Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (33)

Perusini superbi

Екзекуцията на седмината юноши от Перуджа пред Партенопската порта, решена и наложена от Петър, предизвика огромно внимание и силно вълнение; не бяха малко жените, които оплакваха хубостта и младостта на осъдените, докато черни оръженосци ги влачеха под мрачния грохот на барабаните към лобното място; но Петър се радваше в Страмба на такава симпатия и престижът му беше толкова солиден, че народът лесно убеди сам себе си, че новият владетел знае добре какво върши и че в края на краищата е било крайно време да покажат юмрук на надменните перуджанци.

Два дни по-късно Великият съвет на Перуджа изпрати на Великия съвет на Страмбийското херцогство дълга, издържана в страстен тон нота, в която обвиняваше Страмба изобщо и нейния днешен владетел узурпатор специално в избиването на цвета на перуджанската младеж. Въпреки че бил изрично предупреден и осведомен от подестата на град Перуджа, че в Границите на града е забранена каквато и да било вербуваческа дейност, днешният узурпатор — владетел на Страмба, някой си Петър Кукано, авантюрист и мошеник, пришълец от еретическата страна Боемия, с коварни действия, мошенически преструвки и вероломни обещания, подобно на мишелова от приказката, подмамил вън от града споменатия цвят на перуджанската младеж на брой шейсет юнаци, бъдещи храбри войници. Наистина повечето от тях много скоро прозрели долните цели на Петър Кукано и се завърнали в родния си град, но шестнайсет останали на неговите услуги и когато той, с помощта на тези клети, съблазнени от обещанията му юноши, осъществил узурпаторския си план, при което повечето от клетите съблазнени юноши се простили с живота си, без каквато и да е причина осъдил на смърт и останалите клети съблазнени юноши. Това деяние по безсмислената си жестокост било без прецедент в историята на отношенията между италианските държави и градове; откакто Италия се зовяла Италия, никога не било извършвано нещо тъй смразяващо страшно, антихуманно, нечовешко, кощунствено, печално, гаврещо се с най-човешкото у човека и омразно богу. Въпреки това обаче управниците на Перуджа, съзнавайки добре, че не всеки гражданин на Страмбийското херцогство носи отговорност за случилото се и че, напротив, всички почтени страмбийци стенат под узурпаторската власт на един злодей, обсебил страмбийския трон, и като помнят добре традициите на великодушие, благородство и умереност, красящи историята на Перуджа, и като вярват твърдо, че споменатият изверг много скоро ще бъде лишен от незаконно придобитата си мощ, с която тъй срамно злоупотребява, били склонни да си затворят очите пред тази трагедия и да се задоволят с обезщетение в размер на две хиляди скуди за всеки един от погубените млади живота, сиреч общо тридесет и две хиляди скуди, които следвало да бъдат заплатени тозчас и без протакане.

— Не ги упреквам в това, че се опитват да ни изнудват, напротив, много би ме учудило, ако не бяха го сторили; упреквам ги за лошия им стил — каза Петър, когато заедно със спешно свикания Велик съвет на Страмбийското херцогство разискваше това писание. — Надявам се, господа, че споделяте моето спокойствие и весело настроение, предизвикани от този пасквил. Ако някой от вас изпитва желание да отговори на перуджанските многоуважаеми управници с няколко пиперливи думи и да им покаже как се пишат писма, нека го стори; ако ли не, ще го сторя сам. Но сега, господа, да преминем към по-важни въпроси. Смаян съм, че в Страмба до ден-днешен е в сила гнусното и мракобесно разпореждане, според което гражданите с еврейско вероизповедание са длъжни да носят на гърдите си жълто колелце. Предлагам това разпореждане да се отмени. Сетне. Премислях как да постъпя с двореца на Гамбарини, проклето да е името му, и стигнах до решението да основа там висше училище, което да нарека „Университет Помпонаци“. Кой е бил Пиетро Помпонаци^[1], навярно знаете; за онези, от чиито глави това светло име все пак се е изпарило, ще припомня, че този велик мислител, починал преди по-малко от век, е отричал безсмъртието на душата и е твърдял, че приказката за вечния живот, било в рая, било в пъкъла, е била измислена само за да се държат изкъсо хората с низки и жестоки инстинкти. Помпонаци се противопоставял на мистиката и метафизиката, посвещавал се главно на изследване на природата и нейните закони. Та в духа на този именно философ в страмбийския университет, който ще носи неговото име, ще се изучава изключително само експериментално естествознание и математика, а цялото схоластично учено незнание ще бъде преследвано най-решително и неотстъпно. Имам намерение да поканя в Страмба най-добрите и най-прочути професори по естествените науки от всички краища на Италия и на света; възнаграждението от триста и петдесет златни дуката годишно, което ще им гарантирам, сигурно ще ги поблазни.

Министърът на финансите, банкерът Тремаци, дребен, сух мъж, страдащ от стомах, простена.

— Не бива да ви плашат тези разходи — продължи Петър, — защото те ще се възвърнат многократно; нашият университет ще бъде много активен финансово, защото духът, от който ще бъде проникнат той, и високото научно равнище, за което възнамерявам да следя лично, без съмнение ще примамят в Страмба тълпи от богати, добре плащащи студенти. Няма какво да се прави, господа, моите предшественици престъпно са пренебрегвали проблемите на просветата и образованието и е повече от наложително да наваксаме пропуснатото; ако Страмба трябва да се превърне в бастион на справедливостта, разума, правдата и прогреса, тя не може да мине без свое научно средище. По-нататък. Отменям забраната за продажбата и яденето на месо в петък, която смятам за мракобесия и недостойна за модерния човек. Разбира се, съзнавам, че най-бедната прослойка от населението на херцогството, рибарите от Пиньо и Финале, ще бъдат, донякъде ощетени от това мое разпореждане; ето защо няма да имам нищо против, ако и занапред те идват всеки петък в столицата да продават своя улов, и нека онези, които обичат риба, си отядат; същевременно отменям таксата, която рибарите плащаха за влизане в града.

Банкерът Тремаци отново простена.

— В противовес разпускам омразната и смехотворна група от контрольори, чиято единствена задача бе да дебнат и душат под прозорците на страмбийските кухни дали някой случайно не готви месо; по този начин загубата, която държавната хазна би понесла поради отменянето на изцежданата досега от рибарите такса, ще бъде в значителна степен възмездена. Сетне, Разпускам жълтата guardia, защото тя още от времето, когато служеше като лична охрана на capitano di guistizia, тежка му пръст, се бе превърнала в очите на гражданството в символ на жестокост и потисничество; ето защо заповядвам да бъде разсредоточена и разпределена към различните военни части; и самолично ще се осведомя как е било проведено разсредоточаването.

Петър работеше трескаво, защото задачите, които си бе поставил в името на избавлението и за благото на Страмба, бяха титански, а също и за да потисне далеч не безпочвеното чувство на самотност и изоставеност, което го измъчваше, защото нямаше вече кой да го нарича „mon petit“, както го наричаше капитан Д’Обере, нито пък „carissimo“, както му казваше горката Финета, нито дори просто „Петре“, както се обръщаше към него Джовани по времето на тяхното приятелство. Сега всички, почтително привели гърбове, го зовяха „ваше височество“, та „ваше височество“ и Петър, за да се отърве от това височествосване, което му лазеше по нервите, си поръчваше все нови и нови костюми, и то не от суетност, а само и само да си побъбри с добрия майстор Шютце, който спокойно си му викаше „хер фон Кукан“ както в доброто старо време и комуто и през ум не минаваше да го ласкае. От този превъзходен и справедлив мъж Петър узна покрай другото, че в двора всички са пропищели от неговите реформи, забрани и заповеди и до един са убедени, че Петър не е съвсем наред. Всички го осъждат, че гледа пренебрежително на страшната нота, изпратена от Перуджа на Страмба, и са единодушни, че от това тепърва ще произлязат огромни и кървави усложнения. А и простият народ, който досега безрезервно е бил на страната на Петър, започвал да се тревожи. А рибарите направо се бунтували: жителите на столицата се страхували да купуват риба, за да не бъдат заподозрени, че продължават да спазват отменения от него петъчен пост; тъй че освобождаването от таксата изобщо не облекчило положението на бедните рибари.

— А вие какво мислите за това? — запита Петър.

— Аз не казвам нищо, нито тъй, нито инак, аз шия дрехи — отвърна майстор Шютце. — Но на ваше място, хер фон Кукан, бих се въздържал от подобни нововъведения, поне докато не наместя солидно задника си на херцогския престол.

Петър се учуди:

— Вие смятате, че досега не съм седял солидно на него?

— Далеч сте от това, хер фон Кукан. Вашето положение ще стане що-годе солидно едва когато всички свикнат с вас дотолкова, че да ви считат за необходимо зло, и когато се ожените за принцесата и ви се родят деца. Дотогава не може да се говори за никаква солидност. Херцогиня Диана също си дава сметка за това, ето защо изчаква да види как ще се развият събитията, а засега се дистанцира от вас.

— Херцогинята е в траур — възрази Петър. Господин Шютце се позасмя сухо.

— Хубав траур, няма що. Всяка вечер устройва в Херцогските си апартаменти салон, в който се слуша музика и се водят светски разговори. Канила ли ви е някой път в своя салон? Не, нали?

— Като се върне принцеса Изота, всичко ще се промени — каза Петър.

— Hoffentlich — отвърна майстор Шютце. — Да се надяваме. Дрешката ви ще бъде готова за утре, макар и да не разбирам за какво ви е нужна.

Всеки път, когато му се отвореше малко време, Петър взимаше превъзходната си пушка Брокардо, която при завръщането си откри с умиление да виси скромно на една кука в Рицарската зала, и сам, придружаван само от едно ловджийско куче на име Перотино, излизаше от столицата и тръгваше към волната природа, за да ловува, но най-вече за да размишлява и да пита сърцето си как точно стоят нещата с отношението му към Изота, дали все още я обича и дали очаква с нетърпение завръщането й от Рим; и не съзнаваше, че със самия факт, дето изобщо си задава тези въпроси, им отговаря отрицателно; докато един път откри едва ли не с уплаха, че дори не може да си спомни нейното лице. Знаеше със сигурност, че тя е стройна и чипоноса, с кафяви очи, но не можеше да извика в съзнанието си ясен и пластичен нейния образ, така както до ден-днешен му се явяваше всеки път, когато си я спомнеше с болка, лицето на Филета — понякога живо, каквото го бе видял първия път, клюмнало над ръкоделието, понякога мъртво и страшно, с гниещи ями вместо очи.

Около три седмици след отпътуването на кардинал Тиначо за Рим в Страмба пристигна бърз пратеник с вестта, че кардиналът и принцеса Изота ще тръгнат във вторник, тоест само след два дни, от Вечния град и ще се отправят към Страмба. С оглед деликатното здраве на принцесата ще пътуват бавно, с многобройни почивки, тъй че може да се очаква, че пътят им ще продължи близо четиринайсет дни.

Петър незабавно свика Великия съвет, който по негово предложение и за най-голям ужас на министъра на финансите отпусна за празненствата по случай пристигането на невястата и за сватбата сумата от десет хиляди скуди. В края на краищата полагаше се началото на нова династия, затова тържествата трябваше да бъдат невиждано пищни. Петър нареди да се прекъсне притокът на вода до фонтана на площад Санта Кроче и да поставят в една от околните къщи гигантска бъчва, тъй че по време на тържествата от фонтана да шурти вино. Maître des ceremonies с катеричите зъби състави дълга програма от балове, банкети, турнири и борби с бикове. Придворният поет Еванджелиста Варки, наричан още Бомбикс, защото в най-прочутото си стихотворение възпяваше копринената буба^[2], написа за една нощ театрална пиеса, „una lella e dolce ed amorevole commedia“, „красива, сладка и нежна комедия“, а придворният художник Риналдо Аргето нарисува за нея прекрасни декори. Петър лично следеше репетициите за тази бурлеска, чиито сюжет бе увлекателен и необичаен. Двама младежи се влюбват в девойка на име Алвиджия и от ревност се сбиват на сцената. Техен общ приятел се мъчи да ги помири и призовава Алвиджия да каже на кого от двамата е склонна да отдаде предпочитание. Но Алвиджия не иска да се откаже нито от единия, нито от другия и заявява, че е в състояние да утоли любовните копнежи и на двамата. Пиесата завършва с танц и весела песен в прослава на щедрото сърчице на Алвиджия.

Странното обстоятелство, че херцогът, очакващ своята годеница, е чужденец, а самата тя, идваща отдалеч, е страмбийка по рождение, подтикна един друг придворен поет, французин на име Виктор Бенжамен, за когото поради исполинската му фигура и рядката му грозота се носеха шеги, че бил син на Полифем и коза, да напише прелестна поемка, която започваше със стиха: „Et pensez done, ils pouvaient ne jamais se connaitre“, „Помислете си само, те можеха никога да не се срещнат“, и завършваше така: „Belle Isotte, adieu ton pucelage, tu n’en dois faire pleurs, car le pommier qui porte bon fructage vaut mieux que s’il ne porte que fleurs“. — „Красива Изото, сбогувай се с невинността си, но недей плака над нея, защото раждащата добър плод ябълка е по-ценна от окичената с цвят“.

Понеже се очакваше да пристигнат много гости, в херцогския палат бяха сковани близо хиляда и петстотин кревата, а в двора на казармата бяха построени временни дървени конюшни за хиляда коня. От всички краища на херцогството към столицата се извозваха планини от хранителни продукти, освен другото и такова количество захар, мед и яйца, че дванайсет мулета едва ги носеха; художникът Риналдо Аргето собственоръчно изготви и прати на придворния главен готвач проектите за тортите и лакомствата, които щяха да бъдат поднесени на сватбената трапеза; между тях например щеше да има захарен Херкулес в естествена големина, борещ се с чудовища, змия, пълзяща по захарна планина, марципанен мечок с тояга в пастта, уж за да не ухапел никого. Люспите на рибите трябваше да бъдат посребрени, а хлябовете — позлатени. Придворният скулптор Джакомо Алвароти поправи и почисти статуята на император Веспасиан на piazza Monumentale и я разкраси, като постави в слепите й дотогава очи зеници. Часовникът на камбанарията на църквата „Свети Павел“ се сдоби с нови златни стрелки и златен циферблат, работливи доброволци от зори до късна нощ измитаха калта и мръсотията от всички страмбийски улици и поправяха паважа и целият град бе огласян от бухане на тупалки, стържене на четки, звънтене на триони, хъркане на рендета, шляпане, плискане, дрънчене, тропане, скърцане, изобщо на всички звуци, които в онези времена на слабо развита техника можеше да предизвика една подобна дейност.

Когато до пристигането на Изота оставаха само четири дни, пред Петър се яви, след като бе доложил по установения ред за себе си и бе поискал аудиенция, абатът на страмбийския картезиански манастир, известен с прозвището Интрансидженте, сиреч Неотстъпчивия, или Непреклонния, или Непримиримия. Той беше мъж с висока кокалеста фигура, с лице сякаш издялано от чепата дъбова цепеница, красиво, но мрачно, с тънки и вечно намусени устни, с високо и набраздено от несекващия гняв заради греховността на човешкия род чело, с венец от гъсти, твърди като четина, кестеняви коси около голямата, старателно избръсната тонзура, с издаден орлов нос помежду черните въгленчета на очите, пламтящи като в треска — с една дума, съвършено олицетворение на Неотстъпчивостта, Непреклонността или Непримиримостта.

Известно време той гледа мълчаливо Петър, сякаш искаше да прозре до дъно душата му, а после, без да каже нито дума, му подаде свит на руло лист, Когато Петър го разгъна, за своя изненада видя, че на него няма нищо друго, освен препис на шеговитата поемка от Виктор Бенжамен „Et pensez done, ils pouvaient ne jamais se connatîre…“.

— Чели ли сте това, млади херцоже? — попита, едва мърдайки твърдите си устни, Интрансидженте.

— Чел съм го — отвърна Петър.

— И харесва ли ви?

— Куплетите са наивни, дори малко глуповати, но са приятни и по мое мнение добре пасват на настроението на една сватба, с която цел и са написани.

— А известно ли ви е съдържанието на пиесата, която предстои да бъде играна в придворния театър?

— Повече от известно — каза Петър, — аз самият я режисирам.

— Следователно го одобрявате — натърти Интрансидженте.

— Разбира се — отвърна Петър. — Но какво целите с този разпит, господин абат?

— Давате ли си сметка, млади херцоже, че принцеса Изота е в траур? — продължаваше Интрансидженте, без изобщо да реагира на Петровия въпрос. — Сигурно ще възразите, че негово светейшество със свойствената си безгранична благосклонност е позволил бракът ви да бъде сключен по политически съображения без отлагане, но аз мисля, че най-елементарните правила на добрия тон изискват от вас да не забравяте за сянката на трагедията, все още надвиснала над това място, вместо да призовавате към непристойности, подхождащи повече на публичен дом, отколкото на херцогски двор.

— Господин абат — прекъсна го Петър ядосан, — вие сте главният в манастира, а аз, ако позволите, съм главният в този дворец. Аз не ви се бъркам в църковните служби, затова бъдете тъй добър и не се бъркайте в подготовката на едно празненство, което засяга само мен и принцеса Изота.

— Очаквах подобен отговор от вас, млади херцоже — каза Интрансидженте. — По силата на вменения ми от папата дълг аз следя вашите деяния и съм принуден да ви кажа, че те ту разпалват в мен гняв, ту ме карат да тръпна от безпокойство. Очаквах, че след като се възкачите на престола, ще пратите по всички земи, които образуват папската държава, послание за великодушие и мир, но вместо това първата ви стъпка бе да си спечелите омразата на перлата на Негово светейшество, Перуджа, чрез престъпното обесване на седмината юноши.

Петър усети, че пребледнява.

— Осмелявате се да ми кажете в очите, че това е било престъпление?

— Не само престъпление, а отгоре на всичко и фатална политическа грешка — рече Интрансидженте. — Надявах се, освен това, че мощта, която дължите само и единствено на негово светейшество, ще бъде употребена от вас преди всичко за укрепване на нравствеността и набожността в града и страната. Очаквах, че ще се разпоредите да се пости не един, а два пъти в седмицата; вие сторихте тъкмо обратното, като отменихте и единия ден. Очаквах, че ще въведете по-строг надзор над евреите, които под път и над път не спазват задължението си да носят жълтото колелце, че ще им заповядате да присъствуват задължително при проповедите в църквата и че ще им отровите живота дотолкова, че коленопреклонно да молят разрешение да приемат християнската вяра. Вие отново сторихте тъкмо обратното. Надявах се, че ще отредите строги наказания за всевъзможните богохулства, за извънбрачното съжителство, половата извратеност и другите подобни провинения спрямо добрите нрави, но вас, млади херцоже, ви занимават съвсем различни работи — основахте висше училище, в което ще се изучават естествените науки, които сами по себе си са оскърбление на господа, защото смъртен грях е да се нарушава тайната, с която бог е забулил всички природни деяния, а и нарекохте това висше училище на името на архиеретика Помпонаци, който не се посвени да провъзгласи, че наистина не отрича лечебната сила на светите мощи, но че тази сила би била същата дори ако се касаело не за тленни останки на светци, а за кучешки кокали.

Петър, който не беше чувал за това изказване на Помпонаци, не можа да сдържи усмивката си и Интрансидженте го наказа за това с убийствен поглед.

— До ден-днешен — продължи абатът — никой не е чул от вашите уста нито думичка за нашето вероизповедание, за необходимостта от набожност и спасително самоотречение, за гнусотата на греха и разпуснатостта, за светите тайнства, за силата на разкаянието специално и за задълженията на всеки вярващ изобщо. Вместо това всеки ден оскърбявате слуха на достопочтените и богобоязливи членове на Великия съвет с еретически речи за някакъв си разум.

— Не говоря за някакъв си разум, говоря за разума — каза Петър. — Нима според вас да се говори за разума, да се насърчават разумните действия, да държиш на разума е ерес?

— Да, ерес е — отвърна спокойно Интрансидженте. — Бог е дарил човешките създания с разум само и само за да го познават, почитат и обичат, да го благославят; славата божия е едничкото блаженство на надарените с разум създания и в славата божия се крие тяхното спасение. Колкото по-съвършено е едно човешко създание, колкото по-ярък отблясък от безкрайния божествен разум носи в себе си, толкова по-голямо е задължението му да славослови бога. Вие, млади херцоже, се гордеете с разума си и постоянно се позовавате на него, но сте равнодушен към славата божия; а това, казвам ви аз, е ерес. Още днес, млади херцоже, възнамерявам да напиша писмо на светия отец. Обещавате ли ми, че ще вземете присърце моите слова и че ще се поправите?

— Нищо не ви обещавам, а на папата можете да напишете каквото си искате — каза Петър. — За разлика от вас той е мъж симпатичен и човеколюбив, обича да се посмее и да си пийне вино и никому не досажда с божията слава. Само че напишете жалбата си по повод на моите деяния остро; колкото по-остра бъде, толкова по-добре, защото аз зная, че колкото по-строг бъдете в нея, толкова по-искрено ще се посмее негово светейшество.

— Добре тогава — рече Интрансидженте и си отиде.

След още три дни очакване и приготовления в Страмба пристигна нов бърз пратеник; той съобщи, че принцесата и кардиналът са наченали последния етап от своя път и според предварителните пресмятания ще влязат в Страмба на другия ден надвечер. Сутринта Петър, пременен в костюм, чието трудоемко ушиване му бе донесло няколко часа приятно и поучително събеседване с майстор Шютце, се отправи към границата на херцогството начело на представителната гвардия от конни мускетари, за да посрещне принцесата и да я приветствува още със стъпването на крачето й на родна земя. С някакво тягостно чувство, причината, за което не можеше да си обясни, той се придвижваше бавно по същия път, по който преди не тъй дълго време бе вървял пешком, ранен, с въже на шията, и се мъчеше да се ободри сам, като си припомняше отново чудодейните промени, случили се с него и все в негова полза от онези страшни мигове насам; сега вече, уверяваше се той, всичко ще се оправи веднъж завинаги.

Там, където свършваха страмбийските земи, върху кръглото плато, оросявано от бързоструен ручей, с изглед към продълговатата долина, обрамчена откъм отсрещния си край със стръмни зъбери, зад които се въздигаше в облаците камбанарията на губийската църква, Петър нареди да спрат и да се разположат на лагер. Времето беше великолепно, въздухът бе златист от хилядите прехвърчащи от цвят на цвят пчели и изпълнен с жуженето им, небето бе причудливо нашарено с бели, нежни облачета.

Мина час, после още един. Мускетарите пушеха, играеха на карти и се приличаха на слънцето, но нищо друго не се случваше; долината си оставаше безлюдна, безлюден беше и пътят, свързващ Страмба с Умбрия. Едва когато слънцето вече клонеше към залез, на хоризонта се появиха четирима ездачи. Петър обяви бойна готовност и заповяда всички да се качат на конете, защото беше сигурен, че ездачите, чиито черни силуети се открояваха на фона на аления залез, са от авангарда на кардиналския кортеж. Мъжете обаче спряха и постояха неподвижно, сякаш не знаеха накъде да тръгнат; после трима от тях изчезнаха като вдън земя, а четвъртият бавно, ходом, се запъти напред.

Когато се приближи дотолкова, че да може да се разпознае цветът на униформата му, се оказа, че наистина е от хората на кардинала.

Когато се приближи още малко, стана ясно, че ръцете му са вързани на гърба.

Когато бе вече съвсем близо, всички видяха, че лицето му омазано с лайна.

Той преброди потока и е ниско сведена глава се заизкачва към платото, където беше Петър с дружината си.

— Какво се е случило? — извика Петър и го сграбчи с дясната си ръка за гърдите.

— Лоши работи, ваше височество — отговори опозореният войник. — Перуджанците ни нападнаха и обезоръжиха, когато минавахме през града им. Четирима от нашите хора паднаха убити, когато се опитаха да се защитят, а останалите са в тъмница. Сред тях са и кардиналът, и принцеса Изота. Пуснаха само мене, за да предам на ваше височество, че всички ще останат на хляб и вода зад решетките, докато Страмба не плати обезщетението, което от първоначално исканите трийсет и две хиляди се повишава на петдесет хиляди скуди.