Мишел Моран
Нефертити (2)

Пролог

Ако се вярва на онова, което твърдят везирите, Аменхотеп е убил брат си заради египетската корона. През третия месец от ахет, сезона на разливите, престолонаследникът Тутмос лежи в покоите си в двореца Малката. Топъл вятър люлее завесите и разнася пустинните аромати на заатар^[1] и мирта. С всеки полъх дългите платна се раздвижват, усукват се около колоните на двореца, метат изпъстрените със слънчеви петна плочи на пода. Вместо да препуска към победата пред бойните колесници на фараона, двайсетгодишният престолонаследник на Египет лежи, подпрял на възглавници премазания си и подпухнал десен крак. Колесницата, която му е причинила това, незабавно е била изгорена, но злото вече е било сторено. Има висока температура, губи сили. И докато богът на смъртта с глава на чакал се прокрадва към него, Аменхотеп седи на позлатен стол в другия край на стаята и дори не трепва, когато по-големият му брат изплюва виненочервена храчка, която везирите приемат като знак за наближаващата му кончина. Аменхотеп не може да гледа повече агонията на брат си, излиза от стаята и застава на терасата с изглед към Тива. Скръства ръце пред златния си нагръдник и наблюдава как селяните жънат пшеница в изпепеляващата пладнешка жега. Силуетите им се движат покрай храмовете на Амон, най-големия принос на баща му за страната. Градът е в краката му, той стои и си мисли за съобщението, с което бе повикан да се върне от Мемфис, за да бъде до брат си, и докато слънцето се спуска на запад, все по-натрапчиво го спохождат видения за онова, което сега има вероятност да се случи. Аменхотеп Велики. Аменхотеп Строителя. Аменхотеп Великолепния. Представя си всичко това и се обръща чак когато новата луна вече е изплувала над хоризонта, сепнат от шляпане на сандали по каменния под.

— Брат ти те вика да се върнеш в спалнята.

— Сега ли?

— Да, сега.

Царица Тий обръща гръб на сина си и той следва отсечените й стъпки към спалнята на Тутмос.

Вътре са се събрали везирите на Египет. Аменхотеп обхожда стаята с поглед. Това са възрастни мъже, верни на баща му, мъже, които винаги са обичали по-големия му брат повече, отколкото него.

— Можете да си вървите — обявява той и везирите се обръщат сепнато към царицата.

— Можете да си вървите — повтаря тя. Ала когато възрастните мъже излизат, остро предупреждава сина си: — Не можеш да се отнасяш към мъдреците на Египет като към роби!

— Те са роби! Роби на жреците на Амон, които владеят повече земи и злато от нас. Ако Тутмос бе доживял до коронацията си, и той щеше да се кланя на жреците, както и всички фараони след него…

Плесницата на царица Тий отеква в стаята.

— Няма да говориш така, докато брат ти още е жив!

Аменхотеп рязко поема въздух и наблюдава как майка му отива и застава до Тутмос.

Царицата милва бузата на престолонаследника. Любимият й син, онзи, който бе смел и в битките, и в живота. Приличат си толкова много, имат дори еднакви кестеняви коси и светли очи.

— Аменхотеп е дошъл да те види — шепне тя, плитките на перуката й докосват лицето му.

Тутмос опитва да се надигне, тя понечва да му помогне, но той й махва да си върви.

— Остави ни. Ще говорим насаме.

Тий се колебае.

— Всичко е наред — уверява я Тутмос.

Двамата престолонаследници на Египет проследяват с поглед майка си и само Анубис^[2], който претегля сърцата на покойните с мярката на леката като перце истина, знае със сигурност какво се е случило, след като царицата излиза от стаята. Ала много от везирите вярват, че когато настъпи часът на страшния съд, сърцето на Аменхотеп ще се окаже по-тежко от перцето. Убедени са, че то е натежало от злодеяния и че Амит, богът крокодил, ще го погълне и ще осъди Аменхотеп на вечно забвение. Каквато и да е истината, през същата нощ престолонаследникът Тутмос умира и на неговото място се издига друг престолонаследник.