Мишел Моран
Нефертити (15)

Тринайсета глава
Перет, сезонът на растежа

Накъдето и да тръгнеше Нефертити, Тутмос беше готов да я последва. Беше му заповядано да скицира царската двойка във всеки аспект от живота й и според майка бе възмутително, че му се разрешава дори да седи до подиума в тронната зала.

Баща ми попита:

— Откъде да знаем, че можем да му се доверяваме?

Нефертити се засмя.

— Защото е скулптор. Не е шпионин!

Дори фараонът бе очарован от този тънък като тръстика млад творец. Винаги със своите свитъци в скута, Тутмос наблюдаваше фараона, докато той играеше сенет или се носеше с колесницата по пистите на мемфиската арена. Видях от тунела на арената как скулпторът седна до майка и тя се усмихна, когато й направи комплимент за очите.

— Има ли място, където да не бъде допускан? — попитах предизвикателно и Нефертити проследи погледа ми. Мерит връзваше чифт кожени кори на краката й, въпреки че беше бременна вече от няколко месеца.

— Само в спалнята ни — призна сестра ми. — Но мисля, че Аменхотеп ще размисли.

— Нефертити! Не говориш сериозно?

Тя се подсмихна.

— В спалнята ви?

— Защо не? — попита безсрамно сестра ми. — Там има ли нещо за криене?

— Тогава има ли изобщо нещо лично?

Тя се замисли за момент, после сложи шлема си.

— Нищо. В нашето царуване няма нищо лично и тъкмо затова трябва да бъдем помнени до последния ден на Египет, Мутноджмет.

Последвах сестра си през тунела към арената. Там я чакаше колесница, в която вече бяха запрегнати два едри коня.

Тутмос ми подаде ръка да ми помогне да се кача на трибуната. Поколебах се, после хванах ръката му. Беше гладка за ръка на човек, който работи с длето и варовик.

— Сестрата на първата съпруга на фараона — отбеляза той и си помислих, че ще продължи с комплимент за очите ми, но той запази мълчание, зает да ме изучава. По изключение този път не бе заобиколен от дузина жени. Тази сутрин Аменхотеп бе пожелал да язди рано и останалите царедворци още лежаха, топло завити в постелите си. Потръпнах и Тутмос кимна.

— Значи и ти си дошла да гледаш фараона. — Хвърли многозначителен поглед към празните трибуни. — Ти си предана сестра.

— Или глупава — промърморих аз.

Той се засмя, после наклони глава към мен и ми довери:

— Тази сутрин дори аз се двоумях дали да не си остана в леглото.

И двамата се загледахме в Аменхотеп в бляскавата му колесница, който се надбягваше с Нефертити и тренираните си нубийски пазачи. Радостните им викове се извисяваха над пръхтенето на конете и тропота на копитата и се разнасяха далеч извън пределите на арената. Дъхът ни замъгляваше мразовития утринен въздух. Внезапно една от колесниците спря пред ниската стена до Тутмос. Аменхотеп викна весело:

— Тази сутрин искам да ми направиш скици на арената! — Свали шлема си, влажните му тъмни къдрици бяха прилепнали към главата. — Ще ме изобразиш така на релеф от варовик.

Тутмос взе наръч папируси и бързо се изправи.

— Разбира се, царю. — Посочи към високите колони на арената и каза:

— Ще скицирам колесниците ви, позлатени от лъчите на зимното слънце. Виждаш ли как светлината му се процежда между колоните и образува анх?

Всички се обърнахме и аз за пръв път забелязах неравните очертания на анх върху прашната земя.

Аменхотеп се вкопчи с две ръце в колесницата и прошепна:

— Вечен живот!

— Запечатан в пясъка. — Тутмос продължи да описва картината, която виждаше във въображението си. — Златните колесници и под тях пламтящият ключ на живота.

Погледнах го сепнато. Това не бяха просто празни приказки и угодничество. Обърнах отново очи към символа на вечния живот, създаден от преплитането на слънцето и сенките. Не можех да си обясня как така не го бях забелязала досега.

* * *

В голямата зала същата вечер Тутмос бе настанен на царската маса, а до него седеше Кия с нейната креслива свита от жени, израсли сред удобствата на царския харем. Нефертити и Аменхотеп наблюдаваха със задоволство как царедворците се разтапят от внимание към техния скулптор, който живееше сега в двореца само за да им служи.

— Може ли да видим какво си скицирал днес — умоляваха го жените.

Но настроението на Кия бе мрачно.

— Защо никой не ми каза, че отиват на арената?

Тутмос опита да я успокои.

— Беше много рано, господарке. Щеше да измръзнеш.

— Мога да понеса малко студ — сопна се тя.

— Страните ти щяха да побледнеят от него, а не бива, защото цветът им е твърде хубав. — Огледа я преценяващо. — Кожа с наситените тонове на плодородна земя.

Кия се поотпусна.

— Е, къде са тези скици?

Докато чакахме прислужниците да ни донесат храната, Тутмос извади наръча папируси, който бях видяла в ръцете му на арената. Нова между рисунките беше една, на която фараонът беше изобразен как възпира могъщите си коне. Беше в сянка, за да изпъкне ключът на живота под него. Тутмос пусна скиците да минат от ръка на ръка около цялата маса. Дори везирите и баща ми замлъкнаха за момент.

Кия вдигна очи.

— Много са хубави.

— Чудесни са — похвали ги и баща ми.

Тутмос наведе глава и мънистата на перуката му звъннаха мелодично.

— Царят и царицата са лесни за изобразяване.

— Мисля, че се дължи на таланта ти — отвърна татко и по бузите на скулптора се разля топла руменина.

— За мен е удоволствие. Вчера царят ми разреши да използвам ателието и за други поръчки.

Заинтересованите между присъстващите веднага го заляха с въпроси и Кия каза надуто:

— Тогава аз ще ти направя поръчка за бюст — на мен и на първия син на Египет.

На масата се почувства известна неловкост. Татко хвърли поглед на майка. Тутмос отбеляза тактично:

— От всяко дете на фараона ще излезе прекрасен бюст.

— А ти? — попита майка, която седеше до мен. — Да ти поръчаме ли портрет? Може да е бюст и дори релеф за гробницата ти. Трябва да започнеш да мислиш как ще те запомнят боговете.

Тутмос беше отрупан с молби и всички говореха един през друг, дори везирите. Сред цялата тази врява той забеляза моето мълчание и ми се усмихна.

— Може би по-късно — казах аз. — И тогава навярно ще поискам рисунка на красива градина.

Жените от двореца пърхаха около Тутмос като наскоро излюпени пеперуди около цвете. Дори след двата месеца, прекарани тук, той беше като новодошъл гост, канеха го на всеки пир и му показваха градините.

— Не знам защо си правят този труд — каза Ипу, докато сплиташе косата ми една сутрин. — Не е като да се интересува от жени.

Погледнах я с недоумение.

— Какво искаш да кажеш?

Ипу взе гърненце с тамяново масло и ме погледна косо.

— Той харесва мъже, господарке.

Седях неподвижно на ръба на леглото и се опитвах да проумея това.

— Тогава защо всичките жени го харесват толкова много?

Ипу започна да нанася с широки движения маслото по лицето ми.

— Може би защото е млад и красив и няма равен в онова, което сътворява от варовика. Той похвали моята работа — добави самодоволно тя. — Каза, че дори в Мемфис е чувал за мен.

— Всички са чували за теб — отвърнах аз.

Тя се изкикоти.

— Всички жени искат да им прави портрети. Дори Панахеси си е поръчал.

Мангалът беше запален. Времето се беше обърнало и всички бяхме облекли дълги поли и ризи. Загърнах се в топлата кожа на наметката си; започвах да оценявам това нововъведение в двора на Аменхотеп.

— Ами, където и да отиде Нефертити, той върви подир нея — казах аз. — И й предлага места, на които може да издълбае образа й. Тази сутрин отново ще дойде на арената, сигурна съм.

— Всяка сутрин ли идва?

Повдигнах рамене.

— Както и всички ние.

Ала днес не ми се искаше да съм там. Представях си какво ще е на стадиона. Везирите, Панахеси и Кия вкупом ще демонстрират своята преданост към Аменхотеп, като го гледат как се надбягва с Нефертити, макар тя да е бременна в петия месец. Знаех, че вятърът ще е леден и че дори слугите да ни донесат затоплен шедех, пак ще замръзна. Майка ще се тревожи безмълвно за Нефертити, която язди в своето положение, но никой няма да й каже да не го прави, въпреки че носи в утробата си бъдещето на Египет Дори баща ми, защото разбира, че по този начин тя държи фараона далече от Кия.

— Готово. — Ипу остави настрана четката и въглена.

Излязох в коридора, но краката ми отказваха да тръгнат към двора и аз реших, че след като ще прекарвам времето си в мръзнене, е по-добре да мръзна в градината.

Може би в суматохата щяха да забравят за мен и никой нямаше да забележи, че ме няма. Седнах под една стара акация, но почти веднага чух острия глас на Нефертити, който ме викаше.

— Мутни? Мутни, навън ли си?

Вдигнах крака на пейката и запазих мълчание.

— Мутноджмет? — Гласът на сестра ми ставаше все по-настойчив. — Мутни? — Тя заобиколи езерото с лотосите и ме видя. — Какво правиш? Отиваме на арената. — Надвесила се беше над мен и черната коса докосваше бузите й.

— Мислех да си остана тук.

Гласът й се извиси драматично.

— И да не ме гледаш как яздя?

— Днес съм уморена. И е студено.

— Тук също е студено!

— Може да дойде Ипу — предложих аз. — Или пък Мерит.

Нефертити се колебаеше дали да продължи спора, или да вдигне ръце.

— Тутмос завърши бюстовете — каза вместо това. Значи щеше да ми позволи да остана в градината. — Сега ги боядисва.

Спуснах краката си на земята.

— Колко още ще остане в двореца?

Нефертити ме погледна някак странно.

— Завинаги.

— Но какво ще рисува по цял ден?

— Нас.

— Непрекъснато?

— Свободен е да предлага услугите си и на царедворците. — Тя се обърна. — Виждаш ли го? — попита, като тръгна настрани, за да забележа коремчето й, което се издаваше над колана от златни скарабеи. — Той вече расте.

Замълчах за момент.

— Ами ако е момиче?

— Каквото и дете да му родя, Аменхотеп ще го обича — уверено каза сестра ми.

Намръщих се, защото я познавах добре.

— А ти?

Тя стисна устни и ги захапа с долните зъби, както аз правех често.

— Ако е момиче, Кия ще е майка на най-големия княз на Египет.

— Но тя е втора съпруга. Ако ти родиш на Аменхотеп син, дори да е догодина, той ще е бъдещият фараон.

Нефертити се загледа в далечината отвъд езерото с лотосите, сякаш очакваше погледът й да стигне до Тива.

— Ако не родя момче, Небнефер ще има повече време да събере поддръжници.

— Той е само на пет месеца!

— Но няма да си остане на толкова. — Тя се наведе към мен. — Ще ми помогнеш, нали? Трябва да бъдеш до мен, когато настъпи моментът. И да се молиш на богинята да направи детето момче.

Прихнах, но когато видях изражението й, смехът ми секна.

— Защо богинята ще слуша мен?

— Защото си честна — отвърна Нефертити. — А аз… Аз не съм като теб.

* * *

Нефертити се разхождаше из двореца с ръка на корема и никой не смееше да обели и дума за шестмесечния царски син, който сучеше от гръдта на Кия в голямата зала, въпреки че всички го виждаха. А той бе сладък малък княз, макар майка му да беше кисела като лимон. Аменхотеп помагаше на Нефертити да се качи на всяко стъпало, на всяка колесница, дори на трона. Суетеше се около нея и славословеше растящото в утробата й отроче, при положение че изобщо не забелязваше вече роденото. През месец фаменот^[1] Аменхотеп разгласи с официални документи и обяви в обществените сгради, че Атон вече е богът, който властва над Мемфис. Разпратена бе прокламация египтяните да се кланят пред жреците на Атон, както досега са се кланяли на амоновите.

Защото Атон покровителства Египет. Той е всемогъщ.

Той е най-красив. Той е всезнаещ и велемъдър.

Прокламацията не завършваше с името на Амон. Преди нито едно официално послание в Египет не завършваше без неговото име. От сега нататък в Мемфис нито едно нямаше да завършва с него.

Баща ми остави свитъка на скута си.

— Това е светотатство и старият фараон ще научи за него! Изобщо няма да се зарадва.

Погледна свирепо сестра ми, която сви рамене. За разлика от мен тя не се стресна, а му отвърна.

— Фараонът определя кое е светотатство!

— Твоят съпруг не е единственият фараон! — Баща ми се изправи и запрати свитъка в мангала. — Старият още е жив. И запомни думите ми, Нефертити, запомни ги добре! Ако Аменхотеп не внимава, нищо чудно сестра ми да изпрати хора да го убият.

Аз сложих ръка на устата си, а Нефертити пребледня.

— Съпругът ми вече носи короната атеф^[2]! Тя няма да посмее!

Баща ми не отговори.

— Ти няма да позволиш това да се случи!

— Нещата стигнаха твърде далеч.

— Но аз нося неговото дете!

Татко пристъпи към нея.

— Слушай, слушай много внимателно. Напълно възможно е да бъде извършено убийство. Уверете се, че хората, които сте наели да ви пазят, са готови да умрат.

Цветът окончателно се оттегли от лицето на Нефертити и тя извика:

— Трябва да я спреш! Тя е твоя сестра!

— Също така е царица на Египет, а аз съм само везир.

Нефертити изглеждаше като болна.

— Но ти ще ме пазиш, нали?

Той не отговори.

— Няма ли? — прошепна тя. Изглеждаше толкова малка и изплашена, че ми се искаше да прекося стаята и да я взема в прегръдките си.

Баща ни затвори очи.

— Разбира се, че ще те пазя.

— Ами детето ми? Ами Аменхотеп?

— Това не мога да обещая. Ти трябва да го възпреш. Трябва да намериш начин. Иначе никаква протекция от моя страна няма да му помогне.

* * *

Живеехме като котки, душехме храната си, преди да я изядем, дори да бе предварително опитана от слугите, и нощем държахме едното си ухо наострено, за да чуем, ако някой се промъкне в стаите ни. Ипу започна да се опасява за здравето ми.

— По цяла нощ се въртиш и се мяташ в леглото. Това не ти се отразява добре, господарке.

— Научих новина, която ме тревожи, Ипу.

Моята лична прислужница престана да сгъва чаршафите, за да може да ме погледне.

— Лоша новина ли?

— Да — признах аз и пъхнах ръце под коленете си. — Ще ми кажеш, ако из двореца плъзнат приказки, нали?

Трапчинките на Ипу изчезнаха.

— Какви приказки, господарке?

Отговорих й честно:

— За убийство.

Ипу се сепна.

— Не е толкова невероятно — прошепнах аз. — Аменхотеп си е спечелил врагове. Но ти ще ми кажеш, ако чуеш нещо, нали?

— Разбира се — увери ме тя. Изражението й бе сериозно.

Същия следобед, преди да потеглим към строежа на новия храм, Нефертити ме дръпна настрани.

— Струва ми се, че нощес чух нещо — довери ми тя. Изтръпнах.

— Каза ли на татко?

— Не, не бях сигурна, че съм го чула. Беше отвън, пред прозореца.

По гръбнака ми пропълзя такъв студ, че потръпнах.

— Каза ли на царя?

Тя поклати глава, с ръка на корема.

— Не, но искам да спиш при мен тази нощ.

Тогава си спомних, че това бе неговата нощ с Кия, и отстъпих назад да я измеря с поглед.

— Какво? — викна тя. — Мислиш ли, че бих те излъгала?

Гледах я и се чудех.

— Моля те — каза тя твърдо и в очите й като че ли имаше истински страх. — Не само заради мен. Заради детето.

Детето, което беше в утробата й от шест месеца.

* * *

Същата вечер тя се премести в голямото легло, което делеше с Аменхотеп, и аз се разколебах.

— Ела.

— Това е леглото на царя!

Тя присви очи.

— Не и тази нощ.

Но аз отказах да легна там.

— Престани да губиш време и се пъхай при мен! — сопна ми се сестра ми. Бременността я правеше раздразнителна.

— Не. Ела на моето легло — отвърнах аз.

Тя ме погледна сърдито, с ръка на корема.

— Аз съм бременна.

— Ще е по-безопасно — окуражих я аз.

Сестра ми замълча и разбрах, че съм я убедила. Отметна завивката и ми подаде ръка. Хванах я и й помогнах да стигне до моята стая. Тя се разположи внимателно на възглавниците и се оплака:

— Леглото ти не е толкова удобно, колкото моето.

— Да, но е много по-безопасно. — Усмихнах се, доволна от победата си, и тя не каза нищо. Оправих възглавниците зад гърба й.

— Наистина ли мислиш, че някой би се опитал да ме убие? — попита тя шепнешком.

Засмях се сковано.

— Не и ако трябва да минат покрай дванайсетте нубийци, които стоят пред вратата ми. — Опитвах да се шегувам, за да прогоня страховете й, ала настроението й беше мрачно и тя продължи:

— Но защо някой ще иска да ме убие?

Потръпнах при мисълта за това.

— Защото си омъжена за фараона и носиш неговото дете. Има ли по-добър начин да се стигне до Аменхотеп, отколкото чрез теб?

— Но хората ме обичат!

— Хората — отвърнах аз. — Не жреците. Не мъжете, чийто живот е посветен на Амон и чиито храмове се готвиш да разрушиш…

— Тази идея е на Аменхотеп — рязко отвърна Нефертити. В този момент откъм коридора се чуха стъпки и ние изтръпнахме. Но човекът отвън навярно реши да се оттегли, защото стъпките се отдалечиха. Аз затаих дъх.

— Не мога да понасям това повече! — възропта Нефертити. — Боя се от всичко.

— Лежиш на каквото си си постлала — сурово отвърнах аз. Но продължавах да стискам ръката й.

Онази вечер заспахме на запалени лампи, а на другата сутрин и двете се събудихме на разсъмване, сгушени една в друга като котки.