Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (5)

Образът на архангел Михаил

Ако не ни беше известно, че своеобразните си характерни качества, с които трябваше да се отличава от повечето свои връстници, Петър получи от интелигентната орисница Лахезис — дъщерята на Зевс Гръмовержец, можехме да предположим, че ги е наследил от майка си, защото госпожа Афра — дъщерята на почтения майстор по скопяване, набожната католичка, бе простовата, но енергична и прозорлива жена, надарена със здрав и целеустремен разум, свикнала да казва на черното черно, а на бялото бяло.

Нейна бе заслугата, че Петър тръгна на училище като всяко друго дете, на което не е отредено да овладее черната магия, и то в наскоро откритото начално училище към йезуитския пансион „Свети Климент“. Ръководените от йезуитите училища бяха много популярни, дори прочути. Говореше се, че там за два месеца учениците научавали повече, отколкото в протестантските училища за две години. И както му бе отредила по-простата, но добродушна Клото, Петър наистина усвои с такава очевидна лекота немски и латински, да не говорим за четенето и писането, че учителите му бяха във възторг, а при това му оставаше достатъчно свободно време да участвува в големите и славни битки против турците, да играе на ашици, на дама и да гони железния обръч по най-любимата сцена на своите детски развлечения — пазарното площадче пред църквата „Дева Мария Застъпница“. Но тъй като господин Янек го преследваше както паяк мухата, за да го впрегне на работа в лабораторията, госпожа Афра си науми веднъж завинаги да отдалечи сина от сянката на бащата и да го насочи към властта и богатството, за да може някой ден да се вози в златни карети (за което тя си мечтаеше от самото му раждане) и всички да му се кланят.

Тя все още не знаеше как ще постигне това, но хранеше твърда и непоколебима надежда, че ще намери подходящ случай и действително го намери.

Веднъж в началото на април, когато Петър караше дванадесетата си година, до госпожа Афра достигна вестта, която пръв бе разгласил с барабана си слугата на общинския съветник, че граф Одорико Гамбарини търси за своето десетгодишно синче Джовани постоянен другар и компаньон на същата възраст, затова нека кандидатите от местната католическа аристокрация, при условие че знаят местния, тоест чешки език, да се явят идния вторник в десет заранта в жилището на господин графа, което, както е известно на всички, се намира на Влашка улица под връх Петршин.

И наистина, то бе известно на всички. По онова време Прага бе пренаселена от всякакви чужденци, немци и италианци, поляци и французи, почтени и негодници, високопоставени люде и всякаква сбирщина, от търговци и авантюристи, архитекти, зидари, безделници и какви ли не още; така че да бъдеш благородник с благозвучно име, напомнящо за Италия, не беше нито изключение, нито пък привличаше вниманието; при все това за граф Одорико Гамбарини знаеха всички — от прислужника в гостилницата, бабата на пазара и салджията от Подскали до хората от най-висшите придворни кръгове, — че той е преди всичко знатен мъж, който се ползува с добро име в императорския двор и когото лани императорът бе повикал от Италия като прочут познавач на изкуството. Тогава графът бе приел поканата и бе пристигнал в Прага съвсем за малко и може би само от любопитство, тъй като нищо не знаеше (това можем да си го представим) за този далечен град в Средна Европа, но прекрасният дворец на императора — колекционер и меценат, — с неговите картинни галерии, съкровищници и градини, където сред портокалови и смокинови дървета пееха фонтани, а господа с исторически имена водеха духовити разговори, флиртуваха, плетяха интриги и излагаха на показ тоалети, извезани с перли и с чисто злато, целият този най-изискан разкош и сладко безделие го изненадаха възможно най-приятно; хареса му и самата Прага, по онова време три пъти по-голяма от Виена, заради чудесното й разположение, което му напомняше за Рим, и заради усиленото и плодовито строителство, което започваше да я доближава до представителните италиански градове. Затова той реши да остане да живее в Чехия, купи си един приветлив малък дворец под Петршин и след като пусна в него сума ти зидари, скулптори и гипсаджии, за нечувано кратко време го преустрои и реставрира целия.

Граф Гамбарини бе родом от Страмба, главен град на планинска държавица със същото име в Средните Апенини. Тя бе основана преди 150 години, тоест в средата на XV век от маркиз Виторино д’Албула след обединяването на няколко незначителни папски васални имения. Държавата Страмба беше три дни път пеша дълга и също толкова широка, в нея имаше около 400 селца със стотина хиляди жители, горди с независимостта си, която дължаха не само на своята храброст и твърдост, не само на сравнително лесната отбрана на домовете си, но и на това, че най-могъщите полиси на Италианския полуостров — Милано, Рим, Венеция и Неапол — бяха далеч, а отгоре на всичко непрекъснато се караха помежду си.

Маркграфът Виторино, наричан заради голямото си шкембе Господина с търбуха, а заради буйния си нрав — Гъзестия кавгаджия, бил своенравен човек, чийто портрет — на него той бил изобразен в бойно снаряжение, с милански доспехи, изработени по поръчка, за да поберат големия му търбух — бил унищожен по време на пожара в Тюйлери. Маркграфът Виторино събрал и обучил с помощта на най-близкия си приятел, младия граф Джироламо Гамбарини, малка, но превъзходна армия от наемни войници, с която се сражавал ту на страната на краля на Неапол, ту на страната на Миланския херцог, веднъж дори на страната на папата, и им помагал по време на воините, които те постоянно водели помежду си; ползувал се с отлична репутация, че никога не предавал господаря, с когото бил сключил condotta, договор, и не преговарял зад гърба му с неговия противник. Граф Джироламо Гамбарини бил неоценим помощник на маркграфа по време на походите му, дори нещо повече: когато към края на живота си маркграфът се разболял от подагра, Джироламо застанал сам-самичък начело на армията му и нямало случай да се върне у дома си другояче, освен като победител, отрупан с плячка.

Синът на Джироламо Гамбарини, прехрабрият Федериго, бе останал в историята с това, че на служба при Фердинанд Католически свалил неаполитанския крал от престола. Този герой се ползувал с такова голямо уважение, че дори враговете му, когато го видели, сваляли оръжието си и го поздравявали, като снемали шапки, защото го смятали (имало даже специална словесна формула) за „баща на войнишкото съсловие“.

Този неумолим защитник на старите и западнали вече по онова време нрави и добродетели, освен всичко друго бил и враг на модерното огнестрелно оръжие; за него се говорело, че бил заповядал да извадят очите и да отсекат ръцете на един пленен schioppetti, пехотинец-стрелец, защото не могъл да се примири с мисълта някой храбър и знатен рицар да бъде убит от куршум, изстрелян отдалеко от един най-обикновен прост войник.

Друг знаменит Гамбарини — Габриото, бил известен юрист, наричан „Царя на законите“, а неговият племенник Джианело, удостоен от папата със символа на целомъдрието — златната роза, — бил учен и писател, чието най-важно съчинение, „De re militari“, заради интересното си и ново решение на въпроса кой е бил по-велик пълководец — Сципион Африкански или Анибал, се радвало на голямо внимание сред специалистите и образованите хора. А пък прекият потомък на тези знатни мъже, нашият граф Одорико Гамбарини, изкуствоведът, укрепил традиционното приятелство на Гамбарини с владетелите на Страмба, повишена от началото на XVI век в херцогство, омъжвайки метресата си, която представял за своя братовчедка, прекрасната Диана да Просида, за Танкред д’Албула, защото този естет и потомък на Гъзестия кавгаджия бил обзет от безумна страст по нея. В резултат на тази сватба, състояла се близо десет години преди идването на граф Одорико в Чехия, синът му Джовани наричаше херцог Танкред свой чичо.

Правдоподобно е, тъй като няма основание да се предполага обратното, че граф Одорико Гамбарини е бил богат още преди да напусне родината си и да се засели в Прага — за това между другото свидетелствуват и фактите, че в колекцията от стари оръжия, която навремето той бе донесъл със себе си, бе и прочутата пушка, принадлежала някога на знаменития скулптор и златар Бенвенуто Челини^[1]; или пък че портретът му от млади години, на който той бе изобразен как, готвейки се за лов и слагайки ръкавиците си, с усмивка наблюдава нетърпеливо подскачащите ловджийски кучета, бе сътворен от четката на самия Лоренцо Лото^[2]. Сигурно е обаче, че за един помощник в избора на ценни предмети той добре си беше напълнил гушката — купуваше селца и лозя, пивоварни и имения, както другите купуват наденици; в конюшните му цвилеха чистокръвни унгарски жребци, а на публичен търг за имота на някакъв благородник плати веднъж за един ръкопис на древния лекар Диоскорид Педаний триста кесии с по 60 чешки гроша, което си беше доста тлъста сумичка, като имаме предвид, че ръкописът, макар и уникален, не ставаше за нищо, а една добра впрегатна кобила по него време струваше двайсет кесии. С една дума, граф Одорико Гамбарини беше тъкмо онзи велможа, който напълно отговаряше на простичките изисквания на госпожа Афра Куканова от Кукан — той бе магнат, който знаеше къде зимуват раците и накъде духа вятърът, той можеше да помогне на сина й да излезе на пътя, по който се пътува в златни карети; а обстоятелството, че графът търси постоянен компаньон за сина си, означаваше, че щастливият избраник не само ще споделя разкоша, с който графът се бе обкръжил, но и ще се запознае с всевъзможни знатни господа и ще проникне в средите, в които се правят пари и кариери.

Така си представяше нещата госпожа Афра и Петър нямаше нищо против нейната идея най-вече поради това, че в училище тъкмо предстоеше разследване за неговото участие в разбойническото нападение над учениците от протестантския лицей на Старе место, при което пострадаха два прозореца, а разследването щеше да приключи с пердах и карцер; много му се нравеше и мисълта, че ще живее далече от омразната и ненавистна бащина лаборатория.

И така, в определения вторник заранта госпожа Афра се отправи към Влашка улица, облечена с най-хубавата си рокля от зелена Дамаска на пъстри цветя, вече два пъти прекроявана, но все още сносна, а на главата с бродиран шал от прозрачна материя. С едната си ръка тя държеше Петър, за да му намали годините, тъй като той беше две години по-голям от Джовани, а с другата повдигаше роклята си, защото улиците бяха много кални и пълни с отпадъци и други нечистотии. Най-накрая госпожа Афра потропа с бронзовото клепало по портата на графския дворец.

Отвори им великолепен лакей с дълга брада, разчесана на две по средата; на главата му имаше барета, украсена с перо от петел, облечен бе в червена ливрея с буфан ръкави и тесен панталон със същия цвят, на десния му ръкав беше извезан гербът на Гамбарини — на червен фон сребърен крак в доспехи между две звезди, а на левия със сребърна нишка — техният девиз „Ad summam nobilitatem intenti“, което значи „Устремени към върховете на благородството“. Отначало със сериозно и навъсено лице той изслуша тирадата на госпожа Афра за целта на нейното и на сина й посещение, което, както се оказа по-късно, беше само една излишна формалност, тъй като лакеят не знаеше друг език, освен италианския или по-точно тарентския диалект^[3], който е непонятен дори за коренните италианци от северните части на полуострова. После, като тропна два пъти с позлатената си пастирска гега, която здраво стискаше в ръката си, той призова един друг лакей, облечен в същата червена ливрея, украсена с герб и девиз, но гладко обръснат. Лакеят преведе майката и сина през облицования с полирани мраморни плочи вестибюл с фонтан във формата на чаша по средата, в който скромно си живееха и скучаеха няколко златни рибки, до представителния салон на приземния етаж, наричан от господаря на дома (с очарователната му склонност към преувеличение) Sala del paradiso, който бе струвал на упълномощения да реставрира двореца архитект много безсънни нощи, защото по заповед на господаря той увеличи площта на салона, като присъедини към него няколко от съседните стаи и не знаеше дали сградата ще издържи разбиването на толкова стени, без да се срути. Но всичко мина благополучно, дворецът се срути едва много години по-късно, след едно земетресение в Прага, а засега Райският салон заслужаваше претенциозното си име поради прекомерната си пищност — стените бяха покрити от тавана до пода с тъмночервено кадифе, което подчертаваше блясъка на кристала, среброто и слоновата кост по масите, на полиците и в огромния бюфет, който наподобяваше олтар; таванът бе украсен с алегорична стенопис, изобразяваща редуването на Пролетта, Лятото, Есента и Зимата. Всичко това бе изключително хубаво, но никак не беше хубаво, че когато госпожа Афра и Петър влязоха в Райския салон и се озоваха пред господаря на дома, седнал в кресло върху малък подиум в единия ъгъл на помещението, там вече се разхождаха повече от дузина изплашени момчета, грижливо сресани и изкъпани, но притеснени както от празничните дрехи, с които бяха облечени, така и от необикновената и непонятна за тях парадност, която трябваше да изтърпят тук в компанията на своите майки — местни благороднички, несъмнено вдъхновени от същите помисли и надежди, които предложението на граф Гамбарини бе породило в главата на госпожа Афра. Те също се разхождаха, като по време на тази променада кокетно се кършеха, повдигайки полите на прекрояваните си рокли, и се разхлаждаха с ветрила, за да се види колко добре са възпитани и как знаят да се държат във висшите кръгове; с една дума, бяха изискани, а междувременно тайно, през зъби изсъскваха по някоя злобна забележка към синовете си да не зяпат, да не се прегърбват, да не тропат като мулета и т.н.

— Моля ви, започнете да се разхождате — каза на госпожа Афра облеченият в черно майордом немец, който стоеше приведен дискретно зад креслото на графа в очакване на неговите заповеди. — Разхождайте се като у дома си и не обръщайте внимание на нищо.

Дълбоко засегната от това, че граф Гамбарини не пожела да узнае нейното аристократично име, не си направи труда да я поздрави и дори не й се представи, госпожа Афра си помисли: „Ама че маниери! Тия чуждоземни благородници много са си вирнали носовете.“ След това със злоба и мъка в сърцето сграбчи ръката на Петър (но той не можа да го понесе и се отскубна) и се включи в променадата на дамите и като тях кокетно повдигна полата си, усмихна се и тръгна насила, като леко поклащаше бедра и се разхлаждаше с ветрилото, и поглеждайки към тази-онази, си мислеше за тях: „Виж се на какво мязаш! Боже опази, ти пък какво търсиш тук, грозотийо! Ти си толкова аристократка, колкото аз съм Савската царица, а пък за отрочето ти да не говорим. Ако то стане компаньон на младия граф Гамбарини, няма справедливост на тоя свят. Хора, вижте го само — та той е кривоглед и клепоух!“

Какво ли толкова може да ми се случи, мислеше си Петър, най-много графът да не ме забележи и да се върна при йезуитите. И като сложи лявата си ръка на хълбока, с високо вдигната глава се заразхожда до майка си спокойно и самоуверено, сякаш бе израсъл не другаде, а в райски салони с тъмночервено кадифе по стените; с невъзмутимо спокойствие в черните си раздалечени очи той гледаше своите конкуренти, равнодушен към злобните усмивки, които те тайно му отправяха, понеже самият той толкова се различаваше от тях, че не можеше да не събуди омразата им.

— Моля ви, дами, разхождайте се като у дома си — повтаряше майордомът. — Като у дома си и не обръщайте внимание на нищо.

Граф Гамбарини беше дребен на ръст, с лице сякаш изящно изваяно от слонова кост, с красиви бели коси, накъдрени над слепоочията, а от устните му не слизаше презрителната усмивка. Той седеше неподвижен, с кръстосани крака в сребристосиви копринени чорапи, и разглеждаше с нескривано недоволство и скука децата, които се разхождаха пред неговия трон, като си помагаше със златен лорнет. От време на време той тихичко казваше нещо на майордома, който усърдно кимаше с глава в знак на съгласие.

— Усмихвай се — прошепна госпожа Афра на Петър.

— А защо, след като тук няма нищо смешно?

— Я престани с това твое „а защо“, ами вземи се прегърби, за да изглеждаш по-малък. И не се дръж, все едно половината свят е твой, господин графът ще вземе да си помисли, че не си с всичкия си, защото, ако баща ти не беше просяк, едва ли щеше да се домогваш до това място… Божичко, направи нещо, той тъкмо те гледа.

Наистина беше така, дори нещо повече — графът не само гледаше Петър с графските си очи, но докато го гледаше, изразът на досада и недоволство започна да изчезва от лицето му, той свали и двата си крака на земята, занавежда изящно изваяната си глава ту надясно, ту наляво, ту напред, ту назад, а с палеца и показалеца си направи кръгче, през което загледа ту с лявото, ту с дясното си око — накратко казано, държеше се като познавач на изкуството, какъвто и беше в действителност, който разглежда извънредно много заинтригувала го картина.

— Виждате ли онова момче със синьото костюмче и бялата якичка? — обърна се той към майордома. Графът говореше немски лошо, с особен акцент, но си помагаше с толкова изразителни жестове, че майордомът лесно го разбираше.

— На вашите услуги, ваша светлост, разбира се, че го виждам — каза майор домът.

— Това момче ми прилича на някого. Не знаете ли на кого?

Лицето на майордома придоби печално изражение.

— Не бих могъл да ви бъда полезен, ваша светлост. Освен ако не благоволявате да имате предвид младия Лобковиц? И той ходи с високо вдигната глава и има навика да държи лявата си ръка на хълбока.

— Не, не, не — каза графът, — нямам предвид никакъв Лобковиц, а картина. Това момче ми напомня някаква картина. Случайно да знаете коя?

— Може би Минерва от Ботичели? — предположи майордомът с плаха надежда.

Графът изръмжа:

— Глупости! Та тя е жена!

— Осмелих се да изрека тази волност, защото предполагам, че лицето на едно момче на тази възраст прилича по-скоро на моминско или женско лице, отколкото на мъжко. Но щом ваша светлост държи на това, че трябва да е лице на мъж, позволявам си да ви предложа лицето на това момче да напомня на ваша светлост за лицето на Давид от Верокио… Вярно, че то е скулптура, а не картина, но при добра воля можем да сметнем и скулптурата за картина, тъй като изобразява нещо, но най-важното е, че споменатият Давид също е с ръка на хълбока.

Графът само с движение на устните си произнесе няколко безгласни, но несъмнено много гневни слова и повика Петър с лявата си ръка, на която имаше голям пръстен с печат, да се приближи.

В същия момент разхождащите се двойки майки с деца изведнъж спряха и замряха, само госпожа Афра доведе сина си пред графския трон и се поклони по възможно най-благородническия начин.

— Аз съм Куканова от Кукан — представи се тя. — А синът ми се казва Петър.

— Кукан, Кукан… Мисля, че така се казва придворният доставчик на парфюми и еликсири, от когото аз самият купувам: много качествен афтършейв.

Госпожа Афра се изчерви от изненада, тъй като дотогава никога не й се беше случвало да чува от някого хвалби по адрес на мъжа си.

— Съпругът ми ще бъде трогнат и поласкан, като му кажа, че неговото изделие…

Графът нетърпеливо махна с кльощавата си пожълтяла ръка и я прекъсна.

— Сега не става дума за това — каза той и се обърна към Петър. — А ти, ragazzo mio^[4], можеш ли да ми кажеш откъде имаш този лик?

Това бе въпрос, чийто смисъл убягна на Петър, но понеже йезуитите добре му бяха предали изкуството никога да не остава длъжник с отговора, на който и да е въпрос, дори и най-неочаквания, и му бяха внушили, че е по-добре да изтресеш някоя баналност, отколкото да мълчиш или да заекваш, той отговори без колебание:

— По-добре ще е да попитате майка ми за това. Едва бе изрекъл тези думи и дамите, които злобно наблюдаваха сцената, едновременно избухнаха в буен смях и неприличен кикот, а малчуганите, доволни от настъпилото разведряване, макар и да не разбираха какво става, се присъединиха към майките си с писъци и крясъци, така че врявата стана непоносима, но не за дълго, защото графът започна да почервенява от гняв, от което вените по челото и слепоочията му се издуха, а после скочи на късичките си крачета и с крясък посочи вратата:

— Вън! Всички вън! Да не ви виждам повече. Изчезвайте оттук, след като не знаете как да се държите! На какво се смеете? На мен се смеете! И защо? Защото това момче отговори на въпроса ми остроумно и правилно? Да ми се надсмивате в собствения ми дом! Pronti, pronti^[5], вън! За вас, естествено, не се отнася, синьора — каза той на госпожа Афра, докато останалите дами побегнаха уплашени, повличайки след себе си децата. Те пищяха, роптаеха и се бутаха в суматохата, която услужливият майордом засили още повече — той слезе от подиума и заразмахва тънките си ръце като черни криле, гонейки изпъдените през вратата.

Този господар е много строг, тук няма да се задържа дълго, мислеше си Петър, но въодушевен от тази сцена, с интерес наблюдаваше как лицето на графа постепенно възвръща първоначалния си цвят на слонова кост, след като междувременно той отново бе седнал в креслото и със затворени очи чакаше да се изпразни Sala del paradiso, която за кратко време се бе превърнала в ад.

След като отново се възцари тишина, графът отсече със затворени очи:

— Да се проветри!

Едва когато заповедта му беше изпълнена и двама слуги с помощта на дълги прътове с куки на върха отвориха високите прозорци и в прекрасния салон нахлу свежият въздух на ранната пролет, графът стана и сякаш за да смекчи пристъпа си на ярост, заговори е изискана учтивост.

— Моля, седнете, госпожо — каза той и придружи госпожа Афра до инкрустираната със седеф масичка, поднесе й стол и седна срещу нея. — Преди да продължим разговора си, нека сме наясно: надявам се, че сте католичка?

— Католичка съм, при това много набожна — каза госпожа Афра. — Всеки ден ходя да се моля в църквата на миноритите.

Едва изрекла тези думи, тя се изплаши, понеже лицето на граф Гамбарини изведнъж, подобно на духната свещ, придоби рядко глупаво изражение, както парадоксално се случва понякога, когато човек го осени някаква извънредно важна мисъл, сякаш изпратена направо от небесата.

— В църквата на миноритите ли казахте?

— Да, в църквата на миноритите, с ваше позволение — с несигурен глас изрече госпожа Афра.

— Ами да, миноритите са ония въшльовци, дето вече две години отказват да ми продадат архангел Михаил, който виси при тях! — извика графът.

— Не знаех това — каза виновно госпожа Афра. — Уверявам ви, ваша светлост, ако само можех да допусна, че те са разсърдили ваша светлост, щях да ходя да се моля другаде.

— Не става дума за това — каза графът. — Но преди малко се чудех коя картина ми напомня лицето на вашия син, а за изкуствовед от моя ранг това е ужасно терзание, цяла мъка, защото никой не би могъл да ми помогне, а трябва да разчитам единствено на себе си и на паметта си, която обикновено е феноменална, но този път коварно ми измени. Ала сега вече знам: той прилича на архангел Михаил от църквата, където ходите да се молите всеки ден. А това означава, че той ежедневно е бил пред очите ви, нали?

Госпожа Афра не си спомняше някакъв архангел Михаил да виси в църквата на миноритите, макар че наистина едва ли не всеки ден виждаше иконата, но сметна за по-уместно да даде на графа утвърдителен отговор:

— Понякога и по няколко пъти дневно, ваша светлост.

— Дори и тогава, когато сте носили сина си под сърцето си?

Госпожа Афра целомъдрено склони глава.

Графът вдигна двете си ръце към алегорията на Зимата, украсяваща онази част от тавана, под която седяха.

— Accidente^[6]! — възкликна той. — Това означава, че докато творците наподобяват творенията: на природата, този път природата е наподобила творение на изкуството, така че миноритите могат да се задавят със своя Михаил; защото у дома си аз ще имам много добро негово копие, и то нарисувано от божията четка — той погледна към Петър, — ако, разбира се, този ragazzo тук не е глупак или негодник. О, non scherzamo, аз не се шегувам, защото съм не само познавач на изкуството, но и добър търговец и нямам навика да купувам агне в чувал. Как се казваш, момче? — Майка ми вече ви каза, че се казвам Петър. Графът му се закани с пръст.

— Изглежда, отдаваш прекалено голямо значение на нищожната си личност, след като смяташ, че щом веднъж са произнесли името ти, то трябва дълбоко да се запечати в паметта на всеки. На колко си години?

— На дванадесет — каза Петър, без да се съобразява със заръката на майка си да скрие две години, ако го попитат за възрастта му.

— Нищо, че синът ми ще има малко по-голям компаньон — каза графът. — А сега ми кажи за колко дни бог е сътворил света.

— В Библията пише, че за шест.

— Правилно, съвсем правилно. А кои са най-големите врагове на името християнско?

— Казват, че турците.

— Това „казват“ го остави за себе си, ако не искаш да събудиш представата, че не вярваш в онова, което говориш — рече графът. — Колко са елементите, от които е съставен светът?

— Говори се, че са четири — каза Петър. — Земя, вода, огън и въздух.

— Правилно, но без това „говори се“ — рече графът. — Като казваш „говори се“, то е същата проява на недоверие, както и предишното ти „казват“. Разбери най-сетне, ти си толкова незначителен и нищожен, че никой не се интересува от твоето собствено мнение, както и никой не е длъжен да помни името ти. Но сега бих искал още да чуя колко пъти числото шест се съдържа в шестдесет и шест. Два пъти, нали?

Петър се усмихна.

— Разбира се, че два пъти, ако някой смята единадесетицата за еквивалент на двойката, понеже се записва с две единици.

Графът запремигва, донякъде смутен.

— С една дума — колко пъти?

— Вече казах, мисля, че единадесет пъти — отговори Петър, все така усмихнат.

— Най-сетне един факт, който дълбокоуважаваният млад господин Петър Кукан от Кукан приема без уговорки — рече графът. — Добре, ти издържа изпита, не си съвсем глупав, а непоносимата си надменност смекчаваш донякъде с хубавата си, човек би казал дори скромна усмивка… А сега, дявол да го вземе, разбирам, че когато първия път те попитах за колко дни бог е сътворил света и ти ми отговори, дето в Библията пишело за шест, не си искал с това да се позовеш на авторитета на Светото писание, а напротив — твоето „в Библията пише“ е имало същия скептичен смисъл както последвалите го „казват“ и „говори се“, за които вече ти направих забележка. Я го виж ти него, само теб чакахме да ни кажеш дали да вярваме в Светото писание, или не.

Тук се намеси госпожа Афра, която боязливо започна да убеждава графа, че Петър бил набожно момче и съвестно съблюдавал задълженията, които налага святата вяра, но могъщият господар стана от креслото със сърдито и изморено лице, което означаваше, че повече нищо не желае да слуша.

— Ще пробвам — каза той. — Като си помисля, че пак трябва да обявявам конкурс, лошо ми става!

Така започна новият етап от живота на Петър.