Мишел Моран
Нефертити (22)

Двайсета глава
1347 година преди Христа
Първи мехир^[1]

 

В Амарна нямаше бунт, въпреки че го очаквахме с всяко известие, което идваше от баща ми.

Хоремхеб беше забравен и хората там, както и в цялото царство, се примиряваха с тежките данъци за славата на Атон. Ядяха по-малко, работеха повече и жените идваха все по-често да търсят акация и мед. По-малко гърла за хранене — по-малко разходи. Ала докато гледаха как строежите на Ахенатон се издигат колона след колона, жителите на Амарна се събираха тайно да се молят на Амон. В Тива ние си направихме собствено светилище в скрита от жасминови храсти беседка. Така отминаха късното лято и цялата есен. Знаех, че сестра ми трябваше вече да е наедряла от бременността. И ето че един ден, докато седях до Ипу и й обяснявах за какво се използват чуждоземните билки, вестта най-сетне пристигна.

Очаквах да видя на свитъка печата на татко, неговите два клекнали сфинкса със символа на вечния живот между лапите. Но писмото беше от майка.

„Месец мехир настъпи и сестра ти те вика в Амарна. Но не може да обещае на Нахтмин безопасност. Хоремхеб още лежи в затвора и най-съкровеното желание на фараона е да умре там. Баща ти му каза, че ако вдигне ръка да убие Хоремхеб, ще избухне гражданска война. Ала всичко това ще е без значение, ако Нефертити роди княз. Баща ти също настоява да дойдеш. Ще изпрати царския кораб за теб.“

— Трябва да отидеш — каза просто Нахтмин. — Тя е твоя сестра. Ами ако умре при раждането?

Сепнах се. Нефертити бе силна, неукротима. Нямаше да умре.

— Но ти не можеш да дойдеш — възразих аз. — Ако хората те видят и се вдигнат на бунт, фараонът ще нареди да те убият.

— Тогава ще остана тук и ще чакам да се върнеш. Вземи Ипу. Аз ще се справя. И освен това трябва да решим въпроса с гробницата ни.

Да. Вече бяхме женени и работата по гробницата ни трябваше да започне. Спомних си гробницата на княз Тутмос, усойния и непрогледен мрак вътре, и потръпнах. Не исках аз да избирам мястото. По-добре беше да оставя на Нахтмин да обиколи хълмовете на Тива, докато ме няма, и сам да реши къде да построим дома на нашия вечен покой. Можеше да се спре на някоя издадена скала в близост до спящите фараони на Египет, в долината, където почиваха неговите и моите предци. Погледнах съпруга си в променящата се светлина и ме обзе нежност. Той чакаше да кажа нещо и аз кимнах.

— Ще отида.

Заминах с царския кораб заедно с Ипу достатъчно рано, за да избегна любопитните погледи на съседите, които щяха да се интересуват защо е дошъл корабът, кой заминава с него и къде отива. Плавахме нагоре по реката четири дни и аз си мислех колко много неща се бяха променили през осемте месеца, откакто напуснах града на фараона в пустинята. Сега бях омъжена жена, имах къща и собствена земя, овце и кокошки и вече не бях принудена да стоя в сянката на Нефертити. Нямаше нужда да й донасям роклите и да й правя сок, за да съм сигурна, че ме обича. Ние бяхме сестри и докато погледът ми се рееше над Нил, осъзнах, че това би трябвало да е достатъчно.

* * *

Баща ми и майка ми ни посрещнаха в голямата зала и щом ме видя, майка извика и започна да ме целува по лицето и по косата.

— Мутноджмет!

Татко се усмихна и сърдечно ме целуна по бузите.

— Изглеждаш добре. Както и ти — обърна се той към Ипу.

— Разкажи ни всичко — каза развълнувано майка и започна да ме разпитва за сто различни неща наведнъж. Как живея, как изглежда вилата ми и дали там Нил е пълноводен през този сезон на растежа. Чул, че съм пристигнала, Тутмос дойде и ме поздрави с дълбок поклон.

— Жената, за която Амарна не спира да говори. — Той се усмихна. — И Ипу, най-добрата разкрасителка в Тива. Всички ще искат да се видят с вас.

Ипу се изкикоти.

— Какво? Нямат ли за кого другиго да клюкарстват?

— В момента се обсъжда само арената на фараона.

Хвърлих въпросителен поглед на татко и той каза мрачно:

— Новият му подарък за народа.

— Но нали вече няма кой да работи на строежите? — учудих се аз.

— По тази причина нае нубийци.

— Чужденци да работят редом с войниците? Но те може да са шпиони?

— Разбира се — отвърна баща ми, когато тръгнахме към тронната зала. — Но Панахеси успя да го убеди, че може да се сдобие с арена незабавно и на ниска цена, ако бъдат наети нубийци.

— И ти си го позволил? Тий не можа ли да го спре?

Майка и Тутмос размениха тежки погледи.

— Тий е прогонена от двореца — каза баща ми. — Живее в твоята вила.

— Като затворница? — Гласът ми отекна в коридора и аз продължих по-тихо: — Като затворница в града на собствения си син?

Татко кимна.

— Панахеси е внушил на Ахенатон, че майка му е опасна, че стига да има възможност, тя ще си върне трона.

— А Нефертити?

— Какво може да направи Нефертити?

Пред тронната зала баща ми спря и ме предупреди:

— Когато влезеш, не се изненадвай.

Стражите отвориха вратите и ни се поклониха дълбоко, глашатаят обяви имената ни.

Слугите бяха облечени в златни нагръдници, на китките им имаше гривни от злато и лазурит. Жените, които седяха като статуи около трона на Нефертити, носеха мрежести рокли от нанизани мъниста без нищо друго отдолу, свиреха на арфи, пишеха стихове и се смееха. Почти завършената Амарна на фараона блестеше като шлифована скъпоценност и аз бях стъписана. Когато влязох в залата, се почувствах като чужденка в непозната страна.

— Мутни!

Помогнаха на Нефертити да се изправи на крака, тя слезе от подиума, присъстващите се отдръпнаха и отвориха пътека помежду ни. Вдъхнах познатото ухание на косата й и изведнъж си дадох сметка колко много ми бе липсвала. Над нас Ахенатон прочисти гърло.

— Сестро, колко се радвам да те видя отново — поздрави той.

— Винаги е удоволствие да съм в града на фараона — отвърнах безизразно аз.

— Затова ли бързаше толкова да избягаш в Тива?

В залата стана много тихо.

— Не, царю. — Усмихнах се с най-сладката си дворцова усмивка. — Избягах, защото мислех, че съм в опасност. Но, разбира се, когато съм тук, в прегръдките на сестра си, всякакви подобни опасения изчезват.

Лицето на Ахенатон почервеня от гняв, но погледът, който Нефертити му хвърли, го прати обратно на трона. Вече не бях онова момиче, което ще тръгне да бяга в Тива. Сега бях омъжена жена.

Тишината, която се бе възцарила в тронната зала, изведнъж премина в нервни разговори. Нефертити ме прегърна.

— Знаеш, че няма от какво да се боиш — увери ме тя. — Това е моят дом. Нашият дом. — Хвана ме под ръка и заедно тръгнахме към двойните врати на тронната зала под погледите на всички останали. Сестра ми притисна буза до рамото ми, а аз имах чувството, че очите на Ахенатон ще пробият дупка в гърба ми. — Знаех си, че ще дойдеш. Знаех си — каза тя.

Придворните тръгнаха след нас по бляскавия коридор, всички бърбореха и се смееха, докато баща ми разговаряше с фараона.

— Има новини от хетите в Митани, царю.

Ала Ахенатон не желаеше да слуша никакви новини.

— За всичко съм се погрижил — сопна се той.

Нефертити се обърна и фараонът си придаде любезен вид, засмя се нервно.

— Баща ти мисли, че съм подценил мощта на хетите.

Влязохме в голямата зала и Нефертити каза остро:

— Баща ми те обича. Опитва се да защити короната ни.

— Тогава защо смята, че аз съм по-малко мощен от цар Супилулиумас? — изхленчи Ахенатон.

— Защото цар Супилулиумас е алчен, а ти се задоволяваш да живееш в услуга на своя народ и за славата на Атон.

Те се качиха на подиума, а аз седнах на старото си място на царската маса с татко и майка.

— Отлъчилата се овца се завръща — каза Кия и погледна надолу към кръста ми. — Не си ли в очакване?

Вече свиквах да използвам своята дворцова усмивка.

— Не, но и ти май не си. — Сниших глас. — Както чувам, фараонът посещавал покоите ти само от дъжд на вятър. Вярно ли е?

Една от придворните й побърза да се намеси:

— Не я слушай. Ела.

Двете тръгнаха да обикалят залата и да поздравяват гостите и майка ме подкани нетърпеливо:

— Е, разкажи ни за Тива.

— И за Уджай — добави татко.

Казах му, че Уджай е станал по-пълен, отколкото е бил през детските им години.

— Той винаги си е бил едър. А сега е земевладелец. — Татко кимна одобрително. — Уредил се е добре в живота. Но няма ли деца?

— Три — отвърнах аз. — И жена от Митани. Тя готви костур с ким и Бастет винаги киха, когато се връща от тяхната градина.

Майка се засмя. Забравила бях колко красиво звучи смехът й.

— А къщата ти?

— Моя е. — Усмихнах се доволно. — Само моя и на никого другиго. Насадихме градина и чакаме реколта през пахонс. Ипу ми е подредила цяла стая, където мога да работя, и Нахтмин обеща да гледа градината, докато се върна.

Майка протегна ръка през масата да стисне моята. В залата свиреше весела музика.

— Ти си благословена от боговете — каза тя. — Щом започна да плача, баща ти ми напомня, че имаш онова, което винаги си желала.

— Така е, мауат. Мъчно ми е само, че сме толкова надалеч.

* * *

Масажирах стъпалата на Нефертити с кокосово масло, като втривах мехлема в грапавите й малки пети, докато тя лежеше в собствената си баня.

— Какво правиш, боса ли ходиш цял ден? — попитах.

— Когато мога — призна тя и изпъна гърба си. В царските покои беше монтирана голяма бакърена вана и водата бе парфюмирана с лавандула. — Ти просто не знаеш какво е да носиш дете.

Очите ми срещнаха нейните, тя веднага седна и побърза да каже:

— Нямах това предвид.

Като продължавах да втривам кокосово масло в краката й, аз отговорих:

— Опитвам от осем месеца. Нищо. Не мисля, че някога ще имам дете.

Погледът й се плъзна към корема ми и тя ме прекъсна разгорещено:

— Откъде знаеш? Всичко е в ръцете на Атон.

Стиснах челюсти, а тя отново облегна глава на ваната и въздъхна.

— Защо не ми разкажеш за Тива? Какво правиш по цял ден?

Щях да й разкажа, но бяхме прекъснати от детски писъци и звук от тежки стъпки на жена, която тича след тях.

— Меритатон, Мекетатон! — Нефертити се засмя. Двете момиченца се хвърлиха в мокрите й ръце и моят разказ беше забравен. Бавачката обаче не се смееше, въпреки че направи малък поклон, когато влезе в стаята на фараона.

По-малкото момиче плачеше и се държеше за челото.

— Мери ме дръпна за косата! — изхлипа то.

— Не съм й пипала косата. Нали не й вярваш!

Аз пуснах крака на Нефертити. Двете деца веднага прекратиха свадата и ме погледнаха с широко отворени любопитни очи. По-голямото приближи и ме зяпна в лицето със същата самоувереност, каквато бе имала Нефертити като дете.

— Ти ли си нашата леля Мутноджмет? — попита то. Усмихнах се на Нефертити.

— Да.

— Имаш зелени очи.

Меритатон присви своите, опитвайки се да реши дали ме харесва или не. Мекетатон захлипа отново.

— Какво има? — попитах малката княгиня и протегнах ръце към нея, но тя се държеше за ръката на майка си.

— Мери ме дръпна за косата.

Погледнах Мери.

— Ти не би сторила подобно нещо, нали?

Тя примигна с големите си черни очи.

— Разбира се, че не. — И погледна подкупващо майка си. — Иначе мауат няма да ни позволи да караме.

Не разбрах за какво става дума.

— Колесница — обясни Нефертити.

— На две години и три месеца? Мекетатон е твърде малка.

Стори ми се, че забелязах доволно кимане от страна на бавачката, която стоеше на вратата и наглеждаше поверените й деца.

— Глупости — каза Нефертити, докато прислужница й помагаше да излезе от ваната. — Те карат не по-зле от всяко момче на тяхната възраст. Защо това, което е позволено на момчетата, трябва да се отказва на моите деца, понеже са момичета?

Погледнах я смаяно.

— Защото е опасно!

Нефертити се наведе към Меритатон. Значи тя беше любимката.

— Страх ли те е, когато караш колесница на новата арена? — попита тя и ароматът на лавандуловия й сапун изпълни банята.

— Не. — По-голямата княгиня тръсна черния кичур коса над челото си и конската опашка падна като къдрица под брадичката й. Беше красиво дете.

— Видя ли? — Нефертити се изправи. — Убастет, заведи децата на уроците им.

— Не, мауат. — Меритатон отпусна рамене. — Трябва ли да ходим?

Нефертити сложи ръце на хълбоците.

— Княгини ли искате да бъдете, или необразовани селянки?

Мери се изкикоти.

— Селянка — каза палаво тя.

— Наистина ли? — попита Нефертити. — Без коне, без бои за лицето и без скъпоценности, които да носиш?

Меритатон затътри крака, но спря пред вратата — все пак искаше да получи някаква компенсация, преди да излезе.

— Довечера ще ходим ли на арената? — попита умолително тя.

— Само ако баща ви няма нищо против.

В царската гардеробна Нефертити вдигна ръце. Прислужницата тръгна да й донесе роклята, но тя каза:

— Не ти. Мутни.

Взех ленената дреха, нахлузих я през главата й и изпитах завист за начина, по който тя прилепна на тялото й дори и сега, когато бе бременна.

— Позволяваш им да ходят на арената нощем? Има ли нещо, което да не им позволяваш?

— Когато бяхме деца, бих дала половината Ахмим, за да имам живота, който имат моите дъщери.

— Когато бяхме деца, бяхме научени на скромност — казах аз.

Тя повдигна рамене и седна пред огледалото. Косата й беше порасла. Подаде ми четката.

— Винаги го правиш толкова по-добре от Мерит.

Намръщих се.

— Можеше да ми пишеш от време на време. — Взех четката и я прокарах внимателно през косата й. — Майка ми пише.

— Ти беше тази, която реши да избяга с войник, не аз.

Пръстите ми се стегнаха около четката и Нефертити отвори очи.

— Мутни, боли!

— Извинявай.

Тя се облегна на абаносовия си стол и каза:

— Тази вечер ще отидем на арената. Ти дори още не си видяла най-големия бисер на този град.

— Нима не си ти?

Тя не обърна внимание на горчивата ми ирония.

— Мисля, че го постигнах, Мутни. Мисля, че построих нещо, което ще остане до края на света.

Престанах да я реша.

— Нищо не е вечно — казах предпазливо. — Нищо не остава завинаги.

Тя разгледа отражението си в огледалото и се ухили безочливо.

— Защо? Да не мислиш, че боговете ще накажат прекалените ми амбиции?

Отвърнах:

— Не зная.

* * *

Сред шумно гъмжило от стражи и обсипани със скъпоценности колесници поехме по Царския път към високата арена. За пръв път виждах Царския път в завършения му вид. Невъзможно широк, той се простираше като дълга бяла панделка през целия град. Тутмос, който бе придобил не по-малък авторитет от всеки везир в двора, пътуваше в моята колесница и го хванах, че ме наблюдава във вечерния здрач.

— Приличаш повече на сестра си, отколкото съм запомнил — каза той. — Същите бузи, същите устни. — Художникът в него се колебаеше. — Но очите не са същите. Той се вгледа отблизо в мен, докато пътувахме. — Променили са се.

— Заприличали са повече на татковите, зорки и недоверчиви. А Нефертити? — попитах. — Тя променила ли се е, откакто те извикаха за пръв път в двореца в Мемфис?

И двамата погледнахме към Нефертити в колесницата пред нас. Короната й проблясваше във вечерния здрач и дългата й сребриста наметка плющеше на вятъра. Тутмос отвърна гордо:

— Не, царицата си е абсолютно същата.

„Все същото разглезено дете“ — помислих си аз. Но хората я обичаха. Докато препускахме към арената, те се трупаха по улиците, скандираха името й и хвърляха лотосови цветове пред колесницата. Щом новината, че царицата е в града, се разнесе, овациите станаха още по-бурни. Нубийските стражи направиха кръг около нея с излъсканите си колесници и започнаха да отблъскват с щитовете крещящите хора. „Назад! Назад!“ — викаха те, но египтяните напираха и молеха сестра ми да се застъпи за тях пред Атон, за да им донесе щастие.

— Моля те, моля те, царице! — викаха те.

— Винаги ли е така? — попитах Тутмос.

— Винаги, господарке. За нея са готови да отидат в кариерите в Асуан. Редят се пред портите на двореца само за да зърнат, когато минава покрай прозореца на стаята си. Всяка статуя в Амарна е нейно светилище.

— Значи тя е богиня?

— За народа.

— А фараонът?

Трудно бе да го видиш. Заобиколен бе от плътна група нубийски стражи.

Тутмос се наведе към ухото ми и каза:

— Струва ми се, че той ревнува. Но тя отвежда любовта на хората към него и те го възхваляват, защото тя го възхвалява.

Конете завиха рязко във входа и виковете на тълпата останаха зад гърба ни. Дъхът ми секна. Арената беше по-величествена от всичко, което бях виждала. Тутмос ми подаде ръка и ми помогна да сляза от колесницата.

— Погледни горе! — Той привлече вниманието ми към горния край на откритата арена, където Нефертити и Ахенатон бяха най-старателно издялани с вдигнати към лъчите на Атон ръце.

Ахнах.

— Ти ли направи всичко това?

— Под ръководството на Мая. И само за седем месеца!

Всяка от статуите от пясъчник бе боядисана и позлатена.

Събраните им ръце оформяха горния ръб на арената. Беше възхитителна гледка. Постройка, която можеше да съперничи на храмовете в Тива. Когато влязохме вътре, тишината на нощта бе обгърнала празните колонади. Гласовете ни нарушиха спокойствието, дългата ни процесия изпълни арената.

— Какво мислиш? — Нефертити наблюдаваше внимателно изражението ми.

— Великолепно е — отвърнах. — Тутмос наистина е талантлив.

По стените на арената имаше портрети на царските деца, изобразени как карат колесници и как нанасят удари по хетите, но никъде не се виждаха нито Кия, нито княз Небнефер. Сестра ми ги бе изличила от Амарна, защото знаеше, че да назоваваш имената на мъртвите, означава да ги възкресяваш, и че когато се върнат в Египет, боговете дори няма да знаят, че Кия е съществувала.

— Да я заведем ли при новите коне? — нетърпеливо попита Мери. — Те са асирийски.

Ахенатон ни поведе към конюшните и Нефертити наблюдаваше със задоволство моя възторг от цялото това великолепие. Представях си колко много писма трябва да бе написал баща ми, за да набави толкова много животни за разплод.

— Това е двойката от Асирия — посочи тя. — Ахенатон купи два коня за Мери и Мекетатон. Кой знае, скоро може да ни потрябва кон и за един малък княз. Това е най-голямата арена в Египет, нали?

— Сигурно е била необходима много работна ръка.

— Три хиляди нубийци — отвърна Нефертити.

— Мислех, че ще се пазите от тях, защото може да са шпиони — подхвърлих предпазливо.

— Нубийците са по-предани от половината Египет. — Ахенатон се усмихна презрително. — Предани са не само на мен, но и на славата на Атон. Има само един бог в Египет. — Той погледна към Нефертити. — Богът, на когото дължим царските си корони.

Значи Нефертити вече беше спечелила пълната власт над него. Над нас.

Тя облегна глава на рамото му и сложи ръка на корема си.

* * *

Раждането мина леко, както първото и второто, и аз се питах на колко ли още ще присъствам, преди да прекрача прага на собствения си родилен павилион. Казвах си, че ще си тръгна веднага, щом се роди детето, ала не можех да не изпитам завист към щастието на сестра си, когато видях детенцето притиснато до гърдите й.

Трета княгиня. Три момичета едно след друго.

Глашатаят обяви името на детето. Анхесенпаатон, тоест, тази, която живее за славата на Атон. И когато видях радостните сълзи в очите на Ахенатон, не можех да спра горчивия глас, който питаше защо той заслужава дете, а Нахтмин не.

— За какво мислиш? — тихо попита майка.

Гледах заобиколената от семейството си Нефертити. Ахенатон, Меритатон, Мекетатон, а сега и малката княгиня Анхесенпаатон, всичките наречени на бога на слънцето, бог, когото никой освен тях не разбираше.

— Можеш да се досетиш — отвърнах и стиснах устни.

— Това само ще те измъчва.

Татко и Тий приближиха отзад и ме прегърнаха съчувствено.

— Не съм ли аз тази, която току-що е родила? — извика Нефертити. — Тя какво е направила, освен че седеше и гледаше?

Тий ми хвърли многозначителен поглед, после отиде да види новата княгиня на Египет и възкликна.

— Велики Озирис! Има цветовете на Мутноджмет И същата форма на очите.

Майка и татко побързаха да отидат до леглото и да се уверят лично, но аз останах на мястото си, твърде разстроена, за да видя каквото и да било.

— Наистина! — потвърди майка.

Нефертити ми хвърли горд и сияещ поглед.

— Ела! Просто ти е одрала кожата!

Когато се надвесих над третото му дете и надникнах в личицето му, фараонът стисна челюсти. Аз вдигнах глава и казах:

— Да, точно каквато може би щеше да е собствената ми дъщеря. Ако не я бяха убили.

* * *

— Той ти е бесен. — Гневното й изражение накара стражите да замръзнат по местата си. Но мен това изобщо не ме вълнуваше.

— Нека е бесен.

Нефертити се надигна в леглото и изсъска:

— Никога не биваше да казваш това! Никой в Амарна не вярва на твоите приказки.

— Защото никой в Амарна не е толкова глупав да ти каже истината. Но аз няма да лъжа! Отивам си вкъщи.

— В Тива ли? — извика тя и с усилие спусна крака от леглото в родилния павилион. Не биваше да й го позволявам. Тя хвана ръката ми да ме дръпне назад. — Не си отивай. Моля те, не си отивай, Мутноджмет. Не можеш да ме оставиш така.

— Как така? — попитах. За момент си помислих, че няма да отговори.

Тогава тя каза:

— Така уязвима. Ахенатон никога не ходи при Кия, когато съм бременна. Сега ще иде при нея.

Не можех да участвам в това повече. Да бъда нейна шпионка, да играя игрите й, да желая онова, което желае тя. Отново понечих да си тръгна.

— Мутноджмет, моля те! — Нефертити се изправи бързо и краката й се заплетоха в чаршафа. — Не мога да върша това без теб.

— И какво точно вършиш? — попитах презрително. — Не обработваш земята, не ловиш риба в Нил, не се бориш да държиш хетите далеч от Египет, както правеше Тий, когато това беше истинска империя.

— Не! Правя се на богиня пред народа! — извика тя. — Правя се на спасител на това царство, когато маса египетски воини са на път да се разбунтуват и се спират само когато успея да ги убедя, че с моите уста говори Атон, който им обещава благоденствие. Аз съм тази, на която се пада да дърпа конците на куклите в тази пиеса, и само татко… — долната й устна се разтрепери, — само татко разбира колко трудно и уморително е това.

Тя затвори очи и сълзите увиснаха на края на миглите й.

— Моля те. Остани с мен. Само за известно време.

— Не завинаги — предупредих аз.

— Само за малко.

Щом разбра, че оставам, Нефертити направи всичко по силите си да мисля по-малко за своя съпруг в Тива, докато той работеше на нашата гробница, дълбаеше наши подобия в камъка, та боговете да ни разпознаят, когато се върнат. Стараеше се да ме засипва със смях и ласкателства, да ме отрупва с подаръци: изумрудени обици и медальони в тон с очите ми, златни гривни за китките ми, дори тюркоазени мъниста за гъстата ми и лъскава коса, единственото нещо, за което ми бе завиждала някога. Всяка сутрин посещавахме храма на Атон; тя поднасяше дарове на слънцето, а Ахенатон удряше систрума.

— Не може да стоиш и да не правиш нищо, докато ние поднасяме почитта си — мъмреше ме Нефертити.

Но фараонът не спореше с мен, защото аз бях тази, която усмиряваше гневните изблици на Нефертити, играеше с нея сенет, четеше й митове и люлееше преждевременно развитата Меритатон на коляното си, когато той отиде за три нощи при Кия. Така че стоях в сянката на колоните и гледах. Нямаше да се кланям на някакъв диск в небето. Бях донесла скрити в багажа собствените си статуетки на Хатхор и Амон и това бяха боговете, на които се кланях всяка сутрин.

— Какво? — проехтя глас в празния храм. — Сестрата на първата съпруга на царя не почита Атон? — От сенките се появи Панахеси. — Атон е богът на Египет — каза той заплашително.

Но аз вече не се боях от везир Панахеси. Той не бе нищо повече от баща на втората фаворитка на фараона.

— Значи ти вярваш в бог без лице? — попитах го аз.

— Аз съм върховен жрец на Атон.

Погледът ми се задържа върху скъпоценностите му. Той разбра намека ми и пристъпи по-близо до мен.

— Знаеш, че фараонът прекара при Кия три нощи — изсъска той. — Отиде при нея веднага след като се роди княгинята. Кия е сигурна, че е забременяла. И този път както предишния ще е син.

Взрях се в лъжливото лице на Панахеси и казах предизвикателно:

— Откъде знаеш, че е бременна? Жената не може да каже, докато не минат два месеца, дори три.

Панахеси се обърна към двора, където бяха коленичили Нефертити и Ахенатон, и се ухили.

— Това беше знак свише.

* * *

Не казах на Нефертити за разговора си с Панахеси, но отидох при татко, който ме посъветва да си мълча.

— Тя се възстановява след раждане, не я разстройвай с клюки. И без това си имаме достатъчно грижи заради хетите които всеки момент ще нападнат Митани.

— Но Ахенатон е прекарал три нощи в двореца на Кия!

Татко ме погледна така, сякаш не разбираше за какво става дума.

— Три нощи!

— И той трябва да има синове. Колкото и да е глупав, това поне му е ясно. Щом Нефертити не може да му роди момче, ще се обърне към някоя друга.

Погледнах го ужасено.

— Това не е изневяра — прочете мислите ми той. — Така е отредено от боговете. — Татко сложи ръка на рамото ми да ме успокои и аз забелязах колко много свитъци бяга разгънати на масата му и чакаха отговор. Доста от тях носеха клеймото на Митани.

— В Митани наистина ли ще има война? — попитах аз, разглеждайки пергаментите.

— Преди да е свършил месецът.

— И после?

— После, ако Египет не изпрати на помощ войска, Митани ще падне и ние ще сме на ред.

Гледахме се в очите. И двамата разбирахме какво означава това за Египет. Войската ни не беше готова. Най-добрите ни генерали или лежаха в затвора, или бяха прокудени. Ние бяхме царство с велика история и голямо богатство, ала нямахме сили да се браним и щяхме да бъдем сразени.

Върнах се при Нефертити в малката занималия, която Ахенатон бе построил за княгините. Фараонът бе там и се караха. Щом чу, че отварям вратата, Нефертити ми махна ядосано да приближа.

— Попитай нея!

Ахенатон ме погледна с омраза.

— Попитай я! — кресна тя и Ахенатон отвърна, че няма нужда да пита мен колко нощи е прекарал с Кия в Северния дворец. Сестра ми профуча покрай мен към вратата и той се втурна след нея.

— Чакай! Тази нощ ще бъда с теб!

— Надявам се! — процеди Нефертити. — Или може би си забравил, че си и техен баща? — Посочи с брадичка към Меритатон и Мекетатон, които бяха престанали да си играят с боичките, за да наблюдават сцената.

— Няма да се връщам повече в двореца й — извини се Ахенатон.

Разколебана, Нефертити спря на вратата.

— Довечера ще ходим ли на арената? — попита тя, въпреки че вече знаеше отговора.

— Да. И може да вземем с нас Тутмос.

— Хубаво. — Погледът й омекна.

— А ние ще дойдем ли? — попита Меритатон.

Затаих дъх в очакване да видя как ще реагира Ахенатон на това, че детето се обръща към него с въпрос. Моят баща не би го търпял, но фараонът вдигна Мери в ръцете си.

— Разбира се, че ще дойдете, моя малка княгиньо. Ти си дъщеря на фараон, а фараонът не ходи никъде без най-близките си.

Семейството се изниза и Нефертити започна да настоява да се присъединя към тяхното излизане в града, но аз отказах.

— Уморена съм.

— Ти винаги си уморена — оплака се тя. — Като те гледа човек как се влачиш наоколо, може да си помисли, че си царица.

Хвърлих й остър поглед, а тя се засмя и ме прегърна през кръста.

— Само се шегувам.

— Кой ти търка петите, кой ти прави сок, кой ти реши косата?

Тя завъртя очи.

— Но ти си на осемнайсет години. Каква ще си, когато станеш на четирийсет?

— Навярно мъртва — отвърнах аз саркастично и тъмните й очи се присвиха.

— Не говори такива неща. Нали не искаш да те чуе Анубис?

— Аз пък си мислех, че има само Атон.

* * *

След още петнайсет дни сестра ми кресна.

— Празненства за какво?

Вратите на тронната зала бяха затворени за всички, присъстваше само семейството ни.

— Празненства в чест на второто дете на Кия — измънка Ахенатон.

Нефертити запрати скиптъра си оттатък подиума и изчака дрънченето от падането му на каменния под да утихне. После избухна.

— Означава ли това, че довечера ще вечеряш, както и че ще спиш в Северния дворец?

Ахенатон наведе глава.

— Празненството е в нейна чест и няма как да откажа. Но ти си царицата на Египет. — Той протегна ръка към нея. — Разбира се, че ще бъдеш добре дошла.

За момент си помислих, че Нефертити ще се съгласи да отиде. Но тя се изправи и с гръм и трясък профуча покрай него. Блъсна двойните врати, хвърли ми повелителен поглед и излезе от залата. Когато вратите се затръшнаха зад гърба й, аз се обърнах към майка.

— Върви — каза веднага тя.

Затичах се след сестра ми и я намерих в преддверието на парадния прозорец. Погледът й беше отправен надолу към град Амарна. Храмовете на Атон се извисяваха в далечината, в здрача колоните им напомняха тъмни стражи. Страх ме беше да я безпокоя, но тя вече бе чула стъпките ми.

— Аз съм тази, която искат — каза тя.

Пристъпих по-напред да видя за кого говори. Богати чужденци със скъпоценни камъни по чалмите стояха долу, вдигнали глави към двореца, сякаш можеха да видят нейния силует на прозореца. Но нощният мрак я скриваше от погледите им.

— Обичат го заради мен.

— Той е принуден да ходи при Кия — прекъснах я аз. — Трябва да има синове.

Сестра ми се обърна рязко.

— И мислиш, че аз не мога да му родя?

Отидох при нея; сега и двете гледахме към града в краката ни.

— Ако не му родиш, той ще престане ли да те обича?

— Той ме обожава — отвърна разпалено тя. — Кого го е грижа че Кия е бременна? Тази вечер отива само защото Панахеси го е повикал. Мисли, че Панахеси му е предан. — Тя се наежи. — Докато татко работи като роб, за да набавя кораби и да избягва войната, Панахеси шушне на ухото на Ахенатон и сякаш думите идват направо от устата на Атон. И влиянието му расте.

— Но нали не е по-голямо от татковото?

— Никога няма да бъде по-голямо от татковото. Аз имам грижата за това. — Тя погледна надолу към хората, които не можеха да я видят. Те се движеха из града, мъкнеха кошници овършано жито по преплетените като бели панделки улици. — Само Хатшепсут е разполагала с такова влияние като мен. Кия не е царица. Може да има пет синове и пак няма да стане царица. — Гневът се върна в очите на Нефертити. — Трябваше да отида — каза тя злобно. — Трябваше да отида на това тържество и да го проваля.

Ако се съдеше по изражението й, говореше съвсем сериозно.

Зад нас се чу шум и татко влезе в преддверието.

— Хайде, Нефертити. — Той дръпна сестра ми от парадния прозорец и двамата си зашушукаха нещо. Докато разговаряха, аз прокарах пръсти по фаянсовите птици, които украсяваха стените. Чудех се какво ли би си помислил Нахтмин, ако можеше да види златото от храмовете да блести насреща му от позлатените образи на моето семейство. В някои от картините, рисувани от Тутмос по памет, присъствах и аз.

Разгледах един от релефите, на който татко бе изобразен как приема златни огърлици от фараона. Разбира се, картината бе символична, тъй като татко никога не беше получавал подобни дарове, а и бе необходимо само да протегне ръка, за да разполага свободно с тях. Но в изобразената сцена Нефертити го беше прегърнала с едната ръка през кръста, а другата й ръка почиваше върху рамото на Ахенатон. Двете княгини присъстваха също и някой беше започнал да рисува трето дете в ръцете на кърмачка. Тий и аз стояхме встрани. Ръцете ни не бяха вдигнати към Атон, както ръцете на всички останали. Бяхме облечени в отворени поли и скулпторът Тутмос бе подчертал зеления цвят на очите ми. Моето семейство беше изобразено навсякъде в Амарна, отсъстваха само Кия и Панахеси. Ако Северният дворец някога рухнеше, техните гробници щяха да са единственото свидетелство, че са съществували някога.

— Идваш ли? — повика ме Нефертити.

Огледах се.

— Къде е татко?

Тя повдигна рамене и ме погледна хитро.

— По работа.

Самодоволното й мълчание ми подейства като предупреждение.

— Какво става? — попитах.

— Отиваме на празненството.

— Нефертити.

— Защо не?

— Защото е жестоко.

— Властта е жестока — отвърна сестра ми. — И ще е или моя, или нейна.

* * *

Сестра ми се гледаше в огледалото.

— Тази вечер искам да съм красива като Изида. Неземно красива.

Тя се изправи и мрежестата рокля, която беше облякла, очерта формата на гърдите и се спусна свободно по гърба й. Опаловите мъниста сияеха и създаваха илюзията, че самата тя е лъч лунна светлина. Среброто на миглите и на препаската й отразяваше блясъка на факлите. Заменила бе короната си със сребърни мъниста в косата, които искряха при всяко нейно движение. Почти ми дожаля за Кия. Но Кия бе не по-малко коварна от Нефертити и ако Нефертити не родеше на Ахенатон син, семейството ни щеше да се кланя на Кия, когато нейният се възкачи на престола. Тази беше причината, която ме караше да седя и да понасям мъчителното скубане на веждите и старателното гримиране на бузите и устните.

Мисълта, че семейството ни може да служи на човек като Панахеси… Поклатих обсипаната си с мъниста глава. Това не биваше никога да се случва.

Придворните дами на Нефертити ни чакаха в открития двор, бъбреха и се кикотеха като малки момичета. Смесихме се с тях и имах чувството, че сме като капчици сребърен дъжд в градина с цъфнали лотоси. Те се отдръпнаха да ни направят път и установих, че всичките са непознати за мен девойки, дъщери на писари и жреци на Атон, чиято работа беше да развличат сестра ми. Откъм конюшните се бе появила група стражи. Един лейтенант хвана ръката на Нефертити и й помогна да се качи в колесницата. Тя взе камшика от него.

— Ти ли ще караш? — възкликнах аз.

— Разбира се. Към Северния дворец! — викна тя.

Размаха камшика и колесницата се понесе в нощта към светлините на масивната бяла постройка. Стражите се спуснаха презглава след нас, чуваше се буйният смях на жените, които препускаха отзад.

— Не толкова бързо! — извиках, скована от страх да не се преобърнем, но вятърът отнасяше думите ми и колесницата продължаваше да лети.

— Ще загинем, Нефертити!

Сестра ми ме погледна тържествуващо.

— Какво?

Когато стигнахме до портите, тя дръпна юздите и конете се заковаха. Дворецът на Кия беше толкова величествен, че се стъписах. Изящното му отражение трептеше във водите на Нил, бяла крепост, изградена с любов и отдаденост. На всяка колона беше издялан лотосов цвят, устремен нагоре, сякаш за да прегърне Атон. През широката арка на фасадата се виждаше двор и осветена с факли градина. Стражите на Кия изпаднаха в паника, когато видяха кои сме. Струпаха се около нас, надпреварвайки се кой по-напред да се поклони и да ни въведе в двореца.

— Царице, не знаехме, че ще дойдете.

— Съобщете, че сме пристигнали — заповяда тя.

Слугите в златни туники се втурнаха към залата, докато ние вървяхме бавно и самоуверено по стълбището от пясъчник с два реда светилници отстрани. Гостите ни се кланяха и шушукаха помежду си. Когато стигнахме до голямата зала, тръбачите се събраха отново.

— Царица Нефертити и благородната Мутноджмет — обяви глашатаят.

Влязохме вътре и голямата зала забръмча като кошер. Дамите на Нефертити, които ни следваха по петите, се пръснаха да намерят подходящо място и храна за царицата. Сребърните ни огърлици и гривни блестяха на светлината и знаех, че ние сме по-красиви от всички тук, дори от гордите и хубави дъщери на дворцовите везири и писари. Кия се обърна рязко, заговори бързо на своя съпруг, за да отклони погледа му, ала неговите очи бяха приковани в сестра ми, сребърна рибка, проблясваща в осветено езеро.

— Заведете ме на почетната маса — каза Нефертити и веднага ни придружиха до другия край на залата, където седяха Ахенатон и бременната Кия. Нефертити се настани срещу тях. Помежду ни седяха всичките най-близки дами на Кия. Знаех, че никога не бих имала куража да сторя това, което току-що стори сестра ми — да вляза тържествено в леговището на лъва, вдигнала гордо глава.

Панахеси, който седеше от дясната страна на Ахенатон, беше почервенял от гняв. На личното празненство на дъщеря му Нефертити поръчваше музиката и всички се смееха, пееха и пиеха. Кия бе в клопка; във всеки друг случай нейните дами биха сложили сестра ми на място. Но сега, в присъствието на Ахенатон, никоя от тях не дръзваше да се държи високомерно, а вместо това отрупваха Нефертити с любезности и ласкателства, разказваха й истории и клюки и колкото по-шумен ставаше подхранваният от виното смях, толкова по-трудно Кия сдържаше яростта си.

— Какво има? — попита загрижено Ахенатон и Кия му хвърли зверски поглед изпод ресниците си.

— Това тържество е мое, не нейно!

Ахенатон се огледа, за да се увери, че Нефертити не е наблизо, и обеща:

— Ще ти го компенсирам.

— Как? — изкрещя пронизително тя.

Ахенатон откъсна поглед от сестра ми, която беше отметнала глава и се смееше на една от шегите на Тутмос, и го чух да казва:

— Ще накарам Тутмос да ти направи статуя.

Кия побърза да се възползва от предразположението му.

— И ако ни се роди още един син, ще бъде ли провъзгласен за твой наследник?

Наведох се напред да чуя как ще й отговори.

— Това е в ръцете на Атон.

„На Атон и на нашето семейство“ — помислих си тържествуващо.

* * *

Когато празненството завърши, видях в очите на Нефертити напрежението от онова, което бе сторила. Щом влязохме в стаята й, тя каза с нетърпящ възражения тон:

— Остани с мен, докато се върне.

Пъхнах се в леглото й и започнах да я милвам успокояващо по косата.

— Хетите са пред портите на Митани, а аз се правя на съблазнителка на собствения си съпруг — процеди тя. — После гласът й изневери. — Не може тя да роди още един син.

— Може да не роди. Може да е дъщеря.

— Но защо аз не мога да му родя престолонаследник? Какво съм сторила, за да ядосам Атон?

„Какво си сторила, за да ядосаш Амон“ — помислих си аз, ала не казах нищо.

— Взимаш ли меда?

— И мандрагората.

— А посещаваш ли храмовете?

— На Атон ли? Разбира се.

Оставих мълчанието ми да говори вместо мен.

Нефертити попита тихо:

— Мислиш ли, че трябва да потърся храм на Таурт?

— Няма да навреди.

Тя се поколеба.

— Ти ще дойдеш ли? Ахенатон не бива да знае.

— Можем да идем утре — обещах аз и тя стисна нежно ръката ми, обърна се на другата страна, притисна завивките към гърдите си и заспа. А аз лежах будна и се чудех къде в Амарна ще намерим светилище на богинята на раждането с образ на хипопотам.

Рано на другата сутрин, преди още слънцето да беше изгряло, Мерит даде отговор на този въпрос. Каза, че някои жени от вилите имали собствени статуи на Таурт за случаите, когато дъщерите им отивали да раждат в тухларните. Помолих я да ни заведе в къщата с най-голямо светилище и още преди Ахенатон да се беше събудил, носачи занесоха закритата ни носилка до куп богати вили нагоре по хълма. Изгряващото слънце светеше ярко. Спящият град под нас тънеше в сенки с цвят на злато и кардамон. Разтворих завесите и вдъхнах дълбоко носещия се наоколо аромат на сладкиш от фурми и на греяно вино.

— Пусни завесите — скара ми се Нефертити. — Трябва да свършим бързо с това.

— Ти си тази, която пожела да дойдем — отвърнах аз строго.

— Молила ли си се някога на Таурт?

Знаех за какво ме пита.

— Да.

Носачите ни качиха на самия връх на хълма и оставиха носилката пред една вила. На вратата ни посрещна слугиня.

— Царице. — Момичето се поклони дълбоко. — Господарката те чака в откритата галерия.

Изкачихме стъпалата — Нефертити, Мерит и аз. Носачите останаха да чакат на двора, без да знаят защо сме дошли. Вътре ни поздрави жена в рокля от фин лен.

— Благодаря ви, че оказвате тази чест на скромния ми дом. Казвам се Акана.

Но Нефертити не я слушаше. Оглеждаше се за статуята на Таурт.

— Нашата богиня е натам — прошепна благородната Акана. — Скрита е от хорските очи.

Отидохме в стая в задната част на вилата със спуснати тръстикови рогозки на прозорците. На белите стени имаше ярки изображения на богинята хипопотам. Благородната Акана счете за нужно да обясни:

— Мнозина държат богинята в къщите си, царице. Забранени са само публичните светилища, но хората крият своите тайни олтари.

„Не толкова сполучливо, че да избегнат вниманието на Мерит“ — помислих си аз. Нефертити кимна безмълвно.

— Тогава ще ви оставя. — Благородната Акана си тръгна. — Ако имате нужда от нещо, трябва само да ме повикате.

Сякаш пробудена от сън, Нефертити се обърна и й благодари. Попитах:

— Искаш ли да изляза и аз?

— Не, искам да се молиш с мен. Мерит, остави даровете и затвори вратата!

Мерит остави тамяна и лотосовите цветове на един стол и си тръгна по същия път, по който си беше отишла и стопанката на дома. Останахме сами в стаята. Богинята хипопотам ни се усмихваше, дебелият й търбух от полиран абанос блестеше в яркосиньо на слънчевата светлина, която се процеждаше през тръстиковите рогозки.

— Ти почвай първа — подкани ме Нефертити и обясни: — Тя те познава.

Отидох при богинята и коленичих пред нея, поднасяйки й шепа лотосови цветове.

— Таурт — промърморих, — дошла съм да те помоля да ме благословиш с дете.

— Дошли сме заради мен! — прекъсна ме рязко Нефертити.

Погледнах я сърдито през рамо.

— Дошла съм също заради царицата на Египет. — Притиснах лотосовите цветове към краката на Таурт — Дошла съм да те помоля да й позволиш да зачене.

— Син — уточни Нефертити.

— Не можеш ли да свършиш това сама? — попитах аз.

— Не! Тя може да не ме чуе!

Отново наведох глава.

— Моля те, Таурт. Царицата на Египет се нуждае от син. Тя е благословена с три княгини, а сега моли да й изпратиш княз.

— На мен, а не на Кия — изтърси сестра ми. — Моля те, направи така, че Кия да не роди син!

— Нефертити! — извиках аз.

Тя ме погледна озадачено.

— Какво?

Поклатих глава.

— Просто запали тамяна.

Тя стори, каквото й казах, и двете вперихме погледи в обгърнатата от дим богиня хипопотам. Тя сякаш ни се усмихваше благосклонно, въпреки че онова, което беше поискала Нефертити, бе злонамерено. Изправих се и Нефертити ме последва.

— Всичките ти молитви ли са такива? — попитах я аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение. Да вървим.

* * *

На другата сутрин в тронната зала пристигна вестоносец.

— Великата съпруга Кия е болна.

Веднага си спомних молитвата на Нефертити и пребледнях. Татко ме погледна и аз понечих да си призная.

— Вчера…

Но той разсече въздуха с ръка.

— Върви да доведеш сестра си и фараона от арената!

Доведох ги и въпреки че Нефертити непрекъснато питаше какво се е случило, успях да прошепна само:

— Молитвата ти е чута.

Нахълтахме в тронната зала. Слугите и просителите бяха отпратени. Баща ми се изправи веднага и каза:

— Този пратеник носи вест за фараона.

Пратеникът се поклони дълбоко.

— Има вест от Северния дворец — съобщи той. — Великата съпруга Кия е болна.

Ахенатон настръхна.

— Болна? Какво искаш да кажеш? Колко болна?

Човекът наведе очи към пода.

— Тя кърви, царю.

Ахенатон притихна и татко се приближи.

— Трябва да отидеш при нея — посъветва го той.

Ахенатон погледна въпросително Нефертити, която кимна.

— Върви. Върви и се погрижи великата съпруга да се оправи.

Любезността й го накара да се разколебае и тя се усмихна сладко и добави:

— Кия ще предпочете да отидеш ти, а не аз.

Присвих очи пред нейното лукавство и когато Ахенатон излезе, поклатих строго глава.

— Какво става?

Нефертити отърси наметката от раменете си.

— Таурт е чула молитвата ми, точно както ти каза.

Татко се навъси.

— Още нищо не се е случило.

— Кия е болна. И със сигурност ще загуби детето.

Погледнах я ужасено, а тя се усмихна и каза:

— Би ли ми донесла сок, Мутноджмет?

Наежих се.

— Какво?

— Донеси й сок — повтори баща ми и аз разбрах какво става. Искаха да се махна, за да говорят насаме.

— От нар — викна след мен Нефертити, но аз бях вече излязла от тронната зала.

— Господарке, какво има? — Ипу скочи. — Защо всички бяха отпратени от тронната зала?

— Закарай ме в старата ми вила — отвърнах аз. — Намери ми колесница да ме закара при Тий.

Мълчахме по целия път. Къщата изглеждаше по същия начин, както я бях оставила. Широката открита галерия и заоблените колони искряха от белота на слънцето и зашеметяващо сините метличини се открояваха ясно на фона им.

— Насадила е още мащерка — тихо отбеляза Ипу.

На вратата ни посрещна слугиня и после бяхме въведени в някогашния ми дом. В салона имаше повече гоблени, както и няколко нови стенописа, изобразяващи ловни сцени. Ето какво бе останало на вдовстващата царица, след като цял живот бе управлявала Египет. Влязохме в откритата галерия и тя дойде да ме прегърне. Казали й бяха, че идваме.

— Мутноджмет. — Тежки гривни подрънкваха мелодично на китките й, златното й елече бе обсипано с бисери. Задържа ме на ръка разстояние, за да разгледа лицето ми. — Отслабнала си. Но изглеждаш по-щастлива — каза тя, без да откъсва очи от моите.

Спомних си за Нахтмин и изпитах дълбоко задоволство.

— Да, сега съм много по-щастлива.

Прислужница ни донесе чай и ние се настанихме на дебели възглавници, напълнени с пух. На Ипу бе разрешено да остане. Тя вече бе член на семейството. Ала не се включваше в разговора.

— Разкажи ми всичките си новини — подкани ме весело леля. Имаше предвид Тива, градината ми, вилата ми. Но аз й разказах за раждането на Нефертити и за бременността на Кия. После я информирах за празненството и за болестта на Кия.

— Казват, че ще загуби детето.

Тий ми отправи изпитателен поглед.

— Сигурна съм, че татко никога не би наредил да се убие дете — побързах да кажа аз.

— Когато залогът е короната на Египет? — Тий се облегна назад. — Всичко това вече е правено за короната на Египет. Правени са и по-лоши неща. Само попитай сина ми.

— Но е против волята на Амон — възразих аз. — И против законите на Маат.

— Да не мислиш, че някой се е тревожил за това, когато са те отровили?

Трепнах. Никой вече не споменаваше случилото се с мен.

— Но нека не забравяме за съществуването на Небнефер — напомних аз.

— Който вижда баща си веднъж на няколко месеца, когато Нефертити изпусне Ахенатон от погледа си. И наистина ли мислиш, че Ахенатон би допуснал свой син до трона? Той, който знае по-добре от всички колко коварен може да бъде един син?

Прекъснати бяхме от стария глашатай на леля ми. Той се поклони от кръста.

— Писмо от бившия генерал Нахтмин. До благородната Мутноджмет.

Погледнах Тий. Слугите още наричаха съпруга ми генерал. Скрих задоволството си и попитах:

— Но защо писмото е дошло тук?

— Пратеникът е чул къде си и е дошъл да те потърси.

Той се поклони и излезе, а леля следеше изражението ми, докато четях.

— Гробниците ни са завършени. Релефите са издялани и вече започват да ги боядисват.

Леля кимна одобрително.

— А градината?

Усмихнах се. Тя бе станала голям любител на градините. Погледнах дали в папируса няма новини за моите растения.

— Добре се развиват. Жасминът вече цъфти, а лозите са отрупани с гроздове. А дори още не е настъпил пахонс. — Вдигнах поглед и зърнах копнежа в лицето на Тий. Собствен дом. После ми мина една мисъл и веднага я споделих с нея. — Трябва да напуснеш Амарна и да дойдеш да ги видиш. Напусни Амарна и се върни в Тива.

Изведнъж леля притихна.

— Съмнявам се, че някога ще изляза от Амарна — отвърна тя. — Ще се върна в Тива само в ковчега си.

Погледнах я слисано.

Тя се наведе към мен и ми довери:

— Това, че не съм в двореца, не означава, че властта ми там е свършила. Баща ти и аз полагаме големи усилия влиянието ни да не се забелязва. — Усмихна се печално. — Панахеси успя да настрои Ахенатон против мен. Ала никога няма да успее да лиши Египет от баща ти. Не и докато Нефертити е царица.

Взрях се в Тий в светлината, идваща от прозорците. Откъде взимаше сили да върши това, което вършеше? Да остане в Амарна и негласно да упражнява царската власт, докато нейният разглезен и арогантен син се перчи на подиума?

— Не е толкова трудно, колкото изглежда — отговори тя на моя неизречен въпрос. — Някой ден може да го разбереш.

* * *

— Къде беше? — Нефертити прекоси стаята на няколко крачки.

— В моята вила.

— Ти нямаш вила — каза предизвикателно тя.

— Ходих на гости на Тий.

Сестра ми отстъпи назад, сякаш я бях зашлевила.

— Докато аз чакам тук новини, ти си ходила да се видиш с Тий? — Гласът й се извиси гневно. — Изостави ме, докато Кия е болна?

Прихнах.

— Какво? Нужна ти е подкрепа заради потресаващата вест, че Кия е болна? Че може да загуби детето?

Тя замръзна на мястото си. Никога досега не бях разговаряла така с нея.

— Какво е това? — Гледаше свитъка, който държах.

— Писмо.

Дръпна го от ръката ми и започна да го чете.

— Това е писмо от съпруга ми! — казах аз, протегнах ръка и си го взех.

Нефертити се намръщи.

— Кой го е донесъл тук?

— Откъде да знам?

— Кога е дошло?

— Докато ти беше с татко.

Изведнъж разбрах какъв бе смисълът на въпросите й и креснах възмутено:

— Защо? И други ли е имало?

Тя не отговори.

— Имало ли е други? — викнах аз. — Крила си ги от мен, нали? Нахтмин е мой съпруг!

— А аз съм твоя сестра!

Гледахме се свирепо.

— Ще дойда на вечерята и след това заминавам за Тива — казах решително.

Тя застана пред мен.

— Дори не знаеш какво се е случило с Кия…

— Разбира се, че знам какво се е случило с Кия. Точно каквото ти каза. Загубила е детето.

— Панахеси ще стане подозрителен…

— Разбира се, че ще е подозрителен. Но ще трябва да се пазиш от него сама.

— Не можеш да ме изоставиш! — извика тя и аз се обърнах с лице към нея.

— Защо? Защото никой друг не може ли? Защото всички останали благоговеят пред твоята хубост? Имаш петдесет други жени в двореца, които ще вървят подире ти като кученца. Накарай някоя от тях да те пази.

* * *

Отидох на вечерята, както бях обещала, и Нефертити реши да подложи на изпитание моята преданост, като ми нареди да й намеря специални плодове, за които знаеше, че се държат само в задната част на кухните. Станах и казах на най-близката прислужница да донесе на сестра ми блюдо с жожоба.

— Може да ме отровят — викна тя. — Искам ти да отидеш.

Хвърлих й дълъг поглед, после профучах вбесена през голямата зала. Когато се върнах, тя беше заобиколена от жени. Между петнайсет-шестнайсетгодишните момичета сестра ми изглеждаше дори още по-ослепителна. Тя отметна глава назад и се усмихна, когато видя блюдото с плодове в ръцете ми.

— Мутни, ти ги донесе!

Сякаш се беше съмнявала.

Жените се отдръпнаха, за да мога да й подам плодовете, и тя рече:

— Ти си най-добрата сестра в Египет. Къде са музикантите? — Плесна с ръце. — Искаме музика!

Момичетата заеха местата си, аз седнах до майка пред подиума и слугите донесоха печена газела и агнешко с мед.

— По този начин тя показва, че те обича — каза майка.

— Как? Като ме превръща в своя слугиня ли?

Музиката започна и Нефертити изръкопляска, когато се появиха танцьорките, издокарани в ярки рокли и гривни със звънчета. Пет-шест жени наблюдаваха Нефертити, докато пие, и се стараеха да държат чашите като нея, между палеца и показалеца.

— Докога трябва да остана? — попитах. Майка се намръщи.

— Докато свършат танците.

Но татко каза:

— Чух, че си ходила при Тий.

— Казах й какво се случи с Кия — отвърнах аз.

Той кимна.

— Разбира се.

— И тя не бе изненадана.

Той ме погледна странно и за момент се почудих дали изобщо е имало тровене или е било просто каприз на съдбата. Нефертити погледна надолу към нас и тънките й вежди се смръщиха. Тя изви пръст към мен. Татко посочи с брадата си.

— Иска да отидеш при нея.

Изправих се и Нефертити потупа празен стол на подиума, където се позволяваше да сядат и разговарят гости.

— Надявам се, че не си говорила с татко за Кия.

— Разбира се, че не.

— С темата е приключено.

— Както и с детето й.

Очите на Нефертити се разшириха.

— Гледай да не те чуе Ахенатон — предупреди ме тя и Ахенатон се обърна да види за какво си приказваме. Тя му се усмихна, а аз му отвърнах с безизразен поглед. — Виж това тържество, наложи ми се да го организирам, за да отвлека мислите му от нея.

— Колко мило от твоя страна — отвърнах аз.

— Защо си ми толкова ядосана? — избухна Нефертити.

— Защото застрашаваш своята безсмъртна ка и вървиш против законите на Маат. И заради какво?

— Заради короната на Египет — отвърна тя.

— Мислиш ли, че има поне един везир, който да не се е питал дали Кия не е била отровена?

— Тогава грешката си е тяхна — отсече тя. — Аз не съм я отровила.

— Значи някой друг го е сторил вместо теб.

Музиката затихна и разговорът ни спря. Нефертити се усмихна весело, та Ахенатон да помисли, че си бъбрим за глупости. Когато музикантите засвириха отново, тя се наведе към мен и каза рязко:

— Необходимо ми е да разбереш какво си говорят жените от свитата на Кия.

— Не — казах аз и отказът ми беше категоричен. — Връщам се в Тива. Казах ти, че ще си замина. Казах ти го още преди Анхесенпаатон да се беше родила.

Музиката още свиреше в другия край на залата, но онези, които седяха най-близо до нас, можеха да чуят какво си говорим. Аз слязох от подиума, а тя се наведе напред и ме заплаши:

— Ако ме изоставиш сега, не можеш никога повече да се върнеш!

Всички се обърнаха да ме погледнат и тя си даде сметка, че са ни чули. Изчерви се и викна:

— Избирай!

Видях как очите на Ахенатон светнаха одобрително. После се обърнах да погледна към татко на царската маса. Лицето му представляваше безупречна маска на везир, който отказва да покаже какво мисли за двете си дъщери, които съскат като котки една срещу друга на публично място. Поех дълбоко въздух и отвърнах:

— Направих своя избор, когато се омъжих за Нахтмин.

Нефертити се облегна на трона си и прошепна:

— Върви. — След това изкрещя: — Върви и никога не се връщай!

Видях решителното й изражение, горчивината, която се четеше в очите й, и оставих вратите на голямата зала да се блъснат зад гърба ми.

Когато се прибрах в стаята си, Ипу вече беше разбрала какво се бе случило.

— Ще си заминем, господарке. Ще си заминем с първия царски кораб, който потегля тази нощ. Багажът ти вече е събран.

Готовите ми сандъци бяха сложени на кревата и аз бях стъписана от бързината, с която се случваше всичко. Бях прокудена.

После изведнъж се появи майка.

— Мутноджмет, премисли още веднъж какво правиш — примоли се тя. Баща ми стоеше като страж на вратата. — Ай, моля те! Кажи нещо на дъщеря си! — извика тя, но той не пожела дори да опита да ме разубеди.

Отидох при майка и хванах лицето й между дланите си.

— Аз не умирам мауат. Просто се връщам при своя съпруг, при своята къща, при своя живот в Тива.

— Но ти имаш живот тук! — Погледна към татко, който взе ръката й в своята.

— Мутноджмет направи своя избор. Едната ни дъщеря протяга ръце към слънцето, а другата е доволна да усеща лъчите му в своята градина. Различни са, това е.

— Но няма да може никога повече да се върне — разплака се майка.

— Нефертити ще размисли — обеща татко. — Ти прояви добрина, че изобщо дойде, котенце.

Прегърнах го и притиснах майка до гърдите си, докато слугите изнасяха сандъците, като ги балансираха един върху друг.

— Ще идваме два пъти в годината — обеща татко. — Ще уредя среща с царя на Митани, докато сме там.

— Ако Ахенатон ти позволи.

Татко не отговори и разбрах, че е твърдо решен да го стори, със или без съгласието на фараона. Тогава чух шум, обърнах се и видях две малки момиченца да надзъртат към мен иззад колоната. Повиках ги с пръст.

— Заминаваш ли? — попита по-голямото.

— Да, Мери. Искаш ли да дойдеш на кея да ме изпратиш?

Тя кимна, после се разплака.

— Но аз искам да останеш.

Бях трогната. Познаваше ме едва от месец.

— Дори още не си видяла всичките ми коне! Исках да ти ги покажа всичките.

Затворих очи за нейния егоизъм, наведох се, целунах я по челото и обещах:

— Някой ден ще се върна и ще ги видя.

— И моя храм ли? — успя да каже тя между хлиповете.

— И твоя храм — отвърнах аз и прехапах устни да не издам какво мисля за разглезването й, което преминаваше всякакви граници. Неин собствен храм на Атон? Що за царица щеше да стане това момиченце, щом му се позволяваха всякакви луксове? Как щеше да се научи на въздържание и търпение?

С майка отидохме пеша до кея и когато корабът беше готов да потегли, аз се разплаках въпреки волята си. Можеше ли някой да каже какво щеше да се случи, след като се сбогуваме? Дали аз нямаше да умра при раждане, или майка да стане жертва на някоя от многото епидемии, които върлуват край Нил? Държахме се за ръцете и аз остро почувствах колко много съм я разочаровала. Донесла й бях само скръб, а от една дъщеря се очакваше да носи на майка си радост.

— Прости ми — казах й аз. — Ако бях по-добра дъщеря, щях да се омъжа за одобрен от фараона човек и да остана близо до теб. Щях да ти народя внуци, които да държиш в скута си и за които да си благодарна. Вместо това ти донесох само болка.

— Живееш живота, който ти е предопределен от Амон. Няма за какво да съжаляваме.

— Но ти си самотна — възразих аз.

Тя се наведе към мен и прошепна, за да не чуе баща ми:

— И всяка нощ се утешавам с мисълта, че от двете ми дъщери ти ще си тази, която ще бъде озарена от усмивката на вечността. Макар и да нямаш злато, деца и корона.

Тя ме целуна по главата и дори татко изглеждаше трогнат, когато махнах за сбогом към извисяващия се над нас град, скъпоценност, която моето семейство бе изваяло от пясъка. Амарна бе само жалък съперник на Тива, пълен с парвенюшки блясък и злато, и все пак когато си тръгнах от нея, изпитах и чувство на загуба; защото това бе наследството, което оставяше моето семейство, а аз го напусках завинаги.