Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (3)

Трите жени

И така, през оная възстудена нощ в края на април в дома на Кукан спяха всички — господин Янек сънуваше хомункулуса; монахът августинец несъмнено сънуваше нещо набожно; детето, както вече предположихме, не сънуваше нищо, а майка му — младата, но енергична дъщеря на един беден майстор по скопяване, с душевната си простота виждаше в съня си нещо объркано за златни карета, в които някога нейният син ще се вози. И в това време край люлката се появиха изневиделица три жени.

Да, точно така — изневиделица. Дойдоха отнякъде, откъдето са идвали от памтивека, и сега бяха тук. И трите стройни, облечени с дълги лъскави одежди, от време на време ставаха прозрачни, кога повече, кога по-малко. По онова време ги наричаха орисници, така ги наричат и до днес, но всъщност това бяха старите Мойри от езическата ерес — Клото, Лахезис и Атропос, дъщерите на Зевс Гръмовержец. Клото и Лахезис бяха бели, дори възбели, а Атропос — възчерна, толкова черна, че ако не бяха няколкото тлеещи въгленчета в огнището на камината, нямаше изобщо да се вижда в тъмното.

Преди да изпълнят мисията, заради която бяха дошли тук кой знае откъде, те заразглеждаха детето, чиято съдба трябваше да предопределят. Клото и Лахезис стояха над люлката и съвестно обмисляха какво добро да отсъдят на това така сладко нанкащо момченце, което от пръв поглед спечели техните сърца, нищо, че сърцата им бяха прозрачни. Затова пък Атропос се задоволи с един бегъл поглед, който хвърли на детето, и въобще не се замисли. Не беше необходимо. Според нейното непоклатимо убеждение всеки човек, бил той мъж или жена, бял или черен, плебей или велможа, такъв или онакъв, заслужаваше само най-лошото. Злото е по-лесно от доброто.

— Сестри, не мислите ли, че е крайно време да започнем? — каза тя след малко.

— Да, започни — рече Клото.

— Хайде, започвай — обади се Лахезис.

Те знаеха от опит, че за детето е по-изгодно да започне тя, възчерната, защото дори и да му предречеше най-страшния край, те двете, добрите, все пак биха могли да отклонят прокобата. Класически пример за това е известният случай с принцеса Роз д’Елантин, наричана Спящата красавица^[1], на която Атропос предопределила, че като стане на петнадесет години, ще се убоде с вретено и ще умре. Но тъй като Клото до този момент все още не била казала своята дума, тя успяла да промени това злощастно пророчество, в смисъл че Красавицата наистина ще се убоде и ще умре (понеже нещата вече не можели да се оправят), но смъртта й ще бъде само привидна и след сто години тя отново ще оживее. (Както знаем от частни, но съвсем достоверни източници, след орисването Лахезис укорила своята възбяла сестра, че е могла да промени по-елегантно и по-изгодно печалната участ на Красавицата чрез невинната и често употребявана заради хлъзгавината си думичка „ако“. Тя би могла да каже: да, Красавицата непременно ще се убоде с вретено, но само ако изобщо й попадне подръка някакво вретено; понеже такива неща, като вретено, не се намират в царските палати, Красавицата ще се отърве от своята иначе неотвратима съдба и ще умре на деветдесет години, без да е виждала вретено през целия си живот, а камо ли да се убоде с него.)

Именно затова Атропос не обичаше да бъде първа.

— Само след вас — каза тя, обърна се към прозореца и стана толкова прозрачна, сякаш изобщо я нямаше.

— Ами тогава да започваме — рече Клото и стана по-малко прозрачна.

— Ти си първа, сестро — обади се Лахезис, която също стана малко по-плътна.

— Ще бъдеш снажен като бор, широк в раменете и тънък в кръста, в лицето ще приличаш на архангел Михаил, чиято икона краси олтара в близката църква на миноритите — започна Клото.

— Това обстоятелство, тоест приликата ти с архангел Михаил, ще изиграе важна роля в твоя живот и ще стане каузален фактор — каза Лахезис.

— Моля те, сестро, не ме прекъсвай — рече Клото недоволно. Тя не обичаше Лахезис да се обажда по време на нейното прорицание, особено когато се намесваше по своя прекалено интелигентен маниер, както сега, с което според Клото излишно усложняваше съдбините на човешкия род.

— Прощавай, сестро — извини се Лахезис. — Но аз сметнах този съпровождащ детайл за много важен.

„Я върви по дяволите със своите съпровождащи детайли“ — помисли си Клото и продължи по собствения си простичък начин:

— Ще бъдеш храбър и ловък с шпагата и в боя с копия, а колкото до стрелбата, точността ти ще бъде ненадмината. Що се отнася до интимния ти живот, инструментът ти винаги ще бъде весел и винаги готов. — И тъй като Атропос често бе разваляла даровете за добро физическо състояние, предречени на някое дете, като му натрисаше примерно туберкулоза, Клото бързо продължи: — Здравето ти ще бъде толкова крепко, че няма да бъде заплашено нито от рак, нито от елефантиазис, с прокажените ще можеш, ако поискаш, дори да се целуваш, без да прихванеш, и дори ако всички наоколо бъдат повалени от чума, ти ще си останеш пъргав като стърчиопашка. — И понеже не искаше да остане по-назад от Лахезис, която винаги задълбаваше във врачуванията си, Клото добави: — А духом ще бъдеш толкова съобразителен, че учителите ти ще се смайват от твоята памет, от способността ти правилно да разсъждаваш и да спориш.

Клото замълча и отстъпи мястото си на Лахезис.

— А сега говори ти — каза тя и стана по-прозрачна.

Лахезис каза следното:

— А сега най-важното, мили Петре от Кукан. Нещо, без което всичките дарове, с които те обсипа сестра ми, не струват и пукната пара.

„Как пък не“ — помисли си Клото разгневена.

— Защото за какво ти е снажно тяло, ако красотата ти бъде само маска на лош и подъл характер; защо ти е съобразителност, ако тя бъде само инструмент за долни подбуди и низки цели? При теб няма да има подобно нещо, Петре Кукан, нищо такова, по-скоро точно обратното.

Лахезис замълча за миг, а после продължи:

— Ще бъдеш на нож с добродетелите, изписани върху скрижалите на тъй наречения Мойсей, този хитрец на хитреците, понеже безпрекословното самоподчинение на тези заповеди ще ти се струва лъже набожно. Никога няма да приемеш и да проумееш защо трябва да вярваш само в един бог, а не в няколко, ако се наложи, или пък в нито един. Никога няма да приемеш и да проумееш защо трябва да почиташ майка си и баща си повече, отколкото са заслужили. Никога няма да приемеш и да проумееш защо не можеш да пожелаеш жената на ближния си, щом самата тя е склонна на това и предпочита твоята хубост пред грозотата на съпруга си. Никога няма да приемеш и да проумееш защо не можеш да убиеш крадеца и злосторника. Противно на това никога няма да откраднеш и да излъжеш дори ако кражбата или лъжата биха ти донесли най-голяма изгода, защото да крадеш и да лъжеш ще противоречи на твоята гордост и на съвестта ти; а ти, Петре Кукан, ще живееш винаги в съгласие с гордостта и съвестта си. И ти като Тома Неверни няма да вярваш на ничия рана, докато не сложиш пръста си в нея, и никога няма да се примириш с правилото, че кралиците нямат нозе, понеже това правило просто не е правдиво.

„О, Зевсе Гръмовержецо, отче наш, какво е пък това? Защо забърква някакви безноги кралици?“ — помисли си Клото.

А Лахезис продължаваше:

— Такъв ще бъдеш, Петре Кукан, свободолюбив и горд, и няма да се водиш по чужд ум.

След тези си думи тя стана малко по-прозрачна и попита възбялата си сестра:

— Искаш ли да добавиш нещо?

— Няма какво да кажа повече — отвърна Клото, Стана прозрачна и се обърна към възчерната: — А сега говори ти, сестро.

И с тревога се загледа в нея. Но черната мълчеше и се усмихваше загадъчно.

— Е, защо мълчиш, наша най-скъпа, най-мъдра и незаменима? — каза Лахезис, която, въпреки че се страхуваше от черната като от дявол и признаваше нейното превъзходство, понякога си позволяваше невинно да я иронизира. — Тази нощ имаме още много, много работа.

И тя беше неспокойна. Не бе изключено, дори бе повече от вероятно Атропос, раздразнена от прекрасните качества, предопределени на новороденото от нея, Лахезис, и от простодушната Клото, да избълва нещо страшно и унищожително. Тя би могла например да отсъди на Петър среща с фатална жена, която ще го влуди и ще го докара до безумия, водещи към бесилката, или пък да каже, че изключителната му интелигентност, нашепната от Клото, ще му помогне да достигне високо положение в еретическите кръгове и той ще умре със смъртта на Ян Хус или на Джордано Бруно; или пък просто да заяви, че бляскавите му предимства ще предизвикат завистта на властелините, а това е наистина най-лошото, което би могло да го сполети, така че ще се радва, ако само му отсекат главата, вместо да го хвърлят във врящо олио, да го набучат на кол или нещо подобно, както правят в такива случаи.

— Ти, сестро, каза, че той никога няма да повярва, че кралиците нямат нозе — проговори най-сетне черната.

— Да, казах го и няма да си взема думите назад — отсече Лахезис и троснато завъртя глава.

— И че винаги ще живее в съгласие със съвестта си?

— Да, казах и това, защото то логически следва от всичко, което му бе предопределено преди — отговори Лахезис.

Атропос продължаваше мълчаливо да се усмихва, а после изведнъж, за голяма изненада на двете възбели орисници, заяви кратко и ясно:

— Нямам какво повече да добавя. Напълно съм съгласна с вас и подписвам всичко, което казахте тук.

И започна да се стопява. Последните черни отблясъци чернеещо проблеснаха по чернеещото й наметало, а после изчезна яко дим.

— Какво означава това? — прошепна „Лахезис“.

— Не знам, ти трябва да знаеш, нали си по-умна от мен! — изсъска през зъби Клото и изчезна; след нея обезпокоена се разнесе и Лахезис.

Отвън на двора тъкмо изкукурига петел.

Гласът на глупавата птица, която, както е известно, си въобразява, че с пеенето си призовава слънцето, внезапно събуди августинския монах. Той показа главата си изпод кожуха, надзърна от одъра да види какво става долу и съзря нещо ужасно — господин Янек Кукан от Кукан спеше като пън, усмихвайки се на сънищата си, а в огнището на атанора — мрак, пустош, студенина.

— Помощ! — закрещя монахът от уплаха, макар че нямаше никой, който да се притече на помощ нито на него, нито на господаря му в тази критична ситуация, и като фурия се спусна надолу с хилавите си крачета и костеливия си задник. А господин Янек, който се разсъни веднага щом клепачите му се отлепиха, неволно и болезнено простена, тъй като Философското яйце, което според учените книги точно сега имаше най-голяма нужда от внимание и грижи, явно бе изстинало и мъртво; онова, което в най-скоро време предстоеше да стане най-прекрасното и най-благородно човешко творение, сега приличаше на тютюнев катран от изгаснала лула, сякаш никога не бяха съществували нито розовият оттенък, нито жълтеникавият цвят на предпоследната фаза.

Цял ден двамата чародейци отчаяно се опитваха да съживят мъртвото яйце, като го подгряваха предпазливо — редуваха се да го топлят с дъха си, слагаха го под мишниците си, пъхаха го в конски тор, в гореща вода, а накрая го върнаха и в старателно затопления атанор, но всичко бе напразно. Господин Янек приемаше нещастието, за което сам си беше виновен, с разсъдливо спокойствие, ала августинецът не спираше да сипе проклятия за седемте години, изгубени в бъхтене и бдение.

— Какво да се прави? — утешаваше го господин Янек. — Все едно че е умряла бременна жена. Нейната смърт неизбежно води след себе си и смъртта на недоносения плод. Само че човешкото тяло е сътворено от толкова съвършен алхимик, че смъртта не може да настъпи без сериозна причина, докато при нас, лошите алхимици, е достатъчно съвсем малко, например една ненадейна дрямка, за да загине Деянието. Тъкмо това ми мина през ума тази нощ и така се бях унесъл в тези мисли, че сигурно затова съм заспал.

Но това не можа да утеши августинеца.

— Господарят размисля, господарят се унася — нареждаше той, — а седемте години отидоха на майната си, отидоха по дяволите!

Накрая господин Янек се престраши да разпечата колбата, за да се увери дали Камъкът е наистина безвъзвратно развален, както изглеждаше отвън. Действително бе така, ако не и по-зле. Гъстият клей вътре не ставаше дори за лепене на грънци, защото така гадно смърдеше, че двамата чародейци, макар и свикнали с най-остри миризми, бяха принудени да отворят прозореца.

— Ами сега? — попита августинецът така покрусен, че чак дъхът му спря и на брадясалото му лице избиха синкави петна.

— Ще започнем отново — каза господин Янек Кукан от Кукан.

— Но това означава нови седем години работа! — простена монахът, едва поемайки си дъх.

Господин Янек отговори с великолепната формула, която Историята отрежда само на най-знаменитите хора:

— Точно затова не бива да губим нито секунда.