Мишел Моран
Нефертити (16)

Четиринайсета глава
Шему, сезонът на реколтата

Детето на Нефертити трябваше да се роди през месец пахонс. Тя отказа да роди престолонаследника на Египет в същия павилион, където беше родила Кия, затова Аменхотеп заповяда на работниците от строежа на храма да започнат изграждането на родилен павилион до езерата с лотосите.

— Трябва да има прозорци, обърнати във всичките четири посоки. — Сестра ми разпери ръце, та работниците да схванат как си го представя: като палат от въздух и светлина. — Прозорци от тавана до пода — нареждаше тя. Войниците се покланяха покорно и майсторите се захващаха да изрязват листа по колоните на леглото и да рисуват по плочите риби изпъстрящи пода в синьо и зелено.

Когато Нефертити не ръководеше строежа на своя павилион, двамата с Аменхотеп прескачаха до храма да видят как напредват нещата там, което сега, когато работната сила бе разделена, вече не ставаше толкова бързо.

— Мутни, вземи си наметката — викна тя. — Мутни, отиваме на храма.

На строежа видях генерал Нахтмин да дава нареждания на работниците и се запитах отново какво прави в Мемфис, след като толкова много държеше да си остане в Тива. Той ми се усмихна, когато минах, обаче аз се обърнах на другата страна, та Нефертити да не си помисли, че между нас има нещо. Но Ипу, която пътуваше в моята колесница, пошушна тихо:

— Фараонът е направил на войниците предложение, което те не могат да отхвърлят. По двайсет дебена^[1] на месец за строителна работа в Мемфис.

Поразена, аз се обърнах към нея.

— Генерал Нахтмин е дошъл тук заради сребърниците?

Тя се обърна натам, накъдето бе генералът, и трапчинките й затрептяха в усмивка.

— Или заради нещо друго.

После една сутрин сестра ми се почувства твърде зле, за да придружава съпруга си, и пожела аз да я заместя.

— Не искам Аменхотеп да иде с Кия — каза тя злобно. — Направо си я представям как отива с него на строежа и съчинява стихотворение за бляскавия му нов храм. И той като нищо ще заповяда да го напишат на стената.

Бих се изсмяла, ала онова, което искаше от мен Нефертити, ме плашеше.

— Искаш да ида на строежа на храма? Сама?

— Разбира се, че не сама. Ще вземеш Ипу.

— Но какво ще правя?

Тя сложи ръка на корема си, отегчена от моето невежество.

— Ще правиш онова, което аз съм правила винаги — сопна ми се. — Ще налагаш своето присъствие, за да си сигурна, че работниците няма да мързелуват. Ще проверяваш дали не крадат злато или алабастър, или варовик.

— И ако крадат?

— Няма да крадат — отвърна уверено тя. — Няма да посмеят, като ги наблюдаваш.

Докато главният коняр подготвяше колесницата ми, Ипу попита:

— Къде е фараонът? Той няма ли да дойде?

— Сестра ми е болна и иска той да остане при нея.

— И ние трябва да отидем сами, без никаква стража?

— Абсолютно никаква.

Когато главният коняр приключи, напуснахме пределите на двореца и се отправихме към строежа на храма. Войниците трошаха скали и изсичаха камъни за стените. Като че ли никой не крадеше алабастър, но докато минавахме, доста мъже махнаха весело на Ипу. Повдигнах вежди и тя се усмихна.

— Аз имам приятели на странни места, господарке. Тъй като ти не можеш да се сприятеляваш с войници, правя го вместо теб.

Проследих погледа й към един мъж на пътя, който протегна ръка и спря нашата колесница. Конете се заковаха като по команда и Нахтмин се усмихна на двете ни.

— Генерале — кимнах аз официално.

— Господарке Мутноджмет — каза той и Ипу се подсмихна.

— Е, как върви работата по храма? — попитах. Дадох си вид, че надзиравам хората му. Те пъхтяха в горещината, докато изправяха тежка каменна колона на мястото й.

В ъгълчетата на устните му играеше усмивка.

— Както виждаш, всички работят упорито за големите амбиции на негово величество. Но няма ли да попиташ защо съм тук? — Слънцето бе придало на кожата му наситен бронзов нюанс, по-тъмен от дългата му коса и светлите му очи.

— Вече знам защо си тук — отвърнах аз. — Фараонът е направил предложение, на което никой войник не може да устои. Двайсет дебена на месец.

Генерал Нахтмин примигна срещу безмилостното слънце.

— Така ли си мислиш? Че съм се продал за шепа сребърници?

Погледнах го открито.

— Защо иначе би дошъл?

Той се отдръпна и лицето му придоби замислено изражение.

— Когато бях момче, спестявах златото, което печелех във войската, за да си купя чифлик в Тива, а когато баща ми почина, наследих и неговата земя. Така че не, не съм дошъл заради шепа дебени.

Почувствах, че съм го засегнала по някакъв начин, а той продължаваше да ме гледа настойчиво и се видях принудена да попитам:

— Тогава защо си дошъл?

Нахтмин хвърли поглед към Ипу.

— Може би ти ще й обясниш, господарке. Колкото до мен, аз трябва да се връщам при войниците си, преди да са почнали да отмъкват варовик. Или алабастър — добави с кратка усмивка.

Гледах след него, докато се отдалечаваше, после се обърнах към Ипу.

— Защо му доставя удоволствие да си играе с мен?

— Защото се интересува от теб. Интересува се от теб, а не е сигурен, че ти му отвръщаш със същото.

Онемях.

— Само не позволявай сестра ти да те свари да гледаш така — предупреди ме Ипу. — Или в двореца ще има нови неприятности, независимо дали царицата ще роди на фараона син или не.

* * *

Храмът на Атон беше завършен рано, тъкмо когато наближи времето Нефертити да ражда. Детето й тежеше много и тя лежеше в специалния павилион, украсен с изображения на богините Хатхор и Бес, подпряла крака на пухени възглавници. В преддверието свиреха арфисти, във всеки ъгъл на стаята стояха носачи на ветрила, а сестра ми царуваше над обкръжението си, навикваше всички край себе си, дори и баща ни.

— Защо никой не ми каза, че Кия ходи заедно с него да надзирава строежа? Заела ли е вече моето място? — Гласът й се извиси от възмущение. — Заела ли го е?

— Затвори вратата, Мутноджмет — нареди татко. После погледна сестра ми.

— Просто ще трябва да го изтърпиш няколко дни. Нищо не можеш да сториш.

— Аз съм царицата на Египет! — Тя опита да седне и прислужниците бързо й се притекоха на помощ. — Изпратете да повикат Аменхотеп! — изкомандва тя. Младите момичета обърнаха погледи към баща ми. — Казах да изпратите някого за фараона! — Тонът й стана остър.

Татко се обърна към най-близкото момиче и кимна. То излезе тичешком.

— По-добре ще е да се замислиш за състоянието на нещата в това царство — каза той. — Направила ли си си изобщо труда да разбереш какво става в Тива?

Нефертити замълча за момент.

— Че защо?

Татко се навъси.

— Защото старият фараон е болен.

Прислужниците се стараеха много да не се споглеждат, ала вечерта щяха да разнесат мълвата. Нефертити се премести по-напред на възглавниците си.

— Колко болен?

— Има известие, че Анубис може да го прибере скоро.

— Защо не знаем за това?

— Защото не чувате нищо, което не се отнася за храма на Атон — укори я татко. — Аменхотеп кога за последен път влезе в тронната зала? Или изпрати послания на царете на други държави? Аз съм този, който всеки ден упражнява царската власт, седнал в подножието на Хоровия престол.

— Не искаше ли тъкмо това, египетското царство да лежи в краката ти?

— Не и докато твоят съпруг си играе на фараон за един ден и вместо истинско злато изпраща на съюзниците си статуи покрити със златен варак. После аз трябва да оправям нещата. Аз трябва да обяснявам на кмета на Килту защо войската не е готова да отиде и да го защити, когато хетите нападат земята му.

— В Тива има войници. Да изпрати молбата си до стария фараон.

Баща ми кипна.

— Колко време остава още, докато Аменхотеп реши да използва и тях като работници? Какво ще строи след това? Палат? Град? В Египет има разединение — предупреди той. — Жреците на Амон се готвят за бунт.

— Те никога не биха се разбунтували! — Нефертити, седемнайсетгодишната царица, стисна челюсти.

— Защо не? — попита предизвикателно татко. — След като ще имат и Хоремхеб на своя страна?

— Тогава Хоремхеб ще е предател и Аменхотеп ще заповяда да го убият.

— А ако войската се присъедини към него? Какво тогава?

Нефертити се сви, сложила ръце на корема си, сякаш за да предпази детето от подобна опасност. Тогава вратата на родилната стая се отвори и влезе Аменхотеп.

— Най-красивата царица на Египет! — обяви той.

— Единствената царица на Египет — поправи го с остър тон Нефертити. — Къде беше?

— В храма. — Аменхотеп се усмихна. — Олтарът е готов.

— И ти го освети с Кия? — изсъска тя.

Аменхотеп се стъписа.

— Освети ли го? Значи сега, когато аз съм съпругата на фараона, която е на път да му роди син, вече не представлявам интерес, така ли?

Аменхотеп се огледа колебливо из стаята, после отиде бързо при нея и сложи ръка върху нейната.

— Нефертити…

— Моето подобие гледа народа на Египет отгоре. Аз съм тази, която бди над това царство. Не Кия!

Аменхотеп бързо коленичи.

— Прости ми.

— Никога повече няма да ходиш там с нея. Кажи, че няма да ходиш там с нея.

— Обещавам…

— Обещанието не е достатъчно. Закълни ми се. В Атон.

Той видя сериозното й изражение и го каза:

— Кълна ти се в името на Атон.

Двамата с татко разменихме погледи. Сестра ми вдигна Аменхотеп от пода.

— Знаеше ли, че баща ти е болен? — попита тя, като се отпусна отново на възглавниците си. Чудесно успяваше да създава илюзията, че когато тя е щастлива, всичко се развива в полза на Аменхотеп.

Той моментално скочи на крака.

— Старият фараон е болен? — Погледна баща ми. — Вярно ли е?

Татко се поклони.

— Да, царю. Има такава вест от Тива.

Аменхотеп вдигна поглед и, изглежда, за пръв път забеляза жените.

— Вървете! — извика той. Ипу и Мерит изпроводиха прислужниците, а Аменхотеп се обърна към баща ми.

— Колко време остава до смъртта му?

Татко настръхна.

— Фараонът на Египет може да живее още цяла година.

— Каза, че е болен. Каза, че се е получила вест.

— Боговете може да го запазят за по-дълго време.

— Боговете са го изоставили! — кресна Аменхотеп. — Аз съм този, когото пазят, а не онзи грохнал старик. — Прекоси стаята на две крачки, отвори вратата и нареди на стражите: — Намерете ми архитект Мая. — После се обърна отново към татко. — Ще се върнеш в тронната зала и ще напишеш послание до всички царе.

Нахлулата кръв в лицето на татко издаваше гнева му.

— Дотогава може още да не е умрял, царю.

Аменхотеп се приближи толкова близо до него, че за момент ми се стори, че ще го целуне. Вместо това пошушна в ухото му:

— Грешиш. Царуването на стария фараон свърши.

Отиде до вратата и отново повика стражите.

— Намерете Панахеси! — После каза на татко: — Върховният жрец на Атон ще предприеме пътуване до Тива. Сега върви да пишеш посланията до царете на чуждите държави.

Посочи вратата и двамата с татко бяхме изведени в коридора. Затвори след нас и отвътре веднага се чуха екзалтирани гласове.

Последвах гневните стъпки на татко, които се насочиха към Пер Меджат.

— Какво прави той?

— Готви се — процеди баща ми.

— За какво?

— Да ускори пътуването на стария фараон към задгробния живот.

Изхълцах.

— Тогава защо позволи на Нефертити да му каже?

Баща ми отвърна, без да спира:

— Защото някой друг щеше да му го каже.

* * *

— Царицата ражда!

Една от слугините ме откри в градината на двореца и думите изскочиха задъхано от устата й. Аз станах веднага и разблъсках гъмжилото около павилиона на Нефертити. Вестоносци и жени от двореца се тълпяха отвън, скрити под слънчобрани, и обсъждаха какво ще се случи, ако Нефертити роди син. Щеше ли Небнефер да бъде изпратен да живее в друг дворец? Ами ако се родеше момиче? След колко време можеше царицата да забременее отново? Влязох в родилната стая, затворих вратата и оставих сплетните зад нея.

— Къде беше? — извика Нефертити.

— В градината. Не знаех, че е започнало.

Майка ме стрелна с поглед, сякаш бях длъжна да се досетя.

— Донеси ми сок — простена Нефертити и аз се хвърлих към най-близката прислужница да й предам поръчката.

— Бързо! — подканих я и се обърнах отново към сестра си. — Къде са акушерките?

Тя изскърца със зъби.

— Приготвят родилния стол.

На стола на Нефертити бяха изрисувани трите богини на майчинството. Хатхор, Нехбет^[2] и Таурт^[3] протягаха ръце по ширината на трона от слонова кост. Тялото й се напрягаше да се освободи от тежкото бреме в утробата й. Дишането й ставаше тежко.

Появиха се две акушерки.

— Готово е, царице.

Сложиха я на подплатения стол с дупка в средата, през която новороденото да се спусне в света. Майка сложи възглавница зад гърба й, а Нефертити протегна ръка да хване моята, като пищеше толкова силно, че можеше да пробуди Анубис. Глъчката около павилиона утихна и единственото, което се чуваше, бяха виковете на Нефертити. Майка се обърна към мен вместо към акушерките:

— Няма ли нещо друго, което можем да й дадем?

— Не — отвърнах аз честно и акушерките кимнаха.

Най-възрастната от тях тръсна посивелите си къдри.

— Вече й дадохме хепер-уер.

Видяла бях, че пъхат в сестра ми смес от растението хепер-уер, мед и мляко, за да предизвикат раждането. Сега възрастната жена разпери ръце.

— Нищо повече не можем да сторим.

Нефертити изстена. Лицето й беше изопнато, косата й бе полепнала по бузите от пот. Наредих на една от жените да я прибере. Ипу и Мерит донесоха съд с гореща вода и го сложиха между краката на сестра ми, та парата да облекчи раждането. После Нефертити изви глава назад и вкопчи ръце в родилния стол.

— Излиза! — извика майка. — Князът на Египет излиза!

— Напъвай по-силно! — каза старата акушерка.

Мерит притисна хладна кърпа към главата на Нефертити, а акушерката изведнъж се озова под стола, протегнала ръце да подхване подаващата се главичка на детето. Сестра ми се изви назад и изпищя от болка, после дребното й тяло се разтърси и детето изскочи заедно с плисналите води.

— Княгиня! — извика акушерката, докато проверяваше новороденото за някакви деформации. — Здрава княгиня!

Нефертити гледаше втрещено от стола.

— Момиче? — прошепна тя и се хвана за облегалките. — Момиче? — и гласът й стана писклив.

— Да!

Акушерката вдигна малкото вързопче, а ние с майка разменихме погледи.

— Някой да отиде да съобщи на везир Ай! — каза радостно майка. — И изпратете съобщение на фараона!

Ипу изтича навън да разгласи в двореца, че царицата е жива. Камбаните щяха да ударят два пъти, за да известят, че се е родила княгиня на Египет. Акушерките сложиха Нефертити отново в леглото и утробата й беше завита в платно, за да се спре кървенето.

— Княгиня — повтори тя. А беше толкова сигурна, че ще е княз! Твърде сигурна.

— Обаче е здрава — отвърнах аз. — И е твоя. Твоя малка връзка с вечността.

— Но, Мутни… — Погледът й стана някак далечен. — Момиче е.

Акушерката дойде и подаде на сестра ми първата княгиня на Египет. Нефертити пое детето в ръцете си. Очите на майка се навлажниха. Вече бе станала баба.

— Прилича на теб — каза тя. — Има същите устни и нос.

— И толкова много коса — добавих аз.

Майка погали меката като пух косица. Детето заплака пронизително и акушерката веднага дотича и обяви:

— Трябва да бъде нахранена. Къде е кърмачката?

В родилната зала беше въведена висока закръглена жена. Акушерката хвърли бърз поглед към кръглото й лице. Не беше много по-възрастна от Нефертити, на седемнайсет или осемнайсет години, и изглеждаше здрава и силна.

— Ти ли си тази, която е избрал везир Ай?

— Да — отвърна тя. Набъбналата й гръд показваше, че наскоро и тя е станала майка.

— Тогава ела и седни до царицата — нареди акушерката.

Приготвен й беше стол и кърмачката извади едната си гърда. Всички наблюдавахме как малката княгиня засука лакомо, а Нефертити изучаваше своето малко копие в ръцете на другата жена.

Акушерката се усмихна.

— Красива е като теб, царице. Фараонът сигурно ще остане доволен.

— Но не е син. — Нефертити сведе поглед към малкото същество, на което бе дала живот. Княгинята, която трябваше да е княз.

— Как ще я наречеш? — попитах.

— Меритатон — веднага отговори тя.

Майка подскочи.

— Обичана от Атон?

— Да. — Нефертити изпъна рамене и изражението й стана решително. Да напомня на Аменхотеп кое е най-важното. — Майка се намръщи и Нефертити довърши разпалено: — Верността.

В далечината звъннаха камбани — два пъти, за да узнае цял Мемфис, че се е родила княгиня. Сестра ми стисна в ръка ръба на чаршафа.

— Какво е това?

— Камбаните… — поде майка, но тя я прекъсна.

— Защо звънят само два пъти?

— Защото камбаните се удрят три пъти, когато се роди княз — казах аз и Нефертити изпадна в ярост.

— Защо? Защото дъщерята е по-маловажна от син ли? За Небнефер камбаните бяха ударени три пъти, за княгиня Меритатон също ще бият три пъти!

Майка и аз се спогледахме, а княгиня Меритатон ревна.

Мерит наруши мълчанието.

— Да те заведем ли в банята, царице?

— Не! Някой трябва да спре камбаните. Доведете Аменхотеп! — заповяда тя.

— Първо се изкъпи, после можеш да се видиш с фараона и да му кажеш — посъветва я майка.

— Нефертити, в този вид не можеш да се срещаш с никого — подкрепих я аз. Ризата на сестра ми беше в петна и въпреки че краката й бяха избърсани и косата й бе вчесана назад, нямаше вид на египетска царица. Приличаше на жена, която току-що е родила, и издаваше неприятна миризма на кръв. — Изкъпи се набързо, а после ще извикаме фараона и ще му съобщим.

Тя ме послуша и в родилната стая се възцари тишина. Облякоха й чиста риза и я изведоха.

— Красиво дете — каза накрая майка.

Кърмачката продължаваше да храни княгинята, акушерката започна да прибира родилния стол. Щеше да мине поне още година, докато потрябва отново. И тогава може би щеше да се роди княз.

— Мислиш ли, че ще я послуша? — попитах аз.

Майка стисна устни.

— Това не е правено никога.

— Нито пък е имало царица, която да е живяла в покоите на фараона.

* * *

Когато Нефертити се върна, изкъпана и облечена в бяло, майка кимна одобрително.

— Така е по-добре — каза тя, но Нефертити не беше в настроение за ласкателства.

— Въведете Аменхотеп.

Мерит отвори вратата на родилната зала и извика фараона. Той дойде веднага и още щом го зърна, Нефертити се нахвърли върху него.

— Искам камбаните да бият три пъти — категорична бе тя.

Той се втурна към леглото й и я помилва по бузата.

— Добре ли си? Ти…

— Днес камбаните трябва да бъдат ударени три пъти!

— Но раждането… — Той погледна надолу към спящата Меритатон. — Виж колко красива…

— Говоря ти за камбаните! — викна Нефертити и събуди княгинята.

Аменхотеп се колебаеше.

— Но камбаните се удрят…

— Нашата княгиня по-маловажна ли е от княз?

Аменхотеп се загледа в лицето на дъщеричката си и по страните му потекоха истински сълзи. Тя бе наследила неговите тъмни очи и къдрава коса. После вдигна очи към Нефертити, на чието лице се четеше решителност, и се обърна към Мерит.

— Кажи на хората да ударят камбаните три пъти. Родила се е княгиня… — Фараонът отправи въпросителен поглед към съпругата си.

— Меритатон — каза Нефертити, а той седна до нея и повтори, взирайки се в лицето на дъщеря си:

— Меритатон. Обичана от Атон.

Нефертити вирна гордо брадичка.

— Да. На името на великия египетски бог.

— Княгиня. — Аменхотеп взе плачещото дете от ръцете на кърмачката и го притисна до гърдите си.

Влезе баща ми и погледна многозначително майка.

— Момиче — каза той тихо.

— Но все пак наследница — прошепна майка.

Татко остана, колкото да прегърне внучката си, първата княгиня на Египет, после си тръгна, за да разпрати послания до царете на чужди държави.

Наблюдавах отпуснатата в леглото си Нефертити. Изглеждаше изпита й бледа, полагаше й се да поспи, но вместо това разиграваше пред Аменхотеп сцена на радост.

— Мислиш ли, че сестра ми изглежда добре? — попитах майка.

— Разбира се, че не. Току-що е родила.

После Мерит приближи, въоръжена със своята голяма кутия за козметика от слонова кост. Сестра ми покорно седна в леглото, въпреки че на нейно място аз бих изгонила всички от стаята. Погледнах надолу към притиснатата до гърдите й княгиня Меритатон и почувствах в сърцето си болка, която навярно бе завист. Нефертити имаше съпруг, царство, семейство. Аз бях на петнайсет години, а какво имах?

* * *

Празненството по случай раждането се състоя в края на пахонс. Красиво изработените съдове от скъпоценни метали, изпратени от чуждите царства, бяха подредени на маса, която се простираше от единия край на голямата зала до другия. Имаше златни статуетки и сандъчета със златни слитъци. Царят на Митани беше изпратил сюрия ловджийски кучета, а от семействата на велможите в Тива пристигаха гривни от сребро и слонова кост.

В покоите на Аменхотеп Нефертити ме питаше коя рокля да облече за празненството.

— Отворената отпред или някоя с деколте по врата?

Погледнах къносаните й гърди, които бяха големи и приятни за окото. Коремът й беше толкова плосък, че бе невъзможно да се допусне, че е родила само преди четиринайсет дни.

— Отворената отпред — казах аз.

Наблюдавах как тялото й изпълва оскъдната дреха и бях очарована от начина, по който тя промуши по две златни обици през продупчените си два пъти уши. Помислих си: „Аз никога няма да бъда толкова хубава.“ После двете се погледнахме в огледалото. Котката и Красавицата. В голямата зала нито един мъж не можеше да откъсне очи от нея.

— Изумителна е! — каза Ипу, когато сестра ми мина между колоните и се качи на изрисувания подиум. Бременността бе наляла хлътналите й бузи и бе дала цвят на лицето й. Стотици свещи трептяха по пътя й и когато се настани на трона, за миг всички притихнаха.

Изглежда, всеки член на египетския царски двор бе дошъл да отпразнува раждането на Меритатон. Аз излязох навън, където майка и татко се наслаждаваха на краткия момент на спокойствие преди храната да бъде поднесена, когато всички трябваше да заемем местата си. Погледнах отново хората, които се тълпяха на двора, влизаха и излизаха от голямата зала с чаши вино в ръцете, издокарани в най-хубавите си дрехи и най-скъпите си накити. Само Панахеси го нямаше.

— Защо има толкова много хора? — попитах.

Дори велможите от Тива бяха дошли да празнуват, предприели пътуването по Нил.

— Дошли са да изкажат почитта си към новия фараон — каза баща ми. Не разбрах за какво ми говори и той поясни: — Старият фараон умира.

Погледнах го втрещено.

— Но нали се очакваше да преживее поне още един сезон? Ти ми каза… — Изведнъж проумях какво бе имал предвид баща ми и млъкнах. Наклоних се към него и гласът ми премина в шепот.

— Да не би да е отровен?

Баща ми не каза нищо.

— Не е ли било отрова? — упорствах аз, но лицето му бе като маска. Залитнах назад. — Значи Панахеси е бил там?

Родителите ми размениха погледи и татко стана.

— Каквото и да се е случило в Тива, старият фараон няма да доживее до края на месеца.

Звънецът в голямата зала призова гостите за вечеря. Татко хвана майка под ръка и двамата се смесиха с тълпата, а аз още стоях със зяпнала уста, смаяна от думите му.

— Ако се съди по изражението ти, или ни заплашва нашествие, или току-що си вкусила нещо кисело.

Обърнах се и генерал Нахтмин ми подаде паница с вино.

— Благодаря, генерале. Аз също се радвам да те видя.

Той се засмя и посочи към голямата зала.

— Ще влизаме ли?

Влязохме заедно през сводестите врати в голямата зала с нейните величествени колони и стотици гости. Той щеше да седне на масата за военния елит, аз — при царското семейство. Но преди да стигнем до платформата, аз го спрях.

— Кажи ми, генерале, чувал ли си нещо за фараона в Тива?

Нахтмин за момент се замисли, после ме дръпна в една ниша встрани от масите, където можехме да говорим по-спокойно.

— Защо питаш?

Поколебах се.

— Ами… просто си помислих, че може да знаеш.

Изгледа ме подозрително.

— Вероятно много скоро ще премине в ръцете на Озирис.

— Но той е едва на четирийсет! Можеше да живее още десет години — прошепнах аз. — Нали не е бил отровен? — И се взрях в лицето му, за да се уверя, че ще ми отговори искрено.

Нахтмин кимна мрачно.

— Говореха се разни неща. И след като слуховете са стигнали дори до царското семейство…

— Няма такова нещо — побързах да кажа. — Просто се чудех.

Той също следеше изражението ми.

— Но ако… ако фараонът умре…

— Да?

— Ами, какво ще се случи тогава?

— Тогава сестра ти ще стане царица на Египет и овдовялата царица ще се кланя на снаха си. Кой знае — добави заговорнически Нахтмин, — преди всичко да свърши, може да стане дори фараон.

— Фараон?

— Толкова ли е чудно?

— Не, глупаво е. Само шепа жени са управлявали някога Египет.

— А защо не и тя?

И двамата погледнахме през гората от колони към сестра ми. Масивна златна диадема вдигаше разкошната й коса от челото и правеше очите й още по-големи. От трона си тя можеше да вижда цялата зала, но онзи, когото наблюдаваше, беше Аменхотеп.

— Той й се доверява за всичко — добави Нахтмин. — Те дори живеят заедно.

— Кой ти каза това?

— Аз съм генерал. Работата ми е да знам. Но дори ако бях слуга в някой по-малък дворец, пак щях да науча тази подробност.

— Но тя ще трябва да овдовее, преди да стане фараон.

Той не оспори това, сякаш нямаше да се изненада, ако Аменхотеп се помине. По гръбнака ми пропълзя ледена тръпка и ме облъхна хлад въпреки топлата вечер. Гостите заемаха местата си и под тавана на голямата зала отекваше смях. Пиршеството щеше да продължи цялата нощ, но може би нямаше да имам друга възможност да поговоря с генерала.

— Мислех, че ще останеш в Тива и ще водиш по-спокоен живот от този тук.

— О, в Тива не е спокойно. Навсякъде, където има дворец, никога не е спокойно. Но се надявам някой ден да намеря някого, който да сподели с мен един по-спокоен живот. Далеч от Тива и Мемфис или който и да е град, през който минава царски път…

Двамата отправихме погледи към залата и аз кимнах. Разбирах неговото желание.

— Но сега, след като храмът е завършен, войниците се питат какво ще стане после. Фараонът се бои от войската. Няма да ни прати на война, въпреки че хетите извършват набези по нашите земи сезон след сезон, а Египет не оказва никаква съпротива. След като Панахеси служи на Атон, а Аменхотеп строи храмове, за да слави върховенството на Атон, на египетския трон се възкачва баща ти. Може би не в буквалния смисъл, но във всяко друго отношение фараонът е той, миу-шер. Сега е моментът да решиш какво искаш в този живот. Името ти да бъде изсечено в камък за вечността или щастие?

— А откъде знаеш, че тук не съм щастлива?

— Защото стоиш и разговаряш с мен в един ъгъл, докато сестра ти седи на трона, символизиращ божествената власт на египетските фараони, а баща ти й проправя пътя. Ако беше доволна, щеше да си там. — Той посочи масата на царското семейство, начело на която седяха майка и татко, обкръжени от плешиви мъже в разкошни дрехи. — И какво е твоето място във всичко това, малко коте?

— На слугиня на Нефертити — отговорих ядосано.

— Винаги можеш да промениш живота си. — Нахтмин ме погледна с интерес, после добави многозначително: — Като се омъжиш за някого.

* * *

— Мутни, ще ми намериш ли ризата?

Аз вдигнах очи от играта на сенет, но си останах на стола.

— Къде е Мерит? Не може ли тя да ти намери риза?

Нефертити ме наблюдаваше с големите си гримирани очи от мястото, където кърмачката хранеше Меритатон. Седнала до жената, тя милваше пухкавата косица на княгинята.

— Не мога да оставя Меритатон. Няма ли да ми я донесеш? Тя е в другата стая.

— Върви, Мутни — каза майка, — тя е заета.

— Тя винаги е заета!

Майка ме погледна строго и аз донесох ризата на сестра ми. Наведох се над личицето на Меритатон. Цветът на кожата й беше като на майка й, със светъл пясъчен оттенък, но очите й бяха маслинени като на Аменхотеп. Невъзможно бе да се каже дали щеше да има брадичката на майка си или ръста на баща си. Но носът й бе тънък и прав като на Нефертити.

— Прилича на теб — казах аз и сестра ми се усмихна. В този момент раменете на майка се напрегнаха.

— Чухте ли това? — бързо попита тя, като откъсна очи от дъската за сенет. Всички застинахме по местата си, дори кърмачката с бебето на ръце, и до ушите ни достигнаха женски ридания и звън на храмови камбани.

Нефертити се изправи.

— Какво става?

На вратата на стаята застана Аменхотеп. Усмивката му беше толкова широка, че веднага разбрахме. Майка сложи ръка на устата си.

— Отишъл е при Озирис! — прошепна Нефертити.

Аменхотеп я прегърна.

— Старият е мъртъв. Аз съм фараон на Египет!

В стаята влезе баща ми, следван по петите от Панахеси.

В радостта си Нефертити дори не обърна внимание, че в родилната й стая има мъже. Баща ми се поклони.

— Да се готвим ли за местене в Тива, царю?

— Няма да има местене в Тива — обяви Аменхотеп. — Веднага започваме да строим град Амарна.

Внезапно се възцари тишина.

— Ще преместиш столицата от Тива? — попита баща ми.

— За славата на Атон! — извика Аменхотеп ликуващо.

Татко погледна свирепо Нефертити, но тя избегна погледа му.