под мишницата си, заведоха двете момчета в парка, разположен между задната част на двореца и оранжерията; той беше оформен във френски стил, е широки стълбища, свързващи стъпаловидните тераси, украсени със скулптури и цветни лехи, които в онзи хладен сезон все още бяха покрити с иглолистни дръвчета. Оттам те чинно преминаха по дървено мостче, свързващо двата бряга на пресъхналия поток, и стигнаха до неголямо пространство, посипано с пясък и обградено с жив плет от глог и разделено на две части от опъната по средата мрежа. Линеят изпразни чувалчето, чието съдържание, както се оказа, бяха малки, идеално кръгли кожени топки в ярки цветове, и с поклон връчи на Джовани и Петър ракетите.

— Какво да правя с това? — попита Петър.

— Това, млади господине, е класическа игра, за която споменава самият велик Омир — осведомило майордомът. — Тя се нарича „пом“. Това е френска дума и означава длан, защото по-рано топките са били удряни с длани. Днес, благодарение на прогреса на новото време, за тази цел се използуват ракети, които, както благоволявате да видите, представляват дървени рамки с обтегнати по тях струни и с дървени дръжки. Тази игра се играе по следния начин: играчите си подават топката през мрежата, като се опитват да я задържат във въздуха възможно най-дълго време.

— А защо? — попита Петър.

Този съвсем прост и конкретен въпрос изненада майордома.

— Вече казах, млади господине, че това е игра, а да се задържи топката във въздуха, е главното правило на играта. Забавлявайте се добре, а Йохан ще ви помага по време на играта и ще ви носи топките. Йохан, бъди внимателен с младите господа.

Майордомът се поклони и си тръгна.

— Ама че тъпотия! — обърна се Петър към Джовани на чешки. — Играе ли ти се на тази глупост?

Джовани гледаше с израз на безропотно подчинение върху бледото си лице, без да разбира нищо от думите на Петър, но явно се бе досетил, че става въпрос за проява на несъгласие по повод качеството на свободните занимания, които се предлагаха тук. Той отговори на благозвучен и мелодичен език, който невинно смяташе за латински, а честно казано, езикът му бе по-близък до този на Бокачо, отколкото до този на Цицерон:

— Няма как, иначе слугата ще каже на моето падре и той ще ни размаже и двамата като мухи.

Джовани хвана с палец и показалец едната от топките и деликатно я изправи с ракетата през мрежата към Петър. Последният я посрещна, върна я на Джовани и така продължиха да си я подхвърлят, а когато топката отлиташе встрани, Йохан (безкрайно почтителен хърбав младеж с дълги черни бакенбарди, но иначе гладко избръснат) тичаше след нея и с поклон я връщаше на играчите върху сребърния поднос.

След пет-десет минути на Петър му дойде до гуша от това развлечение, той удари топката с все сила, така че тя литна между оголените клони на дърветата чак някъде при оранжерията, а когато лакеят, верен на своите задължения, жертвоготовно се отправи след нея, Петър прескочи мрежата и хвана Джовани под ръка.

— А сега да офейкваме — заповяда той кратко и помъкна изненадания от този обрат Джовани към живия плет от глог, а оттам към коритото на пресъхналия поток.

— Петре, не прави глупости! Не е позволено! Какво ще каже Йохан, като се върне? — бранеше се Джовани, почервенял от вълнение и потресен до дъното на душата си, тъй като дотогава през целия си живот никога не бе вършил нещо, което да противоречи на бащината му воля. — Та той е личният футмен^[1] на падрето, страхотна свиня, всичко ще изпорти на баща ми, а отгоре на това и ще го раздуе. Петре, Петре, ще стават такива работи, дето светът не ги е виждал!

Но Петър не му обръщаше внимание и препускаше, а Джовани тичаше след него, понеже не можеше да устои на заразителната му жизнерадост, а след малко дори усети онова непознато блаженство, което е привилегия на героите и авантюристите. Какво пък, аз не съм виновен, мина му през ума, та това беше хрумване на Петър, а аз какво да направя, като е по-голям и по-силен от мен?

Те пропълзяха под решетката, затваряща една арка в зида, през която потокът, ако течеше, преминаваше през парка. Оттам по една странична смърдяща уличка излязоха на Влашка улица и се отправяха към главния Малострански площад, където едно черно гъмжило от хора се тълпеше около черен ешафод, на който черен палач с кървавочервена качулка на главата и с мускулести ръце, скръстени на гърдите, стоеше до дръвника в очакване на осъдения. После продължиха към Пазарното площадче, разположено някъде около днешния Валдщейнски дворец, където Петър бе прекарал едни от най-прекрасните мигове на своето детство.

— Какво ще кажеш на падрето ми, като започне да ни се кара? — попита Джовани на своя италиански латински, отново притеснен, защото никога до този момент не бе ходил из града пеш и несъпровождан от възрастни. Всичко го плашеше — палачът, осъденият, който едвам пристъпяше, вързан за една двуколка, полугол, със следи от мъчения по тялото; просяците като жалки купчини въшливи парцали, търкалящи се по земята и със скрофулозните си ръце дърпащи за краката двамата добре облечени млади господари, молейки милостиня; мръсните свине, които риеха в размекнатата земя с грухтящите си зурли; кървавата работа на берберина, който вадеше зъб на един ревящ пациент пред дюкянчето си; продажните жени, които излагаха на показ разголените си гърди в отворените прозорци на приземните стаички; войниците, жандармите и евреите в черни кафтани с жълто колелце на ревера. Бледото му личице отново придоби обичайното си изражение на престорено равнодушие, но крачеше с тънките си крачета, обути в остроноси обувки от бяла кожа, боязливо притискайки се към своя по-силен и по-смел приятел, и гледаше недоверчиво дивния свят, който се разкриваше пред него, склонил глава на спасителното рамо на Петър.

— Не знам какво ще кажа на падрето ти — каза Петър на същия език. Той беше толкова възприемчив и имаше такъв съвършен слух, че няколкото чути от Джовани думи му бяха достатъчни, за да приспособи латинския си език, научен при йезуитите, към неговото италианско произношение. — Но нека види, че не съм от тия, дето се оставят да ги прецакаре.

— Какво значи прецакаре? — попита Джовани.

— Да те измамят, да те карат да правиш нещо, което не искаш — каза Петър.

— А какво значеше онова, дето го каза най-напред: а сега да офейкваме.

— Да бягаме — отговори Петър. — Да си плюем на петите и да се чупим. Разбираш ли? Да ни няма, фюуут…

Той разклати длани, наподобявайки бързо бягащи крака.

Джовани разбра.

— А защо не останем на екзекуцията? — попита той.

— Защото не ги обичам тия работи — каза Петър. И като видя, че личицето на Джовани помръкна, което явно означаваше, че в очите на своя по-малък приятел изглеждаше пъзльо, добави: — Обезглавяването е нищо работа. Виж, когато ще дерат жив някого, тогава ще идем да гледаме, това вече е съвсем друго нещо.

Обезглавяването било нищо работа, но въпреки това всеки, който се крепеше на краката си, бе отишъл на главния площад и затова Пазарното площадче бе пусто; Петър откри там само един от своите приятели, но затова пък забележителен — Франта, сина на уличницата Чакутревкъщи, чието превъзходство Петър признаваше; Франта бе три години по-голям от него и правеше каквото си поиска (вече умееше да пие, да ходи по момичета и да пуши малинови листа в глинена луличка). Поради крехката си възраст Петър можеше само да се възхищава на тези върховни постижения, но не и да им подражава, ала все пак бе попил от по-големия си приятел доста познания, полезни за суровия живот на истинския мъж — преди всичко редица ловки хватки и номера от борбата, например шест начина да спънеш противника и други подобни.

Та тъкмо този интересен млад мъж седеше на най-долното стъпало на стълбището пред храма „Дева Мария Застъпница“, който се открояваше внушително насред площадчето, и беше зает с това да пощи бълхите на едно кафяво куче от неизвестен произход и да ги прибира в кутийка.

— Какво е това чудо, дето си го довел? — попита той, впил враждебно очи в Джовани, който стоеше на половин крачка зад Петър и наблюдаваше със сините си очи необикновеното занимание.

— Мани го тоя, италианец е — каза Петър и седна на стъпалото. Джовани отначало остана прав, но след малко с израз на опърничава решителност извади от джоба си копринена кърпичка, издуха от праха едно местенце до Петър и също седна.

На въпроса на Петър защо лови бълхи, Франта отговори, че искал да си отмъсти на кръчмаря от кръчмата „При грубияна“, който неотдавна пребил от бой Франта, като го хванал да краде от избата ракия в бутилки. А на Франта ракията му трябвала за майка му, която го била заплашила с пердах, ако не й донесял нещо за пиене; така че в крайна сметка го били два пъти — и кръчмарят, и майка му, — единия път, защото краде, другия път, задето не е откраднал.

— И това ако е справедливост! — каза Франта с навъсено лице.

Петър се съгласи, че не е справедливо. Но какво общо имало всичко това с бълхите?

Какво общо ли? Че то било ясно. Франта искал при първа възможност, най-добре щом го изпратят в „При грубияна“ за бира, да пъхне кутийката с прегладнелите бълхи в чекмеджето на кръчмаря, за да наскачат по него, когато открие и отвори кутийката.

Представата как множеството разярени и хапещи бълхи ще наскача по гадното, потно лице на кръчмаря накара Петър да избухне в смях, който зарази и Франта, макар че до този момент той приемаше всичко съвсем сериозно, като акт на справедливо възмездие; разсмя се и Джовани, въпреки че не разбираше съвсем ясно за какво става дума; така че и тримата се затъркаляха по стъпалото, заливайки се от блажения си смях.

— Разбираш ли бе, италианецо? — обърна се Франта към Джовани. — Бълхи! Вие как им викате? Пулче, а? Та пулче ще правят салтаре на кръчмаре нела барба ей така и ще го манджаре, манджаре!

Джовани се запревива от смях, държейки се за корема, а бледността на лицето му и унинието в сините му очи изведнъж изчезнаха.

Когато Франта се зае пак с работата си, Петър го посъветва да пуска бълхите в кутийката през дупка, която ще пробие в нея и ще може да я запушва с пръст, а после ще я залепи със смола; така няма да е необходимо да отваря кутийката непрекъсната, за да пуска плячката си, и ще е сигурен, че нито една от изпотените бълхи няма да избяга. Идеята намери отлично приложение и сърцето на Джовани се изпълни с любов и уважение към Петър, който бе не само смел и великолепен, но съумя да даде съвет и да помогне на много по-големия си приятел в неговия хитроумен замисъл.

Междувременно от главния площад се дочу шестогласен бой на барабани, което означаваше, че осъденият току-що е положил глава на дръвника, а палачът е вдигнал секирата, за да я забие във врата му. И наистина, не след дълго Пазарното площадче започна да се изпълва с народ, тъй като зрителите вече се връщаха. Те бяха във възторг: обезглавяването, както подчертахме, е нищо работа, но този път им беше провървяло — бяха видели нещо невиждано. Палачът така силно ударил със секирата, а и тя била толкова остра, че главата хвръкнала нагоре към небесата, но осъденият, някой си Топинка, макар и без глава, успял да я сграбчи със собствената си ръка за косата.

— А всъщност за какво го обезглавиха този Топинка? — попита Петър.

Франта му отвърна, че за нищо и никакво: Топинка бил собственик на пивоварна, за която си точел зъбите кралският вицешамбелан, самият той собственик на шест пивоварни в Прага, но тъй като апетитът идва с яденето, приискало му се да има и седма пивоварна, тази на Топинка. И така се случило, че веднъж, яздейки коня си, той срещнал Топинка в една тясна уличка, нарочно разперил крака, за да не може човекът да мине, а отгоре на всичко и го ритнал по брадата. Но Топинка бил мъж на място, хванал вицешамбелана за крака, свалил го от коня и му зашлевил два шамара; вицешамбеланът заповядал на кмета да арестува Топинка, понеже по време на боя уж му бил откраднал пръстена. Топинка признал кражбата, докато го измъчвали, и бил осъден да бъде обезглавен и лишен от имуществото си, а вицешамбеланът купил при разпродажбата неговата пивоварна на безценица.

— И това ако е справедливост! — повтори любимата си мисъл Франта.

Петър отново бе принуден да се съгласи, че никак не е справедливо; но нека Франта да почакал той да станел пръв министър и тогава щял да им даде да разберат на тези господа вицешамбелани.

— Айде стига, бе! — каза Франта — Какъв си щял да станеш?

— Пръв министър — отговори Петър.

— Тия ги разправяй на баба ми — таза Франта. — Точно пък ти!

— Петър ще стане пръв министър — изрече уверено Джовани.

— По-добре да не стане, че иначе един ден ще бъде същата свиня като ония там — рече Франта.

Времето си течеше в приятни приказки, а кутийката се пълнеше, когато изведнъж Джовани скочи и извика:

— А сега да офейкваме!

В отсрещния край на площада се появиха трима слуги в ливреи с герба на рода Гамбарини и с девиза „Устремени към върховете на благородството“ на ръкавите, начело вървеше графският футмен Йохан. Те се отправиха към момчетата с бързи, широки крачки, които показваха, че са знаели къде да ги търсят. Наистина сред паническия ужас, разтърсил замъка, един от местните глашатаи бе изрекъл невероятните думи, че синът на негова графска светлост седи със своя компаньон пред църквата „Дева Мария Застъпница“ и пощи бълхите на някакво помиярче, и графът веднага изпрати там слугите си.

— Не, сега няма да офейкваме, защото няма къде — каза Петър спокойно и стана, за да пресрещне лакеите.

— Но падрето ще ни прецакаре — промълви Джовани през сълзи и улови Петър за ръката.

— Това е присъщо на всяко падре — каза Петър. — Ала ние с теб няма да търпим подобно нещо.

Графът ги очакваше в кабинета си — окичен с картини, закачени по стените, постлан с картини, намятани една връз друга по пода, претъпкан с картини, окачени на триножници. Той беше спокоен, но въпреки спокойствието си допълнително се успокояваше с това, че редеше пасианс, почуквайки по картите с лакирания, заострен нокът на десния си показалец, но обстоятелството, че на масата до дясната му ръка лежеше бич за езда, както и това, че след дълго мълчание той се обърна към сина си строго и сърдито на „ви“, докато иначе му говори фамилиарно на „ти“, не предвещаваше нищо добро.

— Господине, можете ли да кажете нещо за свое оправдание? — попита той Джовани, без дори да удостои Петър с поглед.

— Не, нищо — отговори Джовани и за неудоволствие на Петър, който внимателно и напрегнато го наблюдаваше, наведе глава.

— Колко заслужавате? — попита графът, посягайки към бича.

Джовани простря към него хилавите си ръчички.

— Ако искате, ударете ми двадесет и пет, но моля ви, не се сърдете на Петър, той е нов тук и не знае кое е позволено и кое не.

— Казахте двадесет и пет — рече графът. — Приближете се.

Джовани пристъпи към бюрото на баща си с треперещи крачета, но Петър го изпревари.

— Ако някой трябва да бъде наказан, това съм аз, макар да не разбирам защо. Вие казахте, че имаме час за свободни занимания, и ние добре се забавлявахме, нали, Джовани?

— И още как се забавлявахме! — възкликна Джовани с плач в гласа.

— Нямам за какво да говоря с това нищожество, което не оправда моето доверие и с чието име нямам намерение да обременявам паметта си — рече графът. — Събирай си партакешите и си върви там, откъдето си дошъл.

И така шибна с бича по бюрото, че чак картите подскочиха.

— Татенце, ако изгоните Петър, аз не искам да живея! — извика Джовани и задъхвайки се от напиращия плач, падна на колене — жива картина на болезнен ужас. — Не искам да живея! Не искам да живея! Татенце, не можете да си представите колко беше хубаво и как се забавлявахме! Видяхме и палача, и голи жени по прозорците, ловихме бълхи, които да изкльопат кръчмаря, а Петър даде съвет как трябва да се затварят в кутийката, за да не избягат, и онзи, когото го обезглавиха, със собствената си ръка хванал главата си, когато тя хвръкнала нагоре. Татко, татенце, аз ще бъда послушен, ще ям овесена каша, ще фехтувам, ще уча хекзаметрите, ще ставам рано и ще се моля преди лягане, само много ви моля, оставете ми Петър, той е храбър и силен, знае всичко и не се оставя да го прецакаре. Татенце, за бога, моля ви!

Графът мълчеше и гледаше синчето си, сякаш го виждаше за първи път, а всъщност до известна степен така си и беше, тъй като никога не бе го виждал така окуражен, с пламтящи бузи, съвсем различен от онова възпитано момче, каквото беше до този момент. Ами сега, помисли си графът. Та явно синът на придворния аптекар не му оказва чак толкова лошо влияние. Защо осигурих компаньон на Джовани, какво исках да постигна с това? Да направя него, пасивния, още по-пасивен, още по-неподготвен да навлезе в ужасния и безогледен свят на възрастните? Но какво да направя сега? Как да се измъкна от това положение?

Графът бавно насочи погледа си към намръщения и упорит Петър.

— Ти какво ще кажеш? — попита го той.

— Нищо, защото според вас аз съм нищожество и вие няма за какво да говорите с мен.

— Забравѝ за това, но не очаквай да ти се извиня. Не знаех, че говориш италиански.

Петър учудено го погледна.

— Че говоря италиански ли? Да, май говоря. Научих го от Джовани.

— За толкова малко време? Не може да бъде! — рече графът.

— Може, татко — обади се Джовани, поглъщайки Петър с пламнали от любов очи. — Петър е magnifico^[2].

— Така ти се струва на теб — рече графът. — Докато аз, напротив, виждам в това поредното неподчинение на моите заповеди. Изрично казах на Петър, че искам той да те научи на местния език, на чешки.

— Но той го направи! Аз говоря чешки! — извика Джовани. — Чуйте ме, татко: а сега да офейкваме, италианецо. Да ни няма, фюуут…

Изглежда, че няколкото минути, които Джовани бе прекарал с Петър, бяха равни на месеци.

— Добре, ще опитам пак — рече графът. — Но запомни, сополиви Михаиле, че не опънеш ли юздите на безпочвената си горделивост и своеволие и не си ли избиеш от главата неуместната и абсолютно невъзможна представа, че означаваш нещо и че всичко трябва да става по твоему, и че всеки трябва да помни името ти, макар че надали има по-незначително от него на този свят; и не разбереш ли овреме, че си нищо, дори нещо по-дребно от нищото, защото нищото поне е философско понятие, докато ти си най-обикновен невъзпитан хулиган, така ще изхвръкнеш от дома ми, че и краката няма да са ти нужни. А сега вървете, имате час по фехтовка. Разбра ли, Петре? Фехтовка! Фехтовката е по-тясно и по-точно понятие от занимание. Ловенето на бълхи при добра воля може да се нарече занимание, но във фехтовката не може да се прави друго, освен да се фехтува. Преди да дойде маестро Еспадроне, упражнявайте се сами, но усърдно. Свободни сте!