Мишел Моран
Нефертити (3)

Първа глава
1351 година преди Христа
Перет, сезонът на растежа

Слънцето залязваше над Тива и хвърляше коси лъчи по варовиковите скали, а ние вървяхме в дълга процесия през пясъците. Отпред бяха везирите на Горен и Долен Египет, после жреците на Амон, следвани от стотици опечалени в лъкатушеща върволица, която се виеше между хълмовете. Пясъкът бързо изстиваше в сенките. Усещах зрънцата между пръстите в сандалите си и когато вятърът духна под тънката ми ленена роба, потреперих. Отстъпих встрани от колоната, за да мога да видя саркофага, теглен върху шейна от впряг волове, за да знае народът на Египет колко богат и велик е бил нашият престолонаследник. Нефертити щеше да ревнува, че е изпуснала събитието.

„Ще й разкажа как е минало, когато се прибера, мислех си. Ако е добра с мен.“

Гологлавите жреци вървяха зад нашето семейство, защото ние бяхме дори по-важни от представителите на боговете. Тамянът, който се разнасяше от полюшването на златните топки, ме караше да мисля за гигантски бръмбари, които изпълват със зловоние въздуха накъдето и да тръгнат. Когато погребалната процесия стигна до устието на долината, дрънченето на систрумите^[1] в чест на най-великия от великите спря и скърбящите притихнаха. На всяка скала се бяха събрали семейства, за да видят принца, и сега гледаха надолу, докато върховният жрец на Амон изпълняваше Отварянето на устата, за да върне на Тутмос разума в отвъдния живот Жрецът беше по-млад от везирите на Египет, но въпреки това хора като баща ми се дръпнаха назад, отстъпвайки пред неговата сила, когато допря златен анх до устата на фигурата върху саркофага и произнесе:

— Царственият сокол отлетя в небесата. Аменхотеп Младия е възкачен на своето място.

Между скалите проехтя дихание и аз помислих, че съм чула размаха на соколовите криле, докато престолонаследникът се освобождава от тялото си и се възнася към небето. Настана голям смут, децата се оглеждаха около краката на родителите си да видят новия принц. Аз също протегнах врат.

— Къде е той? — прошепнах. — Къде е Аменхотеп Младия?

— В гробницата — отвърна баща ми. Голата му глава лъщеше с матов блясък на залязващото слънце и във все по-плътните сенки лицето му изглеждаше като на ястреб.

— Но той не иска ли хората да го видят? — попитах аз.

— Не, сенит. — Това беше думата му за „малко момиче“. — Не и докато не му се даде онова, което бе обещано на брат му.

Намръщих се.

— И какво е то?

Той стисна челюст.

— Съвместно царуване — отвърна.

Когато церемонията приключи, войниците се разпръснаха, за да попречат на простолюдието да ни последва в долината, и нашата малка група трябваше да продължи сама. Зад нас впрягът волове се помести и задърпа своя златен товар през пясъка. Скалите около нас настръхнаха на фона на смрачаващото се небе.

— Ще се изкачваме — предупреди баща ми и майка ми леко пребледня.

Двете с нея бяхме котки, уплашени от непознати места — долини, чиито спящи фараони гледаха от тайнствените си камери. Нефертити щеше да прекоси тази долина, без да спира, същински сокол в своето безстрашие, също като баща ни.

Вървяхме в ритъм със зловещото подрънкване на систрумите и гледах как златните ми сандали отразяват гаснещата светлина. Щом изкачихме скалите, спрях да погледна надолу към земята.

— Не спирай — предупреди ме баща ми. — Продължавай да вървиш.

С мъка продължихме да напредваме през хълмовете, а животните пухтяха нагоре по скалите. Сега жреците минаха пред нас и носеха факли, за да осветяват пътя ни, докато вървим. После върховният жрец се поколеба и аз се зачудих дали не е изгубил посоката в тъмното.

— Отвържете саркофага и разпрегнете воловете — заповяда той и аз видях входа на гробницата, издълбан в лицето на скалата. Докато жените си разменяха една с друга погледи, гривните им вкупом звъннаха. После видях тясната стълба, която водеше надолу в земята, и разбрах страха им.

— Това не ми харесва — прошепна майка ми.

Жреците освободиха воловете от техния товар и вдигнаха позлатения саркофаг на гърбовете си. После моят баща ме стисна за ръката, за да ми даде кураж, и ние последвахме своя мъртъв принц в камерата, оставихме умиращото слънце и навлязохме в пълен мрак.

Внимавайки да не се подхлъзнем на скалите, ние се спуснахме в гладките недра на земята и се придържахме близо до жреците и техните напоени с тръстиково масло факли. Вътре в гробницата светлината хвърляше сенки по изрисуваните сцени на Тутмосовите двайсет години в Египет. На тях танцуваха жени, ловуваха богати благородници, царица Тий поднасяше на своя първороден син меден лотос и вино. Стиснах ръката на майка си за успокоение и тъй като тя не каза нищо, разбрах, че отправя безмълвни молитви към Амон.

Тежкият въздух под нас стана по-влажен и гробницата замириса на прокопана земя. Образите се появяваха и чезнеха в светлините на факлите: изписани в жълто жени и смеещи се мъже, деца, които пускат лотосови цветове по река Нил. Но най-страховит беше богът на подземния свят със синьото лице, който държеше гегата и млатилото на Египет.

— Озирис — прошепнах, но никой не чу.

Продължихме да навлизаме в най-потайните камери под земята, после стигнахме в сводесто помещение и аз ахнах. Тук бяха събрани всички земни съкровища на принца: златни баркаси, златни колесници, сандали, украсени с леопардова кожа. От тази стая преминахме в най-вътрешната погребална камера, баща ми се наведе близо до мен и прошепна:

— Помни какво ти казах.

В празната камера фараонът и неговата царица стояха един до друг. В светлината на факлите беше невъзможно да се види друго освен фигурите им и дългия саркофаг на покойния принц. Протегнах ръце в знак на почит и леля ми тържествено кимна към мен, като си спомни лицето ми от редките посещения при нашето семейство в Ахмим. Баща ми никога не беше водил мен или Нефертити в Тива. Държеше ни далеч от двореца, от интригите и суетата на придворния живот. Сега, в трептящата светлина на гробницата, видях, че царицата не се е променила за шестте години, откакто я бях срещала за последно. Още беше дребна и бледа. Светлите й очи ме прецениха, докато протягах ръце и се запитах какво си мисли за тъмната ми кожа и моя необичайно висок ръст. Изправих се и върховният жрец на Амон отвори Книгата на мъртвите, а гласът му напевно редеше думите на умиращите простосмъртни към боговете.

— Нека душата ми дойде при мен от там, където е. Елате за душата ми, о, Пазители на небесата. Дано душата ми види трупа, дано почива върху моето мумифицирано тяло, което никога няма да бъде унищожено или да изгние…

Огледах камерата за Аменхотеп Младия. Той стоеше встрани от саркофага и покритите съдове, които щяха да отнесат органите на Тутмос в отвъдния живот. Беше по-висок от мен, красив, независимо от светлата си къдрава коса, и се запитах дали можем да очакваме велики неща от него, след като винаги се е смятало, че брат му ще царува. Той се обърна към една статуя на богиня Мут и аз си спомних, че докато беше жив, Тутмос обичаше котките. С него щеше да тръгне и любимата му Та-Миу, увита в свой собствен миниатюрен саркофаг от злато. Докоснах нежно майка си по ръката и тя се обърна.

— Убиха ли я? — прошепнах и тя проследи погледа ми към малкия ковчег до принца.

Майка ми поклати глава и щом жреците вдигнаха систрумите, отвърна:

— Казаха, че когато принцът умрял, спряла да се храни.

Върховният жрец започна да напява Песента на душата, жалба към Озирис и бога с глава на чакал Анубис. После внезапно затвори Книгата на мъртвите и обяви:

— Благословията на органите.

Царица Тий пристъпи напред. Коленичи на земята и целуна поред покритите съдове. После фараонът направи същото и видях как рязко се обръща, за да търси най-младия си син в тъмното.

— Ела — заповяда той.

По-младият му син не помръдна.

— Ела! — извика той, а гласът му прозвуча сто пъти по-силно в камерата.

Никой не дишаше. Погледнах баща си и той сурово поклати глава.

— Защо трябва да му се покланям в знак на почит? — попита Аменхотеп. — Той щеше да предаде Египет на амоновите жреци както всеки друг цар преди него!

Закрих устата си и за миг помислих, че Стария ще прекоси погребалната камера, за да го убие. Но Аменхотеп беше единственият му оцелял син, единственият законен наследник на египетския трон и като всеки седемнайсетгодишен престолонаследник в нашата история народът щеше да очаква да го види въздигнат като фараон. Стария щеше да бъде фараон на Горен Египет и Тива, а Аменхотеп щеше да управлява Долен Египет от Мемфис. Ако и този син умреше, линията на Стария щеше да бъде прекъсната. Царицата бързо отиде до мястото, където стоеше най-младият й син.

— Ще благословиш органите на брат си — заповяда тя.

— Защо?

— Защото той е принц на Египет!

— Аз също! — разгневен отвърна Аменхотеп.

Очите на царица Тий се присвиха.

— Брат ти служи на това царство, като отиде в египетската армия. Беше върховен жрец на Амон, посветен на боговете.

Аменхотеп се разсмя.

— Значи ти го обичаше повече, защото можеше да заколи онова, което благославяше?

Царица Тий изсумтя.

— Иди при баща си. Помоли го да те направи войник. Тогава ще видим какъв фараон ще станеш.

Аменхотеп се обърна и припряно се прегърби пред фараона по средата на братовото си погребение.

— Ще стана воин като брат си — закле се той. Краят на бялата му пелерина се свлече в прахоляка и везирите поклатиха глави. — Заедно с теб можем да издигнем Атон над Амон, — обеща той. — Можем да управляваме така, както баща ти някога предвиждаше.

Фараонът се облегна на бастуна си, сякаш той можеше да поддържа гаснещия му живот.

— Направих грешка, като те отгледах в Мемфис изрече той. — Трябваше да бъдеш отгледан с брат си. Тук. В Тива.

Аменхотеп бързо се изправи и раменете му се изпънаха.

— Имаш само мен, татко. — Той поднесе ръката си към човека, който беше покорил доста земи. — Вземи я. Може да не стана воин, но ще построя царство, което ще остане за вечни времена.

Когато стана ясно, че фараонът няма да поеме ръката на Аменхотеп, баща ми пристъпи напред, за да спаси принца от неловкото положение.

— Остави да погребат брат ти — предложи тихо той.

Погледът, който Аменхотеп отправи на баща си, би смразил Анубис.

* * *

Чак когато се връщахме с лодки през Нил и вълните можеха да удавят гласовете ни, тогава посмяхме да проговорим.

— Той е неуравновесен — заяви баща ми по пътя обратно към Ахмим. — От три поколения нашето семейство дава жени на египетските фараони. Но аз няма да дам никоя от дъщерите си на този човек.

Загърнах рамене с вълненото си наметало. Той не говореше за мен. А за сестра ми Нефертити.

— Ако ще правят Аменхотеп фараон заедно с баща му, ще е нужна главна съпруга — каза майка ми. — Това ще е или Нефертити, или Кия. А ако е Кия…

Тя остави думите си недоизказани, но всички знаехме какво има предвид. Ако беше Кия, тогава в Египет щеше да властва везирът Панахеси. Щеше да е лесно и логично да направи дъщеря си царица: Кия вече беше омъжена за Аменхотеп и бременна от него почти в третия месец. Но ако станеше главна съпруга, нашето семейство щеше да е подчинено на Панахеси, а това беше нещо немислимо.

Замислен, баща ми премести тежестта си върху възглавницата, а слугите гребяха на север.

— Нефертити вече е известена, че ще бъде царска съпруга — добави майка ми. — Ти й го каза.

— Когато Тутмос беше жив! Когато имаше стабилност и изглеждаше така, сякаш Египет ще се управлява от…

Баща ми затвори очи.

Гледах как луната се издигна над лодката и след известно време, когато сметнах, че е безопасно, попитах:

— Татко, какво е Атон?

Той отвори очи.

— Слънцето — отвърна, вперил поглед в майка ми. Те си разменяха мисли, но не и думи.

— Но Амон Ра е бог на слънцето.

— А Атон е самото слънце — каза той.

Не разбирах.

— Но защо Аменхотеп ще иска да строи храмове на слънчев бог, за който никой не е чувал?

— Защото ако строи храмове на Атон, няма да има нужда от жреците на Амон.

Бях шокирана.

— Иска да се отърве от тях?

— Да — кимна баща ми. — И да върви срещу всички закони на Маат.

Дъхът ми секна. Никой не тръгваше срещу богинята на истината.

— Но защо?

— Защото престолонаследникът е слаб — обясни баща ми. — Защото е слаб и повърхностен и ти трябва да се научиш да разпознаваш мъжете, които се боят от хората с власт, Мутноджмет.

Майка ми напрегнато го погледна. Това, което баща ми току-що беше казал, беше предателство, но нямаше кой да го чуе през плисъка на веслата.

* * *

Нефертити ни чакаше. Възстановяваше се от треска, но въпреки това седеше в градината, облегната до лотосовия басейн, а лунната светлина осветяваше тънките й ръце. Изправи се още щом ни видя и аз се почувствах някак победоносно, че съм видяла погребението на принца, а тя е била твърде болна, за да дойде. Но вината отнесе това чувство, когато видях копнежа, изписан на лицето й.

— Е, как беше?

Бях си наумила да измъкне информацията от мен трудно, но не бях толкова жестока, колкото можеше да е тя.

— Направо величествено — избликнаха думите ми. — А саркофагът…

— Какво правиш извън леглото? — смъмри я майка ми. Тя не беше майка на Нефертити. А само моя. Майката на Нефертити умряла, когато тя била на две години; била принцеса от Митани и първата жена на баща ми. Тя дала на Нефертити това име, което значеше „Красавицата е пристигнала“. И макар че бяхме близки роднини, не можеше да се сравняваме: Нефертити беше дребна и с бронзова кожа, с черна коса, тъмни очи и скули, които се събираха в дланта на ръката ти, докато аз съм смугла, с тясно лице, което никога няма да се открои в тълпата. При раждането ми моята майка не ме нарекла заради красотата ми. Нарекла ме Мутноджмет, което значи „Сладкото дете на богинята Мут“.

— Нефертити трябва да е в леглото — каза баща ми. — Не се чувства добре. — И макар че трябваше да мъмри сестра ми, той говореше на мен.

— Ще се оправя — обеща Нефертити. — Виждаш ли, вече съм по-добре. — Тя му се усмихна и аз се обърнах да видя как реагира баща ми. Както винаги, погледът му към нея беше благ.

— Въпреки това — намеси се майка ми — ти имаше температура заради треската и ще се върнеш в леглото.

Оставихме се да ни подкарат вътре и когато легнахме на своите тръстикови постелки, Нефертити се завъртя и луната рязко очерта профила й.

— Е, и как мина?

— Беше страшно — признах. — Гробницата беше огромна. И тъмна.

— А хората? Колко хора имаше там?

— О, стотици. Може би дори хиляди.

Тя въздъхна. Беше пропуснала шанс да я видят.

— А новият престолонаследник?

Поколебах се.

— Той…

Тя седна на рогозката си и ми кимна да продължавам.

— Той е странен — прошепнах.

Очите на Нефертити проблеснаха на лунната светлина.

— Какво имаш предвид?

— Обсебен е от Атон.

— От какво?

— От образа на слънцето — обясних. — Как можеш да почиташ образ на слънцето, а не Амон Ра, който го контролира?

Тя се умълча.

— Това ли е?

— Освен това е висок.

— Е, не може да е кой знае колко по-висок от теб.

Пренебрегнах критиката й.

— Много по-висок е. С две глави над татко.

Тя обви с ръце коленете си и прошепна:

— Тогава трябва да е интересно.

Намръщих се.

— Какво?

Тя не обясни.

— Какво тогава трябва да е интересно? — повторих.

— Бракът — безгрижно каза тя, като пак легна и придърпа ленената завивка върху гърдите си. — След като коронацията е толкова близо, Аменхотеп ще трябва да избере главна съпруга и защо това да не съм аз?

Защо да не е тя? Тя беше красива, образована, дъщеря на принцеса от Митани. Усетих режеща болка от ревност, но и страх. Никога не бях живяла без Нефертити.

— Разбира се, ти ще дойдеш с мен — каза тя с прозявка. — Докато пораснеш достатъчно, за да се омъжиш, ти ще си моята главна дама.

— Майка няма да ми позволи да дойда в двореца сама.

— Няма да си сама. И тя ще дойде.

— В двореца! — възкликнах аз.

— Мутни, когато си главна съпруга, семейството ти идва с теб. Баща ни е най-великият везир в страната. Леля ни е царица. Кой ще посмее да откаже?

Посред нощ дълга сянка се проточи пред нашата стая, после влезе слугиня и надвеси маслена лампа над главата на Нефертити. Събудих се от ярката светлина и видях лицето на сестра си на златистите отблясъци — съвършено дори в съня й.

— Господарке — повика я нашата прислужница, но Нефертити не помръдна. — Господарке? — извика по-силно тя. Погледна ме и аз разтърсих Нефертити да се събуди. — Господарке, везирът Ай иска да говори с теб.

Бързо седнах в леглото.

— Случило ли се е нещо?

Но Нефертити и дума не каза. Облече робата си, откачи маслена лампа от стената и закри трептящото пламъче с ръка.

— Какво става? — попитах, но тя не отговори.

* * *

Вратата тихо се затвори след нея. Аз зачаках сестра ми да се върне и когато тя дойде, луната вече беше високо в небето.

— Къде беше? — надигнах се аз от рогозката ми.

— Татко поиска да говори с мен.

— Сама? — попитах аз. — И през нощта?

— По кое друго време всички любопитни слуги са заспали?

В този момент веднага разбрах.

— Той не иска да се омъжиш за Аменхотеп — казах аз.

Нефертити сви рамене, правейки се на срамежлива.

— Не се боя от Кия.

— Той е загрижен за везир Панахеси.

— Искам да съм първата съпруга, Мутноджмет. Искам да бъда царица на Египет, както баба е била царица на Митани.

Тя седна на рогозката си и двете замълчахме, осветявани единствено от пламъка на свещта, която тя донесе.

— И какво каза татко?

Тя пак сви рамене.

— Каза ли ти какво се е случило в гробниците?

— Той отказал да целуне делвите — отвърна тя презрително. — Какво значение има това, ако накрая седна на трона на Хор? Аменхотеп ще стане фараон на Египет — добави тя, като че ли това решаваше въпроса. — И татко вече каза „да“.

— Той каза „да“? — Аз отхвърлих настрани ленената завивка. — Не е възможно да е казал „да“ Той каза, че принцът е нестабилен. Кълнеше се, че никога няма да даде дъщеря си на този мъж!

— И си промени решението. — На мъждукащата светлина на свещта видях как тя легна и дръпна завивките нагоре. — Ще ми намериш ли малко сок в кухнята? — попита тя.

— Нощ е — рязко отвърнах аз с неодобрителен тон.

— Но аз съм болна — напомни тя. — Имам температура.

Аз се поколебах.

— Моля те, Мутни. Моля те.

Отидох, но само защото тя имаше температура.

* * *

На следващата утрин учителите приключиха рано с уроците. На Нефертити изобщо не й личеше, че е болна.

— Но не трябва да я преуморяваме — каза татко.

Мама не беше съгласна.

— Това са всичките уроци, които тя ще получи, щом ще се омъжва скоро. Трябва да научи каквото може.

Мама, която не е била отгледана сред благородници както първата съпруга на баща ми, разбираше колко е важно образованието, защото на младини, бидейки дъщеря на обикновен селски свещеник, тя е трябвало да се бори за своето. Но татко вдигна ръка.

— Какво още има да научи? Тя се справя отлично по езиците, а в писането е по-добра дори и от дворцовите писари.

— Не познава лечебните растения като Мутни — изтъкна мама.

Аз повдигнах брадичка, но татко само рече:

— Това е дарбата на Мутноджмет. Нефертити притежава други умения.

Всички погледнахме сестра ми, която беше център на вниманието в късата си бяла рокля, докато стъпалата й се поклащаха в лотосовото езеро. Ранофер, синът на един местен лекар, й беше донесъл цветя — букет от бели лилии, вързани с връв. От него се очакваше да ми е учител и да ме въвежда в тайните на медицината и на билките, но през повечето време той просто зяпаше сестра ми.

— Нефертити очарова хората — каза татко одобрително, — а що се отнася до хората, които не са пленени от чара й, тя лесно може да ги заблуди. За какво са й медицината и билките, при положение че иска да стане водач на народа?

Мама сбърчи вежди.

— Ако царицата даде одобрението си.

— Царицата ми е сестра — простичко отвърна татко. — Тя ще се съгласи Нефертити да е първа съпруга.

Но аз забелязах угрижеността в очите му. Коронован принц, осквернил гробницата на брат си, мъж, който не можеше да контролира собствените си емоции? Що за фараон щеше да е той? Що за съпруг?

Стояхме и гледахме Нефертити, докато накрая тя забеляза, че и тримата я наблюдаваме. Тя ме повика с пръст. Аз се приближих до езерото, където тя и учителят ми се смееха.

— Добро утро, Мутноджмет — Ранофер ми се усмихна и за миг забравих какво исках да му кажа.

— Днес изпробвах алоето — промълвих аз най-после. — Излекува изгарянията на един от слугите.

— Наистина ли? — Ранофер седна. — Какво друго?

— Смесих го с лавандула и отокът беше по-малък.

Той ми се усмихна още по-широко.

— Вие надминавате даже моите уроци, господарке.

Аз се ухилих, горда от изобретателността ми.

— После искам да опитам…

— Ще поговорим ли за нещо интересно? — Нефертити въздъхна и се изтегна назад на слънцето. — Кажи ми за какво говореше татко току-що?

— Току-що? — Аз бях много лош лъжец.

— Да. Докато стояхте там и ме шпионирахте.

Аз се изчервих.

— Говореше за бъдещето ти.

Тя седна. Краищата на черната й коса докосваха леко брадичката й.

— И?

Аз замълчах, чудейки се дали трябва да й кажа останалото. Тя чакаше.

— И че царицата може да дойде — отговорих аз най-накрая.

Усмивката на Ранофер моментално изчезна.

— Но ако тя дойде — той повиши глас, — вие ще напуснете Ахмим.

Нефертити ме изгледа намръщено над главата на Ранофер.

— Не се притеснявай — обеща тя безгрижно. — Нищо няма да излезе от това.

За момент двамата се изгледаха, след това Ранофер я хвана за ръка и двамата се изправиха.

— Къде отивате? — извиках аз, но Нефертити не отговори и затова се провикнах след учителя ми: — А урокът ни?

— По-късно. — Той се ухили, но очите му виждаха единствено сестра ми.

* * *

Пристигна вест, че царицата ще посети вилата ни в Ахмим. Точно за това се молеше тайно Нефертити в семейното ни светилище — тя слагаше в краката на Амон купи, пълни с най-хубавото ни сладко вино, и му обещаваше всевъзможни налудничави неща, стига той да изпрати царицата в града ни. Сега, когато Амон, изглежда, беше отвърнал на молбите й, Нефертити се държеше непоносимо предвид обзелата я възбуда. Докато сестра ми се кипреше, мама тичаше из къщата и подвикваше както на робите, така и на слугите.

— Мутни, провери дали кърпите са чисти. Нефертити, купите, моля те. Провери дали слугите са ги измили. Всичките.

Слугите избърсаха праха от окачените пана на стените, а мама подреди най-хубавите ни инкрустирани столове в тронната зала — първата стая, в която щеше да влезе царицата. Царица Тий беше сестра на баща ми — сурова жена, на която никак нямаше да й се хареса немарливо водено домакинство. Плочките в кухнята бяха излъскани до блясък, въпреки че царицата изобщо нямаше да се приближи към тях, а лотосовият басейн беше напълнен с оранжеви рибки. Дори Нефертити свърши това-онова, прегледа купите, и то без да се преструва. След шест дни Аменхотеп Младши щеше да бъде коронясан в Карнак и щеше да управлява заедно с баща си. Дори аз знаех какво означаваше тази визита. Царицата не беше изминавала пътя до Ахмим повече от шест години. Единствената причина да направи посещение сега беше брак.

— Мутни, отиди и помогни на сестра си да се облече — каза мама.

В стаята ни Нефертити застана пред огледалото. Тя дръпна черната коса от лицето си, представяйки си се с короната на Египет.

— Това е — прошепна тя. — Аз ще съм най-великата царица, която Египет е имал някога.

Аз се изсмях.

— Никоя царица няма да е по-велика от леля ни.

Тя се извърна.

— Хатшепсут е била. Освен това леля не носи короната пшент^[2].

— Само фараонът може да я носи.

— Тогава какво получава тя, докато командва армията и се среща с чуждите водачи? Нищо. Съпругът й е този, който жъне славата. Когато аз стана царица, моето име ще остане да живее във вечността.

Когато Нефертити се държеше по този начин, беше най-разумно да не споря с нея. Разбърках праха за почерняне на клепачите, след което й го подадох в едно бурканче и я гледах, докато го нанася. Тя очерта очите си и потъмни веждите си. Боята я правеше да изглежда по-възрастна от петнадесетте й години.

— Наистина ли мислиш, че ще станеш първата съпруга? — попитах аз.

— Леля кого ще предпочете да роди наследник? Жена без благородническа титла — тя сбръчка нос — или собствената си племенница?

Аз бях без благородническа титла, но в случая тя не демонстрираше пренебрежение към мен. Дъщерята на Панахеси, Кия, беше дете на благородничка, а Нефертити — внучка на царица.

— Можеш ли да ми намериш ленената рокля и златния колан? — попита тя.

Аз присвих очи.

— Това, че ще се омъжваш, не ме прави твоя робиня.

Тя се усмихна широко.

— Моля те, Мутни. Знаеш, че няма да се справя без теб. — Тя ме наблюдаваше в огледалото, докато аз тършувах из раклата й, търсейки роклята, която тя носеше само на празници. Издърпах златния й колан и тя запротестира:

— Онзи с оникса, а не с тюркоаза.

— Нямаш ли си слуги за тази цел? — настоях аз.

Тя не ми обърна внимание и протегна ръка да вземе колана. Лично аз харесвах тюркоаза повече. На вратата се почука и слугинята на мама се появи със светнало лице от вълнение.

— Майка ви каза да побързате! — извика момичето. Видели са кервана.

Нефертити ме изгледа.

— Помисли, Мутни. Ще бъдеш сестра на царицата на Египет!

— Ако тя те хареса — отвърнах аз равнодушно.

— Разбира се, че ще ме хареса. — Тя изгледа в огледалото собственото си отражение, малките си красиви рамене и гъстата си черна коса. Аз ще съм очарователна и сладка. И само помисли колко неща ще можем да правим, когато се преместим в двореца!

— Ние и тук правим много неща — възразих аз. — Какво му е лошото на Ахмим?

Тя взе четката и оправи косата си.

— Не искаш ли да видиш Карнак и Мемфис и да бъдеш част от двореца?

— Татко е част от двореца. Той казва, че го отегчава. Там се говори прекалено много за политика.

— Е, това е татко. Той ходи в двореца всеки ден. А какво правим ние тук? — оплака се тя. — Нищо, освен да чакаме някой принц да умре, за да можем да излезем и да видим света.

Аз си поех въздух.

— Нефертити!

Тя се разсмя весело. След това на прага се появи мама, цялата задъхана. Тя си беше сложила красиви бижута и тежки нови гривни, които виждах за пръв път.

— Готови ли сте?

Нефертити се изправи. Роклята й беше фина и аз почувствах прилив на искрена завист заради начина, по който материята обгръщаше бедрата й и подчертаваше тънката й талия.

— Чакай. — Мама вдигна ръка във въздуха. — Трябва да имаме огърлица. Мутни, отиди и донеси златното колие.

Аз зяпнах.

— Твоето колие?

— Разбира се. А сега побързай! Пазачът ще те пусне в съкровищницата.

Бях шокирана, че мама щеше да позволи на Нефертити да носи колието, което татко й беше подарил на сватбения им ден. В такъв случай бях подценила колко е важно посещението на леля за нея. За всички нас. Бързо отидох до съкровищницата в задната част на къщата и стражът, усмихнат, вдигна поглед към мен. Бях с една глава по-висока от него. Изчервих се.

— Мама иска колието за сестра ми.

— Златното колие?

— Какво друго колие има тук?

Той изопна глава назад.

— Добре. Сигурно е за нещо много важно. Чух, че царицата пристига днес.

Аз сложих ръце на хълбоците, за да разбере, че чакам.

— Добре, добре. — Той слезе в подземната зала и след малко се появи със съкровището на майка ми, което щеше да е мое някой ден.

— Значи сестра ви сигурно се омъжва — каза той.

Аз протегнах ръка.

— Колието.

— Ще стане чудесна царица.

— Всички казват така.

Той се усмихна, сякаш знаеше какво мисля по въпроса. Любопитно старо магаре. След това ми подаде колието и аз го грабнах. Изтичах обратно до стаята ми и подадох тежкото бижу като награда. Нефертити погледна мама.

— Сигурна ли си? — Тя погледна златото и блясъкът му се отрази в очите й.

Мама кимна. Тя го закопча около врата на сестра ми, а после и двете се отдръпнахме малко назад. Златото започваше от гърлото на сестра ми във вид на лотос и се спускаше между гърдите й под формата на капчици с различна големина. Радвах се, че тя беше с две години по-голяма от мен. Ако аз трябваше да се омъжа първа, никой мъж не би ме избрал пред нея.

— Сега сме готови — каза мама, след което ни поведе към залата за аудиенции, където царицата вече чакаше. Чухме я как разговаря с татко с нисък, дрезгав и властнически глас.

— Елате, когато ви повикат — бързо каза мама. — На масата има дарове от съкровищницата ни. Донесете ги, когато влезете. По-големия да го носи Нефертити.

После тя изчезна вътре, а ние стояхме в покрития с плочки коридор и чакахме да ни извикат.

Нефертити крачеше напред-назад.

— Защо не би ме избрала да се омъжа за сина й? Аз съм дете на брат й и татко заема най-високия пост в страната.

— Разбира се, че ще те избере.

— Но за първа съпруга? Аз няма да съм нищо по-нисшестоящо, Мутни. Няма да съм второстепенна съпруга, захвърлена в дворец, който фараонът посещава веднъж на всеки два сезона. По-скоро бих се омъжила за син на везир.

— Тя ще те иска.

— Разбира се, наистина всичко зависи от Аменхотеп. — Тя спря на място и осъзна, че си говори сама. — Той е този, който ще избере накрая. Той е този, който трябва да получи син от мен, а не тя.

Аз потръпнах от грубия й език.

— Но аз никога няма да го видя, ако не очаровам майка му.

— Ще се справиш добре.

Тя вдигна поглед към мен, сякаш за пръв път забелязваше, че съм там.

— Наистина ли?

— Да. — Аз седнах в абаносовия стол на баща ми и извиках една от домашните котки при мен. — А откъде знаеш, че ще го заобичаш? — попитах аз.

Нефертити ме изгледа пронизително.

— Защото той ще стане фараон на Египет — отвърна тя. — А аз съм отегчена от Ахмим.

Замислих се за Ранофер с красивата му усмивка и се зачудих дали тя е отегчена и от него. След това слугинята на мама излезе през вратите на тронната зала и котката изчезна.

— Да влизаме ли? — нетърпеливо попита Нефертити.

— Да, господарке.

Нефертити ме погледна. Бузите й пламтяха.

— Върви след мен, Мутни. Тя трябва да види първо мен и да се влюби.

Влязохме в залата за аудиенции с даровете от съкровищницата ни и стаята ми се стори по-голяма, отколкото си я спомнях. Нарисуваните мочурища на стената и сините плочки на пода изглеждаха по-ярки. Слугите се бяха справили добре и дори бяха почистили петното върху паното над главата на мама. Царицата изглеждаше като в гробниците. Строго лице, обградено от голяма нубийска перука. Ако Нефертити станеше някога царица, и тя щеше да носи такава перука. Приближихме се до подиума, където царицата седеше върху голямата, пълна с пух възглавница на стола с най-широките подлакътници в къщата ни. В скута й имаше черна котка и тя беше поставила ръка върху нея. Нашийникът на животното беше в небесносиньо и златно.

Вестителят на царицата пристъпи напред и замахна с ръка.

— Ваше величество, племенницата ви Нефертити.

Сестра ми подаде дара си и един слуга пое подарената купа. Леля докосна едно празно място от лявата си страна, давайки знак, че Нефертити трябва да седне до нея. Докато сестра ми се качваше на подиума, очите на леля не слизаха от лицето й. Нефертити беше толкова красива, че дори цариците не откъсваха поглед.

— Ваше величество, племенницата ви Мутноджмет.

Аз пристъпих напред и леля замига изненадано. Тя погледна тюркоазената кутия, която й подадох, и се усмихна — признание, че в присъствието на Нефертити е забравила за мен.

— Пораснала си висока — отбеляза тя.

— Да, но не толкова грациозна като Нефертити, Ваше величество.

Мама кимна одобрително. Аз обърнах разговора към причината, довела царицата в Ахмим, и всички погледнахме сестра ми, която се опитваше да не се изчерви.

— Тя е много красива, Ай. Повече от теб и от майка й, струва ми се.

Татко се разсмя.

— И талантлива. Може да пее и да танцува.

— А умна ли е?

— Разбира се. И има сила. — Той понижи глас многозначително. — Ще може да направлява страстите му и да го контролира.

Леля пак погледна Нефертити и се зачуди дали това е вярно.

— Но тя трябва да е първата съпруга, ако се омъжи за него — добави той. — Тогава ще може да отвлече интересите му от Атон и да ги насочи обратно към Амон и към по-безопасната политика.

Царицата се обърна направо към сестра ми.

Какво ще кажеш за всичко това? — попита тя.

— Ще направя каквото се изисква от мен, Ваше величество. Ще забавлявам принца и ще го даря с деца. И ще съм вярна слугиня на Амон. — Очите й срещнаха моите и аз сведох глава, за да скрия усмивката си.

— На Амон — повтори царицата замислено. — Само ако синът ми имаше толкова разум.

— От двете ми деца тя е с по-силна воля — обади се баща ми. — Ако някой може да му повлияе, това е тя.

— А Кия е слаба — призна царицата. — Тя не може да свърши това. Той искаше да я направи първа съпруга, но аз няма да позволя.

Татко обеща:

— След като види Нефертити, той ще забрави Кия.

— Бащата на Кия е везир — предупредително каза леля. — Няма да е доволен, че съм избрала твоята дъщеря пред неговата.

Татко сви рамене.

— Очаква се. Ние сме семейство.

След моментно колебание царицата се изправи.

— Значи въпросът е решен.

Аз чух как Нефертити си пое дъх с облекчение. Всичко свърши толкова бързо, колкото и започна. Царицата — с дребна, но решителна фигура — слезе от подиума и котката я последва на златната каишка.

— Надявам се, че тя ще удържи на обещанието си, Ай. Заложено е бъдещето на Египет — мрачно предупреди тя.