Мишел Моран
Нефертити (20)

Осемнайсета глава
1348 година преди Христа
Шему, сезонът на реколтата

Ден след ден пращаха селянки за моите билки, а понякога и лично им помагах да раждат. Обикалях по тесните улички на града, разпрострял се под белите колони на двореца, и често се озовавах в къщите на родилки, загубили всяка надежда да оцелеят. Навеждах се над леглата да прегледам утробите им и им правех чай с копривено масло. А те търкаха своите забранени амулети и шепнеха молитви към Хатхор, богинята на майчинството. Когато за пръв път видях тези забранени амулети, се изненадах и една от слугините в къщата побърза да ми обясни:

— Тя пази Египет от хиляди години.

— А Атон? — попитах любопитно.

Слугинята настръхна.

— Атон е слънцето. Не можеш да докоснеш слънцето. Но Хатхор може да бъде държана в ръце и да бъде почитана.

Така на седемнайсетгодишна възраст вече бях известна на всички като секем-миу и бях опознала селяните в Амарна по-добре от самия фараон.

— Днес накъде, господарке?

Беше кочияшът от двореца. Той не беше на работа, а аз бях стигнала до края на дългия път от моята вила. Момчето ми се усмихна и без да искам, си спомних за Нахтмин.

— Отивам да купя семена — отвърнах аз и ускорих крачка, без да обръщам внимание на разтуптяното си сърце.

— Кошницата ти изглежда тежка. Не предпочиташ ли да те закарам? Той задържа конете, а аз се замислих. Нямах охрана. Настояла бях на това, когато напуснах Нефертити и двореца. Но така бях останала и без кочияш, а пътят до кея бе дълъг. Момчето видя, че се колебая.

— Хайде. — Подаде ми ръка, аз я хванах и се качих в колесницата му — Казвам се Джедефхор — представи се той и се поклони.

Джедефхор започна да се появява всяка сутрин.

— Всяка сутрин ли ме причакваш? — попитах го аз.

Той се ухили.

— Не, не всяка сутрин.

— Не бива — казах строго.

— Защо не? — той ми подаде сгънатата си в лакътя ръка и поехме към кея, където на всеки няколко дни обикалях чуждите търговци и попълвах запасите си от билки.

— Защото аз съм сестрата на първата съпруга на царя. За теб е опасно да те виждат с мен. Аз не съм от любимките на фараона.

— Обаче си любимка на царицата.

„Когато иска нещо“ — помислих си аз и стиснах устни.

— Ако държиш на мястото си в дома на фараона — казах строго, — по-добре да не те виждат с мен. Аз не мога да ти бъда полезна с нищо.

— И по-добре, защото не очаквам от теб облаги. Искам само да те придружавам до пазарите и да те връщам обратно.

Изчервих се.

— Трябва да знаеш, че мъжът, когото обичам, е в Кадеш.

За пръв път говорех за Нахтмин с човек извън семейството.

Джедефхор наведе глава.

— Както казах, не искам нищо от теб. Само удоволствието да те придружавам, когато излизаш от къщи.

Когато Ипу ме видя за пръв път с Джедефхор, очите й се разшириха. Вървеше подире ми из цялата къща, досущ като Бастет, и се мъчеше да изкопчи нещо от мен.

— Къде се запозна с него? Всеки ден ли те вози? Женен ли е?

— Ипу, той не е Нахтмин.

Усмивката на Ипу се стопи.

— Обаче е хубав.

— Да. Той е хубав и мил войник. Това е всичко.

Ипу оклюма.

— Твърде млада си, за да си стара мома — прошепна тя.

— Но такава е волята на сестра ми — отвърнах.

* * *

— На север хетите стават все по-силни. Тази сутрин пристигна молба за помощ и от кмета на Лакиса. — Татко извади от пояса си свитък и Тий протегна ръка да го вземе и прочете.

Моята къща се беше превърнала в място за срещи. Разрешено ми беше да слушам, докато те двамата обсъждаха държавните дела. Хетският цар Супилулиумас помиташе Палестина и приближаваше все повече до Египет, а Ахенатон и Нефертити поръчваха статуи, препускаха по улиците на своите колесници, облечени като богове, и хвърляха сред тълпите монети.

Леля остави свитъка в скута си.

— Още една от египетските територии е в опасност. — Знаех, че си мисли за стария фараон, който би предпочел да даде душата си на демоните, отколкото да види хети в египетските земи. — Точно както в Катна — продължи тя. — Ала не можем да пратим помощ.

— Да. — Баща ми си прибра свитъка. — Ахенатон все някога ще открие, че от съкровищницата е вземано злато, за да се защити Кадеш, и…

— От съкровищницата е вземано злато, за да се защити Кадеш? — прекъснах го аз.

— Ще е опасно да вземаме още за защитата на Лакиса — съгласи се Тий, без да обръща внимание на емоционалния ми изблик.

Татко кимна и аз се запитах докъде ли може да стигне Ахенатон, ако се разбере, че първият везир източва злато, за да защити основната ни крепост срещу хетите. Баща ми поемаше риск, като управляваше Египет така, както считаше, че старият фараон би искал да бъде управлявано най-могъщото царство в света, но короната носеше Ахенатон, а не той, и дори не Нефертити. Когато старият фараон изградил своята армия, Египет се разпрострял от Ефрат до Судан. Сега нашественици отхапваха все по-големи късове от земите ни, а Ахенатон позволяваше това. Сестра ми го позволяваше. И ако не беше тя, а Кия или някоя друга жена от харема, Тий и Ай щяха да я премахнат — с нож, отрова или чрез злополука. Но Нефертити бе дъщеря на Ай, племенница на Тий, моя единствена сестра и се предполагаше, че трябва да й прощаваме всичко.

Тий оправи дрехата си.

— Е, какво ще правим с Кадеш? — попита тя.

— Ще се надяваме боговете да са с Хоремхеб и той да постигне победа — отвърна баща ми. — Ако Кадеш падне, всички други градове ще го последват и няма да остане нищо, което да пречи на хетите да продължат настъплението на юг.

* * *

Когато на другата сутрин отидох на пазара, Джедефхор настоя да ме придружи, докато обикалях отрупаните с хора сергии по кея.

— За сестрата на първата съпруга на царя не е безопасно да се разхожда сама — каза той.

— Така ли? — усмихнах се аз закачливо. — И все пак го правя всеки втори ден от мезори^[1] насам.

Мислех, че ме ласкае, но той пристъпи към мен и каза съвсем сериозно:

— Не. Точно сега не е съвсем безопасно да излизаш сама.

Огледах се наоколо из шумния пазар с напечени от силното слънце чуждестранни стоки. Всичко си беше както обикновено. Само децата ми обръщаха внимание, зяпаха сандалите и златните гривни по ръцете ми. Прихнах, но смехът ми секна, когато видях изражението му. Той ме хвана за ръката, поведе ме през множеството и каза:

— Днес фараонът направи голяма глупост.

Погледнах го подозрително.

— Семейството ми в опасност ли е?

Той ме дръпна под навес, където бяха подредили стоката си двама търговци на глинени съдове.

— Отговорил е на молбата на кмета на Лакиса да изпрати войска, като му е пратил маймуни във войнишки дрехи.

Погледнах го, за да се уверя, че не се шегува.

— Не говориш сериозно.

— Говоря много сериозно, господарке.

Аз поклатих глава.

— Не! Баща ми никога не би го допуснал.

— Баща ти може и да не го знае още. Ала ще го научи, когато разгневените лакисийци тръгнат срещу двореца.

Огледах се отново и този път забелязах, че никой от тъмнокожите лакисийци не беше на сергията си. Жегата изведнъж стана нетърпима.

— Господарке! — Джедефхор протегна ръка да ме подкрепи, после бързо я дръпна назад.

— Заведи ме във вилата — казах аз и докато минавахме през Амарна, забелязах колко много строителни работници имаше по улиците около недостроените храмове на Ахенатон. И всичките бяха войници. Мъже, които по времето на стария фараон бяха отбранявали васалните ни държави, държали бяха хетите далеч от Катна, Лакиса и Кадеш. Веднага щом стигнахме до портите на моята вила, Ипу дотича и сърцето ми се качи в гърлото.

— Везир Ай току-що беше тук! — извика тя.

Скочих от колесницата.

— И какво каза?

— Че днес ще има неприятности. Изпрати войници да те търсят на пазара.

Погледнах Джедефхор с нарастващ страх.

— Ще ги намеря — обеща той. После се обърна и добави: — Не се тревожи, господарке. Няма да направят нищо на сестра ти. Войниците ще ги спрат на портите!

* * *

Не бях стъпвала в двореца от раждането на княгиня Мекетатон преди единайсет месеца. Сега шляпането на сандалите ми по каменния под караше слугите да се обръщат и да ме зяпат. Тази вечер из кухните щеше да има приказки. Дори децата надничаха към мен иззад колоните. Майка хвана ръката ми още по-здраво, сякаш се боеше да не се обърна и да избягам.

— Сестра ти е взела много глупаво решение. Но ние сме свързани с Нефертити. В живота и след смъртта нейните решения ще говорят за всички ни.

Двама нубийски стражи отвориха вратите към татковите покои и видях, че Нефертити вече бе там и крачеше напред-назад по каменните плочи, стиснала в ръка царския скиптър. Стражите побързаха да затворят след нас, а тя отправи обвиняващ поглед към татко.

— Попитай Мутноджмет какво мислят хората — нареди той.

Нефертити ме погледна свирепо и аз се учудих колко я бе променило раждането на Мекетатон. Острите й черти се бяха загладили, но в очите й още се четеше непримирима решителност.

— Е, кажи на всички ни какво мислят хората.

Вече не се плашех от нейното неодобрение.

— Мислят, че Атон е нещо твърде далечно, за да се прекланят пред него. Искат богове, които могат да виждат, да докосват и усещат.

— Не усещат ли слънцето?

— Не могат да го докоснат.

— Нито един бог не бива да бъде докосван — отвърна язвително тя.

Баща ми побърза да се намеси:

— Хората не мислят само това.

— Те се боят от хетите — продължих аз, заставяйки се да не мисля за Нахтмин. — Търговците носят новини, разказват, че хетите нахлуват на север, вземат в робство жените и съсичат мъжете, и хората се питат колко време още ще мине, докато това се случи и тук.

— В Египет? — извика тя и се обърна да види дали татко е на нейна страна. — Хората в Амарна мислят, че хетите ще нахлуят тук? — Срещна суровия му поглед и отново се обърна към мен. — Ние няма защо да се боим от хетите — каза самодоволно тя. — Ахенатон сключи договор с тях. — Татко изпусна свитъците, които държеше, а Нефертити запристъпя от крак на крак, готова да се защити. — Мисля, че това е мъдро решение.

— Договор с хетите? — изрева татко.

— Защо не? Какво ни интересуват Лакиса и Кадеш? Защо трябва да харчим пари, за да ги отбраняваме, когато можем да дадем тези средства…

— Защото тези територии са спечелени с кръвта на египтяни! — Баща ми се тресеше от гняв. — Това е най-глупавото нещо, което си вършила някога! От всичките лоши решения, които допусна да вземе съпругът ти, това…

— Бе решение и на двама ни. — Тя се изпъна, тъмните й очи гледаха гордо и предизвикателно. — Направихме онова, което счетохме, че е правилно за Египет. — Протегна ръка към него. — Мислех, че ти ще го разбереш най-добре от всички.

Татко ме погледна да види реакцията ми.

— Не поглеждай към Мутноджмет! — изкрещя Нефертити.

Татко поклати глава.

— Сестра ти никога не би направила тази глупост да преговаря с хетите. Да натика Кадеш в ръцете им! — Очите на татко горяха. — Какво следва, след като завземат Кадеш? Угарит, Газру и царство Митани?

Сестра ми загуби част от своята самоувереност.

— Няма да посмеят.

— След като Кадеш падне, защо не? Какво ще им попречи да завземат царство Митани? А после, след като нахлуят в земите на Митани, след като изнасилят жените и превърнат мъжете в роби, какво ще им попречи да продължат на юг към Египет? Кадеш е последната крепост, която отбранява Митани. Когато падне Митани — татко извиси глас и аз се запитах колко ли слуги го чуват през вратата, — пада и Египет!

Нефертити отиде до прозореца и погледна надолу към Амарна, града на слънцето и светлината. Колко ли дълго щеше да оцелее? Колко време оставаше, докато хетите стигнат до границите на Египет и решат да нападнат най-могъщото царство в света?

— Подготви войската — предупреди я татко.

— Не мога. Да сторя това би означавало да прекратя строителството в Амарна. Зад тези стени ние ще постигнем безсмъртие.

— Зад тези стени ще бъдем погребани, ако не спрем хетите.

Нефертити отвори стъклената врата и излезе на балкона. Горещият вятър залепи меката тъкан на дрехата към тялото й.

— Подписали сме договор — каза тя с непоклатима решителност.

* * *

На другата сутрин пазарите бяха спокойни, но докато обикалях сергиите, почувствах тревога, сякаш зорки крокодилски очи ме дебнеха изпод самата повърхност на спокойни води.

— Всички говорят само за този договор с хетите — каза Ипу.

„И за корема на Нефертити“ — помислих горчиво. Изминали бяха едва единайсет месеца от раждането на Мекетатон, а тя вече бе бременна с трето дете.

Ипу спря, огледа пазара и отбеляза:

— Джедефхор не е тук.

Аз също се огледах. Обикновено Джедефхор патрулираше на кея, но днес всичките войници ми бяха непознати. Месарят в другия край на площада позна Ипу и се провикна:

— Добро утро, господарке! Сестрата на първата съпруга на царя да купи газела ли е дошла?

Отидохме на отрупаната му с хора сергия, където чирачета размахваха палмови листа, за да гонят мухите.

— Днес няма да купуваме газела. — Ипу се усмихна и се надвеси доверително над тезгяха. — Пазарът днес нещо е тих?

Месарят повдигна дебелите си вежди и кимна, докато бършеше ножа.

— Носят се разни слухове — каза той. — Слухове за…

Прекъснаха го крясъци на деца. Гласовете им изпълваха улиците. Жените зарязаха сергията и хукнаха, викайки мъжете си, а месарят изпусна ножа си от вълнение.

— Какво става? — възкликнах аз.

Но той бе започнал да спуска завесите и да затваря. Потърси с очи чирака си и щом го видя, му викна възбудено:

— Погрижи се за всичко тук. Аз отивам да видя.

— Какво да видиш? — извика Ипу, но месарят изчезна.

Около нас прииждаха стотици хора. Тя пусна кошницата, за да сграбчи ръката ми, и в този момент бяхме понесени от тълпата. Никога не бях виждала нещо така стихийно и неуправляемо. Продавачи зарязваха сергиите си, оставяйки дъщерите си да се грижат за тях. Жени късаха клонки от ниските палми и тичаха по улиците, крещейки хвалебствия, сякаш самите богове бяха слезли в Амарна.

— Какво става? — опитах се да надвикам врявата.

Жената до мен вдигна ръка и започна да сочи екзалтирано:

— Хоремхеб и войниците му идват! Победили са хетите в Кадеш!

Ипу ме погледна и почувствах как очите ми се разширяват. Тя ме поведе към челото на тълпата. Както бе казала жената, по улицата препускаха в колесници от злато Хоремхеб и хората му, все още облечени в бойните си доспехи.

— Той тук ли е? — извиках аз.

Ипу разблъска хората и се промъкнахме още по-напред толкова близо, че можехме да протегнем ръце и да докоснем конете. А после и двете го видяхме.

— Тук е, господарке! Той е тук! — изкрещя тя.

Процесията мина покрай нас и аз извиках името му, но приветствията на хората бяха твърде гръмки. Синовете им се връщаха вкъщи, египетските войници бяха победили. Те бяха герои. И тогава си спомних за Ахенатон.

— Ипу! Трябва да вървим. Трябва да стигнем до двореца! — Но тълпата се движеше. Набъбваше и набъбваше. Деца припкаха след конете, жени хвърляха цветя в краката на Хоремхеб и тичаха подир войниците по Царския път.

— Трябва да вървим! Ахенатон ще ги убие!

Пробихме си път настрани и когато се измъкнахме от блъсканицата, се натъкнахме на Джедефхор, който стоеше отстрани и трескаво търсеше с очи някого.

— Господарке! — извика той.

— Джедефхор! — Едва не заплаках от облекчение. — Как са успели? Как са ги победили?

— Генерал Нахтмин е голям тактик. Благодарение на това и на богатия опит на Хоремхеб хетите са били сразени! Хоремхеб е донесъл със себе си главата на хетския генерал.

Аз отстъпих назад, ужасена.

— Главата?

Джедефхор кимна.

— За да я сложи в краката на фараона.

Представих си как Хоремхеб влиза триумфално с колесницата си в двореца, после нахлува в тронната зала, следван от своите воини, и хвърля главата на генерала в сандалите на Ахенатон. Представих си ужасеното изражение на фараона и тъмния поглед на Нефертити, който нямаше нито да трепне, нито да се отмести. А след това си представих как Ахенатон излива гнева си, как заповядва всеки войник, който се връща от фронта в Кадеш, да бъде убит. От страх повиших глас.

— Джедефхор, можеш ли да ме заведеш в двореца?

Той ме хвана под ръка и ме преведе през множеството. После събрах полите си и тримата побягнахме като крадци по задните улички на Амарна, докато не стигнахме до портите на двореца, охранявани от две дузини нубийци, доверените стражи на фараона. Процесията беше само на няколко пресечки след нас и шумът вече се чуваше дори в двора, където растяха в идеално подредени редици дърветата на Ахенатон.

— Отворете портите! — извиках аз и тикнах пръстена с емблемата на Нефертити под носовете на стражите.

Те размениха погледи, най-високият изръмжа утвърдително и ми отвориха неохотно.

— Идвайте! — извиках аз на Джедефхор и Ипу, но висок нубиец застана пред мен.

— Те остават навън.

Погледнах Джедефхор, а той кимна към Ипу и каза:

— Добре е тя да се прибере във вилата, а аз ще чакам тук, в двора.

— Ще се върна — обещах аз. Ала не знаех с какви новини.

* * *

Чух гласа на татко в тронната зала още преди стражите да отворят тежките врати. Нефертити бе вътре с княгините Меритатон и Мекетатон. Ахенатон стоеше изправен пред троновете. Облечен беше в златни доспехи и носеше копие. Той отвори вратите към балкона и отдолу отекнаха овациите на множеството.

— ХО-РЕМ-ХЕБ! ХО-РЕМ-ХЕБ!

Вятърът довя възгласите в тронната зала и вените по врата на Ахенатон се издуха.

— Арестувайте ги! — изкомандва той. Бялата наметка се усука около глезените му. — Арестувайте ги и се погрижете никой от тези мъже повече да не види дневната светлина! — Върна се в залата и очите му горяха като въглени. Не мисля, че ме видя, когато мина край мен. Не мисля, че изобщо виждаше някого. — Народът иска герои? Ай! — кресна той. — Донеси сандък със злато от съкровищницата.

— Но, царю…

— Веднага!

Татко се поклони и тръгна да изпълни нареждането на фараона.

Ахенатон се обърна към сестра ми. Очите му блестяха, студени като на пепелянка, и сграбчи Нефертити толкова силно за раменете, че аз изохках.

— Когато баща ти се върне, ще се покажем на прозореца. Тогава хората ще си спомнят кой ги обича. Ще си спомнят кой издигна град от пясъците за славата на Атон.

Тълпата отвън се раздвижи, видях, че Хоремхеб се беше качил на гранитен блок под балкона. Нубийските стражи го бяха наобиколили и чакаха да видят какво ще направи. Хо-рата започнаха да викат възторжено и той вдигна главата на хетския генерал, когото беше убил. Нефертити приближи да погледне.

— Донесъл е тук главата — прошепна тя ужасено. — Донесъл е тук главата на генерала!

Ахенатон се втурна на балкона. Долу, на двора, Хоремхеб бе вдигнал отсечената глава пред ликуващото множество. После се обърна и позна Ахенатон. Хвърли окървавения трофей на балкона и той се търкулна към белите сандали на фараона. Ахенатон, за когото това бе най-близкото съприкосновение с бойното поле, което бе имал някога, залитна назад. Аз също не бях имала толкова близко съприкосновение с подобна ужасна смърт и когато кръвта опръска крака на царя, закрих уста. Панахеси се втурна да го дръпне вътре и в този момент вратата на тронната зала се отвори. Баща ми се връщаше със седем мъже, шестима от които носеха сандък, пълен със злато.

Ахенатон сграбчи ръката на Нефертити и викна:

— Към парадния прозорец!

После закрачи наперено през двореца, следван по петите от всички царедворци. Татко погледна кръвта по краката му и ми каза:

— Стой до мен и не казвай нищо.

Понесохме се по коридорите към моста между двореца и храма на Атон. Прозорецът там също гледаше към двора, в който се намираха Хоремхеб и хората му. Но за разлика от балкона в тронната зала, той имаше официално предназначение. Когато се отваряше парадният прозорец, цял Египет застиваше, за да чуе какво ще се каже. Влязохме в помещението и Панахеси се втурна да го отвори. Изведнъж скандирането долу замлъкна. Ахенатон почака Нефертити да му покаже какво да прави, а тя пристъпи напред и вдигна ръце.

Хиляди египтяни паднаха на колене.

— Народе на Египет — извика тя. — Днес е ден за празнуване. Защото днес Атон даде на могъщия фараон победа над хетите!

Тълпата нададе радостни викове.

Нефертити продължи:

— Атон гледа фараона с гордост и ни обсипва със своите благословии!

Ахенатон зарови ръце дълбоко в дървения сандък и започна да хвърля пълни шепи монети на хората. Жените пищяха, децата се прехласваха от смях, мъжете скачаха да ловят жълтиците и никой не забелязваше как стражите заобикалят войниците и ги подкарват към тъмниците на Амарна.

Понечих да се хвърля напред, но татко ме държеше здраво.

— Нищо не можеш да направиш за Нахтмин — прошепна ми той.

Измъкнах със сила ръката си, ала до мен внезапно изникна Тий и ми каза тихо, но строго:

— Не ставай глупава. Сега не е моментът.

— Какво ще стане с тях?

— Или народът ще се вдигне на бунт, или всеки един от тези войници ще бъде екзекутиран — предрече тя с жестока откровеност.

Стояхме настрана и гледахме как Ахенатон хвърля шепи пари от балкона. В блъсканицата за лъскавите монети войниците бяха забравени. Стражите им наредиха да хвърлят оръжието, да излязат от множеството и да ги последват вътре в двореца. Всички се подчиниха.

Дори Хоремхеб. Дори Нахтмин.

— Защо не се съпротивляват? — извиках аз и пристъпих по-близо до прозореца.

— Те са сто души, а нубийците са петстотин — каза Тий.

Татко се обърна към мен.

— Сега върви — каза той бързо. — Върви в покоите на Нефертити и я чакай там.

* * *

Две дузини светилници осветяваха рисунките по стените. Някакъв художник бе изобразил Нефертити и Ахенатон, протегнали ръце нагоре да прегърнат Атон; лъчите на слънцето завършваха с малки ръце, чиито пръсти милваха лицето на сестра ми. Двамата заедно приличаха на богове, докато Атон беше непознаваем, недосегаем, огнен диск, който изчезва всяка вечер и се появява отново в зори. Огледах се из стаята, но тук не присъстваше никой от боговете, направили Египет велик. Дори Сехмет^[2], която беше донесла победата на Египет в Кадеш.

Взех в ръката си една от статуетките на Нефертити и някой шумно пое дъх зад гърба ми. Предупреждаващият ми поглед бе накарал стражите да замлъкнат, но те недоумяваха какво правя в жилището на фараона и продължаваха да ме наблюдават. Взрях се в миниатюрната фигурка на дланта си и я вдигнах към лампите. Ахнах, когато на светлината различих котешката глава. В тези стаи не бе отредено място на никакви други богове освен на Атон, но ето че богинята котка, господарката на небето, спътницата на Амон, великата майка Мут все пак бе допусната. Стиснах устни. Бях се отнесла жестоко към Нефертити. Обвинила я бях, без да знам със сигурност дали е знаела за намеренията на Ахенатон.

Вратата се отвори и в светлината откъм коридора се открои висок силует. Ахенатон? Сърцето ми подскочи, а стражите протегнаха ръце в израз на почит.

— Царице.

Веднага въздъхнах облекчено. Короната я бе направила по-висока във вечерния здрач.

— Мутноджмет? — Тя ме видя и приближи колебливо.

Оставих фигурката на някаква ракла.

— Какво става с Нахтмин?

Погледът й падна на абаносовата статуетка и тя я посочи.

— Моята заместница.

— В какво? — Не ми харесваше, че сменя темата.

— В твоите чувства. — Нефертити се обърна към стражите и кресна: — Вървете си! — Те излязоха и когато вратата се затвори, отново застана с лице към мен. — Бременна съм за трети път, а никое от децата ми не познава своята леля и се питам дали това ще се случи някога.

Очите ми плувнаха в сълзи. Сестра ми отново бе бременна, но нямаше да й позволя да ме въвлича в тези спорове.

— Нефертити, къде е Нахтмин?

Тя взе статуетката на Мут и я върна обратно на масата. После каза:

— Помниш ли как, когато бяхме малки, се смеехме, че един ден ще отглеждаме децата си заедно и ти ще бъдеш строгият родител, а аз ще им позволявам всичко. — Погледът й се плъзна из стаята, задържа се върху картините и стенописите. — Липсват ми онези дни.

Повторих:

— Къде е Нахтмин, Нефертити?

Сестра ми извърна очи.

— В затвора.

Хванах ръцете й. Те бяха студени.

— Трябва да го измъкнеш оттам. Трябва.

Тя ме погледна тъжно.

— Вече съм уредила да бъде освободен. Останалите ще бъдат екзекутирани; ще бъде пощаден само той.

Примигнах от изненада.

— Как?

— Как ли? Казах на Ахенатон да го пусне. Той нищо не ми отказва, Мутноджмет. Разбира се, после избяга в покоите на Кия. Но какво от това? Аз съм тази, която е бременна от него. Аз съм царицата на Египет, не тя. — Приличаше на малко момиче, което пее високо в тъмното, за да си докаже, че не се страхува. Прегърнах я силно и двете останахме да стоим в светлината на лампите, опрени една на друга.

— Ще ми липсваш — прошепна тя. — Исках да съм единствената, която има значение за теб. — Отстъпи назад да ме погледне и прошепна: — Но никога не бих отровила детето ти. Аз никога…

Стиснах ръката й, приковала поглед в малката богиня котка.

— Знам. — Отново склоних глава на рамото й и я притиснах до себе си.

Тя кимна.

— Върви. Върви тази нощ.

* * *

— Джедефхор, няма ли друг път?

— Това е единственият път нагоре, господарке.

Улиците гъмжаха от хора. Колесници си деляха пътя с блъскащи се каруци, а между тях сновяха десетки войници.

— Какво правят хората? — попитах го аз.

— Говорят — отвърна той. — Чули са, че генерал Нахтмин е избягал.

— Избягал? Но той не е избягал. Сестра ми…

Джедефхор вдигна облечената си в ръкавица ръка и понижи глас.

— Хората искат да е било бягство. И няма да мине много време, докато войниците отидат при него и го помолят да поведе войската срещу фараона и сам да се възкачи на царския трон.

— Той никога не би сторил това — казах аз твърдо. Джедефхор не отговори нищо, а колесницата пое нагоре към хълмовете и моята вила.

— Той никога не би сторил това — повторих аз.

— Може би. Но фараонът ще изпрати тази нощ хора. Убийци! Значи затова Нефертити каза, че децата й никога няма да опознаят леля си. Затова ме избута от стаята и ми каза да бързам.

— Наистина ли мислиш, че ще дойдат тази нощ? — Наклоних се към него, за да ме чуе през шума на вятъра.

Той кимна.

— Знам, че ще дойдат, господарке.

Затаих дъх, докато колесницата наближаваше вилата, която бях превърнала в свой дом. Спряхме на двора; толкова пъти го бях виждала на слънчева светлина, но в падащия здрач той ми се стори мрачен и застрашителен. Джедефхор ме хвана за ръката и влязохме заедно във вътрешния двор. Но когато отвори вратата на вилата, отстъпих назад. В откритата ми галерия се трупаха десетки войници. И Нахтмин беше там. Той се обърна и всички притихнаха.

— Мутноджмет!

Очите ми плувнаха в сълзи и той ме взе в обятията си. Вкопчихме се един в друг пред погледите на толкова непознати. Миришеше на пот, мръсотия и бойно поле. Отдръпнах се да разгледам лицето му. Беше почернял от слънцето и през бузата му минаваше белег, който не бе успял да зарасне. Представих си меча, който го бе ранил, и сълзите ми отново бликнаха.

— Детето го няма — изхлипах.

Нахтмин изтри сълзите ми.

— Знам.

Ахенатон ни беше отнел детето, а него бе хвърлил в затвора. Двамата с Джедефхор размениха погледи, в очите му се четеше заплаха.

— Какво? — сепнах се аз. — Какво ще правиш?

— Нищо.

— Сестра ми е царица. Нали няма да въставаш срещу нея?

— Разбира се, че няма. Нито аз, нито пък някой друг — закле ми се той високо и войниците се размърдаха нервно. — Боговете са счели за редно да сложат Ахенатон на престола и той ще остане там.

— Докога? — извика един от войниците. — Докато хетите превземат Египет ли?

— Докато фараонът не осъзнае своята грешка. — Баща ми се появи от дъното на преддверието в бяла наметка, която се влачеше по пода. — Дъще — каза той и хвана ръката ми.

Едва сега забелязах, че мъжете бяха облечени в бойни доспехи.

— Какво правят тук всички тези мъже? В моята къща?

— Дошли са да убеждават Нахтмин да се възкачи на царския трон — каза баща ми. — Аз наредих да го докарат тук, за да е в безопасност, а тези мъже са дошли да го търсят. Щом като те знаят къде е, и фараонът ще знае. — Татко се изправи пред мен. — Дойде време да вземеш решение, Мутноджмет!

Майка също се появи, застана до него и гърлото ми внезапно се стегна. Виждах Ипу на прага на кухнята и Бастет как наблюдава всичко от колоната, на която се беше покатерил. Обърнах се към Нахтмин.

— Аз ще трябва да напусна Амарна — предупреди той. — И няма да се върна никога тук, освен ако сигурността ми не бъде гарантирана от фараона.

— Но Нефертити те освободи. Тя може да ти я гарантира.

Татко поклати глава.

— Тази вечер сестра ти направи каквото можеше. Ако предпочетеш този живот, ако предпочетеш да се омъжиш за Нахтмин, трябва да напуснеш Амарна.

Погледнах първо към Ипу, после към Бастет, после към моята добре поддържана градина.

— Тий ще се грижи за нея, докато се върнеш — обеща татко.

В гърдите ми се надигна страх, когато си представих живота без родителите ми.

— Но кога ще бъде това?

Очите на татко засияха като излъскан яркосин лазурит при мисълта, че някой ден дъщеря му ще стане фараон на Египет във всичко, освен по име. А може би дори и по име. Че в крайна сметка семейството ни ще бъде на върха.

— Когато Нефертити стане достатъчно силна, за да се разпореди за това, със или без съгласието на съпруга си.

— Но това може да не се случи никога — предупреди Нахтмин.

Гледах ту родителите си, ту него. Накрая пъхнах ръка в неговата. Почувствах как раменете му се отпуснаха и се обърнах към майка.

— Ще ни идваш на гости, нали? — прошепнах.

Майка кимна бързо, но сълзите й продължаваха да се ронят.

— Разбира се.

— И Нахтмин ще е в безопасност?

— Ахенатон ще забрави за него — предрече татко. — Няма да рискува да си навлече гнева на Нефертити, като почне да го преследва от град на град. Нефертити е тази, след която върви народът — каза той. — Няма да поеме риска тя да му се разсърди.

* * *

Ипу започна да тъпче дрехи и чаршафи в кошници, слугите също се размърдаха. Войниците си бяха отишли, а майка и татко бяха дръпнали Нахтмин настрана и си шушукаха с него за Тива. Стомахът ми се свиваше от страх и вълнение. Тий наблюдаваше от градината, докато товареха вещите ми на магарета. После дойде и ми подаде лотосов цвят.

— Сестрата, която трябваше да стане царица — каза тя.

— Не, аз не съм способна на онова, което стори Нефертити.

— Да сключиш договор с хетите, да родиш две момичета едно след друго и да вдигнеш свои статуи на всеки кръстопът ли? — Леля погледна Нахтмин, по дрехите на когото още имаше следи от битката, кръв от неприятелите, които беше съсякъл, и му каза: — Съдбата беше великодушна към теб. — После се обърна отново към мен. — Може би ти си щастливата сестра. Онази, която ще намери спокойствие в този живот.

В града под нас напрежението се надигаше като облак и когато жегата намаля, жените вдигнаха капаците на прозорците, а мъжете излязоха на Царския път.

— Мъжете излизат на улицата! — извиках аз от балкона.

— Научили са за плановете на сина ми да екзекутира Хоремхеб и хората му. С положителност са научили.

— Тогава защо Хоремхеб се е върнал? Трябва да е знаел, че фараонът ще го хвърли в затвора.

Тий погледна Нахтмин и отвърна.

— Може би се е надявал на бунт.

— Не знам — призна Нахтмин и гласът му омекна. — Може да е било и от гордост. Хоремхеб е изтъкан от високи амбиции. Знам само защо се върнах аз.

Почувствах, че бузите ми пламнаха. От балкона виждах как тълпите по улиците набъбват.

Леля проследи погледа ми и повдигна вежди.

— Започва се значи.

— А не се ли боиш — попитах я аз.

Тий отметна глава, движение, което бях виждала Нефертити да прави хиляди пъти, и изведнъж ме обхвана дълбоко разкаяние, че съм способна да се измъкна в нощ като тази и да изоставя сестра си завинаги.

— Това е цената на властта, Мутноджмет. Някой ден може би ще го разбереш.

— Не. Никога не бих пожелала да бъда царица.

Когато слънцето залезе, двамата с Нахтмин яхнахме коне. Джедефхор трябваше да кара пълен със слуги кораб след нас, докато ние се придвижваме по брега.

— Ще ви идваме на гости когато можем — обеща майка, застанала пред вилата. Ипу, очите на която бяха зачервени, излезе напред и започна да прегръща за сбогом членовете на моето домакинство: готвачката, градинаря, момчето, което почистваше езерцата с лотосите. После застана до Джедефхор, тъй като щеше да пътува с него.

— Не си длъжна да идваш с нас — казах й аз отново. — Можеш да останеш тук и да пазиш Бастет.

— Не, господарке. Моят живот е с теб.

Нахтмин преметна лъка на гърба си.

— Трябва да вървим — каза напрегнато той. — Тази нощ ще бъде опасно.

Татко стисна ръката ми в своята.

— Какво ще стане, ако щурмуват двореца? — попитах го аз.

— Войниците ще ги отблъснат.

— Но войниците не са на страната на Ахенатон?

— Те са на страната на онзи, който има сребро и злато — каза той и аз изведнъж разбрах защо нямаше възражения срещу женитбата ми с Нахтмин. Щом генералът беше на наша страна, на войниците не им оставаше никой, на когото да разчитат. Докато Хоремхеб беше в затвора, нищо не заплашваше да свали семейството ни от трона на Египет.

Потеглихме под прикритието на мрака, ние двамата на коне, следвани от кервана натоварени магарета. Докато пречкахме по улиците, видяхме първите признаци на бунта. От къщите излизаха мъже с тояги и камъни и тръгваха да искат освобождаването на войниците, които бяха спрели цар Супилулиумас и победили хетите. Скандирането ставаше все по-силно, после се чу дрънчене на оръжие. Нагоре по склона там където се намираше моята вила с билковата градина, лумнаха пламъци. Обърнах коня назад и дълго се взирах в нощта.

— Огънят няма да я достигне — успокои ме Нахтмин и премина на бавен галоп, когато наближихме градските порти, през които щяхме да напуснем Амарна.

— Не казвай нищо — инструктира ме той. Подаде свитъка, който му бе дал баща ми, и на светлината на факлите успях да зърна печата на везир Ай, тъмен като засъхнала кръв, със сфинкс и око на Хор в средата. Стражът ни огледа един след друг, после кимна и даде знак портите да бъдат отворени.

И изведнъж се озовахме на свобода.