Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (11)

Но все още има добри хора

Това се случи посред лято; изминаха шест седмици, а Петър продължаваше да лежи сам в тъмницата. Някъде към края на септември в едно ранно утро го качиха на каруца и охраняван от петима мъже, го откараха в крепостта, наричана Сърпно, южно от Прага, недалеч от Бенешов.

Тази крепост бе старо господарско имение, което помнеше времената на крал Вацлав, втория с това име: след измирането на рода Сърпновци, по-точно на чешкия клон на този род, Сърпно остана собственост на коронованата глава. Крепостта имаше голямо стратегическо значение, тъй като предпазваше и охраняваше басейна на река Саха преди нейното вливане във Вълтава, но затова пък, както е обикновено при средновековните крепости, Сърпно бе неудобна за живеене и труднодостъпна, тъй че вече служеше само за военни цели, като временен лагер на въоръжен гарнизон, а от време на време и като държавен затвор — печално известен с жестокостта на бургграфа, управителя на имението Сърпно, който имаше лошия навик да затваря или по-точно да спуска поверените му затворници в тъмницата с форма на бутилка, долу широка, горе — тясна, издълбана в основата на отбранителната кула на крепостта, наричана Забраванка, и да ги държи там, докато издъхнат от глад. Затова, когато Петър от няколкото думи, разменени между членовете на охраната, разбра, че го карат в Сърпно, му стана ясно, че императорът не е намерил Философския камък и изпълнява обещанието си да го накаже от ужасно по-ужасно; и той изпадна в дълбоко отчаяние, като не мислеше за нищо друго, освен как да намери гвоздей, парче стъкло или поне остро камъче, за да си пререже вените и да му изтече кръвта, но бе вързан толкова здраво с груби въжета за пейката, на която седеше, че не можеше да помръдне.

„Макарата, с която ще ме спуснат в дупката, ще скърца, сякаш скимти куче, мислеше си Петър, а от дупката ще се разнася воня на мърша, после ще се озова долу, кучето ще спре да скимти, палачът ще затвори капака на тъмницата и ще настъпи краят, и всичко тепърва ще започне.“

Петър си повтаряше това в най-различни варианти и все по-ясно си представяше кошмара на предстоящите ужаси, а колкото по-ясно си ги представяше, толкова по-силно му тракаха зъбите.

Строгата форма на Забраванка, подобна на свещ, се открои пред него отдалече, още докато наближаваха Сърпно, тъй че, преди да минат по спуснатия подвижен мост и да спрат в главния двор на крепостта, Петър бе вече полумъртъв от страх. Началникът на охраната го заведе до канцеларията в приземния етаж на крепостния дворец, където по войнишкия устав го предаде на бургграфа заедно с придружителните документи, след което удари токове и излезе.

И тогава за голяма изненада на Петър бургграфът стана, извади от устата си гипсовата луличка, която пушеше, подаде му ръка и се представи:

— Аз съм Войти Куба от Сихров.

Той беше синеок великан с червендалесто лице и изпъкнало чело, с което донякъде напомняше добродушен делфин — приятел на хората, а голямото му шкембе симпатично стърчеше над ниско смъкнатите панталони. На челото си имаше триъгълниче, обърнато с върха надолу, което ставаше по-видимо, когато размишляваше усилено и приемаше угрижено изражение. Изпаднал в пълно недоумение от това посрещане, Петър също се представи.

— Добре дошли, заповядайте, седнете — рече господин Войти и с грохот друсна дебелия си задник върху стола. — Да си призная, хич не се радвам, че ви изпращат при мен. Толкова грижи си имам, а сега и това — затворник да ми виене на шията. Реколтата беше слаба, не знам как ще изпълня задължителните доставки, кокошките сякаш са се наговорили, престанаха да снасят яйца, във Весице ни измря цял свинарник, а за сметка на това се наплодиха толкова сливи, че не знаем къде да ги денем… Обичате ли сливи?

— Обичам — каза Петър като насън.

— Така ще им се наситите, че ще ви приседнат — рече господин Войти и като сложи очилца на носа си, се зае да изучава Петровите документи, а Петър си помисли, че джелатинът умишлено се държи с него толкова любезно, за да го накара по този начин още по-остро да почувствува ужаса от бъдещото мъчение.

— Тук няма никаква логика — рече господин Войти и отмести документите. — Пише, че сте вражески настроен срещу височайшите решения и намеренията на негово величество, но кой вече не е враг на решенията и намеренията на такъв император, какъвто е нашият?

Провокация, помисли си Петър.

— Какво да ви правя, момко? — каза господин Войти. — Какво всъщност сте направили?

Петър му разказа истината, че същинската причина за хвърлянето му зад решетките е дуелът с рицаря фон Троцендорф.

— Хайде, хайде, за дуел не изпращат хората в Сърпно — рече господин Войти. — Вярно е, че императорът забрани дуелите, защото са забранени във Франция, а той като маймуна подражава на всичко, каквото вършат там, но когато някой престъпи тази забрана, той спокойно си затваря очите, понеже и френският крал си затваря очите за такива неща. Благородник, дето не се е бил на дуел, е като петел, дето не кукурига, нали така? И аз като млад колко пъти съм се бил… Всъщност само веднъж — поправи се той, тъй като не му убягна недоверчивият поглед на Петър, — но както трябва. Отървах се с рана в бедрото. Забелязали ли сте, че повечето дуели завършват сбодване в бедрото?

— И аз намушках своя съперник в бедрото — каза Петър.

— А защо? — погина господин Войти. — Защо го намушкахте точно в бедрото?

— Защото не исках да го убивам — отвърна Петър. — Смятах, че бедрото е най-нечувствителната част от тялото.

— Следователно, щом повечето дуели завършват с бодване в бедрото — рече господин Войти, — това означава, че хората поначало са добри. Или не смятате, че са добри?

Уловка, реши Петър. Ако му кажа, че хората са добри, той ще рече: в такъв случай, момченце, трябва да те изведа от това заблуждение и да ти покажа колко са зли хайде, хоп в Забраванка! Но кажа ли му, че не са добри, той ще ми отговори: прав си, момко, хората не са добри, а точно обратното — твърде лоши са и нищо не може да ги оправи, и аз съм ужасно лош, затова ще те хвърля в Забраванка!

„Трябва да бъда хитър като дявол“, реши Петър.

— За зайците изобщо може да се каже, че са пъзливи — започна предпазливо той, — за овцете — че са миролюбиви, за тигрите — че са кръвожадни, но за човека не важи нито едно от тези общи определения. За него не може да се каже, че е добър или лош, защото, за разлика от животните човекът няма обща характеристика или по-точно и по-правилно: при човека видовите признаци са по-маловажни от индивидуалните. Моят баща, като се изключи това, че бе прекалено привързан към някои стари практики и суеверия, беше един много мъдър мъж и имаше право, когато твърдеше, че божественото и дяволското у човека са неразривно свързани. Ако трябва да изразя тази мисъл по-простичко, с една дума, бих казал, че човек е същество, за което никога не се знае какво ще направи.

Господин Войти се почеса с тръбичката на лулата зад лявото ухо.

— Доста учено го казахте, по последното, дето го изрекохте, много ми хареса и ще си го запиша. — Господин Войти извади от джоба на панталона си малък тефтер с калем. — Как беше? Човекът е същество…

— За което никога не се знае какво ще направи — допълни Петър.

Господин Войти грижливо си отбеляза тази мъдрост.

— Тук вече съм си записал няколко изречения, които са много намясто, например: „Ако баба беше с дръжка, щеше да е мъжка.“ Не е ли прекрасно?

Петър се съгласи.

— Не само прекрасно, но и забавно. Толкова забавно, че човек, ще не ще, се смее — рече господин Войти и бързо добави, тъй като, изглежда, се боеше да не би Петър да се обиди заради хвалбите по адрес на чуждата мисъл. — Вашето заключително изречение обаче също е прекрасно, то е ясно, че не е забавно, но затова пък е дълбоко. Мъдростта за бабата се отнася само за една житейска ситуация, тоест за такава, когато някой каже, че ако това или онова е било станало иначе или изобщо не е било станало, то сега всичко е щяло да бъде другояче, докато вашето изречение засяга човека като цяло; не те избива на смях, но затова пък те кара да се замислиш, та чак главата да ти се пръсне. — Господин Войти затвори своя тефтер, пъхна го отново в джоба и си свали очилцата. — А сега ми кажете какво се случи, след като ви затвориха заради дуела.

На Петър му мина през ума, че ако признае пред жестокия бургграф как е предизвикал, макар и неволно, гнева на самия император, бургграфът ще го натика в Забраванка вече не само по своя воля и поради жестокостта си, но и, така да се каже, изпълнявайки служебните си задължения. Ала понеже не умееше да лъже и най-вече защото бургграфът въпреки ужасната си репутация, която го обгръщаше като черен облак, будеше в него доверие, та дори и симпатия, той правдиво му разказа за по-нататъшните си премеждия, започвайки от посещението на граф Гамбарини в тъмницата, та чак до срещата с баща си и аудиенцията при императора; а когато свърши, с недоверчиво учудване съзря, че сините очи на бургграфа са пълни със сълзи.

— Да не повярва човек какви работи стават — рече господин Войти. — Толкова млад, а такива неприятности. И всичките само защото и двамата сте си слагали кратуните в торбата, и баща ви, и вие. Откъде ги взехте тия кратуни бе, дявол да ви вземе? Нима тоя Философски камък, или как се казваше тая гадост, наистина е бил нещо толкова ценно, че си е струвало баща ви да жертвува живота си заради него?

— Естествено, че не е — каза Петър. — Това беше фиксидеята на баща ми. От тази фиксидея обаче, макар и да го набута в задънена улица, все пак имаше известна полза, защото тя го караше да вярва, че се жертвува за нещо велико, което надвишава смисъла и значението на неговата личност. Баща ми умря като герой, въпреки че ставаше дума за чиста глупост.

— Защо сте толкова убеден, че е ставало дума за глупост? — попита господин Войти.

— Знам го, защото разсъждавам трезво — отвърна Петър.

— А когато сте влезли в спор дали кралиците имат нозе, не е ли било също глупост? — рече господин Войти.

Петър не отговори.

— Не ме разбирайте криво — побърза да каже господин Войти. — Не исках да ви обидя, аз разбирам младите, ами че и аз имах син, но по време на лов той бе разкъсан от глиган, беше на вашите години, двайсетгодишен.

— Аз карам седемнайсетата — каза Петър.

— Изглеждате на двайсет, сигурно е от страданията — рече господин Войти. — Сам сте си виновен, но какво да се прави, каквото било, било. Трябва да си размърдаме мозъците и да намерим някакъв изход за вас.

И господин Войти вдигна към тавана делфиновото си чело и така напрегна мозъка си, че триъгълничето над носа му видимо изпъкна.

— Няма ли да ме хвърлите в Забраванка? — попита Петър, тъй като вече искаше да узнае какво го очаква.

— В Забраванка ли? — учуди се господин Войти. — Пфу, аз не върша такива неща. На императора сигурно му е убягнала тази дреболия, че моят предшественик, който обичаше да хвърля хората в Забраванка, преди няколко седмици се напи като свиня, падна от крепостната стена и си счупи врата или нещо подобно. Накратко, повече не се вдигна и сега аз съм тук, а аз не обичам тия неща, защото, като си представя какво му е на човека, затворен в тъмницата, ми става лошо. С една дума, ekelhaft^[1]. А що се отнася до изгубеното време, аз обичам да поприказвам с образовани хора. Но сега сериозно, момчето ми, ще ми дадете ли честната си дума, че няма да избягате? Иначе ще трябва да ви заключа. Какво ви е?

Петър бе толкова омаломощен от преживените сътресения и превратности, че нервите му бяха опънати до краен предел, а лицето му — бяло като платно.

— Нищо, вече нищо, господин Сихровски — каза той и продължи, превъзмогвайки смеха и плача, които напираха в него. — Да, ще ви дам честната си дума, че няма да избягам. На никой друг на този свят не бих я дал, но на вас ще я дам. Защото вие май дори не сте човек.

— Стига приказки — рече господин Войти с недоволство. — Надявам се, че няма да скучаете много тук. Имаме достатъчно хубава библиотека, бихте могли да я подредите, ако разбирате от книги. Аз нямам време за нея и там е пълен хаос. А крепостната стена е чудесно място за разходки с изглед чак към Мрач, когато времето е ясно. Но много ви моля, не излизайте от крепостта, някой може да ви види и аз ще си имам неприятности.

Той дръпна връвчицата на звънчето, което бе закачено зад вратата в коридора, и в канцеларията влезе хубаво девойче. Още щом видя измъченото, но интересно лице на Петър, то явно се влюби в него до смърт, тъй като се изчерви, а очите му станаха като палачинки.

— Барушка, заведи господина от Кукан в гостната стая, в по-хубавата, с еленовите рога — рече господин Войти. — Приготви му чисто бельо и някакви дрехи на сина ми, знаеш къде са, в моята стая, в сандъка под прозореца. Но първо му напали топла баня и ако иска, а той сигурно ще иска, можеш да му изтриеш и гърба.

Вървейки след девойчето, Петър изведнъж се сети за нещо и се обърна към господин Войти.

— Моля ви, кажете ми кой ден сме днес. Отдавна не съм държал в ръцете си календар.

— Четвъртък — рече господин Войти. — Защо те интересува? Какво значение има дали е четвъртък или петък, стига да не е неделя, разбира се, денят господен?

— Това не ме интересува — каза Петър. — Бих искал да знам кой ден от месеца сме днес, тоест кой светец се чествува на днешния ден?

— И това не е важно — рече енергичният господин Войти. — Защото какво е един отделен ден? Нищо и никаква работа. Тук дните са досущ еднакви, времето се влачи и все пак тече тъй бързо, че човек не смогва и да примигне. Не след дълго света Тереза ще ни изпрати първите студове, свети Мартин ще пристигне на бял кон, докато се огледаш, ще дойде Коледа, а малко след това Нова година и ние ще прибавим още една отгоре, после идва първи май, света Маркита ще жъне житото, после ей го дошъл Свети Вацлав. Защото вчера беше Свети Вацлав, ядохме гъска, още ми е тежко на стомаха от нея, така че днес е двайсет и девети септември, Архангел Михаил^[2].