Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (31)

Снежната буря

Още на другия ден в главната зала на херцогския дворец се събра сенатът, наречен Велик съвет, чието ядро представляваше съдебно тяло от дванайсет мъдреци, giudizio de’dodici savi; в разширения си състав то включваше още и представители на отделните гилдии; единствената точка в дневния ред на това заседание беше формалният избор на новия владетел. Ситуацията беше ясна — узурпаторът Джовани Гамбарини, проклето да е името му, беше изчезнал без следа, волята на негово светейшество бе станала достояние на всички, населението на Страмба открито симпатизираше на Петър; ето защо съветът, който се водеше при закрити и добре охранявани врати, не трая дълго: само след половин час в галериите на крепостните кули се появиха пъстрите фигури на тръбачите, които чрез пронизителния врясък на своите инструменти оповестиха на народа, стълпил се на piazza Monumentale, че изборът е преминал успешно и народът одобри това с ликуване. Не след дълго на балкона, от който през блаженото си управление херцог Танкред бе говорил на тълпите, се появи председателят на дванайсетте мъдреци, испанският благородник дон Тимонел дела Зафра, за да потвърди току-що оповестената на езика на музиката радостна новина и със слово; след което с почтителен жест прикани новия владетел, стоящ до този миг на втори план, да пристъпи напред и да се представи на поданиците си.

Петър беше облечен във великолепни одеяния от бял атлаз, за чието ушиване майстор Шютце и калфите му не мигнаха цяла нощ, на главата си носеше бяла, обсипана с диаманти барета, изпод която се подаваше чиста превръзка, предпазваща раната му — това изглеждаше интригуващо и героично, лявата му ръка, овързана до вчера с кърваво валмо от платно и сноп конци, беше покрита е елегантен бинт, но твърде икономично и страмбийците ясно виждаха, че новият херцог е останал без безименен пръст. Изпитото лице на героя, въпреки положените козметични грижи, беше бледо, две кървави бразди го разсичаха от брадата до лявото ухо и слепоочието.

После Петър прие благословия от ръцете на кардинал Тиначо, който стоеше до него, а херцогиня Диана, прекрасна, и засмяна, начерта върху челото му кръст. Както ни е известно, херцогинята не обичаше Петър, намираше го подозрителен и екзотичен, а и кардинал Тиначо едва ли бе доволен от малодушното, глупашко и срамно поведение на представителя на местната аристокрация, Джовани Гамбарини, и от обстоятелството, че приемник на династията Д’Албула и владетел на Страмба е станал един чужденец. Но успехът си е успех, а успехът на Петър бе толкова убедителен и неоспорим, че и двете височайши особи, кардиналът и вдовствуващата херцогиня, бяха принудени да му се подчинят, да затаят горчилката и яда си и да се усмихват мило на собственото си поражение. Ето защо те благословиха Петър, при което проницателната тълпа, жадно поглъщаща и коментираща всяка подробност, не пропусна да забележи, че джуджеподобната Bianca matta не присъствува на церемонията; навярно вдовствуващата херцогиня се опасяваше да не би идиотката да извърши пак някоя непристойна постъпка и затова бе нарушила своята beneficenza permanente, непрестанна благотворителност, при други случаи спазвана най-последователно. Защото последния път, когато узурпаторът Джовани Гамбарини, проклето да е името му, бе излязъл на балкона със същите тези височайши особи, кардинала и вдовствуващата херцогиня, Bianca matta бе протегнала към него ръка, сякаш искаше да го благослови, както бяха сторили това кардиналът и херцогинята; но когато той усмихнат се бе навел към нея, за да стигне челото му, за ужас на всички присъствуващи и наблюдаващи церемонията тя му бе ударила плесница. Страмбийците изтълкуваха това като лоша поличба и както изглежда, не без основание.

Но този път не се случи нищо такова и обредът на Петровото посрещане в херцогското семейство мина гладко. Накрая кардинал Тиначо пое от възглавничката, която му бе поднесъл главният церемониалмайстор, maitre des ceremonies с катеричите зъби, херцогския меч в златната ножница и златния жезъл и с бавните, достолепни движения на свещенослужител предаде двата ценни предмета на дон Тимонел, който коленичи и целуна почтително жезъла, преди да го постави в дланта на Петър, а след това прикрепи меча към пояса му. Накрая стана, допря три пръста към поднесения му от кардинал Тиначо кръст и поде със скрибуцащото си старческо гласче:

— От името на всички граждани на Страмба, които като върховен съдия съм избран да представлявам, ви се заклевам, ваше херцогско височество, във вечно послушание и вярност.

А изродът, забравил или нежелаещ да си спомни, че същото бе станало не толкова отдавна и същите думи бяха изречени, когато узурпаторът Джовани Гамбарини, проклето да е името му, бе поел жезъла, — та късопаметният народ бе обзет от дива радост, сякаш наистина вярваше, че настават нови, небивали и по-добри от всички предходни времена. От този миг Петър стана истински херцог, херцог по закон и по право и вече нищо не можеше да му попречи да осъществи обновителните си замисли.

Когато обредът по предаването на меча и жезъла приключи, Петър, окичен със знаците на херцогското достойнство, слезе по главното стълбище към портата на двореца, където го очакваше бял кон със златни подкови, нагизден със сияйно бяла попона и с бял чучул, подскачащ над расовата му удължена глава; традицията изискваше новоизбраният владетел да мине на този кон по улиците на града. Какъв беше смисълът, каква беше първоосновата на тази традиция, не е добре известно — може би тя символизираше тесния съюз между владетеля и неговите поданици, а може би просто удовлетворяваше желанието на народа да разгледа обстойно и отблизо новия си господар.

Когато Петър се изправи на седлото, обградиха го четирима пажове, понесли на позлатени пръти бял балдахин; защитен от този балдахин и следван от кардинал Тиначо и група чуждоземни посланици, чието участие в празника трябваше да покаже, че не само Страмба, но и околният свят приема благодарно новия херцог, Петър обиколи с бавен ход piazza Monumentale, при което народът, прегракнал още от предния ден, крещеше „evviva“ до пълна изнемога. Тълпата беше толкова многолюдна, че процесията едва си пробиваше път по един тесен коридор, а балдахинът, крепен от слабите ръчици на пажовете, се накланяше и се кандилкаше, но това дребно несъвършенство не само не беше в ущърб на достолепността на херцогската обиколка, но дори обратното — будеше в публиката симпатия с нотка на жизнерадостно веселие.

От piazza Monumentale процесията зави по via del Sole, а оттам се отправи към триъгълното площадче Санта Кроче, където най-накрая се случи жадно очакваното събитие, което никой за нищо на света не би искал да пропусне, получи се желаният и грижливо подготвен ефект, чийто провал горчиво би разочаровал страмбийците: белият жребец на Петър загуби една от златните си подкови, дясната задна, която херцогският ковач нарочно бе закрепил през пръсти; не е зле да отбележим, че само тази подкова бе от чисто злато, докато останалите три, заковани както трябва, бяха само позлатени. За няколко минути водовъртежът на разразилия се бой, тъй ожесточен и свиреп, че се наложи да спрат и да изчакат, докато някой успее да се добере до златната подкова, откъсна Петър от кардинала и чуждоземните посланици, смаяни от италианския темперамент.

Когато най-накрая Петър и свитата му потеглиха от piazza Santa Croce към piazza Monumentale, слънцето ненадейно се скри зад виолетови облаци, зафуча вятър и без предупреждение, непонятно откъде, се изви снежна виелица, тъй режеща, вихрена и гъста, че не се виждаше на разстояние повече от пет крачки, а в балдахина над Петровата глава, люлян от вятъра, се натрупа пряспа. В това нямаше нищо необикновено за този планински край, но обстоятелството, че снежната буря се изви тъкмо при първата разходка на новия херцог, накара много суеверни сърца да се свият от тягостно предчувствие, че управлението на херцог Петър Първи ще бъде извънредно бурно. Тези думи се предаваха от уста на уста.

На другия ден рано сутринта кардинал Тиначо отпътува за Рим, за да доведе племенницата си Изота и да я венчае за Петър.