Мишел Моран
Нефертити (10)

Осма глава
Двайсет и седми фармути

Всички бяха заети и никой нямаше време. Родителите ми товареха носилки и магарета, а Нефертити надзърташе в стаята ми само когато имаше да ме пита нещо. Дали да вземе перуките си или там да поръча нови, какво да облече за процесията до Мемфис и дали Ипу и Мерит ще дойдат с нас? Никой в двореца не стоеше на едно място. Дори във войската беше настъпила бъркотия, докато старият фараон решаваше кои хора да останат с него и кои да заминат. Генералите трябваше да избират сами.

Излязох навън в градината, където нямаше суматоха, и тръгнах по алеята със смокините, чиито яркозелени корони хвърляха сянка над калдъръма. Отклоних се встрани и спрях да се полюбувам на цъфналата мирта, която растеше нагъсто около маслиновата горичка. Кичестите й бели цветове лекуваха кашлица, лош дъх и настинка. Наоколо бе пълно с растения, които имаха свойството да церят или да причиняват вреда. Чудех се дали царският градинар знае, че жасминът действа добре при изтощение и дали случайно е засадил лозите до жълтата и бялата лайка, или му е било известно, че и лайката се използва от придворните лекари за освобождаване от напрежението.

Можех да си седя в градината цял ден и никой нямаше да забележи отсъствието ми, докато на Нефертити не й потрябваше нещо. Взех камъче и го хвърлих във водата. Когато плясъкът отекна, се чу пронизително мяукане. Първо едно, а после и второ котенце изскочиха от храсталака, изплашени от шума, който бе вдигнало камъчето. Една от дворцовите котки наскоро се беше окотила и малките припкаха след лъскавата си черна майка, ловяха взаимно опашките си и се търкаляха из тревата. Извиках при мен едното от тях, зеленоока топчица, метнала се навярно на баща си. То се сви в скута ми и започна да мяука за храна.

— Обзалагам се, че ти харесва в тази градина — казах аз тъжно и го почесах под брадичката. — Тук никой не те безпокои и не те пита каква туника да сложи. — Котето не ми обърна внимание, покатери се по мен и завря главичка в шията ми. Засмях се и го махнах оттам. — Ела. — То протегна лапички, търсейки да се хване за нещо стабилно. Ето. — Гушнах го в свивката на лакътя си, а то се кротна там и започна да следи като омагьосано полета на водните кончета.

— Мутни? — извика Нефертити от другия край на градината. Както винаги, гласът й звучеше тревожно. — Мутни, къде си? — Появи се между дърветата и тръгна да заобиколи езерото с лотосите, за да дойде при мен. Очите й плуваха в сълзи, ала не плачеше. Сестра ми никога не плачеше.

— Какво се е случило? — Скочих, забравила за котето. — Какво има?

Тя ме хвана под ръка, помъкна ме към една каменна пейка и каза:

— Прокървих.

Погледнах я насмешливо.

— Но ти си негова съпруга едва от…

Ноктите й се забиха в ръката ми.

— Кия е бременна почти от четири месеца! От четири! Сигурно знаеш нещо, което да ми дадеш, Мутни. Ти изучаваше билките с Ранофер.

Поклатих глава.

— Нефертити…

— Моля те. Спомни си какво ти е казвал. Ти винаги слушаше какво ти говори.

Ранофер бе влюбен в Нефертити, но аз бях тази, която го слушаше търпеливо, когато изброяваше имената на целебните растения. Бих се усмихнала, но в очите на сестра ми имаше страх и разбирах колко сериозно щеше да стане положението, ако Кия роди син, а Нефертити не е поне бременна. Опитах се да мисля.

— Имаме мандрагората… — рекох.

— Чудесно. — Нефертити вдигна глава, бузите й започнаха да възвръщат цвета си. — Какво още?

— Мед и зехтин.

Тя кимна бързо.

— Мога да си набавя тези неща. С мандрагората, разбира се, е по-трудно.

— Опитай с мед — посъветвах я. Знаех, че е безполезно да изтъквам, че на Кия й бе отнело почти година, докато зачене.

* * *

На двайсет и осми фармути всички дворове бяха задръстени от носилки. Тежко натоварени магарета ревяха оглушително, оживени слуги се блъскаха един в друг и си разменяха люти клетви. Понеже почти беше лято и водите на Нил бяха спаднали, пътуването ни до Мемфис щеше да продължи повече от месец, дълъг месец, така че помолих Ипу да обиколи пазарите и да потърси трактати за билките, за да чета, докато плаваме.

— На кораба? Искаш да четеш на кораба? — Ипу спря на вратата на стаята и остави празния кош, който държеше в ръцете си. До следобеда той щеше да се напълни с нещата, които бях поръчала. Нямаше да видим повече Тива, а никой не знаеше какви ще са пазарите в Мемфис. Всички бяха в паника и тичаха до града да купуват лотосово масло, въглен и кокосов балсам. — Но как ще издържиш да четеш, докато плаваме? Няма ли да ти прилошава?

— Ще вземам джинджифил. — Станах от леглото и пъхнах в ръката й няколко медни монети. Излязохме заедно, защото бе време да се присъединя към сестра си, но преди да го сторя, повторих още веднъж: — Подвързани с кожа книги или запазени свитъци за всичко, свързано с билките.

Старият фараон беше дошъл в нашия двор, за да наблюдава как товарят нещата на Аменхотеп, и оглеждаше подозрително всяка вещ. На два пъти съзря нещо, което иска, и нареди на слугите да го свалят.

— Златният съд с тюркоазите беше дан от нубийците. Той ще остане в Малката.

Слугите се пребориха с високия съд и го върнаха на мястото, което беше заемал в покоите на Аменхотеп. После фараонът зърна робиня, към която беше особено привързан, нубийско момиче с дълга коса и малки гърди, и заповяда тя също да бъде върната в двореца. Царицата наблюдаваше всичко това с презрение.

— Аз никога не бих търпяла развратен съпруг — кипна от възмущение Нефертити.

Двете стояхме под един сенник и гледахме този спектакъл.

— Позволява му го, защото това отвлича вниманието му — отвърнах аз и докато изричах думите, разбрах колко са верни. Щом беше в спалнята, значи нямаше да е в тронната зала.

И майка дойде при нас, заедно потърсихме столове и седнахме да гледаме хаотичните действия в двора. Слуги с ветрила ни спасяваха от задушаващата горещина, но Нефертити сякаш не я забелязваше. Тя изостави нашето засенчено кътче, за да надзирава товаренето на всички онези неща, които в Мемфис щяха да бъдат нейни; крещеше заповеди, а слугите я зяпаха. Още не бяха свикнали с нейната рядка хубост, бадемовите й очи и дългите й извити мигли. И вземаха красотата й за самодоволство, защото не бяха имали време да забележат, че тя притежава безгранична енергия и й е нужно движение.

„Царица Нефертити — помислих си аз. — Владетелка на Долен Египет, а един ден и на Горен Египет. Царица Мутноджмет?“ Потръпнах само като си го представих. Никога не бих пожелала това. Нисък глас ме изтръгна от фантазиите ми и видях, че недалече от сенника е застанал Аменхотеп. Носеше дълга туника със златен колан и сребърни гривни. Очите му бяха току-що очертани с въглен. Генерал Хоремхеб стоеше срещу него на ръка разстояние, но помежду им сякаш зееше бездна и аз с лека изненада разбрах: генералът не уважаваше този нов цар.

— Седемдесет мъже да ме следват, а пред мен да вървят петдесет. Няма да рискувам да бъде извършено покушение. Ако някой селянин се промъкне незабелязан на кораба, да бъде наказан незабавно със смърт. — Към царския керван понякога се присъединяваха избягали роби, за да влязат в двореца и там да слугуват сред разкош и изобилие.

Генералът не каза нищо.

— И ще пътуваме от зори до здрач. Докато не стане твърде тъмно, за да се виждат теченията — нареди той. — Ще продължим направо към Мемфис, без да спираме на никакви пристанища.

По лицето на Хоремхеб за пръв път премина следа от чувство.

— Царю — прекъсна го той решително, — хората ще имат нужда от почивка.

— Тогава може да се редуват на веслата.

— Ще изпомрат на жегата през деня. Ще ни струва много…

— Каквото съм наредил, ще се изпълнява, колкото и да струва — викна Аменхотеп. Суетнята на двора замря. Той осъзна, че ги слушат, и кръв нахлу в лицето му. Пристъпи към Хоремхеб, който не трепна. — Оспорваш заповедите на фараона? — каза заплашително.

Хоремхеб отклони поглед.

— Никога, царю.

Аменхотеп присви очи.

— Това ли е всичко?

За миг; ми се стори, че Аменхотеп няма да отговори, но той отсече:

— Това е.

Генералът тръгна решително към хората си, а Аменхотеп се отправи в обратната посока. Нефертити надникна между майка и мен.

— Какво става?

— Аменхотеп се ядоса на генерала — отвърнах аз. — Ще плаваме направо до Мемфис, без да спираме. Генералът каза, че хората му може да измрат от горещината.

— Тогава да се сменят на греблата — рече тя и ние с майка ми се спогледахме.

Преди отплаването ни за Мемфис не се предвиждаше никакво тържество или сбогуване. Слънцето се издигаше все по-високо в небето и часът наближаваше. Панахеси се появи в двора и двете със сестра ми видяхме, че пошушна нещо на ухото на Аменхотеп. Те стояха встрани от суетнята, далеч от рева на магаретата и врявата на слугите. Нефертити тръгна през двора, като ме дърпаше подир себе си, но Панахеси се поклони и побърза да се оттегли. Когато ни видя, Аменхотеп запристъпя притеснено от крак на крак.

— Какво искаше той — попита го Нефертити.

— Носилка.

Сестра ми веднага попита:

— За Кия ли?

— Тя е бременна. Ще й трябват шестима носачи.

Нефертити се вкопчи по-здраво в ръката ми.

— Толкова дебела ли е станала, че да я носят шестима мъже?

Изчервих се. Тя повишаваше тон на царя на Египет.

— Трябва да услужа на Панахеси…

— Той ли ще използва носилката или тя? Само цариците имат право на шестима носачи. Тя ли е вече царицата? Да не би да съм сменена?

Усетих, че суматохата в двора отново затихна, и с крайчеца на очите си зърнах генерал Нахтмин.

— Ще… Ще кажа на Панахеси, че трябва да използва само петима — запелтечи Аменхотеп.

Аз зяпнах от изумление, но Нефертити кимна и го проследи с поглед, когато тръгна да търси Панахеси, за да му обясни, че бременната му дъщеря няма право на шестима носачи. Щом фараонът се загуби от погледите ни, генерал Нахтмин пое през множеството към нас.

— Дойдох да се сбогувам с царицата на Египет и да пожелая на сестрата на първата съпруга на фараона благополучно пътуване. Дано градините в Мемфис ти доставят същото удоволствие, каквото изпитваше в Тива, благородна Мутноджмет.

Нефертити повдигна вежди. Виждах, че е заинтригувана от генерала. Харесваше й как светлите очи се открояват на тъмното му лице. Той я погледна и аз внезапно бях обзета от ревност.

— Изглежда, познаваш добре сестра ми, генерале? — Усмихна му се Нефертити и генералът й отвърна с усмивка.

— Срещали сме се няколко пъти. Веднъж действително се видяхме в градината, където й предсказах бъдещето.

Нефертити се усмихна още по-широко.

— Значи освен генерал си и гадател?

Въздъхнах многозначително. Само жреците на Амон бяха запознати с желанията на боговете.

— Не бих си позволил да стигам толкова далеч, царице. Просто съм проницателен наблюдател.

Тя пристъпи по-близо до него, толкова близо, че ако искаше, можеше да докосне лицето му с устни. Двамата играеха игра, която не ми се нравеше. Погледът му се плъзна по стройното й, силно тяло и се спря на черната коса, която обрамчваше бузата й. Тя не би позволила на всеки да я гледа по този начин. Генералът отстъпи назад, замаян от парфюма й. После се появи Аменхотеп и опасната им игра свърши. Нефертити отново започна да се държи прилично.

— И ти ли идваш в Мемфис, генерале?

— За съжаление не — отвърна той и погледна към мен, когато го каза. — Вместо това ще ви чакам да се върнете тук. Но ще придружавам кервана на ваши величества до пристанището.

Нефертити повдигна рамене закачливо.

— Тогава ще се видим скоро.

Тя отиде да разпита Аменхотеп за носачите, а генералът обърна погледа си към мен.

— Довиждане, генерале — казах аз хладно, после се завъртях и отидох при майка под навеса.

Керванът беше готов. Животните пристъпяха нервно в напечения двор и във въздуха витаеше напрежение. Конете цвилеха нетърпеливо и слугите ги милваха по муцуните, за да ги успокояват. Аз бях прибрала растенията си в грижливо подготвен сандък, поставила бях платно между саксиите, за да не се блъскат една в друга по краткия път от двореца до кораба. Там можех да ги разопаковам и да ги сложа на слънце. Но те бяха само дузина. Останалите оставих в двореца, като взех от тях резници и ги прибрах в подплатена кутия от слонова кост. Запасила се бях с десетки чепки от най-полезните растения, вързани стегнато в платнени торбички.

Генерал Хоремхеб инспектира войниците, а Аменхотеп коленичи пред баща си, за да получи неговата благословия.

— Ще се гордееш с мен — закле му се той. — Днес боговете ликуват.

Видях как старият фараон се обърна към Тий и предположих, че и двамата мислят за Тутмос, който трябваше да коленичи тук вместо Аменхотеп. Аменхотеп също видя това и се изправи.

— Може да ви се иска да беше Тутмос — изсъска той, — но аз съм синът, който ще царува в Долен Египет. Боговете избраха мен, не него.

Царица Тий изпъна рамене.

— Нека боговете те пазят — каза тя хладно.

Фараонът кимна, но в погледа му нямаше любов.

Аменхотеп оправи смутено туниката си и когато видя, че войниците и слугите го гледат, извика силно:

— Потегляй!

Личната ми прислужница се появи и извика:

— Качвай се в носилката!

Скочих вътре. Керванът се люшна напред. Аз бях след Нефертити и Аменхотеп, които пътуваха заедно. Разтворих завесите на носилката и помахах на леля. Тя също ми махна. Фараонът се беше изпъчил високомерно. Поехме сред облак прах по краткия път до залива, който опасваше двореца. През ленените ленти, които ме пазеха от слънцето, видях блясъка на движеща се вода и керванът спря на мястото, където чакаше на котва цяла флотилия от внушителни египетски кораби. Носилките ни бяха оставени на земята и царската свита бе качена по корабите. Тъй като вече бяхме членове на царското семейство, майка, татко и аз щяхме да пътуваме с кораба на фараона с развяващи се от мачтата златни флагове. Панахеси и семейството му имаха отделен кораб само за себе си. Радвах се, че няма да сме заедно; никой плавателен съд не би издържал Нефертити и Кия, събрани на едно място.

Корабите побираха по петдесет и двама войници на греблата и още двайсет пътници на палубата или под нея. В средата имаше каюти с по две помещения, които освен че бяха направени от дърво, бяха тапицирани с ленено платно.

— Да пази от горещината — каза баща ми.

— А къде ще спят войниците — попитах го аз.

— На палубата. Вече е достатъчно топло.

Полюшващите се на водата кораби бяха красиви. Греблата от слонова кост, инкрустирани със сребро, пръскаха отблясъци, а над залива отекваха крясъците на ибис, търсещ другарката си. Аз гледах от стъпалата как товарят съкровищата от двореца на фараона: бакърени съдове, кедрови сандъчета за перуки, алабастрови статуи и олтар от гранит, който бе инкрустиран с перли. Слугите, които носеха най-прекрасните скъпоценности на Египет, вървяха последни, за да могат стражите да ги наблюдават, и напрягаха мишци под тежестта на множеството тежки кошове.

Когато корабите потеглиха, отидох да потърся родителите си в нашата каюта. Майка играеше сенет^[1] със съпругата на най-уважавания архитект на Египет. Значи в края на краищата Аменхотеп го бе убедил да напусне Тива.

— Къде е татко? — попитах.

Майка използва брадичката си, за да посочи към кърмата на кораба, но не откъсна очи от играта. И тя като Нефертити беше добра на сенет. Запътих се към кърмата и чух гласа на татко, преди да го видя.

— Защо не ми каза това по-рано? — питаше той.

— Защото знаех, че ще се ядосаш. Но Хоремхеб е на наша страна. Той разбира онова, което правим.

Надникнах от вратата на каютата и видях, че татко клати глава.

— Ти печелиш врагове на семейството ни по-бързо, отколкото печелим съюзници. Пясъците на Мемфис ще ни погълнат целите и ако хората се надигнат срещу вас…

— Но те ще ни обичат! — обеща Нефертити. — Ние ще им построим още по-величествени храмове, каквито не са виждали досега. Ще обявим повече дни за празници и ще даваме на народа. Това е мечтата на Аменхотеп.

— И твоята ли?

Тя се поколеба.

— Ти не искаш ли да те запомнят?

— С какво? С това, че съм обложил храмовете с данъци ли?

За миг между тях се възцари тишина.

— Ти ще бъдеш човекът с най-голяма власт в държавата — зарече се Нефертити. — Ще се погрижа за това. Докато той вдига храмове, ти ще управляваш това царство. Той не се интересува от политика. Всичко ще бъде оставено в твоите ръце и Панахеси ще бледнее пред теб както бронз пред блестящо злато.