Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (21)

Новела от Бокачо

Джовани прие Петър съвсем непринудено, облечен в копринен домашен халат. Пушеше лула и навиваше на пръст къдриците край ушите си, както обичаше да прави баща му, а на лявата му ръка искреше огромният диамант на пръстена на Борджиите, който Петър бе намерил върху трупа на престъпния футмен Йохан. Въпреки това обаче не изглеждаше и на йота по-зрял, отколкото по времето, когато беше пристигнал в Страмба, защото лицето му, тогава обветрено и загрубяло от премеждията по пътя, сега бе гладко и избистрено от охолния, комфортен живот; с една дума, толкова приличаше на малко момче, че Петър неволно очакваше отнякъде да се появи истинският домакин, истинският граф Гамбарини; и отхвърли доскорошните си опасения, че това момченце готви покушение срещу живота му, и смело даде на лакея във вестибюла не само пелерината си, но и колана с шпагата.

Горд със своята собственост и със старата семейна традиция, лъхаща от стените на неговия дом, Джовани разведе Петър по целия дворец, от приземието до таванските помещения, и през цялото време не спираше да ругае и кълне варварството на capitano di giustizia, който през дългогодишното си пребиваване в двореца бил осквернил и опропастил всичко, до което се бил докоснал. Не останал нито един от портретите на старите Гамбарини — capitano бил наредил да ги захвърлят на бунището и на тяхно място в семейната галерия накачил цапаниците на придворния художник на херцога, Риналдо Аргето; а великолепния стенопис на тавана във вестибюла, дело на Беноцо Гоцоли, наистина още в детството на Джовани белязан от времето, но толкова ценен, че никой от съвременните цапачи не се осмелил да го реставрира, заповядал чисто и просто да варосат. Петър трябвало да го простреля не в сърцето, а в корема, за да умира бавно и в страшни мъки.

— Благодаря, следващия път ще послушам съвета ти — каза Петър.

Джовани се засмя и го мушна с пръст в ребрата.

— Надявам се, че вече няма да ти се открие такава възможност.

После седнаха на приятелска tête à tête в една малка ъглова стая, окичена с миниатюри от колекцията на граф Одорико Гамбарини с един-единствен прозорец, гледаш към piazza Monumentale, към фасадата на херцогския дворец. Джовани, от главата до петите човек от висшето общество, развличаше Петър с пикантни историйки из частния живот на най-видните страмбийски семейства, а в това време двама лакеи под надзора на красивата стопанка и управителка на дома, която, както вече знаем, беше вдовицата на подлия гостилничар от „Пауновата опашка“, прелестната Финета, се грижеха за удобството им, носеха им вино и тъпчеха с тютюн лулата на Джовани. Финета гледаше хладно и безучастно, със строго изражение, сякаш виждаше Петър за първи път в живота си; но когато единият лакей сложи на масата купа с дребни сладки и Петър, опасявайки се, че може да са отровени, се поколеба и неволно вдигна очи към Финета, тя притвори очи и леко, едва доловимо кимна, което явно означаваше: не бой се, аз лично следих някой да не примеси нещо в тях, също както следих за храната ти, когато мъжът ми беше жив и ти, окаян негоднико, имаше appetito за моето тяло и не се заплесваше по разни принцеси.

Вече се беше свечерило и тежката грамада на херцогския дворец се разтвори в мрака.

— А сега, Джовани, на въпроса — каза Петър, когато останаха сами. — Кажи ми направо и без да го усукваш какво ти тежи на сърцето и защо ме покани.

— Помня — започна Джовани — как ти веднъж се чудеше какви ли качества си наследил от дядо си, дето скопявал добитък, и аз ти казах, че това е способността ти да хващаш бика за рогата. И ти наистина знаеш да хващаш бика за рогата: Кажи ми направо и без да го усукваш защо ме покани: — fi done, fi done, dans le monde^[1] възпитаните хора не разговарят така. Сигурно ще се учудиш: наистина те поканих просто така, да си побъбрим. Писах ти, че ми се ще да си припомним старите времена, които преживяхме заедно, и това е самата истина. Помниш ли, ти фантазираше как ще превземем Страмба и как ще ме качиш на херцогския трон, и не знам какво още? Не беше толкова отдавна, да има най-много половин година оттогава.

— За тази половин година се промениха много неща — каза Петър.

— Най-много се промени ти самият, Петре — рече Джовани. — Твоята слава така те е главозамаяла, че не знаеш кой си и откъде си. Ако не се беше одързостил да ухажваш принцесата, щях да я ухажвам аз и щях да достигна мястото, което ми се полага, по равен и ненасилнически път. Но твоето нечувано нахалство провали всичките ми планове.

— Един възрастен човек — отвърна Петър, — за чиято мъдра топлота си спомням до ден-днешен с благодарност, имаше за разсъждения като тези, които ти току-що изложи пред мен, една много хубава поговорка: „Ако леля беше с дръжка, щеше да е мъжка“. Да си блъскаш главата с това какво е щяло да стане, ако не съм бил ухажвал принцеса Изота, е от полза точно толкова, колкото да премисляш какво ли би било днес, ако преди седем или не знам колко там години слугата, който носел на херцог Танкред виното с отровата, не го е бил заболял коремът и ако херцогът е бил изпил виното, и ако баща ти си е бил сложил на главата неговата корона.

Джовани трогнат закима с накъдрената си глава.

— Ти много уместно припомни този отдавнашен епизод — каза накрая. — Горкият падре, не ги умееше той тези работи. Мога да си представя какво му е било на сърцето, когато е седял в същата тази стая на същото това място, където сега седя аз, и е била също такава хладна вечер като днешната, и падре напразно е поглеждал през прозореца и е чакал да види знака, че всичко е минало успешно — свещник с три запалени свещи на петия прозорец отдясно на първия етаж, прозореца на херцогската спалня, и когато вместо това от портите на двореца излязла с маршова стъпка кохорта стражи, баща ми трябвало да си плюе на петите.

— В женски дрехи — добави Петър и изведнъж се разтрепери, защото го беше попарила една ужасна мисъл: наистина не ги е умеел тези работи, както се изрази Джовани, и затова е забравял да се подсигури в случай на неуспех, като например се погрижи стражата при портата „Сан Пиетро“ да получи предварително заповед да пусне един самотен конник след произнасянето на парола, да речем: „Vedi Napoli е poi muori^[2]!“

— Да, в женски дрехи — каза Джовани и Петър забеляза, че адамовата му ябълка подскача, което при него беше признак на много силно вълнение. — Поговорката, която цитира, е остроумна, но на човек все пак понякога му се иска да си представи какво ли би било днес, ако преди това нещо е станало другояче. Ако тогава баща ми, който е знаел какво върши и е мислел единствено само за благото на Страмба, беше успял да отрови херцога, днес ти, човек с долен произход и на всичко отгоре чужденец, нямаше да се осмелиш да извършиш това престъпление. Ние сме два петела в един кокошарник, не можем и двамата да вършим едно и също. Затова ще си поделим задачите — аз ще седна на трона, а ти ще легнеш на Андреевия кръст, който се използува за разчекване на злодеите, посегнали на господарски живот. Трябва да признаеш, че това е разумно решение.

Петър схващаше бързо, но смисълът на тези думи му убегна съвършено.

— Какви ги дрънкаш? — каза той.

— Знам какво говоря — рече Джовани. — Опитай се да докажеш на съда, пред който ще бъдеш изправен, че не си искал да се отървеш от херцога чрез коварно убийство, използувайки отрова, която слугата, отпиващ от чашата му преди сън, е приемал на малки, постепенно увеличавани дози, за да придобие имунитет срещу нея. Ти загуби играта, Петре, този път веднъж завинаги. Херцогът, който, кой знае защо те беше харесал, вече не е между живите. Погледни.

Той посочи към херцогския дворец и Петър с ужас видя на един от прозорците на първия етаж, може би петия отдясно, свещник с три запалени свещи. В същия миг някъде отдалеч се дочу тътен от стрелба.

Джовани се изправи.

— В тази минута навярно издъхва благородният ти приятел и шеф капитан Д’Обере, сразен от моите доблестни кадети, които ти тъй всеотдайно обучи във военното изкуство. — И извика с мощен глас: — Всички тук!

Петър, без да каже дума, нанесе на брадата му онзи прав удар, при който съприкосновението на юмрука с челюстта издава звук като от разсичана с брадва яка цепеница, тъй че Джовани се свлече безмълвно в креслото, от което беше станал. В мига, в който в стаята нахлуха червени лакеи, въоръжени с тояги, ками, пики, ръжени и секири, Петър рипна на прозоречния перваз, но терасата под отворения прозорец беше пълна с три редици бледосини войници с алебарди от градската guardia, които дисциплинирано, като един бяха коленичили на дясното си коляно и бяха насочили нагоре към прозореца щиковете на своите пушки, за да бъде Петър прободен, ако все пак се престраши да скочи.

Петър се извърна с лице към стаята.

— Джовани, проклет да си, и не защото си престъпник, а защото си плъх! — изрева той така, че заглуши гърмежите, които долитаха откъм херцогския дворец. — Проклет да си не като мъж, а като момче, проклет да си и след смъртта си да бъдеш хвърлен сред смрадливите тресавища на самия край на ада, където гният и гълтат изпражнения предвзетите глупаци, проклет да си, потомък на Федериго, който в този миг повръща от отврата над теб и се обръща в гроба!

Още преди да се доизрече, тъй че произнесе думите „в гроба“ летейки, се метна като стрела, с главата напред, към тълпата лакеи, които бавно и предпазливо пристъпваха към него, и зараздава слепешката юмруци и ритници. Когато му се удаде да измъкне ръжена на един от лакеите и да повали с него двама мъже, за миг се превърна в господар на бойното поле, защото лакеите се заотдръпваха към вратата и някои търтиха да бягат, но на сцената вече се бяха появили няколко войници от градската guardia, която пазеше под прозореца.

— Проклет да си! Проклет да си! — крещеше Петър и се мяташе бясно, докато го влачеха към коридора, оскъдно осветен от един фенер, които държеше застаналата отзад при стълбището Финета. Лакеите го удряха с всичките дървени и железни инструменти, които имаха на разположение. — Проклет да си — дереше се Петър със сетни сили, останал без дъх, и не спираше да се съпротивлява и кълне, докато го носеха към подземието по хлъзгави вити стълби, облян в пот и кръв, която бликаше от разбитата му уста и от съдраното ухо. Финета носеше фенера отпреде му и застана до отворената желязна вратичка на тъмничната килия.

— И ти бъди проклета, мръснице над мръсниците! — кресна в бледото й лице, но в същия миг полетя напред и се просна в цял ръст на мокрия глинен под и преди да успее да се надигне поне на колене, вратата хлопна и ключът се превъртя в ключалката.

Килията беше тъй тясна, че той достигаше с разперени ръце срещулежащите й стени. В непрогледната тъмнина едва успя да се довлече до каменната издатина, която навярно служеше за легло на затворниците, и обезсилен от борбата и изтощен от раните си, потъна в безпаметен сън.

Присъни му се, че лежи в стая номер пет в „При пауновата опашка“ и че Финета тъкмо му е донесла закуската, уверявайки го, че храната не е отровена, и че раздрусва рамото му, за да го събуди, защото той се преструва, че спи, и че както се преструва, заспива наистина и че в този сън, който само му се присънва, му се присънва, че седи в библиотеката на сърпновската крепост, потънал в четене на книга първа от Псалмите, която му е съвършено понятна, макар и написана с безобразни криволици, при което стихът от глава шеста „и легнах и спах“ му въздействува толкова примамващо, че той заспива дълбок сън, в който му се присънва, че лежи на мека поляна под отрупано със зрял плод ябълково дърво и че заспива, и че както спи под ябълката, сънува, че го грабва орел със златни очи и червен клюн, но в главата подобен на майстор Шютце и го понася като беззащитна кукла в ноктите си, на един, от които блееш пръстенът на Борджиите, към върха на страховита стръмна планина, и го пусна в гнездото си, пълно с орлови яйца, и че той, Петър, още щом се отпуска в гнездото, се унася в сън и сънува, че прерязва тъмнична решетка с ножовка, скрита в тока на обувката му, и че излиза навън и се спуска надолу по въже, усукано от нацепен чаршаф, но въжето се скъсва и Петър пада към земята, и се събужда от ужас от този свой последен сън, и се озовава отново в орловото гнездо, пълно с яйца, но от яйцата вече се люпят малки орлета и почват да го кълват, тъй че той се пробужда и от този сън и отново лежи на меката поляна под ябълковото дърво, но една ябълка пада и го удря по главата, което го връща отново към втория му сън, в който седи в библиотеката на Сърпно с разтворена на коленете книга и се опитва да чете, но не може, защото стените на стаята се тресат и книгите падат с глухи удари по земята, което го разбужда за първия му сън, където лежи в стая номер пет на „При пауновата опашка“ и Финета раздрусва рамото му.

— Събуди се, крушо презряла, ставай, lazzarone, ако ти е мил животът, опомни се, за бога! — шепнеше тя възбудено и като го хвана със силните си ръце отпред за ризата, го придърпа към себе си и го принуди да седне. При това раздраното ухо го заболя тъй силно, че той се събуди окончателно и видя, че се намира отново в подземната тъмнична килия, сега обаче осветена от закачен на една кука върху грубата каменна стена фенер, а Финета се беше привела над него и се опитваше да му помогне да се изправи на крака.

— Мръснице! — каза й той.

— Не ме ругай, imbecille, babbaccio, глупако, тъпако, та аз съм дошла да те спася! Ето ти колана, шпагата, пелерината и шапката, обличай се, бързо, бързо, графа го няма, в двореца е, а аз изпратих там и слугите и съм сама в цялата къща! Любими мой, събери сили и стани! — Тя свали фенера от стената и застана при отворената желязна врата, сякаш искаше да го примами навън. Петър си закопча колана с треперещи ръце, метна пелерината на раменете си и я последва, като се олюляваше, все още замаян и като потрошен. — Ще те заведа при една моя приятелка — продължаваше Финета с рязък шепот, — която живее зад via Romana, тя ще те скрие и когато нещата се поуталожат, ще изчезнеш от града.

Наранената му глава постепенно се проясняваше.

— Не, намери ми кон и аз ще тръгна веднага — каза й той, докато слизаха заедно по витите стълби.

— Безумецо, а как ще минеш през градската врата?

— Знам паролата — каза Петър. — Кон, кон, не искам нищо друго, освен един кон!

— Ще имаш кон — рече Финета, подтичвайки едва ли не в тръс до него по тихите и тъмни коридори на старинния дворец. — Графът беше заповядал след залез-слънце да му бъде приготвен кон с дисаги за път и този кон е все още в конюшнята, защото са забравили за него. — Изведнъж тя спря. — Тихо! — изшептя и рязко го блъсна към една ниша, покрай която тъкмо минаваха, а самата тя продължи напред. Беше съгледала някаква светлина, мярнала се зад ъгъла на коридора, и наистина откри там един едър, дебел, предпазливо пристъпящ лакей в червено, понесъл като нея фенер в ръка.

— Какво търсиш тук? — попита остро Финета. — Нали ти казах да пазиш главния вход?

— Стори ми се, че дочувам гласове, и реших да видя — отвърна лакеят. — И наистина чух гласове, синьора. С кого говорехте?

— Говорех си самичка, merdaiuolo^[3] — каза Финета, извади отнякъде, навярно от някоя гънка на полата си малка остра кама и още преди лакеят да се усети, камата се оказа забита до дръжката в сърцето му и той се свлече на земята, без да гъкне, като подкосен.

— Излизай, свободно е — каза Финета на Петър, докато изтриваше грижливо острието на камата в ръкава на мъртвия лакей.

Продължиха пътя си.

— Финета, беше ли нужно това? — попита я Петър с лек упрек. — Та на този merdaiuolo, както сполучливо го нарекохте, му стигаше да го халосам един път в брадата.

— Да, нали, умнико — каза Финета насмешливо. — Та да се свести след малко и да хукне да издрънка на графа? Докато сега, като се вкочани, аз ще се оплача на графа, че той е бил онзи, който ти е помогнал да избягаш и че аз съм го пробола с наглата в изблик на справедлив гняв. Дори не можеш да си представиш какъв театър ще им разиграя и как ще проливам ядни сълзи заради твоето бягство. Животът е суров и човек трябва да внимава, да си отваря очите и винаги да си оставя вратичка за бягство, ако не иска да загази.

Междувременно стигнаха до двора.

— Остани тук, ще доведа коня — рече Финета и изчезна в тъмнината, посребрена леко от тънкото сърпче на младата луна. След малко се върна, повела за оглавника висок петнист кон, който не се виждаше добре, личеше само, че е натоварен с дисаги за път, но не можеше да има никакво съмнение, че е хубав кон: Джовани положително се беше подсигурил добре, в случай че атентатът се осуети и той бъде принуден да последва примера на баща си.

— Благодаря ти, никога няма да забравя какво направи за мен — каза Петър, обгърна раменете на Финета и я притисна за миг до гърдите си.

— Няма нищо — каза Финета. — Вземи фенера, защото конниците, които яздят по тъмно из града, са подозрителни.

Тя говореше строго и делово, но когато Петър се метна на седлото, издаде звук, подобен на кратко изхлипване. После му отвори вратата на конюшнята, от която имаше ключ и през която навярно бе влизал коварният аптекар Гербино за тайните си срещи с Джовани, и Петър излезе на уличката, тъй тиха и спокойна, сякаш в Страмба не ставаше нищо особено, нищо извън рамките на обичайния делничен порядък.