Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (15)

Добрият чичо Танкред

Та така загина Зеления Вилфрид, страшният господар на горите, неволно завършвайки злощастния си живот на тиранин и беглец с добро дело, сиреч с това, че с изстрела от мушкета си бе убил един свръх негодник, който първо бе обрал своя господар, а после, след поделянето на плячката, бе ограбил и съучастниците си; без съмнение всичко се бе разиграло точно така, защото единствено по този начин можеше задоволително да бъде обяснен фактът, че графският футмен се е озовал в този пущинак сам, без съучастниците си, с пръстена на Борджиите на ръката и с кесия, пълна с дукати, която Вилфрид си бе присвоил за твърде кратко време.

След като скриха труповете, те продължиха пътя си — Петър водеше за юздата над пропастите коня на Йохан, на който яздеше Джовани.

„Накарах го да си седне на задника не само образно казано, но и буквално, мислеше си Петър. Спасих му живота, парите и пръстена; ще видим какви ще бъдат последствията от това.“

Последствията не закъсняха.

— Прости ми, Петре — започна Джовани след няколко минути мълчалива езда.

— Какво да ти простя? — попита Петър.

— Това, че изрекох онази глупост, когато ми говореше, че пътешествието е работа. Дето не забравям, че съм граф Гамбарини.

— А не си ли граф Гамбарини? — каза Петър.

— Граф съм, но не беше тактично от моя страна, разбираш ли? — отвърна Джовани. — Моят падре, бог да го прости, никога не би казал подобно нещо на човек от по-нищ род.

„Карамба“, помисли си Петър.

— Но най-важното е, че пак имаме пари — продължи Джовани. — Макар и това да е само една нищожна част от ценностите, които загубихме. Само „Мона Лиза“ струваше колкото една такава кесия с жълтици. Или ония са продали нашите съкровища немислимо евтино, или пък Йохан не е откраднал всичко от тях.

„Добре, че поне е признателен и говори за парите, все едно че принадлежат и на двама ни“, мина през ума на Петър.

Когато стигнаха в Инсбрук (на пръв поглед, пък и в действителност чист и богат град, седалище на княжеския престол, камарата и парламента на австрийските земи), те се настаниха в най-хубавата стая на най-хубавата странноприемница и три дни си поръчваха най-хубавите ястия и най-хубавите вина, за да дойдат на себе си от преживените беди; разхождаха се в княжеския резерват, където развъждаха диви кози, елени и очарователни мечета, които се хранеха от ръка; междувременно най-добрите шивачи усилено им шиеха с най-добрите конци най-нови дрехи от най-хубавото сукно, тъй като Джовани много държеше да се явят пред добрия чичо Танкред издокарани така, както подобава на един млад граф Гамбарини и неговия компаньон и телохранител, а на четвъртия ден те потеглиха, яхнали най-хубавите чистокръвни унгарски коне, които можеха да се намерят в Инсбрук. Конят на Йохан, твърдоглав и куц с левия заден крак, бе продаден от Джовани на конския касапин.

Близо до границата на Венецианската република ги чакаше още една неприятна изненада, дай боже последната, понеже се надяваха в родината на Джовани, Италия, всичко да тръгне по мед и масло: тъкмо минаваха през една дълбока гориста клисура, когато, не щеш ли, от всички страни върху тях се нахвърли цяла орда дребни, мургави, крещящи хорица, което за малко не ги накара да си помислят, че пак са попаднали в ръцете на разбойници, ала главата или главатарят на тия хорица — мъж с прилична външност и сериозен облик, тъй нареченият подеста^[1] — им обясни, че не става дума за нападение, а за митническа проверка и ги попита дали не носят вино, спиртни напитки, кремъци в големи количества, сурова коприна и сукно и не идват ли от краищата, засегнати от чумата. След като отговориха честно, че не носят нищо такова и идват от чешките земи, в които от няколко години никой не е бил болен от чума, подестата се поклони и неизвестно защо целуна крайчеца на пръстите на дясната си ръка.

— Да, чешките земи действително не са в списъка на заразените от чумната епидемия. Но смея ли да попитам през къде са пътували господата?

— През Виена, Пасау и Инсбрук — отговори Петър. Устните на подестата се свиха от огорчение.

— Ай, ай, ай, много лошо, че сте минали през Виена. Защото след постигналото я земетресение всички жители на града Виена са измрели от чума, така че този град вече не съществува. Затова ми е заповядано да арестувам всички пътници, идващи от този несъществуващ град, и да ги откарам в лагера, за да минат през la quarantana, тоест да прекарат там четирийсет дни, след които ще се изясни дали са заразени.

— Но това са глупости — извика Джовани. — Земетресението започна, когато ние си тръгвахме от Виена, тъй че дори и да е пламнала чума след него, а аз не вярвам на това, понеже за Виена се разправят какви ли не небивалици, ние отдавна сме били далеч от там.

— Съжалявам, но заповедта си е заповед — каза подестата.

— Плюя на вашите заповеди и няма да се оставя да ме насилват! — викаше Джовани. — Аз съм граф Гамбарини, нямам намерение да минавам през никаква въшлива, кирлива, проклета карантина, дяволите да я вземат дано!

Обиден, подестата отстъпи крачка назад, митничарите започнаха да се мръщят и лека-полека, с повдигнати рамене, наведени глави и пищови в ръцете се приближиха към Джовани и Петър, за да ги обкръжат в тесен, заплашителен кръг.

— Отведете ги — заповяда подестата.

— Един момент, господа — възкликна Петър и продължи да говори на висок глас толкова бързо, колкото можеше изобщо, с повелително вдигната ръка. — И двамата сме благородници и не искаме да се противим на законите на страната, в която влизаме, затова ви моля да извините моя по-млад приятел за думите, които той произнесе в яда си, тъй като страшно му е домъчняло за родния му град Страмба, напуснат от него преди шест години, където го чакат отворените обятия на скъпите му роднини, най-вече на херцог Танкред. Ето защо представата, че моментът на завръщането му в града, където за първи път е видял бял свят, ще бъде забавен с четирийсет дни, е непоносима за него. Само че lex dura, sed lex — законът е суров, но си е закон и това си е, затова след мига на разбираемата уплаха и разочарование ние сме готови доброволно да се подчиним на онова, което искате от нас. А за доказателство, че отношението ни към вас е възможно най-добро и приятелско, ви молим да приемете от нас този подарък.

Още докато говореше, той бръкна в кесията с парите, която висеше на хълбока на Джовани, и в края на речта си пръсна дъгообразно шепа жълтици.

— А сега да офейкваме — изрече на чешки към Джовани и докато мъжагите с викове се разтърчаха и пълзейки на четири крака, бутайки и биейки се, засъбираха паричките, двамата приятели пришпориха конете си и подеста не подеста, митничари не митничари, препуснаха в галоп, съпроводени от пищовни изстрели, ругатни и от нещо, което много приличаше на смях.

Когато забелязаха, че не ги преследват, Джовани изрече нещо толкова невероятно, че на Петър му трябваше известно време, за да осъзнае, че русокосото момче говори съвсем сериозно:

— Бръкна много дълбоко в моята кесия. Но аз те разбирам — от чужда торба лесно се дава.

Петър спря коня си.

— Дявол да го вземе, Джовани, какви ги дрънкаш? — извика той. — Нима не разбираш, че онези мъже мислеха само за пари и ако не бяхме се откупили е шепата дукати, те щяха да ти оберат всичко!

— Нямам нищо против, че бръкна в моята кесия — рече Джовани. — Говоря само за това колко дълбоко бръкна.

Когато продължиха пътя си, Петър позна по нацупените му устни, че Джовани съжалява за проявеното си скъперничество и съзнава, че ако Петър не се бе сетил, че пушката на разбойника не е заредена, много възможно би било у двамата сега да лежаха в долината на Ин с брадичките нагоре. Затова Петър се надяваше, че Джовани ще му се извини и ще се опита да се сдобри с него, ала Джовани само се мусеше и мълчеше. А нямаше сгоден случай Петър отново да го шашне с някоя своя бляскава постъпка, понеже всички опасности вече бяха преодолени, а онова, което следваше, бе вече само и единствено италианската земя, наричана кралица, глава, рай и съкровищница на света, благословената родина на художници и герои, историческата сцена, тъй наречената Авзония, Енотрия или Хесперия в по-ново време — Италия по името на сицилианския крал Итало, неспокойна страна, за която Еней Силвий е писал: „В нашата Италия, обичаща промените, където няма нищо стабилно и няма никаква стара власт, слугите много лесно могат да станат крале. Тя е тесен полуостров във формата на ботуш, който изритва камък от пътя си, и от три страни е заобиколена от море.“

— Ето една кралица, за която наистина не може да се каже, че няма нозе, защото самата тя е една-единствена нога — каза Петър, докато Джовани, просълзен от умиление, приведен, целуваше земята, която — освен другите си достойнства — беше родила и него, благородния юноша.

Когато се спуснаха от планините в топлите, плодородни низини, те продължиха пътя си с танцова стъпка, тъй като всичко онова, което се разкриваше, променяше и разгръщаше непрекъснато пред очите им, бе толкова прелестно, красиво, необикновено и достойно за трогателна възхита, че дори тропотът на техните коне, крачещи по тази благословена земя, задължително трябваше да е или поне да изглежда по-друг, отколкото преди, когато преминаваха през по-малко чаровните краища, а именно по-плавен, по-весел и по-ритмичен, следователно твърдението, че яздеха в танцова стъпка, никак не бе далеч от истината; сини езера, тучни поля и весели хълмчета, а по тях високи и уханни кипариси, лаврови гори, пинии, които се открояваха контрастно на фона на небето, подобни на тъмни облачета, като на шега вързани с връвчици за земята от бога-козирог, овощни дръвчета, обвити с вече изсъхнали в това годишно време лозя, провесени като новогодишни гирлянди от корона до корона, под тях ниви и лехи; тук изворче, бликнало от земята до самия път и бързащо да напои полянката край себе си, там гора от лимонови дръвчета, донесени в Италия само преди сто години, а така прихванали се към тукашната земя, че никога не оставаха без плод, понеже, докато едни бяха вече за бране, други тепърва започваха да зреят, а трети да цъфтят; а после отново планински върхове и скали, извисяващи се към възсиньото небе, непревземаеми замъци, строги крепости и бели селца по теметата и хълбоците им, а долините между тях — приветливи и нежни, по краищата оградени с кестенови горички и лозя, към средата изпъстрени с ливади, с криволичещи и стръмни, пълни с риба потоци и вирове. Минаха през Медиолан, тоест Милано, голям и могъщ град, с повече от триста хиляди души зад стените му, необичайно високи, здрави и отгоре на всичко охранявани от непревзетия от никого досега замък, наричан Porta Joviae и смятан за най-знаменитата крепост в цяла Европа; по кулите й имаше над триста огромни оръдия, всяко от които можеше да изстрелва гюлета, тежки по осемстотин либри.

След това те преминаха през реката По, чиято долина по онова време бе доста залесена и богата на дивеч от всякакъв вид — елени, сърни, зайци, яребици и фазани живееха тук скрити в храсталаците, диви прасета риеха земята, а сред тях със свойствения си чар се разхождаха диви пауни, по които Бенвенуто Челини (както разказва в своите Мемоари) с удоволствие стрелял с ненадминатата си пушка Брокардо, тъй като месото им било не само вкусно, но и лековито; той самият изцерил с него френската си болест.

Когато преминаха през Бонония, или Болоня, обширен и много заможен град, заради което бе наричан grasso, тоест тлъст, и бе световноизвестен с наклонената си кула, навяваща страх на пришълците, понеже изглежда така, сякаш всеки момент ще падне, пейзажът наоколо стана по-навъсен, по-мрачен и строг; пътищата започнаха да се издигат нагоре в планината, известна като най-населената планинска област в Европа, защото, макар и труднодостъпна, тя не бе недостъпна и непроходима и бе гъсто покрита с отвесно разположени градчета и селца, препитаващи се от тесните пояси зеленина между скалите и върховете. Стъпките на двата коня загубиха танцовия си ритъм и елегантната си лекота и стабилно стъпвайки по каменистата почва, те се носеха с рязка, едва ли не осезаема отчетливост в студената тишина, просмуквана от сиво-розовата мъгла, над която се спускаше дискът на кървавочервеното слънце.

Страмба, както вече казахме, столица на държавица, основана преди сто и петдесет години от Виторино д’ Албула, славния прародител на Джовановия добър чичо Танкред, отдалеч изглеждаше като пъстроцветна торта: ментова, понеже кулите и фасадите на някои по-важни сгради бяха зелени, обрасли с бръшлян; ягодова, тъй като самите сгради бяха боядисани в розово, шоколадова, защото покривите бяха кафяви, и сметанова, понеже останалото, включително и крепостната стена, беше бяло — с една дума, пъстроцветна торта, поставена върху много ниско срязан пън на дърво, тъй като хълмът с името Маса, върху който бе построен градът, беше плосък отгоре, а височината му едвам надвишаваше околните планински върхове. Виторино д’Албула донасял от триумфалните си бойни походи голяма плячка, която му позволявала да строи; той издигнал за семейството си замък, чиято красота и богатство не отстъпваха на замъците на родовете Висконти и Д’Есте, голяма болница и картезиански манастир; творчески връх в неговия живот било построяването на църква в чест на свети Павел, към която водеха деветнайсет мраморни стъпала, а в нея бе разположена статуята на разпънатия на кръст Христос, който навремето се бил обърнал към свети Тома Аквински с думите: „Bene scripsisti de me Thoma“ — „Добре си писал за мен, Тома!“

Всичко това бе интересно и възвишено, дори прекрасно, дотолкова, че Джовани, като видя родния си град като на тепсия, едва не се задуши от вълнение и плач, ала преди младежите да наближат главната порта, наречена Партенопе, те трябваше да минат покрай хълма за екзекуции със зидана квадратна бесилка, толкова гъсто овесена с трупове, че приличаше на градска беседка, покрита с пълзящи растения и пъстри ленти, и с пет колела, вдигнати на колове, в чиито наплати бяха вплетени страховито обезобразени тела. Един от нещастниците още дишаше и гледаше ездачите с обезумели очи, толкова измъчен от болките си, по-страшни, от които човешкият гений все още не е измислил, че не бе в състояние да вика, а само тихо и умолително стенеше.

Петър напъти към него своя кон, който се съпротивляваше, и простреля с пищова си главата на клетника, за да му спести мъките. Странното беше обаче, че когато вдигна оръжието си към него, на лицето на мъченика се изписа страх.

— Изглежда, че животът е нещо извънредно ценно, щом за него се бои дори и човек, качен на колело — каза Петър. — Творецът си е направил жестока шега с това, че е вдъхнал на хората любов към живота, а същевременно ги е дарил с нрав, който прави живота им направо непоносим.

Те продължиха мълчаливо.

— Преди всеки град има място за екзекуции — рече Джовани след малко.

— Естествено, че има — отвърна Петър. — Но нещо не си спомням да съм виждал толкова богато обзаведено място за екзекуции, с пет колела, които неприятно опровергават поговорката, че петото колело в колата е излишно, и с бесилка, където да има по-голяма, дори бих казал, по-трескава блъсканица.

— Как можеш да се шегуваш с такива неща — промълви Джовани с позеленяло лице.

— Правя го, за да разсея тревогата си — каза Петър. — Защото ще те излъжа, Джовани, ако ти кажа, че душата ми не е слязла в петите, че не ми се повдига и че не ме побиват тръпки. Тръгнали сме към нещо извънредно опасно, към нещастно, което намирисва на гробище, и ако не бях толкова уплашен, би трябвало да се смея при спомена за онова, което преживяхме, на което устояхме само и само сега да си навлечем белята на главата.

— Не виждам каква беля може да ни сполети и не разбирам за какво нещастие говориш непрекъснато — рече Джовани.

— Нима не виждаш дори това, че херцог Танкред, колкото и добър да е като чичо, очевидно е страшно жесток като господар? — попита Петър и продължи: — Трябва да го имаме предвид, но виждам и известно предимство, а то е, че господар, който постъпва така, положително не е обичан.

— Не те разбирам, не те разбирам и не искам да те разбера! — възкликна Джовани.

Петър спря коня си.

— Разбираш или не, чуй какво ще те посъветвам, Джовани… Не, не те съветвам, а те моля за това! Забрави, че си граф Гамбарини, не споменавай името си пред никого и не се втурвай към двореца, преди да сме разбрали до последната подробност какво се е случило между херцога и баща ти.

— Макар и да изключвам, че между тях се е разиграло нещо неблагоприятно, щом толкова държиш на това, добре, нека бъде по твоему — съгласи се Джовани.

— Благодаря ти — каза Петър. — Засега ще се настаним в странноприемницата и никому нито дума за това кой си.

Часовият, застанал пред портата, въоръжен с тежък меч и алебарда, с метален шлем, който скриваше главата му ниско под ушите, се изпречи на пътя им, за да ги разпита за целта на посещението им в Страмба, а когато от нелюбезния отговор на Джовани да си гледа работата разбра, че вижда пред себе си един високопоставен господар, той се опита да връчи на Петър и Джовани малки пергаментови картички с настоятелна препоръка да ги пазят грижливо, защото без тях нямало да ги пуснат да излязат от Страмба нито през тази, нито през някоя друга от шестте и порти. Джовани се възпротиви на такова срамно, неприемливо за един благородник досаждане, ала Петър смирено протегна ръката си към часовоя.

— Дайте я — каза той и взе картичката.

— Както виждам, разменихме си ролите — рече Джовани, когато влязоха в града. — По-рано ти беше този, който никога не се оставяше да го прецакат.

— Да — каза Петър. — Изглежда, остарявам.

Стръмните и криволичещи улици на Страмба, град на спокойни и горди кожухари и майстори на ръкавици (по онова време страмбийските ръкавици бяха прочути колкото миланското оръжие), преплитащи се една в друга и свързани помежду си със стълбища, подлези, мостове и тунели, водеха към главния площад, наричан piazza Monumentale, италиански останки от римски форум, голямо продълговато място, покрито с плочи от пясъчник, поради което напомняше огромна зала без покрив. В самото му начало, в северния край, се извисяваше херцогският дворец, първоначално построен от камъни, изтръгнати от старата крепостна стена на Страмба и от руините на римския виадукт. Той бе мрачен в своето великолепие, с четириъгълни кули, обкръжени с галерии върху конзоли, и отделен от площада с дълбок ров, обрасъл с трева, през който към широката порта водеше лек дървен мост. За сто и петдесетте си години съществуване постоянно преустройван и разширяван, дворецът лека-полека се бе превърнал в самостоятелно градче със собствени улици и отделни къщи; надраствайки първоначалното си предназначение да служи за дом на господарското семейство, с течение на времето той бе станал гигантска обществена сграда, седалище на съда, затвор и казарма на градския гарнизон.

Пред двореца стоеше древна антична статуя на император Веспасиан, възседнал кон и гледащ с невиждащи очи към невидимия неприятел насреща му, ако се съди по това, че бе посегнал към меча си и по строго сбърченото чело.

Лявата, тоест източната част на piazza Monumentale бе украсена от катедралата, прочута с мраморното си стълбище и с бронзовата си порта, по чиито барелефи майсторски бяха изобразени забележителни сцени от живота на светеца, името, на който носеше и църквата, като започваха от момента, в който от очите му паднали люспите и той престанал да бъде Саул или Шавел и станал Павел; по диагонал срещу нея, в западната част на площада, стоеше красива и елегантна сграда с широко стълбище, охранявано от два каменни лъва, на три етажа, украсени с колонни аркади — това бе страмбийският дворец на Гамбарини.

— Това е нашият дом — рече Джовани, когато те излязоха на piazza Monumentale, озарен от пълната луна, хвърляща черни сенки върху бялата настилка, и от пламтящите огромни кошове, закачени по ъглите на железни скоби. — Но къде се е дянал гербът?

— Какъв герб? — попита Петър.

— Не виждаш ли празното място на входа? — отвърна Джовани. — Там беше нашият герб, издялан върху камък. А вътре има хора! Как е възможно?

И действително, всички прозорци на двореца от горе до долу бяха осветени, през портата тъкмо влизаше карета с лакеи на задните стъпенки, а черните сенки, които ритмично се движеха в кръг, показваха, че на първия етаж се танцува.

— А ти какво очакваше? — каза Петър. — Че баща ти ще остави двореца неизползуван през всичките тези години?

— Да, точно това очаквах — рече Джовани. — Че там са останали само портиерът и управителят със семействата си.

— Баща ти бе не само знатен господин, но и добър търговец — каза Петър. — Явно е продал дома си и затова съвсем нормално е герба да го няма, или пък го е дал под наем, щом не искаш да повярваш на неговите думи, че херцогът го е конфискувал. Можеш да идеш там и да питаш, но аз не искам да присъствувам. Докато си говореха, зад гърба им тихичко се стълпи купчина граждани, мъже и жени, повечето с фенери в ръка, тъй като съседните градски улици бяха тъмни; тези хора ги оглеждаха внимателно и с интерес, като че ли бяха паднали от небето, шепнеха си усърдно нещо, но започнаха да се разотиват веднага щом момчетата забелязаха, че ги наблюдават.

— Ако не знаех, че е невъзможно, щях да си помисля, че са ме познали — промълви Джовани.

— По какво съдиш, че това е невъзможно?

— По това, че когато бях тук за последен път, бях още дете — отвърна Джовани. — Бях на осем години, когато падре ме изпрати да уча в Модена.

— Може би жителите на Страмба са по-умни от самия Аристотел, който не е забелязал, че децата приличат не само на майките, но и на бащите си — каза Петър. — Защото, ако беше го забелязал, той нямаше да твърди, че мъжкото семе не оплодява, а само подбужда оплождането.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джовани.

— Че в твое лице те не са познали теб, Джовани, а баща ти — отговори Петър.

— Баща ми беше меценат на науките и изкуствата и благодетел на Страмба — рече Джовани. — Ако бяха видели неговите черти в мен, щяха да се втурнат и да ми целуват ръцете.

Това бяха горди думи, достойни за един Гамбарини, с изключение на това, че по лицето на Джовани си личеше, че той самият не им вярва.

Когато се отправиха към странноприемницата „При пауновата опашка“, която се намираше на другия край на площада, срещу херцогския дворец, наоколо настана такава тишина, че тропотът на копитата на техните коне по плочите от пясъчник отекваше почти страховито; ала конете не знаеха нищо за чувствата, които тревожеха двамата младежи, и затова нямаха намерение, пък и не можеха, да стъпват на пръсти.

Гостилничарят, излязъл да ги посрещне на двора, където влязоха през една широка врата, беше вежлив мъж, но месестото му лице бе безпогрешно белязано о чертите на подлостта.

— Имам честта най-учтиво да приветствувам господата в своя дом — обърна се той към тях, като се поклони ниско и подкани едно девойче и един коняр да се заемат с конете и багажа на гостите.

— Ако господата искат да пренощуват, уверявам ги, че в „При пауновата опашка“ те ще бъдат настанени възможно най-удобно и обслужени възможно най-грижливо.

После ги заведе във вестибюла с щанд за рецепция, зад който над започнат чорап дремеше прелестна млада жена със сенки под скулите, които я правеха по-интересна, и с дебели черни плитки, навити на двоен или може би троен венец над тясното й бледо чело, така че приличаха на корона, пламтяща с черен огън. Тя погледна двамата младежи през цепнатинките на очите си, натежали от прекъснатия сън, после съсредоточи погледа си върху Петър, при което поотвори очи малко повече, след това все повече и повече и когато изглеждаше, че са отворени напълно и няма повече накъде, едва тогава отвори както трябва кадифеночерните си пламтящи очи с цялата им неправдоподобна големина и сияйна красота.

— Само за едно нещо съм длъжен да помоля младите господа, само за една дреболия, въпреки че никак не искам да ви притеснявам. Та много ви моля, благоволете да се запишете в книгата за чужденци. Жено, дай на господата книгата.

Красавицата, към която се бяха обърнали с думата „жено“, макар че не можеше да има никакво съмнение относно нейния пол, остави плетивото си и с лениво движение, което много подхождаше на малките й, на пръв поглед момински, но високо поставени гърди, извади изпод тезгяха доста голяма книга, подвързана със свинска кожа. Начинът, по който я държеше за края с едната си ръка, свидетелствуваше за немалката й физическа сила, изненадваща за крехката й фигура.

Джовани се вбеси.

— Що за невъзможни маниери? — рече той. — Пропътувахме половин Европа и никъде никой не ни е пъхал в ръцете някакви си картички пред градските порти, а в странноприемниците никой не ни е питал за имената.

Домакинът повдигна рамене и придаде на подлата си физиономия израз на лицемерно състрадание.

— В Страмба така е заповядано, в Страмба такъв е редът — измънка той. — Господин capitano di giustizia, началникът на полицията, издаде такава заповед и строго държи на нея. Освен това всеки пришълец трябва да плати по две скуди за пребиваването си.

— За пребиваването си ли? Какво е пък това? — учуди се Джовани.

— Такса за пребиваването в Страмба — обясни гостилничарят. — Това също е заповед на capitano di giustizia и на нея той също държи много строго.

Джовани взе перото, пъхнато в дървена дръжка, и се подписа с името Бартоломео Симоне, което първо му дойде наум.

— Бартоломео Симоне — каза гостилничарят, когато разгада нечетливия му подпис, и замислено поклати дебелата си плешива глава. — Много хубаво, че господинът се казва Бартоломео Симоне — продължи той, гледайки втренчено лицето на Джовани. — Много хубаво. А сега напишете и мястото, от което пристига господин Бартоломео Симоне.

Джовани искаше да се противопостави на това нахалство, но когато Петър му даде тайно знак да се успокои, той записа в книгата с няколко сърдити движения името на последния по-голям град, през който бяха минали.

— Болоня — каза гостилничарят, продължавайки замислено да клати глава. — Това е недалеч оттук, веднъж месечно ходя там на пазар. Странно е, че досега не съм виждал там господин Бартоломео Симоне. А сега другият господин, ако обичате.

Тъй като перото, с което Джовани сърдито се бе подписал, бе вече негодно, красавицата зад щанда подаде на Петър друго, току-що подострено перо.

— Признавам, че това е много неприятно — бърбореше подлият гостилничар, — но не сме го измислили ние, а заповедта си е заповед.

— Разбира се, че заповедта си е заповед — съгласи се Петър. — Напоследък често чуваме тази кратка, но много съдържателна аксиома, което отрадно говори за нейната растяща популярност.

Взимайки перото от чернокосата жена, той леко докосна ръката й, украсена със златна венчална халка. После дълго изследва краищата на перото, подравни ги върху нокътя на палеца на лявата си ръка и доста се забави с потапянето му в мастилото, преди да се подпише с калиграфски почерк като Пиетро Кукан да Кукан, родом от Прага, Бохемия.

— Действително още от древноримската епоха — продължи да дрънка той — строгостта на закона или заповедите задоволително се оправдават с тяхната идентичност със самите себе си. Когато някой се натъкне на строгостта на хорските разпоредби и му кажат: какво да се прави, заповедта си е заповед, веднага му става по-весело и по-леко на душата, понеже тази мъдра пословица възбужда в него облекчаващото впечатление, че не става дума за някаква измислица, а за даденост, естествено вкоренена в почвата на действителността, а оттам и на необходимостта.

Докато говореше, той дълго и вторачено гледаше чернокосата в очите. Тя отвърна на погледа му с взаимност, ала изведнъж ненадейно, сякаш слънцето бе угаснало, красивото й лице се намръщи в израз на недоволство и над корена на носа й се появи злобна бръчка; отмести погледа си и се захвана да плете толкова бързо, като че ли искаше да навакса загубеното време; започна да трака с куките, едната, от които, по-дългата, стискаше под мишницата си по италиански маниер.

— Да, точно така, заповедта си е заповед — каза гостилничарят, хвърляйки само един бегъл поглед на записаното; очевидно Петър не го интересуваше. — А сега очаквам да получа от господата четири скуди, а ти, Финета, ги заведи в стая номер пет, онази с изглед към площада и катедралата, който сигурно ще е подходящ за господата.

Когато получи парите от Джовани, той сложи на главата си шапка от агнешка кожа, наметна плаща си и се въоръжи с бастун.

— На църква, ако нямаш нищо против — отвърна той сърдито на въпроса на жена си, наречена от него Финета, къде отивал, и бързо излезе, съпровождайки стъпките си със злобно тропане на бастуна по пода.

Красивата Финета стана така бавно, както преди малко отваряше очите си, ето защо Петър имаше достатъчно време, за да може окончателно и със задоволство да установи, че тя е не само хубава в лице, но и добре сложена, нито висока, нито дребна, с красиво оформени бедра и дълги крака.

— Ами да, защо да не иде на църква? — каза той, а когато Финета взе един от ключовете, висящи на куки, и бавно заобиколи щанда, Петър с поклон й предложи да го хване под ръка. Тя малко се изненада от това, но се подчини на неговата галантност, макар и с леко горделива усмивка, и хвана с крайчеца на пръстите си мъжкия му лакът. — Макар и да живеем във век на безбожност, както твърдят хората — говореше Петър, докато се изкачваха по стълбите, следвани от начумерения Джовани, — все пак народът не престава да ходи в храма господен, въпреки че в Италия, ако можем да вярваме на словата на немския реформатор Мартин Лутер, го правят с думите: „Да вървим да се подчиним на всеобщия предразсъдък.“

— Господинът не е италианец, ала устата му мели така, че човек е почти любопитен да разбере дали умее нещо друго, освен да говори — рече Финета.

— Не знам — каза Петър, — наистина не съм мислил за това, подобно на птицата, която сигурно не мисли дали умее само да пее, или и да лети. Засега, красива госпожо, не съм имал сгоден случай да демонстрирам пред вас възможностите си, с изключение на способността си да използувам човешка реч. Признавам обаче, че тъй като през страдалческия си живот съм забелязал, че хората не се различават по нищо от животните, освен по речта си, посветих много усилия на този отличителен признак.

— Ако смея да прекъсна ораторската ексхибиция на моя приятел — рече Джовани, когато влязоха в стая номер пет, където ги бяха настанили, — ще ви помоля, госпожо, за една информация. Кой живее в двореца с аркадите, в който, както забелязах, е устроен бал?

— Там живее нашият capitano di giustizia, за когото стана дума — отговори Финета. — Това е неговият дом.

— Не е вярно! — извика Джовани. — Това е дворецът на графското семейство Гамбарини!

Финета се намръщи.

Шшт! — прошепна тя. — Името, което изрекохте, е строго забранено в Страмба. Херцогът го прокле още преди да се настаня като съпруга в този дом, a capitano di giustizia, този гърбав дявол, наказва строго всеки, който се осмели да изрече това име, без да го прокълне и след това да плюе. Той е убиец, който измъчва жертвите си още преди да започне да ги разпитва. Казва, че на затворника трябва да му настръхват косите, преди да му бъде поставен първият въпрос. Безброй са хората в Страмба, на които заради Гамбарини бяха изпотрошени пръстите и изгорени хълбоците.

— Но защо, за бога, защо? — попита Джовани, избягвайки погледа на Петър, който означаваше: видя ли? Какво ти казвах, глупчо!

— Откъде да знам? — рече Финета. — Аз не се интересувам от такива неща, това е мъжка работа.

Междувременно Джовани свали колана си заедно с шпагата и кесията с парите, а Финета, като видя герба със сребърния крак между две звезди, си сложи ръката на устата, за да не извика.

— Гербът на Гамбарини! — прошепна тя. — Как се осмелявате да носите подобно нещо? Да не сте си загубили ума? Тогава по-добре да бяхте носили на тялото си образа на Велзевул!

Джовани вдигна гордо глава, но се виждаше как адамовата му ябълка подскача от вълнение.

— Нося го, защото това е гербът, заслужен от един от моите предци, който на служба при негово светейшество загуби крака си — рече той. — Тъй като аз съм Джовани Гамбарини, едничкият син на граф Одорико Гамбарини.

Петър с въздишка седна на пейката край огнището и опъна далеч пред себе си дългите си крака.

— Да си остане между нас, красива госпожо — каза той уморено и без особена надежда. — Не казвайте никому за това.

Финета почервеня от гняв.

— Много сме ви благодарни за посещението, няма що! — рече тя. — Как ви дойде на ума да се навирате в Страмба и защо потърсихте подслон тъкмо в нашата странноприемница? Кой ви е молил за тая чест, кретени такива! Ах, сега разбирам защо мъжът ми гледаше господина толкова подозрително и защо си вдигна чукалата под предлог, че отива на църква. Защото мъжът ми, този отвратителен охлюв, е доверен човек на херцога! По дяволите, какво правите още тук? Изчезвайте, бягайте, докато не е станало късно!

— Този съвет ми се струва полезен — каза Петър и стана. — Ако гостилничарят е отишъл да ни издаде на херцога, значи сме изгубили играта и трябва да изчезнем от сцената. Да офейкваме, Джовани, да офейкваме!

— Това, дай боже, никога няма да го бъде, един Гамбарини да бяга от някого — рече Джовани. — Няма да мръдна от Страмба, докато не говоря с херцога като мъж с мъж и не разбера от него защо е възненавидял нашия род. — Така говореше той, но в противовес на думите си се опита с треперещи ръце да си закопчее колана, който преди това бе свалил. Преди да успее, кесията с парите се изхлузи от колана и падна на земята; Джовани я вдигна и след кратък размисъл я подаде на Петър с думите:

— Мисля, че ще е по-безопасно да бъде у теб, ти не си толкова заплашен като мен.

Петър сложи кесията на колана си.

— Разумна мярка — рече той, — макар да ми се струва, че е малко късно за нея.

Тъй като навън, на piazza Monumentale, се чу конски тропот. Ездачите идваха от херцогския дворец към странноприемницата и понеже бе много тъмно, високо над главите си те носеха горящи факли.

— Ами сега? — изхълца Джовани. — Какво ще правим сега?

— Може да влязат в двора ни — с трескава бързина се обади Финета. Отвори вратата, изтича в коридора и с нетърпеливи движения заподканя момчетата да побързат след нея. — Ще ви изведа от вестибюла през задния вход, а когато отново бъде свободно, ще изпратя момчето от конюшнята, то ще ви докара конете. Чакайте го зад базиликата „Santa Maria degli Angeli“, тя е до самата porta „San Pietro“. Сега е осем и половина, а портите се затварят чак в девет. Може би ще успеете да се измъкнете.

Бе обмислила всичко съобразително и добре в красивата си глава, обточена с корона от черни плитки, ала напразно; тъкмо тичаха надолу по стълбите към вестибюла, когато конският тропот престана, защото ездачите бяха стигнали до странноприемницата. Чу се заповед трима души да идат да пазят задния вход. Гласът, изрекъл заповедта, беше силен, но не и войнишки, леко хрипкав и толкова мощно вибриращ от вътрешна енергия, че будеше представата, сякаш е на пийнал човек.

— Чичо Танкред — възкликна Джовани. — Познавам гласа му.

— Прави се, все едно го виждаш за първи път в живота си — каза Петър. — За нищо на света не бива да споменаваш кой си. Настоявай, че приликата между теб и баща ти е чиста случайност. И бързо виж в книгата за чужденци как се казваш всъщност.

— Бартоломео Симоне — обади се отново Филета. — Той се подписа като Бартоломео Симоне.

— Бартоломео Симоне, син на търговец на гайтани — каза Петър.

— Глупости! Баща ми би се обърнал в гроба, ако отрека пред чичо си неговия и своя род.

И бавно, с високо вдигната глава заслиза по стълбите, протегнал отнапред ръце, явно готов да се хвърли в обятията на добрия си чичо и да разбие стоманената броня, стегнала сърцето му.

— Ама че глупак! Ама че глупак! — застена Петър.

Но вече нищо не можеше да се направи.

Прегърбен, припкайки и блеейки, гостилничарят с подла услужливост разтвори широко и двете крила на главния вход, като че ли искаше да стори път на цял товарен фургон, и в квадратната рамка на така освободения вход се появи нещо сияйно, великолепно и невероятно разточително.

Това беше мъж не много висок на ръст, но добре сложен, облечен в дрехи от златист брокат, обшити с ивици от черно кадифе и фини орнаменти от лъскава сърма. Ръкавите на сетрето бяха украсени с прорези, през които като мехури се показваше коприненото бельо на контето; същите бяха и късите панталони, стигащи до средата на бедрото; останалата част от краката беше обута в дълги чорапи, чието снежнобяло великолепие бе подчертано от черна панделка със златни ресни, вързана над лявото коляно, и от черни обувки със златни подметки и златни токи. На раменете му бе наметната разточително широка пелерина от лъскав възжълт плат, наречен duchesse, и това бе не само прелестно, но и в най-висша степен уместно, тъй като думата duchesse означава херцогиня, а велможата, наметнат с тази пелерина, явно не бе никой друг, освен самия херцог, ако не го наречем направо и фамилиарно добрия чичо Танкред.

Противно на модата, господствуваща по онова време, вероятно заради гордото, но малко самонадеяно убеждение, че е по младежки гладка, шията на херцога бе гола, без набрана широка яка — тя стърчеше от квадратното деколте, поръбено на височината на ключиците с черен ширит, и бе украсена, сиреч шията, с медальон на златна верижка, подобен на малка дарохранителница — целия в рубини и брилянти, а по средата малък сребърен циферблат, тъй че, кой знае, възможно е да беше часовник. На главата на херцога имаше барета, обшита с перли, а на темето покрита с много фина пухкава кожа, възсива с розов оттенък. Освен на ръкавите и панталона прорези имаше и на гърдите му, един по средата, един отляво на нивото на сърцето и един отдясно, като всичките горе и долу завършваха с фльонги от по две панделки — едната кадифена, черна, а другата брокатена, златна; и всичко това — брокатът, фльонгите, прорезите и коприната, която излизаше на показ през прорезите, беше изпръскано с червено вино, ала образувайки цялостно голямо петно, това с нищо не накърняваше величието на външния вид на велможата, по-скоро обратното, понеже така разкошът беше подходящо допълнен от изява на пренебрежително, наистина херцогско нехайство към самия разкош. Танкред имаше малки очи, които гледаха подозрително изпод изящните дъгички на козметично оформените вежди; дългокосото му лице бе обрамчено по дясното слепоочие от споменатата барета с перлите, по дясното от увиснал перчем в тъмна обвивка от тюл и подстриган като на паж, тоест стигащ чак под ухото. Тънките мустачки над презрително свитите му устни бяха свързани чрез изкусно подкастрени дъгички с черната брада, покриваща долната му челюст, а предната месеста част на брадичката бе гола, така че чаровната трапчинка, смекчаваща облика му, не бе загубила нищо от естетическото си въздействие. Отзад херцогът бе озарен от червеникавото сияние на горящите факли в ръцете на въоръжените мъже от свитата му.

Докато Петър нервно стискаше ръката на Финета и стоеше в полумрака по средата на стълбището, Джовани с несигурни крачки слизаше към херцога, като твърде много приличаше на момченцето, което преди шест години пристъпваше към строгия си баща, за да бъде набито с бича за езда.

— Чичо Танкред! — извика той. — Скъпи ми чичо Танкред! Дойдох да ви видя.

Скъпият чичо Танкред, с чиято външност се запознахме толкова подробно като компенсация за това, че нямахме възможност да огледаме първия чичо на Джовани — Ото, защото бе зад решетките, — та скъпият чичо Танкред, заговорен от племенника си, преди да изрече каквото и да било, издаде някакъв неопределен, задавен от храчки звук, така че трябваше да си прочисти гърлото, за да промълви отначало тихо, може да се каже, почти в транс, сякаш изумен от мистичен образ, появил се в кристална топка:

— Значи все пак… Значи все пак, а аз не исках да вярвам, когато този дебелак тук ми съобщи, че при него се криел някой си, чието лице напомняло проклетата, предателска мутра на Одорико Гамбарини, а възрастта му отговаряла на годините на малоумния син, заченат от него за радост на сатаната! — След тази интродукция той повиши глас: — Не вярвах, че проклетият потомък на най-големия злодей на века ще се осмели да се приближи до Страмба на по-малко от сто крачки, а камо ли пък ще се роши смрадливият му крак да пристъпи през нейните порти.

— Чичо Танкред! — простена Джовани — Скъпи чичо Танкред, защо осквернявате паметта на баща ми? Защо ми се сърдите? Какво съм ви сторил?

Херцогът показа острите си пожълтели зъби и подигравателно наподоби хленченето на Джовани:

— Чичо Танкред! Скъпи чичо Танкред! — И продължи на още по-висок глас: — Гадно недоносче, не знам дали инфантилното ти нахалство или тоталният ти идиотизъм те карат да ми напомняш за съмнителното ни роднинство, ала именно то прави престъплението, извършено от баща ти, още по-гнусно, отколкото ако ставаше дума за съвсем чужда персона. Какво правиш тук? Що за зверски помисли те доведоха насам, малокръвна маймуно? Аз ще ти кажа, ще отговоря вместо теб, копеле с копеле! Искал си да извършиш същото злодейство, което не се удаде на баща ти, този страхопъзльо, и си се промъкнал в Страмба, надявайки се, че няма да те познаят. Това ти е било подшушнато от самия дявол, ала си избрал най-големия глупак от слугите на Луцифер, стига той да не е искал умишлено да те подтикне към самоубийствено безразсъдство, а ако е тъй — бил е от дявол нагоре! Запиши си го на челото, че аз нищо не съм забравил, гневът ми не се е уталожил и не съм си утолил жаждата за мъст. Всъщност ти сам ще се убедиш в това възможно най-нагледно, така че няма какво да си записваш на челото. След като баща ти ми се изплъзна, аз ще смачкам теб, повърнато нищожество, тъпоумен нещастник, жива картинка на плачевния край на човешкото племе. Право казват, бог е най-милостивият на този свят, защото, ако не беше такъв, щеше да те изпепели, за да не те гледа и да не осквернява погледа си, но аз не съм добър. Бог ми е свидетел, не съм добър.

В този момент добрият чичо Танкред вече така крещеше, че чак се раздрънча едно от стъклените колелца на прозореца, тресяха се и факлите в ръцете на стражата, тъй че червената светлина, обливаща отзад разярения херцог, пъклено се разигра.

— Ще ти одера кожата и ще те разкъсам като крастава жаба! — боботеше херцогът и с вдигнати ръце с широко отворени пръсти вървеше към смъртно бледния Джовани, който отстъпваше, залитайки, докато накрая не се натъкна на ръба на рецепцията. — Ти си жалко подобие на онова, с което бих предпочел да си имам работа, но няма значение, и така ще се погавря с теб, с най-голямо удоволствие ще те изгълтам и ще ми олекне на сърцето.

— Parla benissimo, говори превъзходно — прошепна Финета на Петър с възхищение.

„Горкият Джовани, няма късмет“, помисли си Петър, тъй като не се съмняваше, че подпийналият херцог добре осъзнава всички прелести на красивата гостилничарка и разкрива пред нея всички регистри на красноречието си.

Междувременно добрият чичо Танкред спря и удари на Джовани плесница отдясно и плесница отляво. Клетият Джовани за малко остана прав, леко подсмърчайки, понеже от носа му рукна кръв, а после разреши явната безнадеждност и безизходица на положението си с това, че легна, тоест свлече се на пода.

— Отнесете го! Отнесете го! — ехтеше гласът на херцога. — Отнесете го и така го вържете, че да му се строшат кокалите, ако изобщо има такива в хилавото си тяло, и го приковете при плъховете в най-дълбоката от всички тъмници!

Стражата повлече Джовани за краката, при което русата му глава подскачаше по неравностите на пода, а добрият чичо Танкред се обърна, за да се отправи след него; виждаше се как шпагата, закачена на левия му хълбок, красиво и елегантно повдига края на наметката му. Петър чу как Финета, която стоеше едно стъпало над него, въздъхна с облекчение. Ала тази въздишка беше преждевременна. Ясно бе, че Джовани е загубен, но и положението на Петър все още не бе розово, защото подлият гостилничар се осмели лекичко да подръпне херцога за крайчеца на копринения му маншет.

— Позволявам си да напомня на ваше херцогско височество онова, на което вече веднъж си позволих да спра вниманието ви, тоест за подозрителния младеж, с когото младият Гамбарини, да бъде проклето името му, се настани в моето заведение.

— Кой е той, къде е тази змия? — попита херцогът, все още зъл и намръщен, но безстрастно, без надлежния плам, тъй като вече се беше набеснял и изстрелял всичките огнени стрели на яростта си.

„Сега е мой ред да парларя бенисимо“, помисли си Петър, слезе по стълбите с разтуптяно сърце и като свали шапката си, с усмивка пречупи гръбнака си пред херцога в дворцов поклон.

— Имам причини да съдя, че двойният въпрос, изречен току-що от ваше херцогско височество, касае моята особа, макар и да не се смятам за подозрителен, а още по-малко за змия — каза той. — Името ми е Пиетро Кукан да Кукан, както вярно и правилно се записах в книгата за чужденци. Аз съм благородник, чех по произход и съм родом от императорския престолен град Прага, откъдето идвам като компаньон и защитник на граф Джовани Гамбарини…

— … да бъде проклето името му — вметна гостилничарят.

— Ясно ми е, че господин Пиетро Кукан да Кукан е безумец над безумците — рече херцогът. — Защото само един тотално побъркан човек може, след като е станал свидетел на онова, което тъкмо се случи на младия Гамбарини, да застане лице с лице срещу мое височество и да си признае без изтезания, че е компаньон на Гамбарини, а отгоре на всичко да се усмихва като невинно агънце. Защо в името на бога и на всички светни не отговорихте така, както във вашето положение би отговорил всеки нормален човек и както аз очаквах да ми отговорите, тъй че предварително ми се повдигаше от този очакван със сигурност отговор, тоест че сте се запознали пътьом съвсем случайно с младия Гамбарини и не сте знаели кой е той, и така нататък?

— Защото нямаше да е истина — отвърна Петър. — И на мен ми мина през ума отговорът, който ваше херцогско височество е очаквал със сигурност, но и на мен ми се повдигаше при мисълта за него. Моят нещастен приятел Джовани призна името си, макар да знаеше, че е прокълнато, и така пое по пътя на истината, който се оказа изключително трънлив. А нима аз, неговият защитник и до значителна степен негов възпитател, трябваше да поема по лекия, но отблъскващ път на лъжата? Никога, никога! В интерес на цялата истина обаче трябва да добавя: съвсем ясно ми беше, че дори и да бях използувал тази лъжа, тя нямаше да ми помогне. Понеже, когато Джовани попадне в ръцете на страмбийския capitano di giustizia, който подлага жертвите си на мъчения с огън и менгеме още преди да започне разпитът, за да ги разчепка, както самият той се изразява, Джовани непременно ще му каже всичко, за което го попита, включително и онова, засягащо моята особа и нашите взаимни връзки.

— Capitano di giustizia да върши такива неща? — попита херцогът. — Откъде го знаете?

— Случайно го научих — отговори Петър. — Гледайки през прозореца, дочух разговора на двама граждани на Страмба.

Херцогът издуваше бузи и въртеше глава.

— Усмивката ви буди симпатии — рече той, — тъй като е мила и ненатрапчиво човечна, но тъкмо защото е човечна, тя буди в мен отмъстителност и гняв, понеже всички хора са безочливи подлеци и гнусни изроди.

— Напълно споделям мизантропския възглед на ваше височество — каза Петър. — Ала в рамките на това мнение от своя страна определям като типично човечни не действително човешките лица, а напротив — нечовешките, такива като — Петър посочи гостилничаря — отвратителната мутра на този торен бръмбар. Тя е човешка не въпреки нечовечността си, а именно заради нея, защото тая нечовечност изразява всичките пороци, които от времето на Адама са проклятие и бреме за човешкия род, тоест глупостта, страхливостта, подлизурството, егоизма, алчността, жестокостта, лъжливостта, подлостта и завистта.

Херцогът неволно се усмихна.

— Умно — рече той. А после за радост на Петър навлезе в област, в която младежът се чувствуваше като риба във вода, а именно — започна да говори на латински:

— А сега нещо поверително, между нас да си остане. Това начумерено жалко магаре, младият Гамбарини, спомена за паметта на баща си. Значи ли това, че граф Одорико вече не е жив?

Херцогът произнасяше своя съвършен латински много меко, по италиански, и Петър последва примера му, за да не оскърби слуха му:

— Граф Одорико завърши своя жизнен път като всяко живо същество. Помина се вследствие на раната, която получи по време на бой с нападнали го разбойници тъкмо когато се връщаше в родината си заедно със своя син.

— Защо се е завръщал този негодник? — попита херцогът.

Петър му отвърна, че братът на императора, който бил завзел престола, го прогонил.

— И добре е направил братът на императора — рече херцогът. — А защо го е прогонил? Каква нова низост е извършил? И там също ли се е опитал да отрови някого? А как е напуснал Чехия? Също преоблечен като баба билкарка, както когато избяга от Страмба?

— Не разбирам това двойно „също“, ваше височество — каза Петър.

— А, Одорико несъмнено е бил дискретен относно миналото си — рече херцогът. — Млади момко, трябва да знаете, че човекът, при когото сте служили като паж, беше страхлив, подъл и низък негодник.

— Вече разбрах от предишните ви думи, че такова е мнението на ваше височество за характера на покойния граф — каза Петър. — При все това не мога да си спомням за него другояче, освен с благодарност, защото към мен той винаги е бил мил и справедлив.

Херцогът завъртя глава.

— Вие сте луд, наистина сте луд — рече той. — У вас в Прага всички ли сте такива?

— За жалост не, ваше височество.

Херцогът се окопити за нов пристъп на гняв.

— Само че аз не търпя луди в Страмба — рече той отново на висок глас, — още по-малко самоуверени луди, а най-малко самоуверени луди чужденци. Ако още утре не изчезнете от моя град, ще заповядам най-позорно да ви изхвърлят от другата страна на крепостната стена.

— Ваше височество няма ли да ми позволи поне да стана свидетел на края на своя приятел и питомец Джовани?

— Казана дума, хвърлен камък и ние никога не си вземаме думите назад — заяви херцогът, а Петър потрепера, тъй като този „плуралис майестатикус“ му напомни нещо неописуемо страшно. — Но краят, който отсъдихме на вашия повърнат приятел, ще настъпи толкова скоро, че не е изключено да станете негов свидетел, без да бъдете обвинен в неподчинение на заповедта ми. И още нещо: никому нито дума за това, че граф Одорико вече не е между живите, ако не искате да ви лишат от органа, с който, както се убедих, си служите повече от добре, тоест от собствения ви език.

И отново се обърна, но този път излезе.

Когато тропотът на херцогската кавалкада се отдалечи, Петър извади бича си за езда и се приближи към гостилничаря, който стоеше встрани с наведена глава, а лицето му бе по-мрачно от нощта.

— Значи така си вършиш гостилничарския занаят, негоднико? — каза Петър и три пъти го шибна с бича по гърба. — Да издаваш гостите, които са удостоили с присъствието си твоя дом, да дърпаш херцога за ръкава и да сочиш с пръст: ей този е подозрителен, ваше височество, благоволете и него да го хванете и да го хвърлите в подземието при плъховете! Значи такива са ти услугите, значи така се държиш с образованите и знатни хора, простако такъв? Но аз ще ти платя за това, ще те науча аз! Херцогът ме провъзгласи за луд, а на лудите всичко е позволено! — И продължи да го шиба по гърба, докато подлият гостилничар не падна на колене, молейки за милост. — Можеш да идеш да се оплачеш, долен слуга, ала преди да го направиш, ще изпратиш в стаята ми най-хубавата вечеря, каквато може да се намери тук, antipasti и prosciuto като предястие, хубав бифтек алангле и бутилка кианти, иначе ще строша на парчета целия ти кокошарник! Pronti, pronti, да са вече на масата ми!

И Петър си отиде в стаята, но не мина и четвърт час и през вратата нахлу Финета с богато отрупан поднос.

— Е servito^[2] — рече тя троснато. — Само работа ми създавате, нищо друго, освен работа. Трябваше лично да следя за приготвянето на вечерята, която благоволихте да си поръчате, за да не я отрови мъжът ми с мишеморка. Някои хора само си играят на кавалери и си създават неприятели, а такива като мен трябва да треперят за тях.

— Не съм кавалер, прекрасна и любезна госпожо, защото, ако бях, не бих се радвал, че съм събудил във вас неприятни усещания — каза Петър.

— Я престанете — рече Финета.

Но Петър, далеч от мисълта да престане, я хвана за ръката и се опита да я притисне към себе си.

— Не, не съм кавалер — каза той, — защото се радвам на вашето признание, че сте треперили за мен.

Красивото и строго лице на Финета се проясни от усмивка.

— Сега не — рече тя и му се изплъзна. — Но когато мъжът ми, този простак, се напие от яд като свиня, може да дойда да ви попитам дали не ви липсва нещо.

И наистина, както предположи Финета, подлият гостилничар така се напи със силна ракия, че не помнеше кой е и откъде е.