Мишел Моран
Нефертити (11)

Девета глава
Шему, сезонът на реколтата

На втори пахонс започвах вече да разпознавам моряците на кораба. Те ми кимаха, когато минавах, ала бяха уморени и изтощени; принуждаваха ги да гребат по цял ден на слънцето и поддържаха силите им само с вода и чорба. За Ипу обаче винаги имаха време. Когато по палубата минаваше тя с тежките си златни обици и полюшващи се бедра, мъжете говореха с нея като със сестра и тихо се смееха, ако никой не гледаше. А на мен никога не ми казваха нищо повече от учтиво промърмореното „господарке“.

На третия ден от пътуването вече започваше да ми доскучава. Опитах се да чета, да уча за дърветата, които растат в царство Митани, далече на север от нас, където Хабур и Ефрат се разливат по бреговете си. На седмия ден, откакто плавахме, без да слизаме на брега, бях прочела всичките седем трактата, които Ипу бе намерила по пазарите на Тива. После, на осмата вечер, дори Аменхотеп се умори от непрекъснатото пътуване и слязохме на сушата да си запалим огньове и да се поразтъпчем.

Слугите събраха дърва да опекат дивите гъски, които бяха хванали по реката, и всички ядохме от най-хубавите фаянсови съдове на фараона. Беше приятна промяна след коравия хляб и смокините, с които трябваше да се задоволяваме, и Ипу седна до мен край огъня с чаша от най-доброто вино на фараона в ръка. Събрани около десетките други огньове, войниците се напиваха, а придворните играеха сенет. Ипу се втренчи в чашата си и се усмихна.

— По-хубаво от всичко, което съм вкусвала някога — каза тя.

Повдигнах вежди.

— Дори от виното на баща ти?

Тя кимна и се наведе към мен.

— Мисля, че са отворили най-старите бъчви.

Ахнах.

— За тази вечер? И фараонът не възразява?

Ипу вдигна очи и аз проследих погледа й. Докато придворните се смееха, а Нефертити разговаряше тихо с татко, Аменхотеп бе приковал поглед в огъня. Устните му бяха събрани в тънка линия, на трепкащата светлина очите и бузите му изглеждаха хлътнали.

— Единственото, което го интересува, е Мемфис — отвърна тя. — Колкото по-бързо пристигне там, толкова по-скоро ще вземе в ръцете си гегата и млатилото на Египет.

Панахеси идваше към нашия кръг заедно с очебийно бременната Кия. Когато приближиха до огъня, Нефертити се обърна, ощипа ме силно по ръката и попита:

— Какво прави тя тук?

Разтърках ръката си.

— Идва с нас в Мемфис, не помниш ли?

Но сестра ми не забеляза моя сарказъм.

— Бременна е. Трябваше да си стои на кораба. — Явно й се искаше да добави: „И далеч от Аменхотеп!“, ала се въздържа.

Една от личните й прислужници сложи пухена възглавница на пясъка и Кия седна срещу Аменхотеп, сложила ръка на надутия си къносан корем. Беше нежна и свежа, естествена в своята бременност, докато Нефертити блестеше в злато и малахит.

— Вече почти сме в Мемфис — каза Панахеси. — Ще пристигнем там след по-малко от месец и фараонът ще седне на престола в двореца си. — Групичката около огъня закима и замърмори под нос, а баща ми го гледаше внимателно. — Добре ли вървят плановите за строителството, царю?

Аменхотеп вдигна глава, пробуден от унеса си.

— Плановете вървят великолепно. Моята царица има прекрасно чувство за архитектурно оформление. Вече нахвърлихме проект за храм с двор и три олтара.

Панахеси се усмихна угоднически.

— Ако фараонът има нужда от някаква помощ… — Разтвори длани и Аменхотеп прие с кимване този знак на лоялност.

— Вече имам планове за теб — каза той и придворните около съседните огньове прекъснаха игрите на сенет. — Когато пристигнем в Мемфис, искам да се погрижиш генерал Хоремхеб да събере успешно данъците от жреците на Амон.

Дървата от огъня изпукаха и Панахеси успя да скрие своята неприятна изненада, само погледна към Нефертити, за да види дали е знаела; да прецени доколко й се доверява сега фараонът. После всички везири заговориха едновременно.

— Но, царю — попита един от тях, — благоразумно ли е това?

Панахеси прочисти гърлото си.

— Разбира се, че е благоразумно. Храмовете на Амон никога не са облагани с данъци. Те обират богатствата на Египет и ги харчат като свои собствени.

— Точно така! — възкликна Аменхотеп. Удари с юмрук по дланта си и много от войниците се обърнаха да чуят какво ще каже.

Погледнах към татко, лицето му беше безизразно като маска на царедворец, но знаех какво си мисли: „Този фараон е едва осемнайсетгодишен. Какво ли ще стане след десет години, когато властта легне на раменете му като удобно прилагаща мантия? Какви правила ще погази тогава?“

Панахеси се наведе напред и каза на фараона:

— През тези шест нощи плаване липсваше на дъщеря ми.

Аменхотеп хвърли бърз поглед към Нефертити и отвърна:

— Не съм забравил онази, която първа стана моя съпруга. Ще дойда отново при нея, когато пристигнем в Мемфис. — После очите му се спряха за миг на Кия, която се преструваше, че не знае какво е казал баща й. Усмихна му се нежно.

„Малка хитруша — помислих си аз. — Много добре знае какво прави баща й.“

— Ще се поразходим ли по брега? — предложи неочаквано Нефертити, хвана ръката ми и ме дръпна да стана.

Затаих дъх, защото мислех, че тя е вбесена. Но докато оставяхме своите стъпки по влажния пясък край Нил, охранявани от двама войници, настроението й бе превъзходно. Вдигна очи към обсипаното със звезди небе и вдъхна дълбоко свежия въздух.

— Царуването на Кия в сърцето на Аменхотеп свърши. Той няма да отиде отново при нея, докато не пристигнем в Мемфис.

— Това са само четиринайсет дни — напомних й аз.

— Но аз съм тази, която чертае проектите за храмовете му заедно с него. Аз съм тази, която ще царува редом с него. Не тя. И скоро ще имам дете от него.

Погледнах я с ъгълчетата на очите си.

— Бременна ли си?

Лицето й посърна.

— Още не.

— Вземаш ли мед?

— Дори нещо още по-силно. — Тя се разсмя, сякаш беше пияна. — Слугите ми намериха мандрагора.

— Те ли приготвиха сока? — Това беше труден процес. Само веднъж бях виждала Ранофер да го прави.

— Да. Снощи го взех. И сега може да стане всеки момент.

Всеки момент. Сестра ми можеше да забременее с наследника на египетския трон всеки момент. Погледнах я настойчиво на сребристата светлина и се намръщих.

— Никога ли не те хваща страх от плановете му?

— Разбира се, че не. Защо да се страхувам?

— Защото жреците може да се надигнат срещу вас! Те са силни, Нефертити. Ами ако се опитат да ви убият?

— Как биха могли да сторят това без войската? Войската е на наша страна. Имаме Хоремхеб.

— Тогава защо ще го правите? Ами ако хората никога не ви простят? Това е тяхното злато. Тяхното сребро.

— И ние ще го изтръгнем от мъртвата хватка на жреците. Ще върнем на народа онова, което жреците са му отнели.

Гласът ми прозвуча цинично дори в собствените ми уши:

— Как?

Погледът на Нефертити се зарея над водите на Нил.

— С помощта на Атон.

— Бог, когото разбирате само вие.

— Бог, когото цял Египет ще опознае.

— Защото този бог е всъщност Аменхотеп?

Тя ме стрелна с очи, ала не отговори.

* * *

На другата сутрин моряците не бързаха да седнат зад греблата. Прекалили бяха с виното и затова Аменхотеп се разпореди на никого повече да не се разрешава да слиза на брега. Без да роптаят, майка и татко раздвижваха схванатите си крайници на палубата. Ала след седмица по корабите плъзна мълва, че шестима от хората на Хоремхеб са умрели. Прислужниците шушукаха, че смъртта им е причинена от развалена вода и храна.

— Какво очаква фараонът? — изсъска един от везирите пред баща ми. — След като не ни се разрешава да слизаме на брега, за да набавяме редовно прясна вода, хората ще умират.

Някой каза, че било дизентерия, болест, която можеше да бъде излекувана от всеки местен лекар, стига на болните да се разрешаваше да слизат на брега.

Два дни по-късно дойде новината, че са умрели още единайсет души. Тогава генералът наруши заповедта на Аменхотеп. Вечерта дойде до царския кораб на челото на флотилията, качи се на борда и поиска незабавно да бъде приет от фараона.

Всички вдигнахме глави от игрите на сенет и баща ми веднага стана.

— Не знам дали ще те приеме, генерале.

Хоремхеб не се остави да го отпратят.

— Хората продължават да умират и дизентерията се разпространява.

Баща ми се поколеба.

— Ще видя какво мога да сторя. — Влезе в каютата и когато се върна, мрачно поклати глава.

— Фараонът няма да приема никого.

— Това са хора — промълви Хоремхеб през стиснати зъби. — Това са хора, които имат нужда от помощ. Трябва им само лекар. Ще пожертва ли хората, за да стигне по-скоро в Мемфис?

— Да. — Вратата на най-вътрешната каюта се отвори и Аменхотеп се появи в туника и фараонска корона. — Фараонът не променя решенията си. — И пристъпи напред. — Чу моята дума!

В очите на Хоремхеб се появи опасен блясък. Помислих си, че може да пререже гърлото на Аменхотеп с един удар на кинжала си. Но той се осъзна и тръгна към вратата.

— Чакай! — извиках аз, за своя собствена изненада. Генералът спря. — Имам мента и босилек. Може би ще успея да излекувам твоите хора и няма да се налага да слизаме на брега, за да търсим лекар.

Аменхотеп се напрегна, но на вратата на каютата зад него се появи Нефертити.

— Позволи й да иде — настоя тя.

— Ще ми трябва наметка — побързах да кажа. — Никой няма дори да разбере, че ме няма. — Погледнах Аменхотеп. — Тогава хората ще мислят, че заповедите ти са изпълнени, а животът на войниците ти ще бъде спасен.

— В Ахмим тя изучаваше билките — поясни Нефертити. — Може би ще успее да ги излекува. Ами ако заразата плъзне навсякъде?

Хоремхеб гледаше фараона и чакаше неговото решение.

Фараонът вирна брадичка и си даде вид, че проявява великодушие.

— Сестрата на първата съпруга на царя може да отиде.

Изражението на майка ми беше неодобрително, очите на баща ми не издаваха нищо. Но ставаше дума за човешки живот. Да ги оставим да умрат, след като можехме да помогнем, означаваше да нарушим всичките закони на Маат. Какво биха си помислили боговете, ако по пътя си към Мемфис, към началото на ново царуване, позволим да умират невинни хора? Изтичах до моя сламеник и взех сандъчето с билките си. После си сложих наметка и под прикритието на мрака последвах Хоремхеб на палубата. Отвън нилският вятър развя пелерината ми. Бях малко изплашена. Искаше ми се да можех да се поклоня набързо пред Баст, богинята на пътешествията, и да помоля за благополучно плаване. Ала следвах генерала пред мен, който не казваше нищо. Качихме се на кораба, където бяха болните, и смрадта беше непоносима. Вдигнах наметката пред носа си.

— Гнуслив лечител? — каза подигравателно генералът и аз пуснах наметката, за да се защитя. Той ме заведе в собствената си каюта и попита:

— Какво ти трябва?

— Гореща вода и паници. Можем да запарим мента и босилек и да направим чай.

Той излезе да донесе каквото ми трябваше, а аз огледах каютата му. Тя беше по-малка от онази, която деляха Аменхотеп и Нефертити, и по стените не бе окачено нищо, въпреки че пътувахме по реката почти от двайсет дни. Сламеникът му беше чист и сгънат, около дъската за сенет бяха наредени четири стола без странични облегалки. Погледнах дъската. Който беше играл с черните, бе спечелил последната игра. Предположих, че е бил Хоремхеб, защото иначе нямаше да остави фигурите в това положение.

— Водата е сложена да заври — каза той, когато се върна. Не ми предложи стол. Останах права.

— Играеш сенет — отбелязах аз.

Той кимна.

— Играл си с черните.

Той ме погледна заинтригувано.

— Казват, че ти си умницата. — Не поясни дали сам вече вярва или не вярва в това, ала ми посочи стол, седна на друг и скръсти ръце пред гърдите. — На колко години си?

— На четиринайсет — отвърнах.

— Когато бях на четиринайсет, аз се биех за фараона срещу нубийците. Това беше преди осем години — добави замислено той.

Значи сега беше на двайсет и две. Колкото генерал Нахтмин.

— Четиринайсет години е важна възраст — продължи генералът. Това е времето, когато се решават съдбите. — Начинът по който ме гледаше, ме караше да губя увереност. — В Мемфис ще бъдеш най-близкият съветник на сестра си.

— Аз не й давам никакви съвети — отвърнах, без да се замисля. — Тя сама си решава всичко.

Хоремхеб повдигна вежди и изведнъж ми се прииска да не бях казвала нищо. После в каютата влезе войник и донесе съд с вдигаща пара вода. Последва го друг с камара паници в ръцете.

Бях изненадана.

— Колко от хората са болни?

— Двайсет и четирима. И до утре ще има още.

— Двайсет и четирима? — Какво бе допуснал да стане Аменхотеп? Та това беше половината от екипажа! Работех бързо, късах листенцата мента и ги слагах в паниците. Генералът ме наблюдаваше, преценявайки работата ми, ала когато свърших, не ми каза нищо. Отнесе димящите купи и ме заведе обратно там, откъдето бях дошла. Мислех, че няма да разменим нито дума повече, но когато стигнахме до царския кораб, той ми се поклони дълбоко.

— Благодаря ти, господарке Мутноджмет.

После се обърна и изчезна в нощта.

* * *

Флотилията ни беше закотвена достатъчно нагъсто, за да може моряк, застанал на кърмата на единия кораб, да разговаря с друг на носа на следващия. Така мълвата за онова, което бях сторила за хората на Хоремхеб, се разнесе от кораб на кораб и всеки път, когато спирахме за през нощта, до мен започваха да достигат съобщения за жени, които искат да облекчат месечните си болки, да се избавят от морската болест или да предотвратят нежеланите последствия от случайна среща с моряк.

— Кой да знае — рече Нефертити, лениво облегната на рамката на вратата ми, — че безкрайните приказки на Ранофер за билките ще свършат някаква работа?

Аз ровех в сандъчето си и подавах на Ипу мента за морска болест и листа от малина за месечни болки. Предпазването от нежелана бременност щеше да е по-трудно. С Ранофер бях учила комбинацията от мед и акация, но приготвянето й щеше да е по-сложно. Ипу завиваше билките в тесни платнени ленти и надписваше имената на жените с перо от тръстика и мастило. Тя щеше да ги предаде на онези, които ги бяха поискали. Нефертити продължаваше да ни наблюдава.

— Трябва да вземаш пари за това. Билките не са расли в полето.

Ипу вдигна поглед и кимна.

— И аз й казах същото, господарке.

Въздъхнах.

— Може би, ако си имах собствена градина…

— А какво ще стане, когато тези тук свършат? — попита Нефертити.

Надникнах в сандъчето. Беше двайсети пахонс и ментата бе на свършване. След ден нямаше да ми останат и малинови листа.

— Тогава ще попълня запасите в Мемфис.

* * *

Когато най-сетне пристигнахме в столицата на Долен Египет, жените се втурнаха към палубите; мъжете също се струпаха горе да хвърлят пръв поглед към Мемфис. Той беше красив. Град с многолюдни пазари, сияещ на ранното утринно слънце. Водите на Нил се плискаха о стъпалата на храма на Амон, чуваха се викове на търговци, разтоварващи корабите си на кея. Храмовете на Апис и Птах се издигаха по-високо дори от най-високите сгради, златните им покриви блестяха на слънцето. Нефертити гледаше всичко това с разширени очи.

— Великолепно е!

Аменхотеп трепна.

— Израсъл съм тук, сред зарязаните съкровища и нежеланите съпруги на дядо ми — каза той.

Слугите разтоварваха корабите. За превозването на фараона и свитата му по краткия път до двореца бяха докарани колесници. По улиците се тълпяха хиляди египтяни, хвърляха листенца от цветя, размахваха клонки, скандираха имената на царя и царицата и накрая виковете станаха толкова силни, че заглушиха дори тропота на конските копита и тракането на колесниците.

Тази нова народна любов преизпълваше Аменхотеп с радост.

— Обожават те — каза на ухото му Нефертити.

— Донесете ми два сандъка със злато! — викна царят, но думите му потънаха в шума и приветствените възгласи на тълпата, без да стигнат до везирите. Направи знак на Панахеси да спре колесниците и извика още веднъж: — Два сандъка със злато!

Панахеси слезе от своята колесница и се втурна към кораба. Върна се със седем стражи и два сандъка, а тълпата на улицата, разбрала какво предстои, побесня.

— За славата на Египет! — Аменхотеп грабна шепа монети и ги хвърли. За миг настъпи тишина. После египтяните се струпаха около него и ревът им стана животински. Нефертити отметна глава, разсмя се и сама започна да пълни шепи с монети и да ги хвърля сред множеството.

Хората се втурнаха подир царската колесница и войниците на Хоремхеб преградиха пътя им с копията.

Когато минахме през вратите на двореца, тълпата бе станала неконтролируема. Сега хората бяха хиляди, ала сандъците се бяха изпразнили.

— Те искат още! — извика Нефертити, когато видя как жените се хвърлят по портите.

— Дай им тогава! — отвърна Аменхотеп.

Донесен беше трети сандък, но баща ми вдигна ръка.

— Това разумно ли е, царю? — каза той, но погледът му беше обърнат към Нефертити. — Хората ще се избият по улиците.

Панахеси излезе напред.

— Според мен трябва да донесем четвърти сандък, царю. Те ще те боготворят.

Аменхотеп се разсмя тържествуващо.

— Четвърти! — викна той.

Донесен беше четвърти сандък и бе добавен към третия, през портите бяха изсипани и медни монети. Хоремхеб крещеше заповеди на войниците си да арестуват всеки гражданин или роб, който опита да се катери по стените.

— Те се бият! — Ужасена, аз се вкопчих в дрехата на майка ми.

— Да — усмихна се Аменхотеп. — Ала ще знаят, че ги обичам. — После премина от градината в залите на палата, следван по петите от прислугата.

Баща ми каза ядосано:

— Не можеш да купиш любовта на народа. Хората ще започнат да те презират.

Аменхотеп спря, а Нефертити сложи ръка на рамото му в успокояващ жест.

— Баща ми е прав. Не бива да прекаляваме.

Панахеси се промъкна предпазливо до него.

— Но хората ще говорят месеци наред за великия фараон Аменхотеп.

Аменхотеп не обърна внимание на татковата загриженост.

— Отведете ни в покоите ни! — нареди той и всички бяхме съпроводени до стаите си.

* * *

Както винаги личните помещения на фараона бяха в центъра на двореца. Дрехите на Нефертити бяха отнесени там и въпреки че мемфиските слуги се чудеха и маеха, слугите от Малката вече приемаха нещата спокойно. Везир Панахеси и родителите ми бяха настанени в един двор вляво от фараона, а аз бях в отделна стая вдясно от Нефертити, делеше ни само къс коридор. Редовната армия от близо три хиляди души щеше да пристигне след десет дни и да бъде настанена в собствена казарма до самия дворец, но извън неговите стени. От войниците, които пътуваха с нас, близо двеста души бяха умрели на корабите.

Стоях в своята нова стая в царския дворец и гледах позлатеното си легло с издяланите на него изображения на Бас, бога джудже, покровителя, който щеше да гони демоните. Стаята беше голяма, с дебели пухени възглавници във всеки ъгъл и глинени съдове с ярка глазура върху ниски кедрови ракли, а поддържащите тавана колони имаха капители с формата на лотосов цвят Ипу подреждаше вече нещата ми. Забелязала бе, че в стаята си в Малката бях сложила сандъчето с билките в хладен ъгъл, и бе сторила същото. Дори си беше направила труда да окачи листата от мирта с цвят на кехлибар по същия начин, както аз ги окачвах, за да пръскат сладък аромат в стаята, и си тананикаше, докато работеше. На вратата се появи усмихната Нефертити.

— Ела да видиш това — каза тя. Хвана ме под ръка и ме въведе в царските покои. Отстъпи назад, широко ухилена, а на мен дъхът ми секна.

Никога повече нямаше да видя друга такава стая. Подът беше застлан с изящни плочки, вътре имаше красиви стенописи и златни статуи на най-могъщите египетски богове. От високия сводест прозорец се виждаше безупречно подредената дворцова градина и алея с дървета, спускаща се към Нил. Имаше помещение за перуки, което ухаеше на лотосов цвят, и цяла стая, където да работи Мерит. Влязох в тази втора стая, там всичко бе извадено и готово за използване: топчета есенция за подмишниците, ролки за коса, пинцети, стъкленици с парфюми и бурканчета с въглен, вече размесен с масло от финикова палма. Ръчното огледало беше досетливо оформено като анх, кутиите с гримове покриваха всяка свободна повърхност. Сенникът на балкона пърхаше на вятъра, всички лампи бяха инкрустирани със слонова кост и обсидиан.

Аменхотеп седеше в ъгъла и наблюдаваше моето изражение.

— Сестрата на първата съпруга на фараона одобрява ли? — Той стана и хвана ръката на Нефертити, така че тя трябваше да пусне моята. — Ти си първата, която Нефертити изтича да доведе.

— Красиво е, царю.

Той седна и дръпна сестра ми на скута си. Тя се засмя, направи ми знак да седна срещу тях и каза весело:

— Утре строителят Мая започва храма.

— На Атон ли?

— Разбира се, че на Атон — рече Аменхотеп. — На двайсет и шести пахонс войската ще започне да събира данъци от жреците. На първи пайни се захващаме със строежа. Щом храмът бъде завършен, върховният жрец повече няма да ни е нужен. Ние ще станем върховни жреци. — Обърна се с триумфиращо изражение към сестра ми. — Ти и аз. И боговете ще говорят чрез нас.

Сепнах се. Това бе богохулство.

Но Нефертити не каза нищо и избягна погледа ми.

* * *

Вечерята в голямата зала бе хаотична. Въпреки че помещението бе същото, както в Тива, вътре цареше такава суматоха, каквато бях виждала само по пазарите. Слугите се кланяха на писари и високомерни царедворци, защото още не бяха запомнили лицата на таванските велможи. Дошли бяха само неколцина от везирите на Египет, отсъстваше дори Панахеси, навярно все още зает с грижи за дрехите и покоите си. Разни жени идваха да ми благодарят за билките — жени, които никога не бях виждала — и питаха дали ще продължавам да им нося акация и листа от малина, като добавяха, че са готови да си плащат за тях.

— Трябва да се захванеш с това — окуражаваше ме Ипу. — Аз мога да ти купувам от пристанището всякакви билки. Може и да нямаш градина, но ако ми казваш какво ти трябва…

Замислих се за момент. Нямаше да са само акация и малина. Жените бяха питали и за други билки. Шафраново масло за болки в мускулите и здрава коса, смокини и върба за зъбобол, лечебна мирта. Можех да бера някои от тези неща от саксиите, но останалите трябваше да ми набавя Ипу.

— Добре — отвърнах й колебливо.

— А ще искаш ли да ти ги плащат?

— Ипу! — извиках възмутено.

Но тя продължаваше да ме гледа настойчиво.

— Жените в харема на фараона вземат пари за платното, което тъкат. И баща ти не работи безплатно само защото е в служба на царското семейство.

Размърдах се притеснено.

— Може би ще вземам пари.

Тя се усмихна и ми дръпна стол да седна.

— Веднага се връщам с храната ти, господарке.

Родителите ми бяха заели местата си на царската маса.

От сега нататък Нефертити щеше да се храни заедно с Аменхотеп на подиума, от който се виждаше цялата зала. А тази вечер, тъй като още не беше определено кой къде ще седи, архитект Мая вечеряше с нас в подножието на царските тронове. Той и съпругата му сякаш бяха издялани от един и същ камък, и двамата бяха високи египтяни с проницателни очи.

— Фараонът желае да започнем строежа на храм на Атон — предупреди той и баща ми въздъхна.

— Казал ли ти го е вече?

Архитектът погледна неспокойно през рамо. Нефертити и Аменхотеп наблюдаваха ставащото с апатия, заети повече със собствения си разговор за храмове и за данъци, и Мая сниши глас:

— Да, каза ми го. И след два дни войската започва да събира данъци от храмовете на Амон.

— Жреците няма да дадат доброволно онова, което е било тяхно от векове.

— Тогава фараонът ще ги убие — отвърна Мая.

— Заповядал ли е това?

Най-големият архитект на Египет кимна мрачно.

Баща ми стана и блъсна стола назад.

— Фараонът трябва да бъде предупреден! — Той напусна голямата зала, следван по петите от майка ми, а царската двойка на подиума за пръв път забеляза нещо друго освен самите себе си. Нефертити ме повика с пръст да отида при троновете.

— Къде отиде татко? — попита тя.

— Научи, че възнамерявате скоро да започнете строителството — предпазливо отвърнах аз. — Отиде да подготви разчистването на пътя.

Аменхотеп се отпусна отново на трона и каза на Нефертити:

— Направил съм верния избор с баща ти. — После реши: — Веднъж на всеки седем дни ще свикваме съвет в тронната зала. През останалото време ще оставим Ай да се занимава с чуждите емисари и вносители на петиции.

Сестра ми ми хвърли одобрителен поглед.