Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (2)

Хомункулус

Не е трудно да се досетим, че времето на Петровото раждане спада към 15.. или може би 15.., ако не и 15.. година, когато, ако се позовем на плитката човешка памет, французинът се е надигал срещу испанеца, а той пък, доколкото ни е известно нещо за тези събития, е воювал и срещу турците, които на свой ред се биели с унгарците — близо до нас, тъй че в нашата страна това предизвикало страх и олелии, докато италианецът е бил на нож с французина, който се бранел от англичанина, полякът водел бой с татарина, а немецът точел зъби на датчанина; католиците убивали протестанти, а протестантите — католици; чумата се редувала с епидемии от едра шарка, а земята вехнела от суша или изпосталявала от непрекъснати дъждове и наводнения, хората стенели под все по-тежкото бреме на данъците и всички твърдели в един глас, че по-ужасен век никога не е имало и че това, което е преживяло тогавашното поколение, още никой не е преживявал.

Но да оставим това, защото господин Янек Кукан от Кукан се отнасяше с философско пренебрежение към всеобщата суетня, войнственост, алчност, страх и завист и с цялата мощ на будната си мисъл се бе отдал на своето Велико деяние. Това Велико деяние, както вече споменахме, навлизаше в последния стадий — може би ден, може би седмица, месец или месеци; учените книги, в които се говори за търсенето на Философския камък, са отчайващо непоследователни и мъгляви по тази точка, както и по безброй други, а са единни само в мнението си, че в крайната фаза на зреене трябва да се полагат изключителни грижи за Философския камък. Така че на господин Янек не му оставаше нищо друго, освен да бди, да наблюдава, да раздухва огъня, да вярва, да се надява и да чака с нетърпение.

И докато вършеше търпеливо всичко това, алхимикът започна да размишлява над съвпадението във времето на двете раждания, които самият той бе причинил — раждането на скъпоценното вещество, което се извършваше пред очите му, и раждането на синчето му, което вече бе приключило благополучно; и леко опиянен от двойното си бащинство, господин Янек не можа да се въздържи от една донякъде фриволна мисъл, която накара свитите му устни да потръпнат от лека усмивка: колко по-просто е да създадеш едно дете, отколкото Философски камък!

Тази мисъл бе не само фриволна, но в края на краищата би могла да се стори някому и налудничава, тъй като алхимикът сравняваше две събития, които нямаха нищо общо: за раждането на детето можеше да се говори в пълния и буквален смисъл на тази дума, а за раждането на Философския камък — само в преносен. Но не е така — Философският камък също се ражда, защото и той като детето възниква не от друго, а от сродяването и съвкуплението на двете начала — мъжкото и женското. Мъжкото начало тук е представено от Философската сяра, която, разбира се, няма нищо общо с обикновената сяра; тя е добита с много труд от чисто злато като материализиране на съдържащата се в земята и огъня топлина и на езика на алхимиците е назовавана само с мъжки имена: Змийски самец, Крал, Съпруг, Дух, Творец, Безкрил дракон или Червен лъв. Женското начало, с което Философската сяра се свързва чрез сватба, където ролята на свещеника играе Философската сол, се нарича Философски живак, извличан от среброто — материализиране на влагата от въздуха и водата, и е назоваван Арменска кучка, Лилия или Бяла манна, Матка, Мляко, Бялата дама, Променливо време и с много други не по-малко чудновати названия, възбуждащи въображението. Детето се ражда от майка, оплодена от баща, който също се е родил от майка; а четирите стихии, от които е възникнал този свят — тоест земята, водата, огънят и въздухът, чийто най-рядък дериват е Философският камък, — са възникнали на свой ред от светлинната Прамъглявина, наричана Майка.

Следователно лукавата мисъл на алхимика, бликнала от дълбините на неговата начетеност, беше съвсем основателна, понеже при раждането на Света, на Философския камък и на Детето става дума все за едно и също. Но що се отнася до страхотните усилия, които, за разлика от появата на детето изисква появата на Философския камък, те са следствие на това, че човек е много по-несръчен алхимик в сравнение с божествения алхимик, който присъствува във всеки жив организъм и когото Аристотел е наричал ентелехия, а Парацелз — архей, и следователно господин Янек спокойно може да го нарече неизвестен майстор и постоянен гост, който знае всичко, без да е трябвало да го учи, който правилно направлява химическите процеси в човешкото тяло, правилно поддържа температурата му на необходимото ниво и туптенето на сърцето в необходимия ритъм, правилно отделя вредното от полезното, а в женската утроба, чието жалко подражание е пещта атанор, правилно регулира процеса на зреенето и на растежа на плода.

— Боже мой, какво чудо! — въздъхна господин Янек. — И колко мило и любезно е от твоя страна, че се сдобих с наследник в мига, в който разбирам, че не съм се бъхтал цял живот напразно!

По това, че господин Петър Кукан от Кукан щеше да продължи делото на господин Янек Кукан от Кукай и че щеше да върши тази работа при условия, далеч по-добри от предоставените на баща му, не можеше да има нито спор, нито разумни съмнения.

„Големи задачи те чакат, мили Петре, и се лъжеш, ако смяташ, че Философският камък е върхът и че баща ти е извършил всичко. За какво му е на човек цялото злато и сребро на света, щом животът му е толкова кратък и мъчителен! Но няма нищо страшно — нали затова е тук Петър Кукан от Кукан — за да създаде за себе си и за ближните си алкахест, универсалния лек, който изсмуква, разтваря и отстранява всичко, от което тялото старее, и така прави човека безсмъртен. Но Петър Кукан от Кукан няма да се задоволи само с реализирането на алкахеста; той ще продължи славата на рода Кукан, като открие тайната на загадъчната изолация на Духа на света и по този начин получи вещество, което прави сухото дърво яко и здраво, а на умиращия старец възвръща младостта и силата; а съюзи ли се гениалността ти, в която не се съмнявам, с усърдие и постоянство, накрая ще решиш и вековния проблем за хомункулуса — изкуствения човек, роден в реторта.“

Усмихвайки се със строгите си устни, господин Янек притвори морни очи, за да си представи този хомункулус в неговото съвършенство, незасегнат от човешки недостатъци, мъничък като палец и прелестен като восъчна фигурка, изваяна от скулптор, здрав и дяволски хитър и при това безкрайно благодарен за своето неправдоподобно съществуване, понеже, както е известно, няма нищо по-лошо от това да не съществуваш. Виждаше го — един необикновен дребосък, отскубнато научни методи от безкрайността на небитието — как се разхожда по масата между книгите, пергелите и мастилницата, винаги готов да изскочи или да надзърне отнякъде, строен, грациозен, издокаран в испански национален костюм, на хълбока му виси рапира от наточено острие на шиш за печене на месо, с която някой ден ще извоюва първата си победа в двубой с гладна мишка. Докато алхимикът със замряло сърце си представяше това ужасно клане между най-благородното същество и най-простата и обикновена твар, живееща на Земята, пенснето му се свлече от носа и той заспа, тихо и дълбоко.