Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (30)

Петровият поход към Страмба

Е да, всичко това се случи, когато папата не бе на себе си от гняв и главата му гореше: но когато главата му се охлади и душата му се усмири, нещата отново се измениха — може би не съвсем, защото думите, казани от светия отец пред неговите придворни и в духа, на които красивият млад кардинал в червената туника със златния пояс състави една елегантна була, впоследствие скрепена с червения папски печат и закована на катедралата „Свети Петър“, не можеха да се вземат назад, и все пак всичко беше доста и в неблагоприятен смисъл различно.

Преди всичко Изота не искаше и да чуе за незабавна венчавка, каквато желаеше Петър.

— Да, ти ще получиш ръката ми — каза му тя, — когато изпълниш заръката на светия отец, когато тръгнеш на поход и ми отвоюваш моята Страмба и станеш не само по име, но и на дело неин господар. Аз дадох достатъчно — ако не бях аз и моята изповед, бог знае какво те очакваше — може би сега щеше да се люлееш на гредата на Моста на ангелите. Твой ред е да покажеш, че си мъж.

Такова беше становището на Изота, когато тя се върна от манастира в двореца на своя чичо на via Aldobrandini, и папата бе съгласен с него. Наистина щяло да бъде по-добре сватбата да станела в Страмба пред очите на страмбийския народ, с традиционната и надлежна помпозност и с участието на вдовствуващата херцогиня, и самият кардинал Тиначо да венчаел двамата млади, той, негово светейшество, прощавал на кардинала вероломството, тъй като то произтичало от обстоятелства твърде деликатни, но му прощавал само, при условие че кардиналът признаел своята грешка и се съобразел с изменилите се обстоятелства.

Накъсо, бракът на Петър и Изота зависеше от това дали Петър ще успее да проникне през вратите на Страмба; уви, по въпроса за армията, с чиято помощ трябваше да се осъществи проникването, папата изведнъж забрави благородната решимост и великодушието, които тъй го бяха красили в гнева му.

— Първоначално ти заяви, херцоже, че възнамеряваш да превземеш Страмба с помощта на тримата си придружители — каза той на Петър по време на новата аудиенция, която му даде още на другия ден след бурната сцена в малката зала на Апостолския дворец. — Несъмнено това бе един безумен замисъл, доколкото подобни безразсъдни начинания не могат да сполучат без подкрепата на висш авторитет. Сега, разбира се, ситуацията е съвсем различна, защото зад гърба ти стоя аз, божият наместник на тази земя, и благославям твоето дело, тъй че тримата, с които разполагаш, могат лесно да спомогнат за успеха ти, стига да действуваш достатъчно хитро и предпазливо. Вестта, че Джовани Гамбарини е бил обявен официално за убиец на херцог Танкред, а завземането на властта от него е било провъзгласено от мое светейшество за узурпиране, със сигурност ще стигне до Страмба всеки миг и позицията на Гамбарини ще бъде разклатена; ах, предчувствувам, че се завръщат онези героични времена, когато един от моите предходници, Юлий, сам-самичък превзел град Мирандола, прехвърляйки крепостните му стени със стълба. Та казвам, трима мъже стигат; но аз никога не отстъпвам от веднъж дадената дума и щом съм казал, че ще те сложа начело на войска, ще те сложа начело на войска, наистина не голяма, но все пак войска. Ако ти бях дал само трима мъже, пак щях да съм изпълнил обещанието си, защото така армията ти щеше да се удвои. Но аз нямам навика да изпълнявам задълженията си само формално, а винаги и обезателно реално. Не трима мъже ще ти дам, защото би могъл да приемеш това като подигравка, а сто пъти повече, тоест триста, от които сто и петдесет копиеносци и сто и петдесет мускетари, до един възпитаници на най-добрата швейцарска школа. Разбира се, ще трябва да финансираш похода си сам, защото хазната ми е плачевно празна. Моите редовни войници получават надница половин цекин и ти ще трябва да им плащаш тази надница най-редовно от собствения си джоб, ако искаш да ги държиш в нужната бойна готовност и войнствено настроение. Това няма да те затрудни, понеже сега, след официалното ти провъзгласяване за херцог, сигурно ще намериш банка, за която ще бъде удоволствие и чест да финансира похода ти. Следователно всичко се нарежда чудесно и аз, mi fili, не само те благославям, но и ти желая успех. Доволен ли си?

Преведено на един не толкова змийски език, казаното означаваше, че след като се беше успокоил и в резултат на това отново помъдрял, папата беше решил да се отърве от Петър. Представата, че Петър трябва да се влачи през цяла Италия от Рим до Страмба с шепа загрижени за кожата си швейцарци, разглезени от леката стражева служба, и да им плаща от собствения си джоб дневно по сто и петдесет цекина, дребните венециански дукати, чиято употреба бе започнала да се шири по цяла Италия — тази представа беше просто смешна и немислима. И все пак обстоятелството, че светият отец изобщо бе благоволил да разговаря с него и все още да го величае с титлата херцог, можеше да означава, че макар да се е отказал от радикално решение на страмбийския конфликт, папата не се отказва от вчерашните си думи напълно; Джовани Гамбарини следователно остава все още анатемосан и светият отец не би имал нищо против, ако Петър със свои усилия и за своя сметка го свали от трона — така вчерашните разпалени слова на папата щяха да се изпълнят и авторитетът му лесно и евтино щеше да порасне.

Ето защо Петър преглътна горчилката и като се поклони, отвърна с невинната си юношеска усмивка:

— Доволен съм, Pater Beatissime, и ви изказвам, свети отче, най-горещата си благодарност. Благоволенията, с които ваше светейшество ме обсипа, са тъй щедри, че мога да ги приема само отчасти.

Папата учуден повдигна вежди:

— Само отчасти? Не мисля, че войска, наброяваща триста души, е твърде голяма, когато става дума за превземането на цял град.

— Ваше светейшество подценява силата и мощта на своята благословия, която ми даде в надбавка — каза Петър. — Тази благословия е за мен такова безценно подкрепление, че с нейна помощ ще изпълня задачата си като на шега, само с едно помръдване на пръста, и то без тристата войници, които ми отреди ваше светейшество. Казаното от мен пред ваше светейшество — че съм решен да превзема Страмба с трима помощници — наистина беше, признавам, преувеличено и с оттенък на лекомисленост, но аз бих опитал да събера нужната бойна сила сам, по-лесно и по-евтино. Тъй че с искрена и смирена благодарност, както вече казах, се отказвам от великодушно предоставените ми от ваше светейшество войници; в замяна на това моля, ваше светейшество, тъй като людете са недоверчиви и зли, а в Страмба има мнозина богати и тачени граждани, симпатизиращи на Гамбарини, да ми дадете писмено потвърждение на това, че ваше светейшество като най-висш ленен владетел на Страмба наистина ме е провъзгласил за приемник на убития херцог Танкред.

И напрегнато зачака отговора на папата, защото, ако светият отец откажеше да му даде потвърждението, това щеше да означава, че Петровото оптимистично предвиждане за ситуацията е било погрешно и че папата е променил изцяло вчерашното си становище. Наистина изглеждаше, че молбата е изненадала папата и че не му е по сърце, защото той дълго мълча и присвива сълзливите си очички, но накрая все пак повика личния си секретар, красивия кардинал със златния пояс, и му нареди да изготви нужния документ.

— Tout ca vaut mieux que la merde, това е по-добро от нищо — изказа мнението си по този въпрос капитан Д’Обере, докато малко по-късно крачеха по улиците на Рим, за да продадат тигела злато, получено в ковачницата в Монтератоне, и така да обезпечат предстоящото ново приключение. — Но ви съветвам най-настойчиво, mon ami, да изчезнете колкото е възможно по-скоро и по-бързо от Рим, защото няма спор, че вече сте станали неудобен за папата, а навикът да се премахват неудобните с отрова или с кинжал, което Борджиите са усвоили до майсторство, все още не е забравен, даже бих казал, че в някои отношения е изненадващо усъвършенствуван. Преди всичко избягвайте омлетите: чувал съм, че са идеални за примесване на една нова отрова, наречена лисица, volpe, която убива бавно и сигурно и при това така, че никой не може да отличи симптомите й от тези на блатната треска. А когато свивате зад някой ъгъл, движете се винаги по средата на пътя, защото не се знае дали там някой не ви дебне.

— Това правило е спазвал още Бенвенуто Челини преди няколко десетки години — каза Петър. — Старите римляни са твърдели, че времената се менят и ние с тях, но не е истина. Хората винаги са били, са и ще си останат хищни зверове и аз, едва навършил двайсет години, съм вече уморен от това.

Разговорът беше мрачен, но настроението на двамата приятели много скоро се оправи, защото златарят, при когото се отбиха, не прояви и сянка на подозрение относно истинността на показаното му злато и с охота им предложи за него хиляда цекина. Петър считаше за свой дълг да се попазари и затова изтъкна рядката и необичайна чистота на своята стока, след което поиска хиляда и петстотин. Споразумяха се най-накрая за хиляда и двеста и Петър и капитанът излязоха от магазинчето ощетени, но доволни.

— Ето, виждате, капитане, че прекрасният ми баща не е бил нито луд, нито безумен мечтател — каза Петър. — И понеже ни остават още девет зрънца от веществото, има надежда да се сдобием с още сто и двайсет хиляди, с които ще можем да плащаме на шестстотин души надница в продължение на четирийсет дни. А аз съм сигурен, че ще завладеем Страмба много по-скоро, пък и шестстотин души ми се струват прекалено много.

— Няма що, полезно упражнение в смятане, достойно за един склонен към дълбок размисъл дух — каза капитан Д’Обере. — Да бях го чул от някой друг, бих го пратил за такива приказки да се пържи в пъкъла. Но вие, Петре, сте галеник на съдбата.

— Да, аз съм галеник на съдбата — рече Петър. — Налитам от беда на беда, съвсем скоро бях на косъм от бесилката, малко преди това пък едва не си строших врата и все пак съм, както твърдите, галеник на съдбата.

— Точно там е работата, че сте избегнали бесилката и че едва не сте си строшили врата — каза капитан Д’Обере. — Закрилят ви десет ангели-пазители, тъй че не е изключено сметката ви да излезе.

По-късно, когато Петър и капитанът се захванаха да се приготвят за бойния си поход, стана ясно, че двамата страмбийски войници, Гино и Пучо, са изчезнали. Кой знае дали се бяха изгубили в мравуняка на Рим, или пък бяха тръгнали да дирят щастието си другаде, защото службата при двамата гонещи приключения господари и военачалници им беше омръзнала — просто ги нямаше, като че се бяха изпарили, и тъй на Петър и капитана не им оставаше нищо друго, освен да тръгнат от Рим сами, без армия, та била тя и двучленна.

Вървяха обратно по същия път, по който бяха дошли преди няколко дни, тоест през градчето Орте, където дърводелците още поправяха покрива на епископския дом, към Нарни и Тоди и оттук право на север, към Перуджа. По пътя изядоха сума paupiettes и изпиха много бутилки кианти, защото, знайно е, пред големи изпитания е много важно човек да се храни както трябва. Времето се проясни, земята ухаеше на наближаващата пролет и на човек му се струваше, че светът се радва на блажен и мъдър ред и мир.

— Защо ние, vieux idiots^[1] — каза капитан Д’Обере, докато седяха на чаша вино в малка селска остерия, лъхаща на лимоново дърво, — се трепем в името на една повече от съмнителна цел, която по всяка вероятност ще ни струва главите, а не отдадем предпочитание на порядъчния, спокоен живот при някой голям военачалник, защо, да речем, не се наемем в някой поход срещу турците, шведите или с когото там се воюва сега?

— Не знам — рече Петър. — Ако искате да чуете от мен пълната и гола истина, капитане, аз просто не знам, и това е. Знам само, че бих предпочел да умра, отколкото да се откажа и да не довърша започнатото.

— Eh bien, tant pis^[2], идвам с вас — каза капитанът. — Пак добре, че пътят е спокоен и лек.

Но когато малко по-късно на хоризонта изникна зъбатият силует на войнствената Перуджа, те чуха едва доловим ек от изстрели, към който, колкото повече се приближаваха, се примесваха викове и крясъци на възбудена тълпа. Към двете южни порти на града, виждаше се отдалеч, прииждаха пеша и на коне ситни човешки фигурки и това трескаво бързане, тътнежът на детонациите и крясъците зад крепостната стена бяха в странно несъзвучие с божественото великолепие на синьото небе и с влажния блясък на близкото езеро.

— В Перуджа става нещо — каза Петър.

— Възхитен съм от проницателността и дълбочината на вашето наблюдение, mon ami — отвърна капитан Д’Обере.

Началникът на стражата при най-голямата порта на Перуджа, наречена „Арко ди Аутусто“, през която влязоха, беше буен веселяк; смееше се при вида на тълпящите се към града люде и ги поздравяваше с окуражителни викове:

— Добре сте ни дошли, влизайте, колкото повече, толкова по-добре, че да става веселба, чакат ви вече, само запретвайте ръкави и хайде на големия бой! За какво са ви тия мутри, ако не да ги подложите да ви ги разбият! Заповядайте, влизайте, хич не се стеснявайте, тук отдавна не е имало такава патаклама, тъкмо се бяхме разтъжили за малко майтап!

На въпроса на Петър какво става, войникът отговори развеселен:

— Абе младият Шипионе, Орачо Шипионе, уж ей тъй, за нищо, взел да псува Матео Речо, дето живее зад църквата, щото уж синът на Матео, оня нехранимайко Джироламо, бил хвърлил око на щерка му; добре, ама на Матео хич не му харесала тая работа и вика, че Джироламо е порядъчен raspante, дето няма и да погледне дъщерята на някакъв си жалък becchecherino, и от дума на дума взели да се шамаросват, Марио Бандини хукнал да помага на Речо, Виченцо Ровето — на Шипионе и станала тя, каквато станала.

И началникът на стражата едва не се затъркаля по земята от смях.

— Какво значи raspanti и becchecherini? — попита Петър.

Веселякът се учуди.

— Raspanti? Ами това са просто raspanti, a becchecherini са си becchecherini. Двете тукашни партии, които враждуват от няколкостотин години, никой вече не помни откога. И това е славна работа, защото у нас побоищата са забранени, тъй че когато raspanti и becchecherini се замлатят, почват да валят глоби, а когато има глоби, на войниците им плащат и всичко в града, дето се е било закучило, изведнъж тръгва по мед и масло. Парите са много ценно изобретение, господа. Какво, искате ли да се включите? Към коя партия ще се присъедините? Мен ако питате, само към raspanti, защото beccheherini са мизерни голтаци, до един крадци и лъжци, ама толкова надути, че да ти се доповръща. Моля, влезте, raspanti май са се събрали при приорския дворец зад големия шадраван. Пък ако случайно не ви се ще да се биете, съветвам ви да отседнете на площада, в гостилницата „Беневенто“, която е собственост на брат ми Маркантонио; там правят най-добрите trecciole и budellucci а sangue в цяла Перуджа, а има и чудесен изглед към цялото бойно поле.

— В гостилницата „Беневенто“ пренощувахме на път за Рим, обаче, доколкото си спомням, не опитахме нито trecciole, нито budelluci — каза капитан Д’Обере, когато минаха портата и тръгнаха по първата улица — тясна и стръмна като всички улици в Италия. — Е, нищо, днес можем да наваксаме пропуснатото; ако не се лъжа, това е нещо с много подправки, от крехко агнешко.

А що се отнася до боя, трябва да кажа, cher Pieree, че пак ви излезе късметът.

— Много бих искал да науча какъв късмет има за мен в това, че в Перуджа са се сблъскали raspanti и becchecherini — каза Петър.

— Ще видите, можете да ми вярвате, аз разбирам от такива неща — каза капитан Д’Обере. — Не забравяйте, че наближаваме Страмба и макар да сме големи герои, все пак накрая ще ни потрябват някакви войници.

Обидите и шамарите, с които са се угощавали помежду си споменатите Матео Речо, raspante, и Орачо Шипионе, becchecherino, явно се бяха разраснали до буен пожар, тъй като на главния площад бушуваше истинска хаотична битка, свистяха куршуми и на земята се валяха потънали в кръв убити и ранени. Средоточие на стълкновението беше самият дворец, гордостта на Перуджа. Тълпа raspanti тъкмо се силеха да изкъртят вратите му с дебела греда като с таран, охранявани от своите другари, въоръжени срещу яростните атаки на becchecherini, нападащи отляво и отдясно, с всичко, което би могло да послужи като смъртоносно оръжие, в това число вили и ръжени, докато хората от двореца стреляха по размирниците от прозорците и ги заливаха с вряла вода; около това ядро на военна акция по цялата ширина на площада се разиграваха безброй дребни схватки и двубои, също тъй ожесточени и кървави, а и откъм близките улици долиташе шум от стрелба, викове и цвилене на ужасени жребци. Страстта да се убива и унищожава бе обзела, види се, всички прослойки — от селяните и ратаите с дървени налъми през солидните, добре охранени граждани чак до елегантните господари с дантелени яки и широкополи капели върху накъдрените глави, които си служеха ловко с рапирите, от хлапетата до достопочтените старци, пък и жените, колкото им стигаха силите, допринасяха за врявата с писъци и ругатни, деряха си с нокти една на друга лицата и си скубеха косите. На прозореца на една от отбранителните кули в северната част на града се виждаха двама вкопчени един в друг мъже, всеки от които със сетни сили се мъчеше да бутне другия долу; селянин в конопена риза тикаше главата на своя противник в шадравана пред палата, за да го удави; по паважа пълзеше, приглушено ругаейки и хърхорейки, ранен мъж и кръвта бликаше от устата му; но макар че береше душа, той продължаваше да боде с камата си своите погълнати от битката врагове по краката и задниците; някъде в покрайнините на Перуджа пламтеше пожар.

Петър и капитан Д’Обере минаха през тази сцена на безумства спокойно и безучастно и се отправиха към гостилница „Беневенто“, където преди няколко дни Петър беше лекувал нараненото си око. Гостилничарят ги позна, посрещна ги с радост и им предложи стаята, където бяха нощували първия път; обаче капитан Д’Обере отказа.

— Не, сега ще ни трябва приземна стая с веранда — каза. — А освен това ще ни трябва и един хубав звънец.

Гостилничарят предположи, че капитанът, бидейки чужденец, е объркал думите.

— Звънец ли? — рече. — Господинът желае именно звънец, una Campanella? Дали няма предвид по-скоро нещо за хапване, да речем, una costoletta, шницел?

— Не, казах звънец, защото искам звънец — отвърна капитан Д’Обере с досада, защото му беше неприятно, когато някой подценяваше италианския му. — И то хубав, тежък звънец, който да звъни, а не да подрънква или потраква. А щом стана дума за хапване, постарайте се да докажете, че брат ви при градските врати е казал истината, когато твърдеше, че вие можете да готвите ненадминати trecciole и budellucci a sangue. А още сега донесете бутилка кианти. И освен това ще ми трябват принадлежности за писане и хартия.

— Капитане, вие се разпореждате, сякаш не съм ваш командир и господар — каза Петър, когато двамата се разположиха край отворените врати на верандата в приземната стая, за да наблюдават кървавите изстъпления на площада като в театър. — Поне да ми бяхте казали за какво ви е тази веранда, звънецът и писарските принадлежности?

— Pardonnez-moi^[3] — отвърна хладно капитан Д’Обере, — но съм убеден, че в тези работи имам по-богат опит от вас. Щом искаме да имаме войници, трябва да ги завербуваме, e’est clair^[4], а за вербуване на войници е нужна издигната платформа, звънец и принадлежности за изготвяне на списък, e’est classique^[5]. А преди ви казах, че имате късмет, дето в Перуджа — ние я наричаме с правилното й име Перю, — се бият, защото, когато някъде се струпат множество подивели и въоръжени люде и се трепят едни други, вербуването е много по-лесно, отколкото когато един си дъвче обяда, друг лови риба, а трети си отспива след голямо пиене. Това е доказано, c’est prouvé.

Междувременно гостилничарят Маркантонио донесе вино и огромна кравешка хлопка.

— Веднага ли ще желаят яденето господата?

— Не, чак надвечер — отвърна капитан Д’Обере и разклати звънеца за проба. — Ca va^[6] — каза снизходително, наля си от виното, отпи порядъчна глътка, а след това пристъпи към парапета на верандата и заразмахва звънеца колкото сила имаше. — Граждани, приятели, народе перуджански — извика накрая с мощен глас, но един куршум, по всяка вероятност заблуден, тъй като капитанът не беше нито raspante, нито becchecherino, следователно нямаше причина да се стреля по него, прелетя през дънцето на шапката му и заседна в касата на вратата.

— Merde — измърмори капитанът и се върна при виното си. — Перю е град малко прекалено дивичък дори за моя вкус; тук човек като нищо може да остане без глава. Хопла!

Това междуметие се отнасяше до споменатата вече сцена на прозореца на отбранителната кула, където единият от двамата противници тъкмо се беше подал и блъснат в бездната, падаше безпомощно, докато изчезна зад покривите.

— За какво ли заплати с живота си, дали за това, че е бил raspante, или за това, че е бил becchecherino? — каза Петър отвратен.

— Ще ви кажа, mon ami — отвърна капитанът. — Заплати с живота си затова, защото не умееше да се бие или просто, затова че противникът му беше по-голям бияч от него. C’est la vie^[7]. Но сякаш нещата се уталожват?

Изправи се и след като разклати яко звънеца, поде отначало:

— Граждани, приятели, народе перуджански…

Преценката му, че нещата се уталожват, беше правилна, защото главното бойно поле пред двореца се беше изпразнило, нападателите, които се мъчеха да изкъртят вратата, пуснаха гредата, търтиха да бягат и изчезнаха в най-близката улица; победителите becchecherini, надули се от гордост до пръсване, бършеха демонстративно потта и кръвта си и в един миг просто не знаеха какво да правят нататък; селянинът в конопената риза, който се опитваше да удави противника си във фонтана, се отказа от намерението си, изправи се и застана неподвижен, до колене във водата, ръцете му, както е обикновено при заетите с тежък ръчен труд бабаити, стояха разперени като дъги край тялото му. Неприятелят му се надигна с пръхтене от водата и застана до него, слисан, явно недоумяващ какво става; а господарите с дантелените яки, елегантно размахвайки шпагите на църковното стълбище, си дадоха „свободно“. А капитан Д’Обере, като не забравяше от време на време да бие звънеца, продължаваше да ораторствува:

— Оставете братоубийствения бой и се присъединете към нас! Ще спечелите пари, слава и ще подкрепите едно благородно дело! Светият отец ще възнагради всеки участник в нашия поход с опрощаване на три смъртни гряха! Тръгнали сме на поход към Страмба, да, добре ме чухте, към Страмба, която е на един хвърлей място оттук, тъй че този поход дори няма да бъде никакъв поход, а приятен излет; а сме тръгнали и в името на цел свята и богоугодна — да прогоним и свалим от трона гнусния узурпатор, завладял Страмба, Джовани Гамбарини, прокълнат от светия отец за това, че с цялата си подлост се представя веднъж за raspante, а веднъж — за becchecherino! И кой ще ви поведе към леката и сигурна победа? Аз, прочутият навред военачалник и кондотиер капитан Д’Обере, и моят господар и най-висш военачалник…

Тук капитан Д’Обере посочи с широк жест Петър, който, приел играта, се беше подпрял на парапета на верандата в любимата поза на покойния херцог Танкред, горделиво и господарски, сякаш позираше на портретист, а за по-голям ефект стискаше в десницата си папската си була.

— … единственият законен и пълноправен господар и владетел на Страмба, херцог Пиетро Кукан да Кукан!

И капитан Д’Обере, засиял от въодушевление, разтърсваше и размахваше звънеца. Това имаше успех, тъй като пред гостилницата полека-лека се посъбра купчина зяпачи.

— Едничкото условие, на което трябва да отговаряте, за да бъдете приети в нашата партия, е — продължаваше капитанът — храброто сърце, яките ръце и нозе и доброто оръжие. Не пропускайте тази възможност, такова нещо се предлага веднъж на сто години; благославяйте мига, в който отседнахме във вашия град, в славната Перуджа! Докажете, че е правдива поговорката ви, която гласи: „Perusini superbi, boni soldati!“

— А срещу какво? — попита един хубав чернокос младеж, който стоеше отпред, подпрян на копие, което явно не носеше само за да му се пречка из краката — цялото беше зацапано с кръв.

— На пешите копиеносци по десет цекина на ръка, на ездачите по двайсет на ръка, на пешите мускетари по двайсет на ръка, на ездачите мускетари по трийсет на ръка, който има меч и знае да го върти — три цекина отгоре, за всеки годен пищов — по още два цекина на ръка, надница за всеки без изключение — половин цекин плюс храна и зоб за конете — обяви капитан Д’Обере.

— Капитане, полудяхте ли? — пошепна му изтръпнал Петър.

— За по-малко няма да тръгнат — отвърна капитанът.

— А какво предпочитате, raspanti или becchecherini? — не мирясваше хубавият младеж с окървавеното копие.

Това беше коварен въпрос, но и капитанът не беше вчерашен.

— Призовавам raspanti да накажат граф Гамбарини, задето без право се представя за един от тях, а и becchecherini няма да сбъркат, ако му издърпат ушите, задето също тъй без право твърди, че е техен съмишленик.

— Аз приемам — каза младежът.

— Името? — попита капитанът.

— Алесандро Барберини. Имам кон.

— Алесандро Барберини — повтори капитанът и като намести лист хартия на горната греда на парапета, подаде на младежа натопено в мастило перо. — Подпишете се тук.

— Не знам да пиша — каза момчето, показвайки великолепните си зъби.

— Няма значение, ще ви подпиша аз, а вие ще добавите три кръстчета — обясни, капитанът.

— А парите? — попита младежът, след като лепна до името си едно мастилено петно и три неумело кръстосани чертици.

— Ще бъдат изплатени всекиму утре по съмнало, преди тръгването — отговори капитанът. — Защото, ако ви ги дам сега, дръвници такива, ще се изпарите и утре няма да дойде жива душа.

Той знаеше, че е спечелил, и затова си позволяваше да говори грубо, по войнишки.

— Следващият — каза.

— Блазио Бероалдо.

— Следващият.

— Джорджо Перудзи. Имам меч и мускет.

— Следващият.

— Джовани Панини.

Имената ставаха все повече и повече, бяха двайсет, после трийсет, четирийсет, петдесет, седемдесет и Петър тревожно пресмяташе колко ще им струва начинанието, когато неочаквано към верандата се приближи, подагрично накуцвайки, възрастен господин, стриктен на вид, с очила на носа и с някакъв документ в ръце; съпровождаха го петима въоръжени мъже в униформи с герба на Перуджа на гърдите — заобиколен от цветна гирлянда грифон. В този миг площадът окончателно замря, от прозорците на приорския палат, откъдето допреди малко се стреляше, надничаха удобно подпрени на лакът хрисими люде, за които човек не би казал, че могат да държат оръжие;, селянинът с конопената риза най-накрая реши да излезе от фонтана и прекрачи парапета му с непослушни, вкочанени от студената вода крака, увити в парцали; а двама от елегантните господа пред църквата запалиха лули; възцари се гробна тишина, нарушавана само от стъпките на куция чиновник и въоръжената му свита. Тълпата, отведнъж смирена и ни лук яла, ни лук мирисала се разстъпваше пред него и той вървеше по широк коридор, при което хората, които образуваха края на коридора, се извръщаха с рамо към мъжа и Петър ясно виждаше по лицата на всички израз на безсилен гняв и ненавист.

Куцият се приближи полека към верандата и заговори с шипящ глас Петър и капитан Д’Обере:

— Господа, които и да сте и откъдето и да сте дошли, по силата на своята длъжност — подеста на старославния град Перуджа — ви призовавам да прекратите незаконната си, противна на добрите нрави дейност. — Докато говореше, той току надничаше в своя документ, сякаш искаше да се увери, че говори правилно, според буквата на закона. — Първо на първо, в републиката и града Перуджа е строго забранено да се упражнява каквато и да било вербуваческа дейност, чрез която наши граждани да се отвеждат извън границите на държавата ни, и то, нота бене, в името на несигурни, авантюристични, да не кажа, подозрителни цели.

Изотзад няколко гласа зароптаха, някъде откъм фонтана се чу и свиркане, но всичко стихна, щом подестата се обърна към източника на тези звуци.

— Тихо, разбойници, най-малко вие имате право да роптаете и да свиркате. Съвсем точно е записано кой се е бил и кой какво е извършил. Като му дойде времето, ще се позанимаем и с това. — Той отново се обърна към верандата и продължи, все така поглеждайки в документа си. — Значи това беше първо, господа. Наборният ви списък се конфискува официално и записалите се ще отговарят. Но сега по втората точка. Един от вас, разправят, се представял за херцога на Страмба. Има ли нещо вярно в това?

— Нищо — отвърна Петър. — Аз не се представям за херцога на Страмба, аз съм този херцог.

Подестата го погледна начумерено над рамките на очилата си.

— Тъй, тъй, вие благоволявате да бъдете херцог на Страмба, наистина много интересно. И кога станахте такъв?

— Преди седмица — отвърна Петър.

Тълпата избухна в неудържим смях, но подестата, явно лишен от чувство за хумор, дори не се усмихна.

— Тишина! А вие, господине, ще отговаряте за обида на длъжностно лице — каза той.

— Олеле, тук всеки отговаря за щяло и нещяло! — почуди се Петър. — Все пак считам за чест да съм пръв между онези, които ще отговарят пред ваше подество. Моля ви да надзърнете в този документ.

И с поклон подаде на подестата папската була.

Старецът предпазливо и недоверчиво взе свитъка в ръка и щателно огледа прикрепения към него печат, преди да го развие и да го зачете. Лицето му остана безизразно, но целият сякаш някак незабележимо се посви.

— Е, ако допуснем, че това писание не е фалшификат — каза той, след като го прочете до края, — значи пак става дума за един от случаите, когато главата на папата не е знаела какви ги върши ръката.

— Боя се, че папата ще попска да отговаряте пред него за това свое умозаключение — рече Петър с усмивката си на лекомислен юноша и със задоволство долови как изгубилият ума и дума допреди миг народ се оживи; шепотът, подсвиркването, кикотът на струпалото се множество се сливаха в неразчленимо жужене и се чувствуваше, че малко остава да се разрази отново буря и хората, удавени сред разбунената тълпа, отново да загубят всякакви задръжки.

— Ще го сторя на драго сърце — отвърна подестата, — защото познавам добре светия отец и зная, че тази була, ако изобщо е излязла от неговата канцелария, вече го е накарала да съжалява. — Върна булата на Петър и продължи: — Запазете си я за спомен, младежо, сложете си я в рамка; мисля, че по-голяма полза от тази да украси стаята ви тя няма да ви донесе. Но това е друга работа, папата има право да прави, когото си иска какъвто си иска, но и аз имам право да държа на своето, а на всичко отгоре имам и задължението да бдя над спазването на валидните закони. Вашето присъствие в този град е нежелателно и аз ви призовавам незабавно да го напуснете и да ми предадете наборния си списък, който по-преди обявих да конфискуван.

Петър сви на тръбичка листа с имената на завербуваните мъже и отговори ясно и отчетливо, за да бъде чут и разбран от всички:

— Аз съм господар на Страмба, а не на Перуджа, чужденец съм в този град, даже нещо по-лошо, нежелан чужденец, както благоволи да се изрази ваше подество, ето защо не ми остава нищо друго, освен да се подчиня на вашето нареждане и да напусна града заедно с приятеля си без бавене и без да дочакам своите trecciole и budellucci à sangue, които бях поръчал на гостоприемния съдържател.

И той се обърна към гостилничаря, който тъкмо подклаждаше огъня в камината зад гърба му. — Заръчайте да оседлаят конете ми, а ето ви и за бутилката вино, която така и не ни бе позволено да допием.

Подхвърли му една златна монета и продължи:

— Ала що се отнася до желанието на ваше подество…

— Забранявам ви да се обръщате към мен занапред с тази безсмислица! — кресна гневно подестата.

— Моля прошка за това езиково новообразувание, за което погрешно предполагах, че ще гали слуха ви — каза Петър. — Та що се отнася до вашето желание да ви предам списъка, следва да ви припомня, че като херцог на Страмба имам известен дълг пред хората, които проявиха охота да пролеят кръвта си за мен и да допринесат с мъжеството си в битките за изпълнението на волята на негово светейшество, божия наместник на тази земя. Не, бог няма да допусне херцогът на Страмба да предаде войниците си.

Бързо прекрачи прага на стаята, запали тръбичката в камината и като я вдигна високо, пламтяща като факел, я заразмахва в знак на поздрав към хората, които отвързаха с викове, ръкопляскания и приветствени възгласи; и докато подестата, понесен от вълните на напиращата към верандата тълпа, немощно подвикваше нещо със старческия си гласец, Петър и капитан Д’Обере със спокойна крачка слязоха в двора, метнаха се на конете и безпрепятствено минаха през северната порта на Перуджа.

Капитан Д’Обере беше сърдит и ядно упрекваше Петър, че не е съумял да се възползува от ситуацията, когато оставало съвсем малко най-добрите мъже на Перуджа да махнат с ръка на подестата и да последват Петър и него, капитана; дали Петър бил разбрал, че подестата се радва в Перуджа на симпатия, подобна на онази, на която се радвал едно време в Страмба покойният capitano di giustizia? И щом Петър навремето успял да пречука capitano то, защо този път не се разправил с подестата и най-вече защо в сгодния момент си плюл на петите и офейкал?

— Не знам — каза Петър с въздишка. — Днес вече не бих извикал никого на дуел за твърдението, че кралиците нямат нозе, а навярно не бих застрелял и capitano di giustizia. Просто ми дойде до гуша.

— Когато човек е тръгнал на бой, няма право на подобни настроения — каза капитанът.

— А защо тогава вие не поехте инициативата? — попита Петър.

— Аз не съм галеник на съдбата като някои хора, mon chou^[8], а освен това, както честичко ми напомняте, съм ви подчинен. Но сега просто не знам какво да предприемем. Перуджа наистина е чудесен и войнствен град, а щом там ударихме на камък, къде другаде да търсим войници?

— Ще идем в Римини — каза Петър. — Около пристанищата, казват, винаги се навъртат сума ти безработни наемници.

— Мога да си представя каква сган ще бъдат… — промърмори капитанът.

На две мили северно от Перуджа двамата се отклониха от река Тибър, ромолът, на чиито води услаждаше пътя им дотогава, и поеха по широкия коларски път към епископското градче на име Губио, разположено по южния склон на римските Апенини. Понеже можеше да се очаква, че след като усмири наново тълпата, подестата ще прати по дирите им своите хора да ги арестуват и върнат обратно — когато някой сгази лука като Петър в Перуджа, се изказа по този въпрос капитан Д’Обере, той трябва да е готов за най-лошото, — те пришпориха конете и препуснаха в галоп. Спряха едва по здрач, когато жребецът на капитана взе да се препъва от умора, на половината път до Губно, в Скрито — селище малко, но прочуто надлъж и нашир с отглежданите там извънредно сладки смокини. И понеже в гостилницата, в която решиха да пренощуват, знаеха да готвят paupiettes, настроението на капитан Д’Обере отново се повдигна.

— Пак малко мир и спокойствие — каза той, когато след вечерята, изпружил дългите си крака, подръпваше от луличката си и сръбваше от огнената напитка с дъх на зарзали. До такава степен се чувствуваше в безопасност, че дори не помръдна, когато през прозорчето с дебело и релефно стъкло прониква тропотът от приближаването на три или четири коня.

— Се n’est rien^[9], спокойно — каза капитанът на Петър, който нервно се пресегна за меча си, положен върху масата. — Тези идват откъм север, от Губио, а не от Перуджа.

Ездачите спряха пред гостилницата и се чу как един от тях вика съдържателя и иска зоб за конете. Капитан Д’Обере отдели от устните си току-що надигната чаша и тъй рязко я остави на масата, че тя издрънча.

— Mille tonnerres^[10], този глас ми се струва познат — изрече. Петър стана и извади меча от ножницата.

— И на мен — каза той.

— Такъв писклив пилешки глас може да има само Занкета — реши капитанът. — Но това е невъзможно.

Занкета, помним го, беше онзи нещастен младеж, когото Петър беше заварил при първото си посещение в страмбийската казарма да се мъчи под командата на капитана да стреля с мускета, а освен това protege^[11] и гнусна подлога на Джовани Гамбарини.

— Защо да е невъзможно? — каза Петър. — На Джовани сигурно вече са му донесли, че съм му се заканил, и от негова страна би било съвсем разумно да прати свои хора да ме пресрещнат и още по пътя мирно и тихо да ми прережат гърлото.

— On verra — каза капитан Д’Обере и посегна към колана си, провесен на една кука до прозореца.

И наистина видяха, защото само след миг на вратата се показа младият дребосък Занкета от плът и кръв. Но щом съзря Петър и капитан Д’Обере, страшно се изплаши и вресна: „Те са тук!“, след което веднага изчезна отново. Петър се хвърли към вратата, която Занкета беше треснал зад гърба си, и когато с рязко дръпване я отвори наново, откъм коридора изсвистяха два пистолетни изстрела. За миг на Петър му се стори, че са го ударили със сопа по главата, а след това потъна в небитието.

След неопределено дълго време, сегиз-тогиз оживявано от объркани сънища и видения, в които важна и подозрителна роля играеше грифонът от герба на Перуджа, комбиниран с веселото драконче от папския герб, Петър установи, че лежи в постеля, до която на тясно столче седи възрастен мъж с увиснали бузи и охолно шкембенце и държи с лекарски маниер дясната му ръка, за да премери пулса; лявата беше омотана с бинт, а и главата му беше превързана. Откъм нозете му, подпрян на стената, беше застанал красивият момък от Перуджа, онзи с кървавото копие, който пръв се беше записал в капитановия списък под името Алесандро Барберини.

— Барберини, ти пък какво дириш тук? — запита Петър с все още неуверен и слаб глас. — Откъде се взе?

Младежът се усмихна.

— Ваше височество е запомнил името ми — каза. — Веднага си рекох, че ваше височество е мъж на място.

— Питам те какво дириш тук — повтори Петър.

— Какво съм дирел ли? — почуди се Барберини. — Та не съм ли вербуван във войската на ваше височество? Тук сме почти всички, дето капитанът ни записа, някъде към петдесетина мъже, на услугите на ваше височество.

— Perusini superbi, boni soldati — прошепна Петър с въздишка на слабост и облекчение. — Ти, Барберини, пръв ми предложи услугите си и пръв ме назова с новата ми титла. Никога няма да го забравя.

— Благодаря — отвърна Барберини. — Ще се постарая да се покажа достоен за доверието, което ваше височество ми оказва.

„Виж го ти, убиец, не знае да пише, но се изразява като стар courtisan^[12]“ — помисли си Петър.

И Барберини заразказва как след отпътуването на Петър и капитана от Перуджа неговите, на Барберини, приятели без много умуване и мъдруване решили, че ще офейкат от подестата, защото им бил писнал животът под властта на този келчо, и потеглили след негово височество херцога на Страмба; негово височество им бил направил огромно впечатление, когато изгорил списъка с имената им пред носа на подестата, макар да знаели, че със списък или без списък той лесно щял да установи кои са се съгласили да бъдат завербувани и щял да се заяжда с тях, да ги глобява и да ги тормози. Ето защо се измъкнали от града веднага щом това станало възможно, а него, Барберини, пратили напред да задържи Петър и капитана, понеже войниците били без коне, докато Барберини имал бърза и уж чистокръвна арабска кобила. Понеже вече се смрачавало, Барберини предположил, че ще настигне негово височество и капитана в Скрито, където без съмнение щели да поискат да пренощуват в гостилницата, и действително ги настигнал, но, maledetto, в каква ситуация! Капитанът се отбранявал от четирима мъже, всъщност от двама, понеже вече бил довършил другите, но от лявото му рамо струяла кръв и силите му били на привършване, а негово височество се търкалял на земята с простреляна глава…

— Не беше простреляна — поправи го лекарят, — само одраскана над лявото слепоочие, но и това стигаше.

— С една дума, с окървавена глава и простреляни пръсти… — продължи Барберини.

— Само с един прострелян пръст — каза лекарят. — Вторият успях да спася. Е, може би няма да бъде гъвкав като преди, но господинът не е нито арфист, нито флейтист.

— Та значи извадих меча от ножницата — разказваше Барберини, — но преди да го извадя, прободох единия от мъжете с копието си в гърба и после…

— Значи съм без един пръст на лявата ръка — прекъсна го Петър, защото го бе обзела тревога. — Кой точно?

Превързаната му ръка беше една неделима, пулсираща от болка буца, тъй че той не бе в състояние да разпознае какво от нея липсва и какво не.

— Ето този. — И лекарят показа мястото на втория пръст отляво, безименния.

— Целият ли липсва или само част?

— За жалост целият — каза лекарят. — Съвсем целият. От корен.

Петър рипна от постелята.

— Къде е този пръст? Къде сте дянали пръста?

— Лежете, по-немощен сте от муха — каза лекарят, като го натискаше обратно на леглото. — С този пръст, дори и да се намери, нищо вече не може да се направи, няма сила на този свят, която да го прикрепи обратно към ръката ви.

— Какво ви е грижа, ваше височество, за някакъв си пръст, и то на лявата ръка? — рече Барберини, изненадан от малодушното държание на Петър.

— Не ме е грижа за пръста! — викаше Петър. — Трябва ми пръстенът, който беше на този пръст!

— Съжалявам, но тук не мога да ви помогна — каза лекарят отмерено. — Ценен ли беше пръстенът?

— Беше ми спомен от баща ми — бръщолевеше възбудено Петър. — Алесандро, за бога, моля ви, обърнете небето и земята и ми намерете пръстена! В него се крие чудодейна сила, която е подвластна само на мен и без която сме загубени всички, всички! Беше най-обикновено колелце, със змия отгоре. Давам петстотин цекина награда на онзи, който го намери!

— Ще опитам — каза Барберини и излезе, силно усъмнен в здравия разум на негово величество.

А Петър, без да обръща внимание на протестите на лекаря, отново и отново скачаше от постелята и се влачеше из стаята, и стенеше, и проклинаше, и се молеше на незнаен за лекаря език, защото в неволята си се беше върнал към майчината си реч, и въздишаше, и скърцаше със зъби, изгарян от треска; върху превръзката на главата му изби прясно кърваво петно.

Лекарят се вбеси:

— Не, в такъв случай снемам от себе си всякаква отговорност! Откакто се помня, не съм имал такъв проклет, опърничав, твърдоглав, смахнат пациент! Аз бдя над него тук два дни и две нощи, грижа се за него като за пеленаче, но на него му е все тая, той си иска пръстенчето! Спомена от татенцето! Лягайте веднага, иначе зарязвам всичко и си отивам по моите работи.

Но пациентът не го послуша, а положението се влоши още повече, когато влезе, облякъл взет на заем халат, капитан Д’Обере. Допреди малко той беше спал в съседната стая, съвземайки се от раните си, и дойде да чуе какво става, но като разбра, започна да нарежда заедно с Петър:

— Това означава, че сме foutus, complètement foutus^[13], че сме я втасали, че седим по голи задници върху бумтяща печка! — крещеше той. — Защото аз вече изплатих на войниците над шестстотин цекина на ръка според уговорката, а ако прибавим и изхарченото по пътя от Рим, виждате ясно какво ни е положението.

— То се знае, че виждам — отвърна Петър. — Но кажете какво мога да направя.

— Молете се — каза капитан Д’Обере. — Не ни остава нищо друго, освен да се молим. Но много се съмнявам, че господ ще помогне на chenapans^[14] като нас, без подслон, без дом, без отечество, без пари, с разклатено здраве, с един куц кон, с дрипи на гърба, без служба, с богат и могъщ враг, който ни праща наемни убийци, с едничките две неща, които са ни останали в целия този наш проклет, трижди проклет свят!

— Какви две неща? — попита Петър.

— Занданът или бесилката — отвърна капитанът. — Откъдето и да го погледна, нищо друго не виждам.

Лекарят, който надаваше ухо през цялото време, промълви:

— Пък аз мислех, че господата са големи и важни господа.

Вместо отговор двамата приятели избухнаха в смразяващ смях, издаващ пълното им отчаяние. Кървавото петно върху превръзката на Петър се уголемяваше.

Лекарят, болезнено докачен и оскърбен, заприбира разпръснатите си по масата неща — легенче за събиране на кръвта при кръвопускане, пинсети, бинтове, ланцети, клещи и щипци, стъкленици и шишенца с отвари и масла, екстракти и мехлеми, прахчета и хапове, подреждайки ги в чантата си.

— Дължите ми двайсет скуди за положените грижи — каза той с леден глас.

Петър и капитанът отново се закикотиха сатанински.

— Двайсет скуди, колко цекина прави това? — попита Петър. — Защото ние нямаме скуди, затова пък с цекини разполагаме в неограничено количество.

Капитанът, все още разтърсвай от подобен на ридание смях, бръкна в унило провисналата кесия, която само преди няколко дни при тръгването им от Рим радваше окото, приятно издута от хилядата и двеста цекина, и извади отвътре шепичка златни парички. Лекарят ги взе, без да поблагодари, и се измъкна. Не след дълго дотърча гостилничарят, настроен враждебно, обезпокоен от новината за странното поведение на двамата господа, която му беше съобщил лекарят. Ни свой ред и той поиска да уредят сметката, която, каза, била надхвърлила всякаква допустима мяра, тъй като, каза, войниците на двамата господари, настанени в хамбара и на тавана, се тъпчели и наливали тъй сякаш три месеца са били държани на хляб и вода. Поиска сто и осемдесет цекина, защото с основание очакваше, че господата няма да се съгласят, както и стана; и докато се пазаряха, съдържателят ставаше все по-зъл и груб, докато накрая взе да заплашва, че ще прати да повикат бирническия стражар и ще го накара да арестува цялата тази шапка от негодници и крадци начело с шмекерите им господари; в този миг през вратата влетя Барберини, весел, засмян, следван от един хубав и чистоплътен, около шестнайсетгодишен юноша, един от храбрите мъже, завербували в Перуджа — града на добрите войници.

— Ваше височество, пръстенът се намери — извести Барберини. — Беше у Акиле.

— Моля ваше височество най-милостиво да ми прости — каза Акиле. — Намерих го на торището с все пръста на ваше височество и понеже не знаех, че това благоволява да бъде пръстът на ваше височество, измъкнах пръстена и го сложих на своя пръст. Но сега, като чух от Алесандро, че ваше височество го търси под дърво и камък, тутакси хукнах да го върна на ваше височество с хиляди извинения.

Петър постоя някое време мълчалив, като само дълбоко си поемаше дъх, докато привикне с чувството за безгранично облекчение, което го бе обзело без остатък.

— Благодаря ви, момчета, всичко е наред — каза, докато поставяше с помощта на капитана колелцето на безименния пръст на дясната си ръка. — А вие, гостилничарю, си вървете. Утре заран, преди да се отправим в поход, ще си получите парите, но сега не искам да ви виждам очите, изчезвайте, искам да спя.

Съдържателят, само допреди миг груб и зъл, склони глава пред негово височество и излезе от стаята, без да възрази дори и с една дума. Той имаше опит с важните господа и знаеше добре, че тяхното поведение и постъпките им зависят от странни, чужди, непонятни за простосмъртните въздействия и обстоятелства, с които човек трябва да внимава. Промяната в държанието на негово височество, настъпила, след като юношите донесоха търсения пръстен, убеди гостилничаря, че Петър е наистина голям господар и че той, гостилничарят, е допуснал груба грешка, като е отишъл да го подсеща за плащането, все едно че е някакъв си скитник. Един господ знае какво огромно значение се крие в този пръстен, един господ знае каква ужасяваща държавна или църковна тайна, известна само на неколцина могъщи посветени, е укрита в него, един господ знае с каква особена сила е надарен онзи, комуто е позволено да го носи; затова по-надалечко, по-надалечко!

Та значи, както вече казахме, гостилничарят си тръгна, оттегли се и капитан Д’Обере, като се прозяваше и шляпаше с взетите на заем чехли; но юношите Алесандро и Акиле, изопнати като струни пред негово височество, дори не помръднаха.

— Какво има? — каза Петър. — Нали чухте, че искам да спя.

— Ваше височество обеща петстотин златни парички на онзи, който открие пръстена — обясни Алесандро. — С Акиле се споразумяхме да си ги разделим. Това е справедливо, защото, ако не беше Акиле, някоя свиня щеше да налапа вашия пръст с все пръстена, а ако не бях аз, ваше височество така и нямаше да научи кой е намерил пръстена.

— Ще получите възнаграждението си — отсече Петър. — Но не преди да стигнем Губио. Сега да ви няма.

Момчетата се спогледаха, но не казаха нищо, обърнаха се кръгом и се оттеглиха. А Петър се пъхна под завивките и заспа като пребит.

Капитан Д’Обере, стегнат в униформата си, го разбуди при изгрев-слънце с въпроса дали Петър се чувствува достатъчно силен да тръгнат отново на път. Петър, отпочинал чудесно, отвърна, че се чувствува достатъчно силен за десет пътя като този, който им оставаше да изминат, и за превземане на десет вертепа като Страмба. Войници имат, пари също ще имат в изобилие, тъй че няма защо да се тревожат.

— Войници имаме малко, а обсадни машини — никак — забеляза капитанът, докато сръчно и с любов превързваше Петровата глава.

— Че за какво са ни обсадни машини? — възрази Петър. — Ненапразно бях въвел в Страмба обучение на поставяне на взрив.

— Да, но обучавахте стария ни гарнизон, а не голобрадите ни Perousiens^[15] — отвърна капитанът.

— Изгарям от желание със собствените си ръце да подпъхна няколко ръчни бомби под градските порти и да ги хвърля във въздуха — каза Петър. — А след това ще влезем в града с марш и под строй, като на парад.

В седем сутринта капитанът свика войниците си пред гостилницата, разпредели ги в три отделения и постави начело на всяко от тях мъжа, който по първоначална преценка изглеждаше най-възрастен и най-опитен. Първото отделение се състоеше от деветнайсет пеши копиеносци, в това число предводителят им; второто — от двайсет и трима пеши мускетари; третото беше смесено, от копиеносци и мускетари на коне, на брой деветнайсет души, или всичко шейсет и един бойци, само с девет-десет по-малко от онези, които бяха завербувани в Перуджа. Начело на конниците, като награда за заслугите му и въпреки младостта му, бе сложен Алесандро Барберини. След разпределянето Петър плати сметката от сто четирийсет и седем цекина, която съдържателят му представи, този път в писмен вид, и щом приключиха с това, капитанът се изправи на жребеца си, изпъчи гърди и произнесе пред хората си следната кратка, но съдържателна реч:

— Войници, край на веселбата. Потегляме на поход, чака ни сигурна победа, която ще ни донесе огромна gloire^[16], но която няма да постигнем без твърда и строга дисциплина. Досега вие само плюскахте, лочехте и хъркахте, но оттук нататък сте на военна служба, запомнете го добре. Ще се храните заедно и по едно и също време, а когато това не е възможно, всеки от вас ще получава по четвърт цекин дневно за храна и гледайте да ви стигне, защото занапред никой няма да заплаща гуляите ви. Всякакви плячкосвания и грабежи са строго забранени и ако някой бъде хванат как посяга на чуждо имущество, ще бъде обесен без пощада. Всяко неподчинение на наша заповед също ще бъде наказано. Тръгнали сте на война, воювайте тогава. Някой иска ли да пита нещо?

Алесандро Барберини вдигна ръка.

— Eh bien? Какво искаш да узнаеш? — попита капитан Д’Обере.

— Кога ще си получим надниците за двата дни, дето ги пролежахме тука — каза Алесандро.

Капитан Д’Обере, като истински войник, почервеня от гняв и избухна:

— Каза: за двата дни, дето ги пролежахме, но трябваше да кажеш: за двата дни, дето се въргаляхме тук, espece de vaurien^[17]. Току-що видяхте колко заплати негово височество заради вас на гостилничаря — изплюскали сте надниците си, прокарали сте ги през гърлата си и сега искаш нещо отгоре? Само още веднъж да чуя подобна дързост, и така ще те емна, че ще забравиш и как те викат. За бой те бива, но от войниклък си нямаш и понятие. Да си войник, не значи само да мушкаш, да колиш ида стреляш. Да си войник, значи преди всичко да се подчиняваш и да си държиш езика зад зъбите, разбра ли? Обаче аз ще те науча на това и ще ти избия всичките дръзки мисли от главата, развейпрах такъв, лентяй, мамино детенце, сополанко, хубавелко с хубавелко, да не мислиш, че щом веднъж си се проявил и си изпълнил задълженията си, нататък ще можеш да правиш каквото си искаш и ще ти се прощава! Нещо друго?

Алесандро Барберини стисна здраво устни и не каза нито дума повече, но си личеше, че си мисли нещо недобро.

Тогава капитан Д’Обере измъкна меча си от ножницата, оръжието проблесна като светкавица на утринното слънце и капитанът изкомандува:

— А сега, войници, всички в строя, en marche!

Армията от шейсет и един мъже, повечето юноши, закрачи напред.

Придвижиха се бързо и след три часа и половина, малко след единайсет, стояха пред вратата на Губио, градче, сгушено в полите на планината Монте Калво, на брега на река Каминяна. Докато чакаха позволение да влязат в града (което им бе дадено най-накрая само благодарение на папската була), Петър раздаде на хората си пари за храна и за зоб, с което изпразни кесията си до дъно, остави си само десет цекина като суровина за получаването на новото количество злато. И малко по-късно, когато камбаните на губийската църква забиха, възвестявайки пладне, Петър и капитан Д’Обере се затвориха в една железарска работилница, охотно и срещу незначително възнаграждение от две парички отстъпена от набожния и праведен собственик, извадиха нужните продукти, които бяха купили по пътя, и се заловиха за работа.

— Последния път ви бях казал, mon ami, че повече няма да ви асистирам в дяволските ви магии — продума капитан Д’Обере, когато положиха тигела в огнището, — но не мога да ви лиша от помощта си, когато само едната ви ръка е disponible^[18]. Бих ви излъгал обаче, ако кажа, че не се боя този път да не остана без нос или без уши.

— Ако теорията ми се окаже погрешна — каза Петър — и настъпи охлаждане дори след като сме нагрели оловото до кипене, бъдете готов тутакси да изтичате навън и да скачате и танцувате. Но съм убеден, че няма да се наложи.

И наистина не се наложи, но по причина съвършено различна от тази, която допускаше Петър.

Когато тигелът бе изпълнен до ръбовете с врящо олово и настана великият миг на тингирансто, Петър протегна ръка към капитана, а капитанът предпазливо, с помощта на чекийката си отвори капачето на пръстена; и с изцъклени очи, като шаваше с уши и вежди, се вторачи в кухината му като ударен по главата, като смахнат, като паднал от небето; а когато вдигна очи към Петър, не видя върху лицето му ни на йота по-мъдър израз: защото във вътрешността на пръстена лежеше къс въже или по-точно влакно от въже, старателно завито на клъбие, и нищо, ама съвсем нищо друго; частичките от Философския камък, тъмночервени, седефено лъскави, които бяха скътани вътре, бяха изчезнали без следа.

— Hein^[19]? — рече капитан Д’Обере, защото нищо по-уместно не му хрумна.

Петър не каза нищо, само простена, сякаш изведнъж остро го бяха заболели зъби.

— Какво е това? — промълви капитанът.

— Несъмнено късче въже, с което някой е бил обесен — отвърна Петър. — Хората носят такива неща в пръстените си.

— Но къде е Философският камък?

— Няма го — прошепна Петър, защото гърлото му беше пресъхнало. — Акиле е чистник, видял е, че пръстенът може да се отваря, и го е изчистил както трябва, преди да сложи вътре въженцето.

— Това означава… — продума капитанът.

— Да — каза Петър.

— И все пак виждам в това едно преимущество — каза Д’Обере.

— И какво точно?

— Ами веднъж вече смятахме този пръстен за изгубен — каза капитанът. — Така че сега няма защо да се вайкаме, тъй като вече сме го правили.

Огледаха пръстена на светлина, за да видят дали поне в пантичката на капачето не е заседнала някоя частица от веществото: напразно. Акиле, юношата от Перуджа, си беше свършил работата както трябва.

— Сега ще е най-добре foutre le camp — каза капитанът.

— Пардон? — сепна се Петър.

— Да изчезнем — обясни капитанът. — Да си плюем на петите. Защото нашите момчета, като не си вземат своето, ще ни направят на пух и прах. И никак не бих им се чудил.

— Това е разумна мисъл и аз ви съветвам, капитане, да я осъществите — каза Петър. — Но аз, херцогът на Страмба, не мога да си го позволя. Ако избягам от войниците, които съм наел, това ще е краят на всичко, непоправим край.

— А да не би да мислите, че това не е краят? — поинтересува се капитанът.

Петър не му отговори.

Според дадената заповед перуджанците се събраха в два часа след пладне на пространството пред старата катедрала. Петър и капитанът ги очакваха на конете си, и двамата много бледи и сериозни. Щом съгледа младия Акиле, Петър му кимна да се приближи и младежът дотича радостно, сигурен, че негово височество възнамерява да му изплати обещаната награда.

— Акиле — каза Петър, — ти си чистил пръстена ми.

Акиле се поклони с усмивка.

— На вашите услуги, ваше височество, чистих го, докато го изчистих, най-вече отвътре. Под капачето беше измърлян с някаква гадост.

— Внимавай много, Акиле, преди да отговориш на въпроса ми, много е важно за мен — продължаваше Петър. — Как чисти пръстена и най-важното — с какво? Навярно с носна кърпа? Или с някаква четчица? Покажи ми кърпата, покажи ми четчицата!

— Ами, кърпа, ами, четка! — отвърна Акиле. — Къде ти у мен такива неща? С водичка го чистих, в поточето, подържах го срещу течението и когато водата отстрани всички нечистотии, го оставих да изсъхне. Въженцето, дето го сложих вътре, ваше височество, можете да си го оставите. Ще ви донесе късмет, на него умря вуйчо ми Виторио, обесиха го, задето беше откраднал в храма на света Юлия църковната касичка. Аз имам още едно парче в джоба.

— Но сигурно — настояваше Петър — си търкал пръстена с пръст, докато си го държал под водата.

— Ами да, търках го — отвърна Акиле.

— Покажи ми този пръст — поиска Петър.

Акиле, объркан от чудачеството на негово величество, протегна към Петър изпънатия показалец на дясната си ръка. Той беше чист, под крайчеца на нокътя му нямаше и прашинка.

— Добре, свободен си — каза Петър.

Акиле стоеше нерешително.

— А кога, простете ме, ще си получим с Алесандро петстотинте цекина?

— Стройте се! — заповяда капитан Д’Обере. — В строя!

Излязоха с марш от града и поеха по пътя, изкачващ се към билото на планината, но не бяха минали и десет минути, крепостните стени на Губио още се виждаха, когато Петър даде знак на капитана да спрат.

— Момци — заговори той, — длъжен съм да ви кажа няколко не особено приятни думи. Действувах по план, бях премислил обстойно и до най-малките подробности всичко, но стана нещо, не е нужно да ви обяснявам какво, което провали намеренията ми. Източникът на нови парични средства, който разчитах със сигурност да придобия в Губио, изчезна, пресъхна, няма го. Това означава, че аз, херцогът на Страмба, стоя в този миг пред вас без един грош в джоба, без муниции, без възможност да завербувам ново подкрепление. Не ми остава нищо друго, освен да ви благодаря, да ви помоля за прошка и да ви призова да се завърнете в родния си град; може би, дай боже да е тъй, подестата няма да прояви прекомерна строгост и ще ви опрости неколкодневния излет. Връщайте се, момци, не мога да ви спирам, и не ме споменавайте с лошо — това, кое го се случи, беше за мен непредсказуем удар и с нищо не можех да го предотвратя.

Петър изчака, докато перуджанците, тъй вцепенени от смайването, че не можеха дори да нададат глас на протест, проумяха напълно смисъла на потресаващата новина, и чак тогава продължи:

— Нищо не може да се направи, така стоят нещата. Ето защо, повтарям, няма да ви се сърдя, ако се обърнете на токовете си и изоставите мен и капитан Д’Обере. Но има още една възможност, възможност отчаяна и хазартна, но в моя живот, повярвайте ми, не за пръв път ми остава една-едничка отчаяна и хазартна възможност. И въпреки това ето днес стоя тук пред вас здрав и читав, следователно виждате, че съм преминали най-тежките премеждия успешно. Откажете се от обещаното възнаграждение и продължете с нас. Но само това не стига: върнете ми и част от парите, които вече ви изплатих, за да мога да купя муниции. Това е една крайна жертва, но колкото по-голяма е жертвата, толкова по-щедра ще бъде наградата. Това ви предлагам да обмислите, момци. Посъветвайте се, запитайте сами себе си кой от двата пътя, за които ви говорих, е по-добрият за вас, дали този на разкаяното завръщане, или този на славата и героичните саможертви. Чакам отговора ви.

Пришпори коня и следван от капитан Д’Обере, се отдалечи към горичката, ограждаща една ливада вляво от пътя. Чу се нечий свиреп глас: — Негодници! — и едва отзвучал, се надигнаха десетки възбудени гласове, сляха се в нестройно дърдорене, изразяващо разочарование и гняв. Петър и капитанът слязоха от конете, когато престанаха да различават отделните думи, и седнаха един до друг на поваления от вятъра ствол на едно дърво.

— Това няма да го преглътнат — каза Д’Обере, палейки лулата си. — Без надница — как да е, можеха да го понесат, но да връщат пари, ca jamais^[20]. Допуснахте непоправима грешка, че изобщо споменахте подобно нещо. Това ги вбеси до полуда. По-преди казах, че ще ни направят на пух и прах, а сега го твърдя дваж по-сигурно.

— On verra — изрече Петър любимите думи на капитана, като се надяваше да го развесели, но капитанът си остана мрачен и само пуфкаше с луличката си.

Перуджанците се държаха като умопобъркани, размахваха ръце, надвикваха се и се блъскаха, сякаш изпълняваха някакъв ритуален танц. Но изведнъж се усмириха и притихнаха, едни насядаха покрай пътя, други застинаха неподвижно, подпрени на мускети или копия, а някои от ездачите наслизаха от конете.

— Чак сега започват да се съветват, някой е взел думата — каза Д’Обере и присви очи, за да вижда по-ясно. — Ами да, разбира се, кой друг, ако не нашият Алесандро Барберини. Ах, dire que^[21], такива нищожества, такива гамени решават сега съдбата ни! Петре, все още има време, те са далеч, трябва само да се метнем на конете.

— Страх ли ви е? — каза Петър.

— Ма foi, страх ме е — отвърна капитанът.

— И мен — призна си Петър. — Нещо много дълго обмислят. Какво ли им говори това момче? Ситуацията е толкова ясна, че не се нуждае от никакъв коментар — или продължават с нас, или се връщат в Перуджа.

Хубавият момък Алесандро Барберини, седнал на уж арабската си кобила, приказваше ли, приказваше, като от време на време размахваше копието си и острието проблясваше на слънцето като златна искра, а другите юноши го слушаха като истукани, но внезапно една самотна фигура се отдели и колебливо, като човек, който е тръгнал нанякъде, но не е уверен дали е за добро, пое обратно към Губио. След няколко крачки перуджанецът поспря и се огледа, но ето че след него тръгнаха други — двама, после трима, четирима.

— Връщат се — каза Петър с надежда в гласа. — Дори не си взеха сбогом с нас.

— Все още остават достатъчно, за да ни разкъсат на парчета — възрази му капитанът.

Все нови и нови мъже, на коне и пешаци, на малки и големи групички се отправяха по пътя към стените на града, от който бяха излезли преди немного време, докато от войнствената сбирщина, която Петър наричаше своя армия и която чрез превземането на Страмба трябваше да му отвори път за превземането на целия свят, не остана само малка групичка от петнайсетина-двайсет момци, от тях шестима ездачи. Те все още не помръдваха, сякаш продължаваха да се съветват за нещо, докато изведнъж тръгнаха с бърза крачка към Петър и капитан Д’Обере.

— Седете си спокойно, не ставайте, нека да не си мислят, че умираме да разберем какво искат да ни кажат — каза капитанът.

Алесандро Барберини, който вървеше начело, очевидно признат и признаван за човек, който най-добре би говорил от името на останалите перуджанци (сред тях и чистникът Акиле), изглеждаше весел и приятелски помаха на Петър и капитана.

— Направих всичко, което можах, за да ги убедя, че техен дълг е да останат на услугите на ваше височество, но напразно — съобщи, още яздейки. — Но аз и най-близките ми приятели оставаме верни на дадената дума и чакаме по-нататъшните заповеди на ваше височество.

— Не сте кой знае колко много — каза Д’Обере, докато се изправяше полека на дългите си нозе. — Каква полза от вас?

— Ето каква — каза Алесандро Барберини и като замахна с копието си, го заби с все сила в гърдите на капитана.

Петър изрева, сякаш копието беше пронизало собственото му тяло, в същия миг върху него се нахвърлиха кълбо освирепели перуджанци и докато се усети, ръцете му бяха извити и завързани на гърба, а капитан Д’Обере, повален обратно върху ствола, бавно и със странни движения се засвлича към земята, докато увисна, подпрян на подаващото се между лопатките му желязно острие.

— J’ai bien dit ca — простена, докато Алесандро Барберини, стъпил на гърдите му, изтръгваше копието От раната. После от устата му бликна тънка струйка кръв, очите му се подбелиха, главата му клюмна и той издъхна.

— J’ai bien dit ca — това бяха последните думи на капитан Д’Обере. Означават приблизително: казвах аз. Капитанът беше естествен, непревзет човек и не държеше на ефектни предсмъртни излияния.

— Защо направи това, защо го направи, изверг, изрод такъв? — крещеше Петър, като се дърпаше и мяташе в ръцете на държащите го мъже.

— Защото щеше само да ни пречи — отвърна Алесандро Барберини с усмивка. — Пък и имах да му връщам, задето ме нарече развейпрах, лентяй и сополанко. Затова пък от вас, ваше височество, можем да извлечем голяма полза, защото освен вас има още един херцог на Страмба и той е истинският, и за разлика от вас не е останал без пукнат грош, и ще ни се отблагодари, когато му заведем ваше височество жив и добре вързан с въже, като някой вол, дето го водят с юлар.

Посочи с бича трупа на капитана и рече:

— Заровете тази мърша.

— Проклет да е светът! — провикна се Петър, задушаван от дълбоки и страшни ридания, които не бе способен да сподави. — Проклет да е, проклет!

— Ahimè! Ahimè! Oh! Madonna Santissima, aiutatemi^[22]! — хленчеше подигравателно Алесандро Барберини. — Няма що, голям герой сме пленили. На ваше място, ваше височество, аз не бих проклинал света, защото, все едно, малко ви остава още да живеете в него. — И шибна два пъти Петър с бича си през лицето. — На ти, куче, за изверга и за изрода. Благодари се, че се отърваваш толкова евтино. А сега напред към Страмба. Avanti!

Така започнаха Петровите мъки.

Вървеше пеша между двама конници, Алесандро и Акиле, който яздеше неговия кон, с вързани на гърба ръце и с въже около шията, чиито два края бяха привързани за седлата на конете, и не унижението, нито пък срамното и гротескно поражение го караха да изпитва непоносима болка и мъка, а само и единствено смъртта на капитан Д’Обере; мисълта, че вече никога няма да го види, че никога няма да чуе френските му псувни и поговорки, че никога вече няма да седне с него на paupiettes, защото добрия капитан вече го няма, тъй късаше сърцето му, че той едва си поемаше дъх и не копнееше за нищо друго, освен да умре и да потъне в забрава. Превръзката на главата му отново подгизна в кръв, ръцете му, стегнати силно, се вкочаниха и го раздруса толкова силна треска, че трябваше да стиска здраво челюсти, за да не му тракат зъбите. А момците се придвижваха бързо, нищо, че изкачваха хълм след хълм, и бяха весели, ръсеха шеги и закачки, защото не се съмняваха, че щедрата награда им е в кърпа вързана, и мине, не мине, смушкваха пленника с наконечниците на копията си.

Късно след пладне, когато вече бяха минали границата на страмбийското херцогство, Петър изневиделица съзря Изота в расо на послушница да стои на пътя и да му се плези; после един селянин, яхнал магаричка, се превърна в папата и протегна крак към Петър за целувка; после вървяха сред дузини познати люде, които се преливаха един в друг и чезнеха, за да се появят отново другаде, и всички се кривяха, кълчеха се нелепо и показваха задниците си на Петър — сред тях бе и йезуитът с жълтеникавите торбички под очите, и очилатият подеста на Перуджа, и Финета, с разголени гърди и малка кама в ръка, и покойният император, и херцог Танкред, но херцогът във великолепни дрехи с петно от вино на гърдите неочаквано се разнесе и на мястото му се възправи мъж с брадва в ръце и с лък самострел на гърба, на вид планинец, наежен и навъсен, и се втренчи в Петър и съпровода му с мрачен поглед изпод надвисналите рунтави вежди. Когато го доближиха, мъжът изчезна, но също такива сурови и недружелюбни хора като него взеха да изникват покрай пътя все по-често — кои сами, кои на групи, пристъпваха иззад храсталаците и дърветата, притичваха по склона и се подаваха от подмолите и през това време из дивата, потънала вече в сумрак местност се разнесе и зазвуча по всички посоки, отеквайки от хълмовете и планинските върхове, протяжен, несекващ вик, подобен на бухалско бухане, отначало нечленоразделен, но все по-отчетлив, докато накрая вече можеше да се различи една-едничка кратка, двусрична дума, непрестанно повтаряна от невидими, пръснати нашир и надлъж тълпи: „Duca, duca“, което значи: херцогът, херцогът. На хоризонта, на един подобен на борова шишарка хълм пламна огън, а сред тътена от хорски гласове прозвуча протяжна свирня на пастирски рогове; и всичко това виждаше и чуваше не само Петър, обзет от трескави видения, но и онези, които го влачеха на въжето, хубавецът Алесандро Барберини и чистникът Акиле, защото изведнъж се разтревожиха и накараха конете си да забавят ход, докато Петър, тъкмо обратното, се изправи, ускори крачка, защото беше проумял какво става: това беше Страмба, неговата Страмба, която го беше познала и го приветствуваше и ликуваше с гласовете на своя народ.

— Що за хора са тези? — каза един от юношите, крачещ току зад Петър. — Какво са ни зяпнали?

— Разбойници? — рече Акиле, силно разтревожен, и думата прозвуча като въпрос.

Но ето че пътят отпреде им се заприщи от хора, тъй че бяха принудени да спрат.

— Кого водите? — попита един от мъжете, белобрад старец, чиито власи явно никога не бяха докосвани от ножица, въоръжен повече от добре — в двете си ръце държеше пищови, през рамо носеше пушка, а в колана му беше затъкнат нож.

— Теб, старче, какво те засяга? — отвърна Алесандро.

— Те само си мислят, че водят някого — намеси се Петър. — Всъщност аз водя тях.

— Къде ни водиш бе, говедо? — кресна Алесандро, на когото явно сърцето беше паднало в петите, и се разсмя насила.

— Водя ви там, където е мястото на предателите и убийците — каза Петър. — Там, където ще ви измъчват и ще ви екзекутират.

Алесандро вдигна бича, за да удари Петър, но някой скочи отгоре му от клоните на едно дърво и го събори от коня; сред ужасната врява, която настана в същия миг, сред виковете „duca, duca“, които се надигаха като вълна от порива на вятъра, сред пращенето на клони и тропота на прииждащи нозе изтрещяха изстрели, със смразяващо свистене долетяха стрели, разнесоха се крясъци на болка и ужас. Планинците се втурнаха откъм гората като вода от пробит яз, диви, освирепели и неизброими, и се нахвърлиха на младежите от Перуджа тъй яростно и с такова превъзходство, че схватката приключи едва ли не в самото си начало. Чистникът Акиле, улучен със стрела в гърба, остана някое време изправен на коня си, сякаш в изненада, с изкривена от болка устица, преди да политне с главата надолу от седлото. Докато пилеха оковите на Петър, белобрадият старец коленичи пред него и като прегърна коленете му, го приветсвува с добре дошъл, назовавайки го височество и спасител; и ето че на кървавата сцена се появиха и жени, а една от тях грабна ръката му и я обсипа с целувки, като ронеше сълзи и викаше:

— Ах, господарю мой, ох, хубавото ми момче, как само са те подредили!

Наистина, Петър зле го бяха подредили, но още по-зле пострадаха седмината перуджански момци, които преживяха клането, между тях и Алесандро Барберини — жалка купчинка пребити, изтерзани, изплашени до смърт клетници, нещастни жертви на — да го кажем на език съвършено и безусловно днешен — недостатъчна информираност. Защото до слуха им, докато бяха отседнали в Губио, бе проникнала само вестта за това, че Джовани Гамбарини е определил за главата на Пиетро Кукан да Кукан, новоизлюпения претендент за херцогския трон в Страмба, щедро възнаграждение; но това, че същия ден Джовани Гамбарини е забягнал от Страмба и е изчезнал в неизвестна посока, в Губио още не се беше разчуло. Всъщност недостоверна информация бе заблудила и него, Джовани. Мълвата, вече цитирахме веднъж по този повод Вергилий, не само лети, но при летежа си и нараства; и също като слуха за земетресението във Виена, който, както видяхме, колкото повече се ширеше, толкова по-ужасяващ ставаше, и вестите за военните планове и действия на Петър Кукан от Кукан долетяха до Страмба фантастично преувеличени. Джовани Гамбарини се боеше от Петър като от самия дявол, защото го познаваше твърде добре и ето защо, щом стана ясно, че Петър е избягал, повече не сети миг покой и нито веднъж не съумя да си отдъхне с час-два сладък сън. Безпокойството му обаче се превърна в неподправен ужас, когато научи, че Петър е спечелил благоразположението на негово светейшество и че папата е анатемосал него, Джовани, и е поставил Петър начело на своя армия, за да превземе Страмба, а ужасът премина в паника, когато в Страмба се разчу, че Петър вече е стигнал до Перуджа, където вербува нови подкрепления. И когато наемните убийци, изпратени от Джовани в отчаянието му да пресрещнат Петър, не се завърнаха, графът, добре съзнавайки, че собствените му войници и огромното мнозинство от жителите на Страмба симпатизират на приближаващия се герой, и без да подозира, че в действителност Петър го грози смъртна опасност и че убийците, макар да не са отнели живота му, все пак са свършили добра работа, тихо и скришно си събра партакешите и по всяка вероятност добре запасен с тлъсти акредитиви, се изниза из града — може би по тайния подземен коридор, водещ от херцогския палат под крепостните стени незнайно докъде, за който се говореше, че съществува, тъй че за разлика от баща си не е било нужно да бяга предрешен.

Та тези неща, повтаряме, не бяха известни на Алесандро Барберини и другарите му и те заплатиха скъпо и прескъпо за своята неосведоменост.

А Петър, качен от десетки силни ръце на седлото, се отправи триумфално към столицата на херцогството, към своята Страмба, по скалиста пътечка, от двете страни, на която се бяха наредили ликуващи селяни. Вече се беше стъмнило, но на небето грееше пълна луна, а огньовете по върховете и хълмовете наоколо пращаха ясни пламъци към обсипания със звезди небосвод; а когато пред тях се разкри долината и подобната на исполински дънер планина Масса, носеща върху каменния си хребет Страмба, им се стори, че градът гори, погълнат от вулканична жарава, и че от градските врата се стича огнена лава, но това не беше пожар, това бяха празнични илюминации, и лавата не беше лава, а река от хора, размахващи факли и прииждащи да посрещнат новия си херцог, имаше и херолди с тромпети, и момиченца с бели роклички, с кошнички, пълни с росни пролетни цветя, охранявани от парадни стрелци с лъкове на коне, барабанчици, шутове и свирачи, картезианци в снежнобели одежди, пеещи набожни, но радостни песни, войници в бледосиньо и гвардейци в жълто, зад тях самолично кардинал Тиначо, съпроводен от осем пажове и яхнал кон с цвят на кестен, наметнат с карминеночервена, везана със злато покривка, зад него вдовствуващата херцогиня на златна открита носилка, с идиотката Bianca matta, сгушена в краката й, с всичките си придворни дами, които вървяха пеша, кокетно повдигайки крайчеца на роклите си, отзад всички представители на страмбийската аристокрация и заможното гражданство и накрая несекващата река на народа и беднотията, всички празнично облечени, всички с факли и фенери, и всички до пресилване викаха своето „duca, duca, evviva duca, duca“.

Петър жадно търсеше с очи сред множеството лицето на една прелестна млада жена с възбуждащо греховни сенчици под неправдоподобно големите очи, лице, увенчано с тройна корона от черни плитки, светещи с тъмен пламък, но не го съзря никъде; красивата Финета, след като е изиграла — според собствените й думи — сценка на гняв и негодувание от бягството на вероломния Петър Кукан, несъмнено е била повишена в главна домоуправителка, вече не на Гамбариниевия, а на херцогския палат и сега сигурно приготвя пищен прием за пристигащия победител — така си мислеше Петър и тези мисли стопляха сърцето му и лекуваха мъката по смъртта на капитан Д’Обере. „Вече нямам нито един приятел в целия свят, мислеше си, но поне имам приятелка, която никога няма да ме предаде.“

Съпровождащата Петър тълпа зави към портата „Партенопе“; в това навярно имаше някакъв умисъл, защото тази порта стоеше доста встрани от пътя им, — по правило от нея се възползуваха идващите от север, откъм Болоня, а не идващите от юг, откъм Умбрия. Но ние знаем, че тъкмо пред тази порта се намираше храмът за екзекуции и навярно поданиците искаха новият владетел да се убеди от пръв поглед в жестокостта на незаконния си предшественик, защото зиданата бесилка на хълма бе натежала от трупове също както при първото влизане на Петър и Джовани в Страмба, а в петте колела за мъчения, издигнати върху стълбове, бяха преплетени обезобразени тела. Едно от телата, стройно, снажно, беше женско. Косите, грубо остригани от ножицата на палача, на места чак до кожата на черепа, оплескани с прах, кал и кръв, бяха бели; лицето беше разложено до неузнаваемост и изкълвано от птиците, тъй че личаха само очните ями и черната дупка на устата, все още широко отворена в предсмъртен стон. Главата приличаше на тлееща купчина листа, на разрушен мравуняк, на буца кал, утъпкана от копита на добитък, кошмарността на гледката, произтичаща само от пълното съзнание, че това не е тлееща купчина листа, че не е разрушен мравуняк, нито утъпкана буца кал, а че е, или по-точно е било, човешко лице.

Петър, и без това бял като платно, пребледня още повече.

— Това е… — прошепна, макар добре да разбираше кой е това.

— Това не е никой, ваше височество — промълви до него услужливият глас на един от съпровождащите го дворяни.

— Как така никой?

— Una niente, едно нищо — повтори гласът на дворянина с оня подмилкващ се шепот, с който се говори на току-що стъпилите на най-горното стъпало на властта. — Беше гостилничарка, а после наложница на Джовани Гамбарини, проклето да е името му.

Ласкателният глас продължаваше и Петър го чуваше като насън:

— Узурпаторът Джовани Гамбарини подозираше Финета, тъй се наричаше тази особа, че е дала възможност на някого… на еди-кой си… не ми е добре известно на кого… да избяга от тъмницата. При инквизицията тя си призна. Затова той нареди да я привържат за колелото. Но, повтарям, тя беше само una niente, едно нищо, без значение в кървавата история на тези дни… Освен може би това, че…

— Освен може би това, че? — настоя Петър.

— Освен дето показа изключителна сила и жизнеспособност — каза дворянинът. — Откакто свят светува, не се е чуло и видяло на колелото да бъде привързана жена. Жените ги бесят, изгарят, погребват ги живи в земята, но да ги натрошават на колелото, това не. Тъй че това е първият случай и трябва да кажа, че той поднесе голяма изненада, защото никой досега не е оставал тъй дълго жив на колелото като нея. Всички от Страмба ходеха да я видят и дори правеха залагания колко още ще издържи. А тя живя дълго, преди бог да си я прибере.

— А страдала ли е? — каза Петър с плаха надежда да чуе, че Финета е загубила свяст, тъй че, макар и жива, не е усетила нищо.

— А как иначе, ваше височество? Смъртта на колелото е неизказано мъчителна.

Петър заби пръстите на двете си ръце, здравата и ранената, в очите си и застена:

— Проклет да е мигът, когато започна каквото и да било!