Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (26)

Бягство от кулата

На Петър не му беше известно какво толкова има обществото, представяно от Правосъдието, против скромната му особа и за какви провинения бе изпратило стражи да го арестуват и хвърлят в тъмница, дали само за това, че се беше осмелил да представи за осребряване акредитив, който, строго погледнато, не беше негов, или още и за това, че е убил — според безсрамната измислица на Джовани — херцог Танкред. Но дори Джовани да бе запазил престъпно лъжливото си обяснение за смъртта на херцога само за себе си или да го бе обявил за валидно само на територията на Страмба, върху главата на Петър се бяха струпали достатъчно бели, за да има основание да очаква големи неприятности. Само кражбата на акредитива, утежнена от раняването, а може би и убийството на неколцина стражи, можеше да му донесе смърт чрез обесване, предхождана от отсичане на ръката, ако не и привързване на колелото, защото той, един чужденец, не можеше да докаже и да удостовери благородническия си произход, който би му осигурил по-снизходително отношение. Ето защо беше нужно час по-скоро и без колебание да предприеме нещо за своето спасение, без да губи и една-едничка секунда, без да си позволи и най-краткия отдих, защото тук я нямаше Финета да го освободи, нито пък добрия господин Войти, който да го приеме за свой собствен син и да изпроси помилване за него; и понеже спасението, на което се надяваше, беше невъзможно, тъй като от тъмницата, в която беше хвърлен, не можеше да се избяга без чужда помощ, Петър трябваше да впрегне цялата си сила и енергия и да им вдъхне онази свръхестествена мощ, която прави човека способен да върши чудеса и благодарение на която за него няма нищо невъзможно.

Килийката му, малка и смърдяща, се намираше на тавана в кулата на една съградена преди векове крепост на левия бряг на Тибър, по диагонал срещу тежката пресечена грамада на Двореца на Светия ангел; в стари времена тази крепост несъмнено е била една от непокорните твърдини, които мъже от благороднически родове са строели направо под носа на светия отец, за да противостоят иззад стените им на папската власт. Когато хвърлиха Петър в килията, дори още по-рано: когато го водеха към нея по безкрайни хлъзгави стълби, сводести коридори и коридорчета, иззидани от необработен камък, влажен и леденостуден на допир, той мислеше само за едно-единствено нещо и в тази мисъл бе вложена цялата му надежда, че това премеждие няма да е последното в живота му. Мисълта бе породена от спомена за един сън или може би част от сън, или сън в съня, който бе сънувал съвсем неотдавна и в който бягаше от тъмница с помощта на миниатюрна ножовка, скрита в тока на лявата му обувка, с която прерязваше тъмничните решетки. Обущата, с които Петър беше обут и които си беше избрал навремето сред готовите чифтове в склада на херцогския дворец, бяха снабдени с онзи моден елегантен детайл, над който господин Шютце незлобливо се бе надсмивал. До този миг Петър бе приемал за основателен неговия присмех, но сега, още щом вратата се хлопна подире му и се чу подрънкването на ключа и заглъхващите стъпки на стражата, той се улови за лявата си обувка като удавник, комуто в този свят не е останало нищо друго, освен една тънка сламка — хвърли се на нара, събу обувката, като я застъпи с другата (нещо, което майка му навремето най-строго забраняваше) и с трескави ръце, стиснал подметката между коленете си, отвъртя с немалко усилия тока, защото резбата беше силно ръждясала.

Но по някакъв каприз на съдбата ножовката, спираловидно навита в кухината, изскочи с метално избръмчаване, изстреляна от собствената си гъвкавост веднага щом винтът се освободи. Вследствие на това Петър изгуби цял половин час да лази на четири крака и да опипва слепешката мокрия каменен под и когато най-накрая се натъкна на ножовката, остана ужасен от нищожните й размери: тя представляваше съвсем тънък стоманен лист, дълъг едва една педя, и представата, че ситните зъби от двете й страни могат да се справят с тъмничната решетка, беше смешна, отчайваща, неразумна. Щом и без това правят обуща с кухи токове, защо не сложат вътре нещо като хората, мислеше си Петър. Токът беше почти два пръста дълъг и в него би могъл да бъде скрит инструмент, много по-полезен от тази крехка, ненужна джунджурийка. Но като няма риба, и ракът е риба, тъй че Петър, нямайки подръка нищо по-добро, стисна ножовката между зъбите си, за да не я загуби отново, издърпа нара до прозорчето на килията и се качи отгоре му.

Прозорчето, тъй тясно, че по-уместно би било да бъде наречено пролука или бойница, бе преградено с четири железни, здраво закрепени пръчки, две водоравни и две отвесни; значи трябваше да се прережат на осем места: един път долу вляво, втори път долу вдясно, трети път горе вляво, четвърти път горе вдясно, пети път отляво горе, шести път отляво долу, седми път отдясно горе и осми път отдясно долу — ни повече, ни по-малко. И Петър, стиснал мъничката ножовка между палците и показалците на двете си ръце, се впусна в неравна борба с първата от двете отвесни пръчки, долната лява, на около три пръста над долния край на прозореца, за да остане след свалянето на решетката издатък, към който да бъде привързано въжето, с което щеше да се спусне от кулата.

Петър не си задаваше въпроса откъде ще вземе това безкрайно нужно въже, защото, както вече стана дума, това, с което се беше захванал, си беше чисто и просто чудо, а чудесата, както е известно, не минават без известна доза късмет, който — също както Философският бич променя обикновеното олово в благородно злато — съумява да превърне всяка мъчнотия в успех и да изведе несретника от ледения мраз на припек. Но и най-големият късмет засега не освобождаваше Петър от необходимостта да пили решетката, този символ на робията, това най-човешко от човешките изобретения, нямащо съответствие в природата; и Петър пилеше ли, пилеше, без да си блъска главата какво ще става по-нататък.

До кулата достигаха всевъзможни шумове — шумът на течащата долу река, шумът от крилата на нощните птици и прилепите, които обичат подобни мрачни високи места; нейде отдалеч долиташе млад мъжки глас, съпроводен от подрънкване на някакъв струнен инструмент, той пееше протяжна, пленително мелодична серенада. Грееше пълна луна, тъй че Петър можеше да следи без затруднения докъде е стигнал в начинанието си, или по-точно докъде не е стигнал. Защото зъбите на ножовката упорито само се плъзгаха ли, плъзгаха, дращеха по повърхността на желязото, вместо да го загризат както трябва, и мина час, ако не и повече, преди да издълбаят улейче, дълбоко поне колкото тяхната собствена нищожна дължина, а в същото време двата показалеца на Петър бяха вече разкървавени, а палците — натъртени, листът или по-право листчето метал се беше нажежило, от Петровото чело се лееше пот и го заслепяваше, а часовникът на кулата с отвратително спокойствие неотвратимо удари полунощ, когато първият срез, след който следваха още седем, бе изпилен едва на една пета, в най-добрия случай на една четвърт от нужната дълбочина. Но щом наистина трябваше да стане чудо, това бавене беше съвсем естествено и в реда на нещата, защото до този миг Петър не бе извършил нищо, което да превишава рамките на обикновените човешки възможности и резултатът от усилията му нямаше как да не бъде жалък, дори повече от жалък, понеже, когато се съмна и крепостта хвърли ръбатата си сянка далеч отвъд реката, която се съживяваше със суматохата на ежедневния непосилен труд, със скърцането на руданите и с протяжните гласове на лодкарите, Петър, изтощен до смърт от непрестанното целонощно усилие и от отчаяние, с ужас откри, че ножовката се плъзга в прореза все по-гладко и без ефект, понеже зъбите й се притъпяваха и скъсяваха, докато накрая се изтриха без остатък; ножовката, казано на езика на старите схоластици, промени своята същност, тъй като престана да бъде ножовка и се превърна просто в една глупава, непотребна лентичка метал, годна най-много за банел на яка.

Това бе удар, който съвършено попари решимостта на Петър да се бори. Той захвърли предмета, който трябваше да стане инструмент на неговото спасение и в който беше едничката му надежда, и в пълно неведение какво друго би могъл да предприеме, изтика нара на предишното му място и седна на него. Е, каза си, сега не остава нищо друго, освен да го отведат на разпит и после да го подложат на мъчения. Не е изключено да понесе мъченията, както твърдеше за себе си баща му, с лекота и без да се вайка, но каква полза, когато разпитите с изтезания започват по правило с провесване на скрипец, тоест с изкълчване на раменните стави, вследствие на което човек вече не е онова, което е бил, защото ръцете никога вече няма да му служат така, както са му служили преди. Ах, caramba Stramba, merde a Domrerwetter; майстор Шютце беше говорил за бягството на Бенвенуто Челини от Двореца на Светия ангел, този отсреща, като за най-голямо геройство, но не беше прав. Лесно му е било на гениалния Челини! Имал е подръка всичко, което е нужно, за да се избяга от един затвор — инструменти, с които измъкнал гвоздеи от вратата, восък, от който направил фалшиви гвоздеи и подменил извадените, за да замаскира липсата им; имал даже и слуги — да му носят чаршафи, които разрязвал — защото имал и ножица — на дълги ивици и изплел от ивиците въже; даже е за чудене защо му е трябвало да си губи времето и да съсипва чаршафите, когато спокойно е могъл да нареди на слугите си да му донесат направо една удобна въжена стълба. За разлика от него Петър, както стана съвършено ясно на дневната светлина, разполагаше само с малко сплъстена слама и груба власеница от конски косъм — за чаршаф и дума не можеше да става.

Отвратен от своето положение, Петър се излегна на леглото, за да подремне — може би за последен път в живота си, — тъй като не можеше да измисли нещо по-добро; и от този миг нататък всичко се промени, сякаш с махване на вълшебна пръчица.

Защото Петър, щом се отпусна, усети под плещите си нещо твърдо и когато поразрови сламата, за да извади убиващия го предмет, измъкна стегнато, навито на кълбо въже, дебело колкото кутрето му и с възли по цялата дължина, за да се слиза по-леко по него. А когато с разтуптяно сърце и пламнали очи заразглежда вече съвсем светлата килия за нещо, което би му дало възможност да употреби изпратеното от небесата въже по предназначението му, за някой отломък от зидарията, за някой отдушник, през който едни строен млад човек би могъл да се промуши, видя на пода една съвсем солидна ножовка за рязане на желязо, към два пръста широка и десет пръста дълга, с остри и добре наточени зъби.

Обяснението можеше да бъде само едно, и то съвсем просто. Нямаше никакво съмнение, че неизвестният предшественик на Петър в килията също се е опитвал да избяга и е имал приготвено за целта чудесно въже, но ножовката му е била тъй негодна, че в яда си я е захвърлил и Петър я е разменил със собствения си първокласен инструмент, докато го е търсел опипом в тъмното. А сега ми стига само да ме оставят още малко на спокойствие и съм спасен и свободен, каза си Петър и се залови отново за работа.

Щастието, което му се беше усмихнало тъй неочаквано, не го изостави и сега. Страмбийската ножовка наистина беше с много високо качество, но не по-лошокачествена бе и решетката, тъй че бяха нужни три дни и три нощи упорит труд, прекъсван само от най-необходимия сън, докато Петър успее да среже железните пръчки на шест места — две горе, две отляво и две отдясно; и през целите тези три дни и три нощи никой не прояви капчица интерес към него, само сутрин в девет тъмничарят му носеше кана вода, купичка зеленчукова супа и къшей хляб и си отиваше, за да се появи отново чак на другия ден. Служителите на правосъдието очевидно имаха по-важна работа от това да се занимават с някакъв си незначителен крадец на акредитиви и Петър се възползуваше с благодарност от заетостта, колкото можеше и колкото успяваше по-добре.

На третия ден, докато се мъчеше с петия и шестия разрез, от ранно утро до късна нощ отново ечаха всичките римски камбани, а в донесената от тъмничаря супа плуваше парче сварено говеждо месо; когато Петър попита на какво дължи това угощение, тъмничарят отговори, че негово светейшество имал рожден ден. Надвечер от бастионите на Двореца на Светия ангел се разнесе масова стрелба от мускети и аркебузи, които Петър разпозна с тренирания си войнишки слух, и тази врява, сегиз-тогиз подсилвана от унилото излайване на някое по-тежко оръдие, беше тъй оглушителна, че стените на кулата, в която беше затворен Петър, осезателно се тресяха, и сякаш това не бе достатъчно, някъде откъм портата на свети Петър започнаха да изстрелват ракети, което толкова въодушеви жителите на Рим, че те съпровождаха водопадите от искри и златния дъжд над главите си с гръмогласни ликуващи възгласи.

А Петър пилеше ли, пилеше.

Сутринта на четвъртия ден, когато в града отново бе настъпило спокойствие, той привърши седмия срез, този път отляво горе, тъй че му оставаше да изпили на едно-единствено местенце, отдясно горе, втората отвесна пръчка, която до този момент оставаше споена със зидарията на прозорчето. Без да си дава кой знае какъв зор, можеше спокойно да свърши това преди смрачаване, за да предприеме бягството си под покривалото на нощта, както е казал поетът.

Но точно тогава съвсем неочаквано се случи произшествие, което помете добре обмисления му план: когато седмият срез бе готов и превъзходната страмбийска ножовка на Петър излезе свободно от другата страна на желязото, изневиделица цялата решетка се отдели от прозореца и почти веднага след като се изгуби от погледа на Петър се чу как се удари с метален звън в каменните плочи на укреплението под кулата. Петър бе надценил здравината й — последната пръчка, на която бе възнамерявал да посвети целия ден, се бе извадила не по негова воля и без негова помощ от камъка, в който, види се, не бе забита достатъчно дълбоко — беше се измъкнала от гнездото си и прозорчето изведнъж се бе оказало от празно по-празно: неизвестният майстор просто си беше спестил труда и не беше свързал, както с основание би трябвало да се очаква, якостта на решетката със здравината на тъмничната стена.

Нямаше какво да му мисли, беше от ясно по-ясно, че трябва тутакси да си плюе на петите и да бяга, без да чака дори миг, да бяга презглава, преди да е дошъл тъмничарят, който, тъй като не беше сляп, щеше да познае от пръв поглед, че килийното прозорче е претърпяло известни субстанционни изменения, и щеше, както го задължаваше службата му, да вдигне врява. Петър тозчас привърза единия край на въжето към остатъка от лявата отвесна пръчка, който, както вече казахме, беше оставил да стърчи от прозоречната рамка, пусна кълбото навън и се измъкна след него с главата напред, без да обръща ни най-малко внимание на изпълненото с трагизъм великолепие на утринния Рим, ширнал се пред него като на длан, и се заспуска по въжето, като се придържаше с крака към възлите. Един-единствен бегъл поглед му беше достатъчен да прецени, че пътят му след стъпването на твърда земя не е отрязан, защото кулата се издигаше в средата на неголямо укрепление, оградено от крепостен зид със зъбци, но зидът не беше висок, а освен това в горната му част бе пристроена галерия, до която водеха многобройни стълбища и стълби, предназначени за нуждите на бранителите.

Летописците на онези времена разказват, че такива и подобни опити за бягство са били правени често, но че те по правило завършвали със скъсване на въжето и потрошаване на костите на беглеца; така например един английски алхимик, който бил на служба при нашия император, бил затварян на два пъти в кула и на два пъти се спускал по въже от прозореца; но и двата пъти въжето се късало и алхимикът си чупил краката, първо левия, после десния, ако не и обратното; а както е известно, и Бенвенуто Челини си счупил крака при споменатото бягство от Двореца на Светия ангел. Е, въжето, по което бягаше от тъмницата Петър Кукан от Кукан, не се скъса, понеже, макар и тънко, бе усукано от конски косъм и отгоре на това бе достатъчно дълго, тъй че Петър имаше всички шансове да се спусне долу невредим.

И все пак, когато беше стигнал до половината от височината на страшната стена, по която се спускаше, той осъзна по-скоро инстинктивно, отколкото с разума си, че нещо не е наред — въжето сякаш едва доловимо оживя, съвсем леко поддаде на тежестта му и Петър бе пронизан от чувство на отвратителна несигурност и смъртен страх, и то напълно оправдано, защото парчето от желязната решетка, към което бе привързано въжето, зазидано в стената също тъй небрежно и плитко, както останалите краища на решетката, се бе разклатило и наклонило в леглото си като болен зъб, теглен от зъболекаря с клещите от венеца. Оттук нататък това вече не беше спускане по ръце, не беше катерене от горе на долу, а стремглаво препускане, диво плъзгане, дяволско придвижване, при което Петър се придържаше за въжето вече не с длани и ходила, а само с мишници и прасци, тъй че летеше надолу едва ли не със скоростта на свободното падане, като при това болезнено се удряше във възлите; и това забавено свободно падане премина в незабавено свободно падане, когато остатъкът от желязната пръчка се измъкна окончателно от своето легло.

Петър се сгърби и разпери ръце, за да не загуби, доколкото бе възможно, равновесие и да падне на всяка цена върху свитите си крака, както се беше научил преди години от своя приятел Франта, сина на уличницата Чакутревкъщи, когато двамата ходеха да крадат круши и неведнъж биваха принудени да скачат от дървото и да го удрят на бяг. Но онова, което му се беше удавало, когато беше момче, сега му се удаде само наполовина, защото височината, от която падаше, бе несравнимо по-голяма от височината на едно крушово дърво; наистина краката му смекчиха удара, но не бяха в състояние да го уравновесят, тъй че Петър се стовари тежко най-напред върху собствените си пети, а после върху каменистата земя в непосредствена близост до падналата решетка, а след него падна и освободеното въже, което полегна пред него, изписвайки върху земята красива змиевидна спирала, падна и парчето желязо, преминавайки току до главата му. Такъв тежък шок би убил, един по-малко издръжлив човек, но не можа да надвие Петър дотолкова, че да се откаже от по нататъшна борба: едничката му мисъл в тази минута беше какъв късмет има, че въжето е паднало подире му, защото то ще му трябва, за да се спусне от укреплението; и като хвана късчето желязо, за което въжето все още беше привързано, той тръгна бързо, за да доведе до край бягството си, и чак сега пред очите му притъмня, той се олюля и падна в несвяст.

Когато отново дойде на себе си, изпита приятното усещане за плавно движение и полюшване, а след малко откри, че това усещане за плавно движение и полюшване се дължи на една груба полева носилка, на която той, Петър, лежи и която отпред, откъм Петровите крака, влачи някакъв мъж в тъмносива униформа, с островръх шлем и ризница без ръкави, с каквито бяха облечени двамата стражи, които го бяха арестували в банката Лодовико Пакионе и го бяха довлекли грубо до затвора; а командирът на онези грубияни, недодялан мъж с подковообразен мустак, обрамчил дебелите му бърни, крачеше отдясно на носилката. Когато видя, че Петър отваря очи, той продума:

— Не бойте се от нищо, господин Да Кукан, лежете си спокойно и не шавайте, пратил съм за доктор, той е личният лекар на кастелана и има златни ръце, ще ви прегледа и ще направи всичко, което е нужно.

Черен хумор, ирония на палач, помисли си Петър. Той беше чувал, че докато водели правонарушителя към мъчилището, стражарите имали навика да пускат гнусни шеги: „Трябва да се стараем, момчета, господинът да не скучае в пашата весела компания“, казвали, докато привързвали нещастника към стълбата, или пък: „Да го подгреем, горкичкия, че да не зъзне“, докато се канели да поизпържат хълбока му с пламтяща насмолена факла. Нещо подобно, нещо в този дух се случваше сега на Петър: като говореше за лекар със златни ръце, който щял да направи за него всичко необходимо, старшият стражар несъмнено имаше предвид най-главния палач, някой особено похватен и изобретателен инквизитор. Положението на Петър наистина беше ужасяващо: щом, както беше станало ясно, знаеха името му, значи му бяха писали в сметката не само кражбата на анонимния акредитив, но и, както се беше опасявал, убийството на херцог Танкред, тъй че вече никога нямаше да му се удаде възможност да се оправдае и да извие врата на Джовани Гамбарини като отплата за подлото му, злодейско предателство. При мисълта за това го обзе оздравителен, укрепващ бяс. Каквото ще да става, нищо не ще ми попречи да умра като мъж, каза си той и седна в носилката.

— Спрете — нареди на пазачите, които го носеха. — Явно не знаете кой е Петър Кукан от Кукан, щом си мислите, че като е скочил от смешната ви куличка, се е повредил кой знае колко.

Страшният страж направи към момчетата снизходителен жест, с който им даваше да разберат, че не бива да обръщат внимание на бълнуванията на болния, и те продължиха да пристъпват предпазливо, но в този миг някъде отзад се обади познат глас:

— Eh bien^[1], не чухте ли какво ви заповяда monsieur de Cucan?

Петър скочи като ужилен от носилката, при което успя да установи, че освен натъртения задник нищо друго по него не е пострадало кой знае колко и видя капитан Д’Обере, който стоеше, приятелски ухилен, на щъркеловите си нозе в компанията на един дребен, мършав свещеник с жълтеникави торбички под уморените очи, засенени от рогатата шапка, каквито носеха членовете на ордена „Исусово братство“. В изблик на прекомерна радост Петър прегърна капитана с кратка мъжка прегръдка.

— Да, както казах веднъж, животът с вас не е скучен, mon fils — каза капитанът. — Чак не вярвам на очите си, като ви гледам как отново си стоите на краката.

— Господ в безграничната си доброта и справедливост пожела господин Да Кукан да излезе невредим от твърде опасното си положение — каза свещеникът ясно и отчетливо, но със силен испански акцент. — Благодарим ви, господине от Кукан, за великолепното зрелище, което ни предоставихте с бягството си, защото това бе възвисяващ образ на невинността, бягаща от козните на нечестивия. Аз видях ангели да забавят вашето падане и тъй да ви избавят от незаслужена смърт, както Даниил от лъвската яма, за което е писано: „Никаква повреда не се намери на него, защото бе вярвал в своя бог.^[2]“ Вие побягнахте от кула, благородни момко — о, нека тази кула стане символ на бъдещия ви живот, тъй че чрез вас да се изпълнят словата от Светото писание: „Поставих те като кула сред людете ти и като крепост, за да следиш и изпитваш пътищата им.“ На какво се усмихвате, млади човече?

— Само на това — отвърна Петър, — че кулата от пророчеството на Йеремия, което току-що цитирахте, е видоизменен друг стих от същото пророчество, който гласи приблизително следното: „Защото ето, аз те поставих днес като укрепен град, железен стълб и като медни стени против цялата страна, против царете на Юда, против князете му, против свещениците му и против людете на тая страна^[3]“.

Йезуитът се понавъси.

— Е — каза след малко, — ако се чувствувате наистина здрав, господине от Кукан, както очевидно се чувствувате, няма причина да стоим на едно място, вместо да се отправим в път.

Петър отново бе обзет от недоверие.

— Къде? — попита той.

— При папата, parbleu — каза капитанът.

— Да, точно така — потвърди йезуитът. — Негово светейшество желае да съзре лицето ви и да ви даде своята благословия като на човек с особени и извънредни заслуги в полза на най-висшите и свети интереси на църквата.