Мишел Моран
Нефертити (21)

Деветнайсета глава
Тива
Единайсети пайни

Нашата нова къща беше край Нил, кацнала на скалата като мътеща чапла. В средата на нощта изглеждаше студена и празна, ала стопанинът й не започна да ни задава въпроси, когато се появихме на вратата му и поискахме да купим къщата на брега.

— Беше построена за дъщерята на кмета, но тя каза, че била твърде малка за нейния вкус. — Човекът хвърли преценяващ поглед на бижутата и кройката на дрехите ми; очевидно се питаше дали няма да е твърде малка и за мен. После каза:

— Среднощ е, странен момент да се купува къща.

— Въпреки това ще я вземем — отвърна Нахтмин.

Собственикът повдигна вежди.

— Откъде знаехте, че се продава?

Нахтмин извади свитък и човекът го доближи до светлината на лампата. После отново се взря в нас.

— Дъщерята на везира? Значи ти си сестрата на първата съпруга на фараона?

Изпънах рамене.

— Да.

Той вдигна свещ да ме разгледа по-добре.

— Наистина имаш котешки очи.

Нахтмин се намръщи, а собственикът се разсмя.

— Не знаеше ли, че съм ходил на училище заедно с Ай? — Нави свитъка и ми го върна. — И двамата сме израсли в двореца в Тива.

— Не знаех — отвърнах аз.

— Уджай, синът на Шалам? — подсказа ми той.

Примигнах недоумяващо.

— Какво? Никога ли не ти е разказвал за приключенията ни като момчета? Как погаждахме номера на слугите на фараона, как тичахме голи из лотосовата градина и плувахме в свещените езера на Изида? — Забеляза скандализирания ми поглед и каза: — Ясно, Ай се е променил.

— Не мога да си представя везир Ай да тича гол из лотосова градина — призна Нахтмин, гледайки с недоверие възрастния човек.

— Ах. — Уджай се потупа по корема и се засмя. — Тогава бяхме още малки и имах по-малко косми по стомаха, отколкото по главата.

Нахтмин се усмихна.

— Хубаво е да знаем, че си приятел, Уджай.

— За дъщерите на Ай — винаги! — Личеше си, че му се иска да каже още нещо, ала се обърна и махна с ръка. Влязохме след него в къщата. В коридора имаше куче, което наостри уши, но не си направи труда да помръдне. — Предполагам, че се нуждаете от дискретност — каза той. — По това време на нощта, без никакъв багаж и слуги… Не може да означава друго, освен че сте ядосали фараона. — Погледна туниката със златния лъв на Нахтмин и попита: — Ти кой генерал си?

— Генерал Нахтмин.

Уджай се закова на място и се обърна кръгом.

— Генерал Нахтмин, който се би с хетите в Кадеш?

Нахтмин се усмихна кисело.

— Новините ни изпреварват.

Уджай пристъпи към него и гласът му бе изпълнен с най-дълбоко уважение, когато каза:

— Хората говорят само за теб. Но си бил хвърлен в затвора.

Настръхнах.

— И сестра ми го освободи.

Най-сетне Уджай проумя защо бяхме пристигнали тук в най-тъмния час на нощта, без никакъв багаж и дори без храна поне за ден.

— Значи е вярно, че фараонът ще екзекутира генерал Хоремхеб? — попита той шепнешком.

Нахтмин се намръщи.

— Да. И аз съм тук само по милостта на господарката Мутноджмет. Хоремхеб не може да се надява на подобен късмет.

— Освен ако боговете не са с него — отвърна Уджай, обърнал очи към стенописа с изображението на Амон. Забеляза погледа ми и каза: — Хората не забравят бога, който им е вдъхнал живот и е направил Египет велик. — После тактично прочисти гърло, сякаш бе казал твърде много пред дъщерята на Ай, и попита: — Значи мислите да се криете от фараона?

— Никой не може да се скрие от фараона — отвърна мрачно Нахтмин. — Дошли сме да започнем нов живот като семейство, далеч от двореца. До утре ще разберат къде сме отишли. Но фараонът не е безразсъден. Няма да изпрати хората си да ни преследват. Твърде много се бои от бунт.

„И от Нефертити“ — помислих си аз.

Уджай извади ключ от златна кутия.

— Плаща се всеки месец, на първи. Или може да платите още сега.

— Ще платим още сега — каза веднага Нахтмин.

Уджай се поклони.

— За мен е чест да съм в делови отношения с генерал с когото старият фараон би се гордял.

* * *

Потръпнах, докато се изкачвахме по каменната пътека. Над пустинята се бе спуснал студ, но ръката на Нахтмин беше топла и аз не се пусках от нея. Вътре в празната къща той запали мангала и по тавана заиграха сенки.

Очите ми плувнаха в сълзи. Бяхме прекрачили заедно прага на празна къща, а във всяко египетско семейство това означаваше само едно. Преглътнах сълзите си и казах:

— Сега сме женени. Едва преди няколко дни си мислех, че си мъртъв за мен, а ето ни изведнъж тук, заедно в нощния мрак като съпруг и съпруга.

Нахтмин се притисна към мен, приглади черната ми коса.

— Боговете са ни пазили, Мутноджмет. Съдбата има пръст в това, че сме заедно. Амон е чул молитвите ми.

Целуна ме и аз се запитах дали е бил с друга жена; навярно бе имал възможността да избира между всички жени в Кадеш. Ала погледът и нетърпението му говореха друго. Той вдигна полите ми и се любихме в топлината на нашия малък огън, отново и отново. Призори той се претърколи настрани и ме погледна.

— Защо плачеш?

— Защото съм щастлива. — Засмях се, но в смеха ми имаше и тъга, и горчивина.

— Мислеше ли, че ще се върна? — попита той сериозно.

Ленената ми рокля беше захвърлена до мангала и той ме зави с наметката си. Притиснах буза в топлината на тялото му и кимнах.

— Казаха ми да те забравя — прошепнах. Гърлото ми се сви при спомена за нощта, когато загубих детето. — И после отровата…

Съпругът ми стисна челюсти, искаше му се да каже нещо грубо, но нежността надделя.

— Ще имаме други деца — увери ме той, като сложи ръка на корема ми. — И никакви хетски войски, колкото силни и многобройни да бяха, не можеха да ме задържат далеч от теб!

— Но как ги победи?

Той ми разказа за нощта, когато нубийците на Ахенатон го бяха натоварили на кораб за Кадеш с още седмина мъже.

— Не се съмнявам, че фараонът бе убеден, че ни изпраща на смърт, ала бе надценил войските на хетите. Те са пръснати по цялата ни северна граница и силите им не бяха достатъчни, за да пробият една координирана отбрана. Избрали бяха града, защото бяха заложили на това, че Ахенатон няма да изпрати войници да го защитават. Ала бяха сгрешили.

— Само защото е мислел, че онези, които изпраща, ще срещнат там своята смърт.

— Но хетите не знаеха това. И кметът на Кадеш не го знаеше. Спасихме Египет от нашествието, но те ще опитат отново.

— И следващия път няма да има кой да защити Кадеш. А когато той падне, нахлуването им в Митани, а след това и в Египет, ще е неудържимо.

— Можем да ги отблъснем — каза Нахтмин, сигурен в себе си и окрилян от спомена за страха, който бе всявала египетската войска по времето на стария фараон. — Можем да ги спрем и сега.

— Обаче Ахенатон никога няма да го направи. — Във въображението ми изникна образът на фараона с белите кожени сандали и наметало, които никога нямаше да видят битка. — Ахенатон Строителя — казах презрително. — Докато хетите настъпват на юг, египетските войници ще полират камъни с пясък за неговия вечен град на Атон.

Нахтмин замълча, обмисляйки следващите си думи.

— Когато влязохме в града, войниците бяха изумени да видят сестра ти на всеки храм — сподели той. — Образът й е навсякъде.

— За да напомня на хората кой царува в Египет — защитих я аз.

Нахтмин ме наблюдаваше, погледът му бе предпазлив.

— Някои хора твърдят, че е издигнала себе си по-високо дори от Амон.

Не отговорих и когато видя, че нямам намерение да говоря против сестра си, Нахтмин въздъхна.

— Така или иначе, аз се радвам, че нашите деца ще знаят какво е да обработваш земята и да ловиш риба в Нил, че ще вървят по улиците, без някой да коленичи пред тях, сякаш са богове. Ще бъдат скромни.

— Ако родя син — казах аз, мерейки думите си, — Нефертити никога няма да ми го прости.

Нахтмин поклати глава.

— С това вече е свършено.

— Не е свършено. Докато Нефертити е жива и сме сестри, никога няма да свърши.

На другата сутрин слънцето се бе издигнало доста високо в небето, когато навихме и вдигнахме сламеника и се огледахме наоколо. Отвън имаше някакво раздвижване и аз се напрегнах.

— Войници?

Слухът на Нахтмин беше по-остър.

— Джедефхор. И доколкото чувам, Ипу.

Сега и аз долових неспирното бърборене на моята прислужница. Облякохме се набързо, отворих вратата и извиках радостно:

— Ипу!

— Господарке! — Тя остави кошницата, която държеше, и възкликна: — Каква къща! Толкова е голяма! Градината не е така хубава, но погледни какъв изглед! — Кошницата се прекатури и от нея излезе Бастет, оскърбен и сърдит. Щом ме видя, той скочи в ръцете ми.

— О, Бастет. Толкова ужасно ли бе пътешествието по реката? — Почесах го под брадичката.

— Нямам представа той пък от какво се оплаква. Джедефхор хвана две риби и ги даде и двете на него.

Обърнах се към Джедефхор и той се поклони.

— Господарке.

Нахтмин го прегърна сърдечно.

— Досега нямах възможност да ти благодаря — каза съпругът ми и хвърли поглед към мен. — Помолил бях Джедефхор да те наглежда, докато ме няма — обясни той.

Аз сложих ръка на устата си, а Ипу сподави смеха си.

Джедефхор повдигна рамене.

— Не беше трудно. Няколко пътувания до вилата.

— Няколко ли? Ти идваше всеки ден! — Погледнах Нахтмин и сърцето ми изведнъж преля от любов. Дори когато собственото ми семейство го бе прогонило от Амарна, той се беше погрижил да намери човек, който да бди над мен. Отидох при Джедефхор, хванах ръцете му и казах:

— Благодаря ти.

Джедефхор се изчерви.

— За мен бе голямо удоволствие, господарке. — Погледна къщата и каза възхитено: — Намерили сте си хубав дом тук, горе. — Прокара ръка по гладките стени и добави: — Истинска зидария, а не кирпич и пясъчник.

— Да. Истински град от варовик и гранит — отвърнах аз.

Разтоварихме кошовете, които бяха пристигнали с кораба, и прекарахме следобеда в постилане на килими и пране. Съседи надничаха през прозореца ни, любопитни да видят кой се е нанесъл в къщата, построена за дъщерята на кмета.

Докато подреждах възглавниците в откритата галерия, Ипу се върна от входната врата и завъртя очи.

— Това е третият човек, който идва да пита за изгубен добитък. Всички в Тива ли са изгубили днес кравите си?

Неусетно стана време Джедефхор да си тръгва. Всички го изпратихме до брега и останахме да му махаме за сбогом. Прегърнах Нахтмин през кръста и попитах дали вярва, че ще го видим отново.

— Джедефхор ли? Разбира се — отвърна той.

Поколебах се, но казах:

— Ти вече не си във войската на фараона, Нахтмин.

— Но ветровете ще духнат и пясъците ще се разместят. Ахенатон няма вечно да е фараон.

Аз се сковах в прегръдките му.

— Не казвам нищо против сестрата, миу-шер, но никой не е безсмъртен.

— Моето семейство винаги е седяло на египетския трон.

Нахтмин стисна устни.

— Да. И тъкмо това ме тревожи.

Прибрахме се в къщата и аз го последвах в откритата галерия.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Само че ако нашият цар умре, каква връзка ще ви остане с трона? Ахенатон няма законни братя и сестри. — Той ме погледна. — Оставаш само ти, миу-шер.

Само аз. Дадох си сметка, че е прав, и потръпнах. Ако нещо се случеше с Нефертити, ако Ахенатон умреше, новият кандидат-фараон трябваше да има някаква връзка с трона, която да узакони претенциите му. Трябваше да вземе за съпруга жена от царското семейство. И коя от жените беше на възраст за женене, ако се случеше нещо сега? Не малките дъщери на Нефертити. Само аз.

— Никога ли не беше мислила за това? — попита той.

— Разбира се, че съм мислила… Поколебах се. — Но не сериозно.

— Ако Ахенатон умре, без да остави син, един от генералите му ще бъде с най-добри шансове да поеме царската власт в Египет. Ами, и в момента хората си шушукат, че съм се оженил за теб, за да мога да претендирам за трона.

Наблюдавах го внимателно.

— И вярно ли е?

Той ме взе в прегръдките си.

— Ти как мислиш?

Целувките му тръгнаха надолу и аз затворих очи.

— Мисля, че беше по любов.

Попречих на ръцете му да продължат нататък и се прибрахме в спалнята.

Ипу беше достатъчно умна да не ни безпокои.

* * *

През първия си месец в Тива не вършехме нищо друго, освен да се наслаждаваме на спокойния живот край брега. Слушахме чайките, докато си търсеха храна по пясъка, и месинговите звънци на кравите, които селяните извеждаха на паша по бреговете на река Нил. Ходехме на пазара, избирахме кошове за новия си дом и се радвахме на своята анонимност. Въпреки че носех лен и злато, аз не се различавах много от дъщерите на жреците и писарите, по китките на които дрънкаха сребро и стъклени мъниста.

На два пъти при Нахтмин идваха от Амарна мъже във войнишки дрехи и си шушукаха нещо с него. И всеки път му се покланяха много дълбоко, въпреки че той вече не бе генерал.

— Това е лейтенант Небут — каза Нахтмин втория път, когато се свързаха с нас.

Лейтенантът заслони с длан очите си и се усмихна.

— Знаеш ли, че в Амарна хората не говорят за нищо друго освен за мъжа ти?

— Дано да не говорят много високо — отвърнах аз, — защото ще поставят в опасност живота и на двама ни.

Лейтенантът кимна.

— Разбира се, господарке. Никой от нас не е забравил какво се случи с Хоремхеб. — Той сниши глас. — Обаче се носи слух, че фараонът в крайна сметка няма да го екзекутира.

Хвърлих бърз поглед към Нахтмин.

— Какво ще правят тогава?

— Ще ги държат в затвора — отвърна съпругът ми.

— Да. Докато хората забравят. Но те скандират пред портите на двореца вече цял месец. Стражите на фараона ги отблъскват с бой, ала тълпите не престават да се събират. Собственият му град се е обърнал срещу него. — Гласът на лейтенанта почти премина в шепот. — Вечерта, когато заминах, той обяви, че всеки, който скандира, е предател. Вече екзекутираха цяла дузина мъже.

Нахтмин поклати глава.

— Сега хората стоят безмълвно пред портите.

Представях си яростта на Ахенатон, докато гледа гневната тълпа от своя параден прозорец и Панахеси нашепва на ухото му глупости.

— Скоро ще се види принуден да реши този въпрос — предрече Нахтмин.

— О, ще го реши — казах аз. — Ще обяви празненства в чест на Атон. Ще хвърля злато от колесниците си и народът ще забрави.

Празненствата в чест на Атон бяха обявени на другия ден.

Сърцето ми се свиваше при мисълта, че хората като Небут навярно ме мислят за хитра и амбициозна като всички останали в семейството ми. Знаех, че в чертозите на вечността моето име ще отеква редом с това на Нефертити и че ако боговете решат да зачеркнат нейното име от свитъците на вечния живот, ще зачеркнат и моето.

Цяла Тива беше излязла по улиците, ние също обикаляхме из града да гледаме празненствата. На кея бе пълно с танцьорки и акробати, търговци продаваха печена риба и фазани. Спряхме да погледаме как хората се кланят пред изображение на слънцето върху една колона и докато наблюдавахме жените, които поднасяха дарове, Нахтмин изрече гласно онова, което вълнуваше и мен:

— Чудя се само какво ли си мислят боговете.

Празненствата продължиха до късно през нощта, песните и звънът на празничните камбани долитаха чак до нашата вила високо над Нил. Легнахме си да спим с крясъците на пияни гуляйджии в ушите и аз си помислих: „Ето как един народ може да бъде накаран да забрави. Безплатно вино, безплатен хляб, свободен от работа ден и Хоремхеб изведнъж се превръща в потънало в пясъка име.“

На другия ден пристигна пратеник от Амарна.

— От везир Ай — каза момчето.

Прочетох свитъка, после отидох в градината при Нахтмин.

— Новини от Амарна — казах.

Разгънах папируса и му го прочетох:

„Надявам се, че това писмо ще те завари в добро здраве, Мутноджмет, и че си била достатъчно умна да пазиш новия си съпруг от градските клюкари и жените край кладенците. Излишно е да казвам колко липсваш на майка си. Но в града има бунт. Тих бунт, който яде фараона и вече нищо друго не може да го успокои освен царица Нефернеферуатон-Нефертити.“

— Царица Нефернеферуатон-Нефертити? — попита Нахтмин.

— Съвършени са прелестите на Атон — преведох аз и не можех сама да повярвам.

„Ако хетите ни нападнат, нито ти, нито Нахтмин ще сте в безопасност. Ахенатон не е глупак. При първия знак за истински бунт ще екзекутира Хоремхеб, после ще изпрати хора в Тива. Не си мислете, че понеже живеете далеч от двореца сте в безопасност. Ако стане бунт, Уджай ще ви предупреди и ще избягате в Ахмим. Не ни пишете и не изпращайте нищо в града на фараона, докато вълната на размириците не отмине. Това са само предпазни мерки, котенце, но въпреки че сърцето ти може да принадлежи на съпруга ти, ако Ахенатон някога падне, ти имаш дълг към семейството.“

При тези думи Нахтмин вдигна очи към мен.

— Баща ти не се церемони. Пуснах свитъка в скута си.

— Просто е честен.