Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (35)

Строшеният приклад

Принцеса Изота се завърна в Страмба също тъй тайно, както бе заминала във все още добрите времена, когато баща й беше жив: пристигна в дълбока нощ, когато портите бяха затворени и градът спеше, съпроводена от Интрансидженте и разгромената дружина на кардинала. Стражниците, които пуснаха принцесата в Страмба не видяха самия кардинал сред свитата й; скоро от уста на уста и целия град се разнесе скръбната мълва, че негово високопреосвещенство вече не е между живите; несправедливостта, на която станал жертва в Перуджа, нечуваното насилие, упражнено върху него, тъй развълнували благородния старец, че сърцето му се пръснало и спряло навеки.

Това бе такава простащина от страна на съдбата, такъв коварен удар с нож в гърба, катастрофа, тъй потресаваща с ненадейността си, че когато слухът стигна до Петър, ръцете му се отпуснаха като отсечени, коленете му се подкосиха, той се свлече в креслото, на което седеше херцог Танкред, когато играеше шах (Петър се намираше в малкия частен кабинет, който бе наследил от покойния владетел), в пълно неведение какво и как да прави по-нататък. Сега щяха да му търсят отговорност не само за пропиляването на Изотината зестра, не само за това, че принцесата бе лежала в перуджанската тъмница, но и за смъртта на кардинала; защото нямаше никакво съмнение, че вдовствуващата херцогиня и абатът Интрансидженте, а може би и самата Изота щяха да впишат в сметката му и тази нова злополука, нищо, че смъртта на кардинала бе съвсем естествена и че навярно би настъпила, тъй или иначе, дори без извънредното напрежение на мисълта, предизвикано от perusini superbi. Също така бе безспорно, че това проклето усложнение щеше да издигне нова преграда между Петър и Изота и отново да отложи, ако не и да направи веднъж завинаги невъзможен брака им, без който, както се беше изразил опитният шивач Шютце, Петровото възсядане на херцогския трон трудно би придобило солидност, тъй че скъпите приготовления за сватбата, заради които държавната хазна трябваше да вземе заем от евреите, щяха да се окажат изцяло и напълно безполезни и ненужни и Петър щеше да стане за посмешище. И докато седеше така, оглупял и бездеен, с отпуснати ръце и омекнали колене в креслото при шахматната дъска и повтаряше на родния си език: „Ами сега, ами сега“, се чу дращене по вратата и влезе господин Шютце с новия костюм, който Петър си бе поръчал с оглед на сериозната ситуация — трезв, издържан в тъмни цветове, без украсителни прорези, без кордели, без модни ефекти.

— Няма що, на ваше място аз бих си отварял очите на четири, хер фон Кукан — отговори той на въпроса, който Петър си задаваше постоянно, а сега бе превел на майчиния език на Шютце. — Избягвайте омлетите, защото…

— Знам — прекъсна го Петър, — в омлетите много добре се примесва отрова, наречена volpe.

— Точно така — каза Шютце. — И наистина не се доверявайте на никого и на нищо. Внимавайте най-вече да не изядете половинка от ябълка, която някой е взел небрежно от кошницата пред очите ви, разрязал я е, подал ви е половината, а своята е изял — ножът със сигурност е бил намазан с отрова от едната страна, тъй че вашата половинка е отровна, а неговата — ни най-малко. Това е новост в отровителството и е добре човек да го знае. Хората са изобретателни и хитри, а вие, хер фон Кукан, станахте за кратко време трън в очите на толкова много високопоставени господа, че да се чуди и мае човек как го постигнахте. Апропо, имам едно писмо за вас.

— От принцесата ли? — извика Петър.

— Къде ти — каза Шютце. — Явно много лошо сте си постлали при принцесата, хич не се и надявайте да получите скоро писъмце от нея. — Господин Шютце порови из джобовете си, докато открие листчето. — Пъхна ми го Bianca matta, нали я знаете, да съм ви го предадял. Колкото повече наблюдавам това кудкудякащо женско джудже, толкова повече ми се струва, че тя изобщо не е толкова matta, за колкото я имат хората, и че само се прави на такава, за да запази топлото си местенце при двора.

Листчето беше изпоцапано с шоколад и на него с едри разкривени букви беше написано само това:

„Петре, имай очи и на гърба си и носи железен нашийник.“

— Въпреки всичко тя е matta — каза Петър, след като прочете това известие на господин Шютце. — Не виждам тук никакъв смисъл.

— Има смисъл, има — каза Шютце. — Тя иска да ви каже същото, което ви говорех преди малко и аз. Предупреждавах ви да се пазите от отрова, Бианка ви предупреждава да се пазите от нападение. Да имаш очи и на гърба си, означава, доколкото разбирам италиански, да следиш и това, което става зад теб. А да се носи железен нашийник, е един много полезен съвет. Железният нашийник, скрит под яката, може да ви спаси от някой удушвач. А удушвачите нападат своите жертви изозад.

— Човек може да бъде убит по хиляда начина — каза Петър. — Ще се спася от удушвача и някой ще ме прониже, ще ме удари с чук по главата или ще ме застреля.

— Разбира се, хер фон Кукан — рече Шютце. — Но на ваше място аз бих се вслушал с благодарност в съветите на Бианка, защото не е изключено да е подочула какво ви готвят. Пронизване с шпага, удар с чук по главата, прострелване — тези неща оставят грозни следи по тялото, докато, ако един опитен удушвач затегне въжето около шията ви, после може спокойно да се обяви, че сте получили мозъчен удар. Такива неща, хер фон Кукан, се вършат много по-често, отколкото бихте могли да предположите. Имаме в склада такива нашийници, както имаме и от онези обуща с кухи токове, понеже някои господа изпитват удоволствие от представата, че животът им е постоянно в опасност. Но при вас не става дума за някаква представа, при вас това е факт. Momentchen, ще ви пратя едно такова нашийниче, по мярката на врата ви. Ще ви избера нещо инкрустирано нагоре с метал, стои като украса и има това предимство, че метнатото около шията въже няма да се плъзне надолу. Ризница, естествено, имате.

— Имам — отвърна Петър. — Веднъж вече ми спаси живота.

— Ето, виждате ли — каза господин Шютце и си отиде.

Около час по-късно, когато вече бе притежател на здрав и добре стоящ нашийник, Петър получи парфюмирана, елегантна картичка, в която вдовствуващата херцогиня го канеше да посети нея и дъщеря й в техния appartamento в три часа след пладне.

Многочислеността, чудноватостта и мрачността на случките, които го преследваха в последно време, го бяха накарали да отъпее така, че той дори не съзнаваше гротескността на ситуацията, когато се отправяше към Сладката си годеница и нейната майка, подсигурен е металния предпазител на шията срещу удушване, с ризницата срещу пробождане, с остра шпага срещу нападение из засада и с кесия жълтици за случай, че му се наложи да се спасява с бягство.

Майката и дъщерята седяха на тесни табуретки до прозореца, гледащ към големия двор, и двете надвесени над ръкоделия — Изота бродираше със златни конци нещо върху малка кърпичка, опъната върху дървена гъбка, а херцогинята обработваше с дълги ножици парче плат с цвят на шафран, като правеше напречни прорези, — а между тях се извисяваше с целия ръст на кокалестата си фигура строгият Интрансидженте, извърнат с лице към вратата, през която бе въведен Петър, докато вдовствуващата херцогиня, седяща от дясната му страна, и Изота — от лявата, бяха в полупрофил. Интрансидженте доминираше мощно, властно и величествено, тъй мощно, властно и величествено, че двете жени в краката му изглеждаха мънички като деца, на гном приличаше и Bianca matta, приклекнала на земята до вдовствуващата херцогиня, тъй че цялата гледка създаваше впечатление за картина, рисувана с техника от стари времена, когато законите на перспективата не са били известни и големината на изобразяваните фигури е зависела от светостта и висотата на положението им в обществото.

Като направи няколко бавни, съответствуващи на важността на момента pas du courtisan, Петър се поклони дълбоко и с фино модулиран глас, изпълнен с печал, изказа на вдовствуващата херцогиня Диана и на Изота съболезнованията си по повод безвременната кончина на скъпия им роднина, последния мъжки потомък на славния род Д’Албула, кардинал Тиначо. Нито вдовствуващата херцогиня, нито Изота реагираха на култивираната му реч, достойна за бивш страмбийски arbiter rhetoricae, не помръднаха, не премигнаха, сякаш изобщо не бяха забелязали присъствието му; навярно предварително се бяха уговорили, че Интрансидженте ще действува от тяхно име.

Но и Интрансидженте мълчеше и само мрачно и с нескрита погнуса пронизваше Петър с дивите си очи.

— Седни, седни при нас, imbecille, нали все още си херцог — каза по някое време Bianca matta.

— Благодаря ти, Бианка, за тази проява на човещина и радушност, тъй редки в днешно време — каза Петър, — но предпочитам да постоя, защото не мога да си представя, че моята визита след това тъй топло посрещане ще трае дълго.

При тези Петрови думи Изота изпусна в скута си дървената гъбка, плесна с ръце, с цели длани и разперени пръсти, вдигнала очи към тавана сякаш за молитва, и извика:

— Осмелява се да говори за човещина и радушност, търси човещина и радушност той, който уби баща ми, защото доведе убиеца му в Страмба, и който погуби чичо ми, той, който ни докара до просешка тояга, той, който за няколко седмици превърна Страмба в лудница, той, с чието появяване започнаха всичките ни мъки! Внук на прост селяк, който е скопявал животни, той ни натрапва особата си, заради него бях прокудена от родния си град, заради него бях хвърлена в тъмница — и се надява, че ще се отнасяме с него човешки и радушно!

— Ако съм очаквал нещо, Изота, това са били най-вече нападките, с които ме обсипа — отвърна Петър, — дори ако ми позволиш да си послужа с думите на твоя баща, ги очаквах с убийствена увереност. Знаех предварително дума по дума какво ще чуя от теб, включително и за селяка, чийто внук съм; но също така зная, че ще съжалиш за изречените от теб думи, когато горестта и скръбта ти се уталожат, защото вярвам на баща ти, който непосредствено преди своята смърт ми каза, че е подценявал силата на характера ти, когато е предполагал, че ще ме забравиш скоро след като заминеш от Страмба, докато ти в действителност не си била престанала да ме обичаш.

— Това не е истина! — извика Изота.

— Познаваш ме достатъчно добре, за да си разбрала, че никога не лъжа — каза Петър.

— Забранявам ви, господине, да говорите по този начин на моята дъщеря — намеси се вдовствуващата херцогиня Диана.

— Говоря по този начин на девойката, чиято ръка ми обеща самият папа — отвърна Петър.

— Ако все още не го е сторил, негово светейшество много скоро ще стори по отношение на вас единственото, което заслужавате — ще ви анатемоса — обади се Интрансидженте. — Когато ви посетих последния път, разговарях с вас като с херцог и апелирах към съвестта ви; днес вече не ви признавам за владетел на тази страна и на този град, ето защо апелирам вече не към съвестта ви, а към здравия ви разум. Преценете или поне се опитайте да прецените спокойно и трезво ситуацията, в която се намирате, млади човече, и неминуемо ще стигнете до извода, че по някакво удивително стечение на обстоятелствата сте заели място, което не ви се полага и за което не се показахте достоен. Искаме да се отнесем с вас со кротце и со благо, защото не бихме желали да навредим на човек, получил благословията на негово светейшество, и искаме веднъж завинаги да приключим историята със злополучното ви управление, преди тази благословия да се превърне в страшна анатема. Откажете се доброволно от титлата, с която се окичихте при тъй авантюристични обстоятелства, провъзгласете пред народа, че абдикирате, защото не желаете да пречите на очакваните събития, и си вървете с мир.

Петър се опитваше да запази самообладание.

— И кога са тези очаквани събития? — попита.

— С прекъсването на владетелската династия по мъжка линия — отвърна Интрансидженте — Страмба ще престане да бъде херцогство и ще премине изцяло и непосредствено под властта на курията. Това нямаше да се случи, ако си бяхте дали сметка за границите на вашите правомощия. Затова признайте грешката си и се оттеглете, преди да е станало късно. Е, какво? Чакам отговора ви, чакам решението ви.

— Не чакате нищо, защото знаете предварително какъв ще бъде моят отговор и какво ще бъде решението ми — проговори Петър. — Направо ме разсмива представата, че бих могъл да сведа глава и да се откажа от всичко, което постигнах с толкова усилия и саможертви, само защото абатът на местния манастир ми препоръчва да мирувам. О, не, господин абат. Нищо подобно няма да се случи. Аз няма да отстъпя, няма да се отрека от задачите, които съм си поставил, и от целите, към които се стремя. Ще остана на престола и ще направя от Страмба честито и образцово убежище на разума и справедливостта, дори ако десетина мракобесници като вас и десетина председатели на Съда, и сто хиляди членове на Великия съвет застанат на пътя ми, и съм готов да пожертвувам всичко, дори и собствения си живот, за да постигна тези свои предначертания. Преди да измине и година, в Страмба няма да има бедни, в Страмба няма да има богати, в Страмба няма да има съсловни привилегии и никой, нито дори самият папа, няма да може да попречи на това. Аз прекалено добре зная как стоят нещата с негово светейшество, за да се боя от него. Да не мислите, че Джовани Гамбарини се е уплашил от папата и от неговата анатема? Той се уплаши от мен, и то с пълно право. Осмелявате се да твърдите, че не съм бил достоен за владетел на тази страна? Ах, същото би казал човек, който не разбира нищо от земеделие, ако наблюдава какво върши новият стопанин, захванал се със запуснат имот. Този нов стопанин ще преобърне, ще унищожи всичко, което сметне за негодно и загнило; а невежият наблюдател, като гледа това опустошение, сигурно ще каже, че стопанинът не е с всичкия си. Но аз съм с всичкия си, господин абат, аз не смятам досегашното си управление за неудачно и затова отговорът ми на вашето смайващо предизвикателство е решително и твърдо не, не и пак не, доброволно — никога!

— Тогава съжалявам, вие сам си го изпросихте — каза Интрансидженте и щракна с пръсти. В същия миг Изота натъпка кърпичката в устата си и затвори очи. Чул как вратата зад него се отваря, Петър се огледа и видя палач с червена дреха без качулка да влиза с бърза крачка в залата; и това бе последното, което му бе съдено да види в този миг, защото абатът Интрансидженте с неочаквано ловко и точно отмерено движение метна върху главата му черно покривало, което бе измъкнал от широкия ръкав на расото си. Чу се изсвистяване и около скрития под яката на Петър нашийник се усука тънко въже с оловна топка накрая. Палачът, стягайки здраво въжето с дясната си ръка, сякаш укротяваше див жребец, се доближи плътно до гърба на Петър с намерение да пречупи врата му с левицата си, но Петър, незасегнат от удушваческия инструмент и помнейки добре един от многото урони по ръкопашен бой, получени от незабравимия Франта, сина на уличницата Чакутревкъщи, приклекна ниско, обхвана със сключени ръце тила на палача и го преметна през дясното си рамо като чувал, тъй че Maecipoio на екзекуциите тупна с глух удар в краката му.

Като не можа да се отърве в бързината от покривалото, притиснато от стегнатото въже към яката му, Петър извади шпагата си и нанесе слепешката яростен удар в посоката, където очакваше да се натъкне на Интрансидженте; и наистина усети как шпагата проникна в живо тяло. Към многогласния вик, който се разнесе в същия миг, се присъедини и привдигналият се от земята палач. И когато Петър съумя да се освободи от въжето и покривалото и прогледна, на свой ред също изкрещя от ужас, защото се оказа, че шпагата му е пронизала не едно, а две тела — гръдта на Интрансидженте и гърлото на Изота, която в страха си се беше скрила зад гърба на абата. Интрансидженте, прободен в сърцето, беше мъртъв, а Изота, паднала на колене, кашляща и хъркаща, се опитваше с двете си ръце да спре бликащата на тласъци от гърлото й кръв.

— Убиец! — изпищя вдовствуващата херцогиня и като замахна с все сила, удари с ножицата си Петър в гърдите; но крехкият инструмент, натъкнал се на ризницата му, се строши.

— Той е дявол! Той е дявол! — закрещя херцогинята и в пристъп на лудост се свлече, задушавана от ридания, върху тялото на своята дъщеря, която, изгубила сетни сили, лежеше в локва от собствената си кръв.

— Така ти се пада, гадино — отсече Bianca matta, която през цялото време, докато се разиграваше гореописаната сцена, хрупкаше ядки от хартиена фунийка. Не беше ясно дали нейната забележка бе предназначена за умиращата принцеса или за сломената от мъка нейна майка, херцогинята.

В този миг палачът, който все още не се беше съвзел напълно, се хвърли върху Петър, за да го прихване през коленете и да го повали на земята, но Петър му попречи с един ритник в брадата, а после разби вратата, при което четирима слисани слуги, които се бяха опрели на нея да подслушват, изпопадаха вътре.

— Махнете се от пътя ми! Махнете се от пътя ми! — крещеше Петър, размахвайки окървавената шпага. Оттам се втурна по празния коридор до главната зала за аудиенции и изтича на балкона.

Вече обърнахме внимание и отбелязахме на нужното място, че макар херцогският дворец да бе съграден много солидно от огромни каменни блокове, откъртени от древноримските руини, неговите необикновено дебели стени не можеха да попречат на разпространението на сведения, често изопачени и разкрасени, за всичко по-интересно и важно, което ставаше вътре, сред страмбинската общественост. Така и този път вестта, че в двореца се готви или се разиграва нещо ужасяващо, смразяващият финал на страмбийската трагедия, причинена от злодея пришълец, кой знае как изкачил се на херцогския престол, бе довела на piazza Monumentale тълпи народ и когато на балкона излезе злодеят пришълец, самият херцог, сред тълпата настана вълнообразно движение — всички като по даден знак отстъпиха назад, кой крачка, кой — две, сякаш внезапно срещу тях бе задухал остър вятър.

— Народе страмбийски, страмбийци! — извика Петър колкото можеше по-силно и отчетливо. — Искам да ви съобщя радостната новина, че ми се удаде да се спася от засадата, която ми бе устроил абатът Интрансидженте, искайки да ви лиши, страмбийци, от първия справедлив владетел, който някога е оглавявал тази държава и който е призван от самото провидение да премахне всички неправди, причинени на страмбийския народ от неговите владетели в миналото.

Още след първите думи, които бе произнесъл, започна да става нещо съвършено неочаквано: стълпилите се на площада хора нито възнаградиха оратора за радостната вест с възгласи „evviva“, както Петър се надяваше, нито пък му отвърнаха с хулни крясъци и освирквания, както се опасяваше, а останаха неми като риби в серкме и започнаха мълчаливо да се разотиват. Движенията им бяха бавни и едва ли не незабележими, но черната хорска маса постепенно започна да сивее и празните островчета между отделните групички ставаха все по-големи, като дупките на прокъсана дантела, когато я опънеш от двата края.

— За да мога да осъществя всичките си замисли, чиято единствена цел е вашето благо, скъпи мои страмбийци — продължаваше Петър, — аз поемам от този миг управлението на обществените дела като самодържец, без помощта на Великия съвет, който разпускам. Съдебната комисия от дванайсет мъдреци, които в действителност са глупаци и страхливци, също е разпусната.

Той продължи да говори известно време, мъчително съзнавайки колко суетни и празни са думите му, и млъкна едва когато площадът се обезлюди, сякаш целият град беше измрял; изчезнаха всички, и зидарят, който допреди малко стоеше на стълбата, подпряна на фасадата на една от близките къщи и изкърпваше мазилката, изчезнаха всички, и кротките пияници, които допреди малко седяха на дългата маса пред странноприемницата „При пауновата опашка“ и пиеха вино, изчезнаха всички, и момчето, което допреди малко гонеше обръча си под статуята на император Веспасиан, излъскана и украсена с нови зеници, изчезнаха всички, и портиерът, който допреди малко пазеше входа на двореца на Гамбарини, изчезнаха всички, и гърбавата, по прякор Късата Поликсена, която имаше срещу църквата сергия със стъклени джунджурии, изчезнаха всички, освен Петър, който продължаваше да стои самотен на балкона, вперил поглед в празните гладки плочи, с които бе облицован площадът, и си казваше:

„Това е краят, това вече наистина е краят.“

Някой го дръпна за ръкава. Беше Bianca matta.

— Ела бързо, imbecille, бягай, вече тръгнаха да те търсят, искат да те арестуват и да те изгорят на клада — каза тя и го хвана за ръката. Петър й се подчини и се остави да го водят като малко дете.

Бианка ситнеше тъй бързо с кривите си крачка, че той трябваше да удължи крачката си, за да върви редом с нея. Поведе го по един коридор, в този миг също тъй мъртъв и пуст като piazza Monumentale, към херцогския апартамент. В ръцете си държеше запален фенер. Някъде изотдолу, откъм приземието, се дочуваше дрънчене на оръжие и тропот, които бяха прекратени от гласа на командуващия офицер.

— Строй се! Ходом марш! Колкото и да се съпротивлява, трябва да го заловим жив.

— Чу ли? — рече спокойно Bianca matta. — Търсят те.

Влязоха в салона.

— Заключи и спусни резето — каза тя.

Петър направи каквото му беше наредила. Тогава идиотката пристъпи към мозайката, красяща отсрещната лява стена на помещението и изобразяваща двубоя на Давид с Голиат. Потропа с дебелия си пръст по ръбестата торба с камъни в краката на Давид и каза:

— Натискай тук, трябва да се отвори.

Петър се опита да оттласне каменния блок с голи ръце, но той дори не се помръдна. Тогава свали от куката превъзходната пушка Брокардо и като опря ръба на приклада в Давидовата торба, сякаш бе железен лост, той започна да муши, да тика и да блъска. Мозаичният правоъгълник се открехна на скритите си панти като прозорче, оставяйки черна дупка в картината.

— А сега пъхни ръката си вътре и някъде долу ще напипаш една дръжка — каза идиотката.

Той направи каквото му беше наредила и напипа някаква дръжка.

— Хвани здраво дръжката и я дърпай към себе си, все едно че отваряш врата — заповяда идиотката.

Той направи каквото му беше наредила и наистина цялото мозаично пано се отвори като врата.

— Сега затвори плочата с торбата и бягай — заповяда идиотката. — Имаш ли пари?

— Имам — каза Петър, връщайки мозаичното изображение на торбата в първоначалното му положение.

— Ще ме вземеш ли със себе си?

Той се поколеба, но си даде сметка, че Bianca matta може да стане втората жена, вплетена между наплатите на колелото за мъчения, задето му е помогнала да избяга.

— Ела — каза й.

Идиотката заплака от радост и се втурна първа в ниското сводесто коридорче, лъхащо на миши изпражнения и мухлясали стени. Петър я последва, хвана дръжката и тресна мозаичния двубой на Давид с Голиат зад гърба си в същия миг, в който върху заключената врата на салона се посипаха гръмотевични удари.

Бианка, осветявайки пътя им с фенера, весело препускаше по коридорчето и по стъпалцата надолу, после наляво и пак наляво и по други стъпалца пак надолу, а кривите й крачка не знаеха умора. Петър крачеше след нея приведен, за да не си удари главата, превъзходната пушка Брокардо бе провесена косо през рамото му.

— Не се ли чудиш как така знам всички тези неща — къде трябва да се натисне и как се отваря тайният вход? — каза идиотката.

— Ами да, чудя се — отвърна Петър.

— Аз бях там — обясни Бианка, — когато моята херцогиня помогна на Гамбарини да избяга. Тя единствена знае как се влиза в коридора, защото Танкред е мъртъв, тя единствена и след нея аз, Бианка, Бианка! О, на Бианка й сече умът, Бианка е хитруша, Бианка не е вчерашна!

И тя подскачаше и се смееше до припадък.

Коридорът, в който тук-таме проникваше дневна светлина през тънки отвесни отвори за проветряване, беше невероятно дълъг, толкова дълъг, сякаш никога нямаше да достигнат края му. Когато повървяха час, стана ясно, че са някъде извън пределите на града; но трябваше да вървят още един час, преди да стигнат стълбата, изкачваща се под стръмен наклон нагоре.

— Ти върви напред — заповяда идиотката. — Над нас има фалшива гробница, нали разбираш. Повдигни надгробния камък.

Петър направи каквото му беше наредила; надгробният камък беше тъй тежък, че той едва успя да го повдигне.

— Браво на тебе — похвали го Bianca matta, когато изпълзя след него. — Джовани не можа да го помръдне, та трябваше ние двете с херцогинята да му помагаме. А сега върни камъка както си беше.

Петър направи каквото му беше наредила.

Фалшивата гробница се намираше в единия край на малко горско параклисче, осветено с името на света Катерина; основал го бе Николо Втори в близост до чудотворно изворче, което лекувало всички болести на очите. Сега край изворчето стоеше привързан към една брезичка оседлан кон, бял на тъмни петна, и си пасеше.

Щом Bianca matta видя коня, тя започна да пляска с ръчички:

— Уго е послушал Бианка, всички слушат Бианка, всички правят това, което тя нареди.

— Кой е този Уго? — попита Петър.

— Едно от конярчетата. Поръчах му да доведе при параклисчето коня, когато разбрах, че си изгубил всичко. И Джовани го чакаше кон на това място, но за него беше поръчала херцогинята.

— Ти си много добра и умна, Бианка — каза Петър.

Той нагласи зъбалеца на юздата, метна се на седлото, после повдигна Бианка и я намести пред себе си. Тя се разохка от блаженство и се притисна към него.

— Бианка те обича, Петре.

„Виж ти, значи все пак съм спечелил в Страмба нечие разположение“ — помисли си той.

— Къде отиваме? — попита Бианка, когато Петър пришпори коня в тръс.

— В моя роден край, Бианка, в страната, където съм видял белия свят. Когато човек изгуби всичко, той винаги се завръща у дома.

— Казват, че си бил вълшебен стрелец.

— Не, не съм вълшебен стрелец, но пушката ми е вълшебна. Омагьосал я е моят баща, могъщ вълшебник, който освен всичко друго бе сътворил чудотворна материя, червена и със седефен блясък, която превръща оловото в чисто злато.

— И къде е тази материя?

— Ех, ако знаех само! — каза Петър. — Ако я имах, щях да превърна целия свят в рай. Но баща ми я е скрил добре, тъй че никой никога няма да я намери.

Ставаше му по-добре от чувството, че си бъбри с някое дете.

— Покажи ми как стреля пушката — рече Бианка.

— Ти вече си виждала как стреля, когато улучих с нея capitano di giustizia.

— Да, ама искам пак да видя. Улучи ей оная шишарка.

Петър свали пушката от рамото си, но веднага отпусна ръка, понеже прикладът се оказа счупен при шийката. Явно това бе станало, когато Петър беше избивал с него тайното прозорче в мозаичното пано.

— Няма какво да се прави, Бианка, пушката е много болна, трябва да дам да я поправят.

Захвърли строшения приклад на пътя и продължиха нататък.

Около час по-късно едно тъжно, изтормозено муле, карано от мъж с одимени дрехи, без съмнение въглищар, теглеше тежко натоварена с дърва каруца. Лявото колело на каруцата мина през захвърления приклад и прикладът, който се оказа кух, се разцепи; от него се изсипа чудновато вещество, светещо и със седефен блясък, което някой някога бе укрил там, защото за него бе безкрайно важно никой да не открие веществото, и го бе скрил явно по времето, когато пушката Брокардо все още бе част от имуществото и собственост на граф Одорико Гамбарини и когато Петър Кукан от Кукан служеше като паж в дома на същия този граф. Въглищарят не забеляза нищо и продължи да подкарва мулето си по пътя. През нощта се изля пороен дъжд, който отнесе по-голямата част от червеното, седефено лъскаво вещество; стадо овце, минало оттам на другата сутрин, утъпка червеникавата, змиевидно извита следа, която веществото бе оставило. Прикладът, раззинат като скъсана обувка и изцапан от овчи барабонки, остана да лежи още няколко дни на същото място, където беше захвърлен; остатъкът от червеното, седефено лъскаво вещество във вътрешността му изчезна под наноса от глина. А после някой подритна приклада във вадата.

В същото или почти в същото време през една от портите на Рим излезе малко, но великолепно шествие от кардинали, епископи и прелати; това бяха представителите на курията, отправили се по волята на негово светейшество за Страмба, която бе престанала да бъде херцогство, за да прехвърлят управлението на държавните работи в ръцете на църквата. Начело на свитата яздеше младият, красив кардинал Джовани Гамбарини, който щеше да бъде пръв наместник на негово светейшество в Страмба; папата го бе дарил с кардиналска митра като благодарност за това, че паднал пред него на колене, Джовани се разкая искрено за греховете си и подари на църквата цялото си имущество, двореца в Страмба и всичките си латифундии. Младият мъж яздеше радостно и весело; снежнобялата магаричка, която носеше отпреде му на гърба си скъпоценно златно ковчеже със светите мощи, изглеждаше като символ на чистите му помисли и намерения.

А Петър, все тъй с блажената идиотка на седлото пред себе си, се движеше на север по същия път, по който неотдавна бе пристигнал. Времето се развали, от водите на Ин се заиздигаха стълбове тежка пара, които се сливаха с надвисналия небесен свод. Петър, изморен до смърт, клюмаше на коня и в един миг му се стори, че чува затрогващ, много ясен глас, който изрича името му; това го накара да дойде на себе си и да отвори широко очи. И видя нещо подобно на три исполински женски фигури, стъпили на дъното на долината, двете възбели, третата възчерна; главите им стърчаха над теметата на планините, телата им бяха леко прозрачни, облечени в надиплени одежди, жените се бяха попривели, сякаш го наблюдаваха някъде отгоре. Но този мираж трая съвсем кратко; черна птица мина през главата на възчерната жена, там, където би трябвало да бъде устата й, ако я имаше, и изкряка насмешливо; и вече ги нямаше жените, наблюдаващи неговото странствуване, нямаше го предчувствието за нещо нереално, нямаше го спомена за непреживяното, имаше само мъгла, пара и вятър, ридаещ в клоните.

Идиотката се размърда.

— Завий ме — каза.

Петър направи каквото му беше наредила и продължи към своята родина, която бе напуснал преди по-малко от година и в която сега погрешно, ах, колко погрешно вярваше, че ще намери след главоломните си приключения такъв мир и покой, какъвто намира изгубилото се дете в майчината прегръдка.