Мишел Моран
Нефертити (14)

Дванайсета глава
Седми тот^[1]

 

Бяхме застанали на гол хълм, който се издигаше над течащия през Мемфис Нил. Топъл вятър дърпаше полите ни и развяваше късите ни наметки.

— Храмът ще бъде на два етажа и ще се простира на два хълма. — Мая посочи към огрените от слънцето дюни. Върховете им се нижеха един след друг — конуси от бял пясък, трептящи в омарата.

— Откъде ще вземате материала? — попита Нефертити.

— Хората ми ще използват камъни от източната каменоломна.

Аменхотеп беше нетърпелив.

— Колко време ще отнеме?

Вятърът отвяваше и заглушаваше думите на архитекта. Панахеси и баща ми се приближиха.

— Осем сезона, ако хората могат да работят всеки ден.

Лицето на Аменхотеп помръкна.

— След осем сезона може вече да съм убит! — изруга той.

След като беше екзекутирал върховния жрец на Амон, той беше започнал да се бои, че може да го сполети същата участ. Където и да отидеше, го придружаваха наети от Нубия стражи. Тъмнокожите воини бдяха пред вратата му, докато спеше, и се струпваха като гарвани зад стола му, докато се хранеше. И сега бяха тук, събрани на групички в подножието на хълма, готови да пронижат с копията си всеки враг на фараона. По коридорите на двореца Нефертити ми бе подшушнала за страховете на Аменхотеп, че народът не го обича. Бях попитала защо и тя ми бе отвърнала с красноречив поглед. Заради онова, което се беше случило с върховния жрец на Амон. Сега Аменхотеп усещаше гнева на хората по улиците и никой от везирите нямаше смелостта да му каже, че не се заблуждава, дори и баща ми. Ала каза на Нефертити.

— Откъде знаеш? — развика се тя в моята стая и той извади рисунка, намерена на пазарния площад. На нея беше изобразено чудовище със змийско тяло и главата на царя, което поглъща статуя на великия бог Амон.

Сега Аменхотеп крачеше по билото на хълма и тонът му не допускаше възражения.

— Осем сезона е неприемлив срок! — кресна той.

— Какво да направя, царю? Разполагаме само с такъв брой работници, които са достатъчно опитни, за да строят храм.

Аменхотеп стисна челюсти.

— Тогава ще използваме войската.

Нефертити отиде при тях и попита развълнувано:

— Ако войниците помогнат да се построи храмът, за колко време може да стане?

Мая се навъси.

— За колко войници говорим, царю?

— Три хиляди — веднага отговори Аменхотеп, без дори да помисли за обещанието, което бе дал на Хоремхеб, и за границите на Египет, които трябваше да се отбраняват.

— Три хиляди? — Мая се опита да скрие своята изненада. — Вероятно ще отнеме… — забави се малко, за да пресметне. — С толкова много хора вероятно ще отнеме четири сезона.

Аменхотеп кимна решително.

— Тогава всеки войник, дошъл в Мемфис, ще бъде нает тази вечер.

— А границите на Египет? — попита твърдо баща ми. — Те трябва да се бранят. Дворецът също трябва да се охранява. Вземи хиляда — каза той и бе очевидно, че за него това предложение беше мъчително. Хвърли предупредителен поглед на сестра ми и тя кимна.

— Да. Хиляда. Не искаме границите на Египет да останат незащитени.

Аменхотеп отстъпи. После се обърна към Мая:

— Но ще съобщиш на хората още тази вечер.

— А Хоремхеб? — попита баща ми. — Той няма да е доволен.

— Тогава нека да не е доволен! — тросна се Аменхотеп.

Баща ми поклати глава.

— Може да настрои войската срещу теб.

Панахеси веднага застана на страната на Аменхотеп.

— Плати на войниците повече от всякаква плячка, която могат да заграбят от хетите — предложи той. — Спечели ги на своя страна. Разполагаш с повече от достатъчно пари от данъците.

— Чудесно. — Аменхотеп се ухили. — Когато видят колко ще им платя, хората няма да ме изоставят.

— Ами генералът? — отново попита баща ми.

Аменхотеп присви очи.

— Какъв генерал?

* * *

На другия ден тронната зала беше пълна с просители, които чакаха да говорят с фараона. Работата по най-големия издиган досега храм бе вече започнала и от строителната площадка непрекъснато идваха хора със свитъци. Докато Кия се клатушкаше като патица по коридорите на двореца и местеше туловището си от стол на стол (както се изразяваше Нефертити), тук пристигаха слуги и отново си тръгваха с подробни инструкции и мерки от архитект Мая. После вратите на тронната зала се отвориха с трясък и влезе Хоремхеб. Аменхотеп се напрегна, а пазачите му го оградиха от всички страни. Генералът се засмя.

— Бил съм се с нубийците още като момче — рече презрително той и тръгна към трона. — Мислиш ли, че ще ме спрат петнайсетина пазачи? Ти ми се закле, че ще има война. Дадох ти храмовете на Амон!

Аменхотеп се усмихна.

— И съм ти много благодарен.

„Ако бях фараон, нямаше да се гавря с този генерал“ — помислих си аз.

Хоремхеб спря в подножието на подиума.

— Докога възнамеряваш да използваш войниците на Египет като работници?

— Четири сезона — отвърна Нефертити от своя трон.

Хоремхеб обърна очи от Аменхотеп към сестра ми. Аз потреперих, но тя не се стресна от погледа му.

— Границите на Египет трябва да са напълно защитени. Което означава, че е нужен всеки войник — предупреди Хоремхеб. Хетите…

— Не ме е грижа за хетите! — Аменхотеп слезе от подиума и застана лице в лице с него; сред пълната със стражи зала се чувстваше в безопасност.

Хоремхеб пое дълбоко въздух, коженият нагръдник се опъна на гърдите му.

— Ти ме излъга!

— Дадох на войниците ти по-добра, по-малко опасна работа.

— Да строят храм на Атон? Ти оскверняваш Амон!

— Не. — Аменхотеп се усмихна опасно. — Ти оскверни Амон.

Вените по ръцете и врата на Хоремхеб се издуха от гняв.

— Ще ни нападнат! — предупреди той. — Хетите ще нахлуят в Египет и горчиво ще съжаляваш, ако тогава хората ти вече са станали по-добри строители, отколкото воини.

Аменхотеп пристъпи по-близо до него, така че само аз, която седях на най-долното стъпало на подиума, можех да чуя какво му казва.

— Войниците те следват така, както следваха брат ми. Не знам защо. Но ти ще следваш Атон. Ще служиш на него, ще служиш на фараона, или постът ще ти бъде отнет и ще останеш без нито един приятел в Египет. Хоремхеб, Лишения от приятели — така ще те наричат. И всеки, който общува с теб, ще бъде убиван. — Отдръпна се от него и попита: — Разбра ли ме?

Хоремхеб не отговори.

— Разбра ли ме? — викна Аменхотеп и гласът му отекна в ушите ми.

Хоремхеб стисна челюсти.

— Разбрах те добре, царю.

— Върви си тогава.

Проследихме генерала с погледи до вратата и аз си помислих, че днес той постъпи много глупаво.

Аменхотеп огледа хаотичната обстановка в тронната зала и обяви:

— Аз свърших! — Погледна сърдито към групата везири, струпани пред подиума, и попита: — Къде е Панахеси?

— На строежа на новия храм — отвърна баща ми, криейки задоволството си.

— Чудесно. — Аменхотеп се обърна към сестра ми и се усмихна предразполагащо.

— Хайде. Ела да се поразходим в градината. Баща ти може да се справи с всичко това. — Той махна към дългата редица просители пред залата.

Нефертити ме погледна и без да ми каже и дума, разбрах, че трябва и аз да отида.

Вървяхме през двора към клонестите смокини, чиито плодове бяха вече готови за бране.

— Знаеш ли, че Мутни може да откъсне всяко едно растение в градината и да назове името му? — попита Нефертити.

Аменхотеп ме изгледа подозрително.

— Ти лечителка ли си?

— Понаучих нещичко в Ахмим, царю.

Нефертити се засмя.

— Повече от нещичко. Тя е една малка лекарка. Спомняш ли си кораба? — Аменхотеп се скова и аз се почудих защо му припомня тези неща. — Когато родя, тя ще е една от лечителките ми — каза Нефертити и в гласа й имаше нещо, което накара и фараона, и мен да се обърнем към нея.

— Бременна ли си? — прошепна Аменхотеп.

Усмивката й стана още по-широка.

— Първият син на Египет.

Аз ахнах, закрила уста, а Аменхотеп нададе силен вик и я притисна до гърдите си.

— Наследник! Никое дете няма да бъде така обожавано, както нашето — закле се той. Сложи леко ръка на корема й, а аз не можех да повярвам, че на седемнайсет години Нефертити ще стане майка на фараона на Египет.

Сияеща, тя се обърна към мен.

— Е?

Не знаех какво да кажа.

— Боговете са те благословили! — извиках възторжено, но редом с това изпитвах страх и може би мъничко завист. Сега тя щеше да си има семейство, съпруг и деца, на които да посвещава вниманието си. — Каза ли на татко?

— Не. Но искам детето ми да бъде благословено в храма на Атон — пламенно изрече сестра ми и аз я погледнах смаяно. Какво правеше тя?

Лицето на Аменхотеп стана сериозно.

— Тогава храмът трябва да бъде завършен за девет месеца — реши той. — Трябва да го построят до пахонс.

* * *

Мълвата вече се беше разнесла сред слугите в двореца. На чаршафите на Нефертити не бе намерена кръв, по дрехите й нямаше петна. Разбира се, аз не знаех. Сега бях на един двор разстояние от нея. Но Ипу не бе изненадана.

— Знаела си и не си ми казала? — извиках аз.

Ипу измъкна роклята през главата ми и ми сложи друга за празненството тази вечер.

— Не допусках, че искаш да разнасям клюки, господарке.

— Разбира се, че искам!

Ипу се усмихна толкова широко, че трапчинките й се показаха.

— Тогава моята господарка е трябвало само да попита.

Официално подготовката за празненството в голямата зала започна, след като Нефертити каза на Аменхотеп, че е бременна, но десетките маси и блещукащи светилници създаваха впечатлението, че са били подредени предварително. Сигурно стотици слуги бяха украсявали залата цял следобед и всички готвачи в Мемфис трябва да бяха започнали подготовката на блюдата в същия час, в който новината бе стигнала до двореца. Подиумът с трите стъпала, водещи към царските тронове, беше осеян с цветя. На всяко стъпало слугите бяха сложили по два стола с високи облегалки и дебели възглавници за най-висшите царедворци. Между тях щях да бъда и аз, а също майка ми и баща ми, върховният жрец Панахеси и ако дойдеше, княгиня Кия. Последният стол щеше да бъде запазен за избран почетен гост.

Когато дойдеше време за вечерята, всички щяхме да седнем около царската маса на блестящия подиум, където фараонът и царицата обикновено се хранеха сами. Но днес и ние щяхме да сме заедно с тях. Празненството тази вечер бе на семейството ни, царското семейство на Египет.

Тромпети възвестиха влизането ни в залата, за да видят всички везири колко златни гривни имам аз по ръцете си и колко пръстени си е сложил баща ми. Кия се бе извинила с бременността си, но Панахеси крачеше заедно с нас в процесията към подиума. Когато стигнахме в подножието на троновете, майка не можеше повече да сдържа усмивката си.

— Сестра ти носи наследника на египетския трон! — каза тя с глас, изпълнен с удивление. — Детето й ще стане фараон един ден!

— Ако е момче — отвърнах аз.

Татко се усмихна напрегнато.

— По-добре да е. Акушерките смятат, че Кия носи син, а семейството ни не може да си позволи претендент за трона.

Голямата зала бе пълна с разговарящи и смеещи се хора. Дошли бяха всички велможи от Мемфис. Нефертити слезе от подиума и ми подаде ръка да обиколим заедно залата. Цялата сияеше от своя триумф.

— Не можеш ли да обикаляш сама? — попитах я аз.

— Разбира се, че мога. Но ти ми трябваш.

Всъщност не й бях нужна, но скрих задоволството си и й подадох ръка. Хората заобръщаха глави, когато дъщерите на Ай тръгнаха през залата, и за пръв път ме споходи главозамайващото усещане, че съм красива и силна. Мъжете зяпаха Нефертити, но погледите им се задържаха и върху мен.

— Какво хубаво момиченце — Нефертити помилва под брадичката дебелото дете на някаква жена. Погледнах я учудено. Не беше възможно сестра ми да харесва това дете, ала майката се усмихна гордо и се поклони по-дълбоко от всички жени наоколо.

— Благодаря ти, царице. Благодаря ти.

— Нефертити! — казах й с укор, а тя ме ощипа по ръката и нареди:

— Просто продължавай да се усмихваш.

Тогава видях, че Аменхотеп ни наблюдава от трона. Нефертити и сестрата на Нефертити, очарователни и прекрасни, привлекателни и желани. Той слезе от подиума. Дошло му беше до гуша да я гледа как раздава благоволението си на всички освен на него.

— Най-красивата жена в Египет! — възкликна той и я дръпна от мен. Придружи я обратно до трона от абанос и тя засия.

* * *

Вече не я чувахме да говори за нищо друго освен за детето.

На баните, на арената, в голямата зала Нефертити непрекъснато напомняше на всички, че носи в утробата си наследника на египетския трон. Мисля, че към средата на тот дори на майка й беше омръзнало да я слуша.

— Тя си знае само това — оплаках се аз, седнала почти на ръба на каменната пейка в градината, докато наблюдавах как котките гонят мишки из високата трева.

— Нали такава беше целта на идването й тук — отвърна майка. — Да дари син на Египет.

— И да контролира престолонаследника — добавих сърдито аз.

Приковали бяхме очи в езерото и гледахме как лотосовите цветове танцуват по повърхността и как се отразяват във водата.

— Само да се надяваме, че ще е син — каза майка. — Хората ще простят всичко, ако има престолонаследник, който си чака трона, и са спокойни, че няма да се пролива кръв за короната. Може дори да забравят, че докато царското семейство вдига храмове в Мемфис, хетите навлизат все по-навътре в египетските земи в Кадеш.

Погледнах я изненадано, но тя не каза нищо повече по този въпрос.

* * *

— Обличай се, Мутни. Отиваме в храма.

Сепнато седнах в леглото.

— В храма на Амон ли?

Нефертити изсумтя пренебрежително.

— В храма на Атон. Завършили са двора и искам да го видя.

— Приключили са за петнайсет дни?

— Разбира се. Там работят хиляди мъже. Побързай!

Втурнах се да търся пола, сандали и колан.

— Ами татко?

— Той ще остане в тронната зала да прилага законите на Египет — отвърна сестра ми и гордо добави: — Идеалната тройка: фараон, неговата царица и опитен везир.

— А майка? — Нахлузих полата.

Тя идва с нас.

— А Тий?

Сестра ми се поколеба. Стори ми се, че в гласа й имаше искрено съжаление, когато призна:

— Тий ми е ядосана. — Страните й поруменяха от срам. В края на краищата царица Тий беше тази, която бе сложила короната на главата й.

Но сега Нефертити дължеше преданост на Аменхотеп, не на Тий. Знаех, че гледа на нещата по този начин, но тя никога не бе обсъждала с мен какво й бе коствал този избор, нито ми беше споменавала безсънните нощи, когато, подпряла глава на дланта си и вперила поглед в луната, се е питала как ще отекнат решенията й във вечността. Сега седеше на леглото и ме гледаше как се обличам. Тя често ми се присмиваше, че краката ми били дълги и кожата ми била тъмна. Но сега нямаше време за детски закачки.

— Дори е изпратила пратеници да го заплашат. Но какво може да стори Тий? Аменхотеп бе коронясан. Ще стане фараон на Горен и Долен Египет веднага след като умре старият фараон.

— Което може да е и след години — поохладих ентусиазма й. Надявах се боговете да не са чули как гласът й се изпълни с надежда, докато говореше за смъртта на стария фараон. Последвах я по коридора и когато излязохме на двора, се обърнах изненадано към нея.

— Какви са всичките тези въоръжени мъже?

Аменхотеп влезе през портите от дялан варовик и ми отговори вместо нея:

— На мен ми е нужна защита, а също и на сестра ти. Нямам доверие на бащината ми войска.

— Но тези хора са част от войската. Ако не може да се има доверие на войската…

— На генералите не може да се има доверие — отвърна рязко Аменхотеп. — Войниците — тези войници — ще сторят, каквото им се каже. — Той се качи в своята позлатена колесница и протегна ръка да помогне на сестра ми. После изплющя с камшика и конете полетяха.

— Нефертити! — извиках аз и се обърнах към майка. — Безопасно ли е да препускат толкова бързо? — Чувах смеха й, който се извисяваше над тропота на копитата, и гледах след нея, докато не се загуби в далечината.

Майка поклати глава, крепейки с ръка перуката си.

— Разбира се, че не е. Но кой ще я спре?

Въоръжените стражи ни качиха бързо в собствената ни колесница. Пътуването до строежа на новия храм на Атон беше кратко. Когато площадката изникна пред очите ни, сякаш се озовахме в град под обсада. Наоколо бяха пръснати блокове пясъчник и войниците ги местеха между купищата отломки, като сумтяха, пъшкаха и си подвикваха. Панахеси стоеше, скръстил ръце на гърдите, с издута от вятъра пелерина, и с цяло гърло крещеше команди на хората. Както бе казала сестра ми, дворът вече беше готов, в момента разполагаха по местата им колоните с издълбани в камъка фигури на Нефертити и Аменхотеп. Царската двойка слезе от колесницата, Панахеси се втурна към тях и се поклони.

— Царю… — Видя сестра ми и се опита да скрие разочарованието си. — Царю, колко мило от твоя страна да биеш път чак дотук.

— Имаме намерение да наблюдаваме строежа, докато бъде завършен — заяви уверено Нефертити, като оглеждаше строителната площадка. Въпреки че наоколо сякаш бе пълен хаос, при по-внимателно вглеждане си личеше, че теренът е разделен на четири отделни сектора: на художниците, каменоделците, носачите и зидарите.

Аменхотеп смъкна наметалото от раменете си и се огледа.

— Хората забелязаха ли нашето пристигане?

Панахеси се поколеба.

— Царю?

— Хората забелязаха ли нашето пристигане? — викна той. — Никой не се покланя!

Работниците около нас спряха и Панахеси прочисти гърлото си.

— Мислех, че фараонът желае храмът на великия Атон да бъде завършен колкото може по-бързо.

— Нищо не е по-важно от фараона! — Гласът му отекна в гъмжащия от хора двор. Зърнах отзад генерал Хоремхеб. На лицето му се четеше безмълвна закана. След тези думи войниците незабавно паднаха на едно коляно. Чуковете замлъкнаха и само един човек остана изправен. Гняв, ярък като пламък, заля лицето на Аменхотеп. Той тръгна напред и множеството се раздели да му направи път. Нефертити пое звучно въздух и аз отидох при нея.

— Какво ще направи?

— Не знам.

Аменхотеп измина разстоянието, което го делеше от Хоремхеб. И двамата бяха еднакво готови за схватка, но само единият се радваше на обичта на войниците.

— Защо не коленичиш пред представителя на Атон?

— Ти изложи тези хора на риск, царю. Тук са твоите най-елитни бойци. Мъже, обучени да влизат в бой с колесници, сега дялат от камък твои подобия, вместо да отбраняват границите ни от хетите. Това не е най-мъдрата употреба на подготвени хора.

— Аз ще определям кое е мъдро! Ти не си нищо повече от войник, а аз съм фараон на Египет — Аменхотеп настръхна. — Ще ми се поклониш.

Хоремхеб остана изправен и ръката на Аменхотеп се стрелна към кинжала на хълбока му. Той пристъпи напред заплашително. Изтегли ножа и попита:

— Кажи ми, мислиш ли, че хората ти ще се вдигнат против мен, ако те убия тук? — Огледа се неспокойно. — Убеден съм, че ще си останат на колене дори когато кръвта ти напои пясъка.

Хоремхеб пое въздух.

— Тогава опитай, царю.

Аменхотеп се колебаеше. Погледна хилядите войници с могъщо телосложение — бяха облечени в туники, ала не носеха оръжия. После прибра кинжала, отдръпна се и попита.

— Защо не ми се подчиняваш?

— Ние сключихме сделка — отвърна Хоремхеб. — Подчиних се на моя цар, а царят предаде Египет.

— Не съм предал никого — рече злобно Аменхотеп. — Ти ме предаде. Ти и тази войска. Мислиш, че не знам, че беше приятел на Тутмос и му беше предан?

Хоремхеб не отвърна.

— Пред моя брат щеше да коленичиш! — извика Аменхотеп. — Кажи ми, че нямаше да коленичиш пред Тутмос!

Хоремхеб продължаваше да мълчи. Аменхотеп внезапно замахна и го удари с юмрук в корема. Той остана без въздух, но краката не му изневериха. Аменхотеп хвърли бърз поглед към войниците наоколо, те бяха напрегнали мускули, готови да скочат и защитят своя генерал. Тогава го сграбчи за рамото и изсъска свирепо:

— Освободен си от тази длъжност. Връщай се при баща ми. Но ще сториш добре, ако запомниш, че когато старият умре, аз ще стана фараон и на Горен Египет.

Множеството отстъпи встрани, когато Хоремхеб тръгна към своята колесница. После войниците се обърнаха като един и впериха погледи в Аменхотеп.

— Продължавайте работата! — викна Панахеси. — Продължавайте!

* * *

Въпреки че бе ранно утро, мангалът в стаята ми беше запален. Нефертити седеше на най-близкия до топлината позлатен стол, окото от лазурит между гърдите й блещукаше в светлината на пламъците. Татко се беше облегнал назад, опрял брадичка в събраните върхове на пръстите си. Всички останали обитатели на двореца още спяха.

— Нищо ли не можеш да направиш, за да обуздаеш невъздържания му нрав?

Въглените изпращяха и пръснаха искри. Нефертити въздъхна.

— Правя, каквото мога. Той ненавижда войската.

— Войската е тази, която го държи на власт — каза строго баща ми. — Хоремхеб няма да забрави стореното от него.

— Хоремхеб е в Тива — отвърна Нефертити.

— А когато старият фараон умре?

— Дотогава може да минат още десет години. — Използваше моите думи, макар да знаех, че не вярва в тях.

— Без войска Египет е слаб. Имате късмет, че в Тива все още има генерали, които подготвят войниците си за война.

— Те ще строят храма само четири сезона — оправда се сестра ми.

— Четири ли? — Баща ми се ядоса и скочи. — Бяха осем, а сега са четири? Как може една войска да изгради храм за година?

— Аз съм бременна! — потупа се по корема Нефертити. — Той трябва да бъде помазан пред олтара на Атон.

Баща ми я погледна свирепо.

— Това е желанието на Аменхотеп — добави тя. — Ако аз не го сторя, ще го стори Кия. Ами ако му роди син? — попита отчаяно.

— До седем дни тя ще роди — предупреди баща ми. — Ако е момче, той ще празнува седем дни с нея. Ще има пиршества и процесии.

Нефертити затвори очи, налагайки си да остане спокойна, но баща ми поклати глава.

— Подготви се за това. Няколкото дни след раждането трябва да принадлежат на Кия.

На лицето й се изписа решителност.

— Тази сутрин отивам с него на арената — обяви тя. Тръгна към дрешника, където държеше дрехите за езда, и извика да доведат Мерит.

— Ще яздиш заедно с него? — възкликнах аз. — От доста време не си се качвала на колесницата!

— Но сега ще се кача. Беше грешка да си въобразявам, че мога да намеря спокойствие в бременността.

Тя рови из дрешника, докато не дойде Мерит, която дори в този ранен час беше с изкусно очертани очи и безупречно облекло. Нефертити каза сопнато:

— Ръкавиците и шлемът ми! Бързо! Преди Аменхотеп да се е събудил и да е поискал да язди.

Баща ми се изправи пред Мерит.

— Тя подлага ли на опасност детето?

Нефертити хвърли свиреп поглед на Мерит иззад рамото на баща ми и тя каза веднага:

— Още е рано, везире, само на няколко месеца е.

Нефертити стегна колана на кръста си.

— Може би ако яздя, кръвта ми ще потече по-бързо и ще го направи момче.

* * *

На двайсет и осми тот Ипу се втурна в стаята ми, където двете с Нефертити играехме сенет.

— Започна се! — извика тя. — Кия ражда!

И двете скочихме от местата си и хукнахме по коридора към покоите на родителите ни. Майка и татко бяха седнали един до друг и бързо обсъждаха нещо на тих глас.

— Тя ще роди син — прошепна Нефертити.

Татко ме изгледа така, сякаш й бях казала нещо нередно.

— Защо говориш така?

— Защото го сънувах нощес. Тя ще роди престолонаследник на Египет!

Майка стана и затвори вратата. Дворецът беше залят от вестоносци, които чакаха, за да разнесат новината из царството.

Нефертити изпадна в паника.

— Не мога да позволя това да се случи! Няма да позволя това да се случи.

— Нищо не можеш да направиш — рече баща ми.

— Винаги има какво да направя! — заяви тя и намислила нещо, добави: — Когато Аменхотеп се върне, кажете му, че не ми е добре.

Майка ми се намръщи, но татко веднага разбра каква игра играе Нефертити и бързо попита:

— Много ли си зле?

— Толкова много… — Нефертити се поколеба. — Толкова много, че може да умра и да загубя детето.

Татко ме погледна.

— Трябва да потвърдиш нейната история, когато Аменхотеп те попита. — Обърна се и инструктира Мерит: — Заведи я в стаята й и й занеси плодове. Не се отделяй от нея, докато не видиш фараона.

Мерит се поклони.

— Разбира се, везире. — Стори ми се, че забелязах усмивка в ъгълчето на устните й. Поклони се на Нефертити. — Ще тръгваме ли, царице?

Спрях до вратата.

— А аз какво да правя?

— Грижи се за сестра си — отвърна многозначително татко. — И прави каквото поиска.

Образувахме цяла процесия до стаята на Нефертити. Вървяхме бавно, та ако някой ни види, да разбере, че с царицата нещо не е наред. В стаята си тя се просна като инвалид на леглото и каза:

— Чаршафът ми. Опънете го.

Изгледах я продължително.

— Върху краката и да се спуска от двете страни.

— Това, което вършиш, е ужасно — казах й аз. — Вече си изместила Кия от сърцето на Аменхотеп. Не ти ли стига?

— Болна съм! — възропта тя.

— Отнемаш й единственото време, с което разполага!

Гледахме се право в очите, но в нейните нямаше срам.

Седнах до леглото й, а Ипу стоеше на пост пред вратата и досаждаше на слугите с въпроси за новини от стаята на раждащата Кия.

Чакахме цялата вечер. Накрая Ипу дотича и когато отвори вратата, лицето й беше мрачно.

— Е? Какво е? — Нефертити седна в леглото. — Какво е родила?

Ипу наведе глава.

— Момче. Престолонаследника на Египет Небнефер.

Нефертити се отпусна отново на възглавниците и сега лицето наистина пребледня.

— Изпратете на фараона вест, че първата му жена е болна — нареди тя. — Кажете му, че може да умра. Че може да загубя детето.

Аз стиснах устни.

— Не гледай така! — заповяда ми тя.

* * *

Аменхотеп дойде веднага щом съобщението стигна до него.

— Какво има? Какво й е? — попита той.

Мислех си, че лъжите ще заседнат на гърлото ми, но те набързо изскочиха, когато видях колко е изплашен.

— Не знам, царю. Стана й зле тази сутрин и сега не може да прави друго, освен да спи.

Лицето му потъмня от ужас, от радостта му, че има син, не остана и помен.

— Какво си яла? От твоята прислужница ли беше приготвено?

Гласът на Нефертити бе тих и немощен.

— Да… да. Сигурна съм в това.

Той сложи ръка на бузата й и се обърна към мен.

— Какво стана? Ти трябва да знаеш. Двете сте неразделни, просто ми кажи какво е станало!

Виждах, че не се опитва да бъде жесток. Боеше се. Боеше се за съпругата си. Сърцето ми се сви.

— Може да е от виното — казах бързо. — Или от студа. Навън е много студено.

Аменхотеп погледна навъсено към прозореца в другия край на стаята и после към чаршафите на леглото.

— Дайте одеяла! — кресна той и веднага дотичаха слугини. — Одеяла и вълна. Намерете везир Ай. Кажете му да доведе лекаря.

— Не! — Нефертити седна в леглото.

Аменхотеп махна косата от челото й.

— Не си добре. Трябва да те прегледа лекар.

— Не ми трябва никой друг освен Мутни.

— Сестра ти не е лекар! — После се надвеси над леглото и отчаяно сграбчи ръката й. — Не може да си болна. Не може да ме напуснеш.

Тя затвори очи, тъмните й ресници потрепнаха над високите бледи скули.

— Чух, че имаш син — каза тя тихо и се усмихна, сложила малката си ръка на своя корем.

— Ти си единственото нещо, което е важно за мен. Двамата с теб тепърва ще издигаме паметници на боговете — закле се той.

— Да. Храм на Атон. — Тя се усмихна едва-едва. Изпълняваше ролята си така добре, че очите на Аменхотеп се насълзиха.

— Нефертити! — извика той и мъката му беше толкова истинска, че ми дожаля за него. Хвърли се напряко на леглото и аз се изплаших.

— Престани! Престани, защото ще повредиш детето!

Почука се и на вратата се появи баща ми с лекаря до себе си. Нефертити му отправи тревожен поглед.

— Не се страхувай — каза татко. — Той може само да помогне.

Между тях премина нещо и тя позволи на лекаря да й вземе кръв от ръката й. Той разклати тъмната течност в плитък съд, за да види цвета й. Всички станахме и зачакахме да разчете знаците. Възрастният човек прочисти гърло. Погледна баща ми и кимна бързо, после се обърна към фараона.

— Какво има? — попита Аменхотеп.

Лекарят наведе глава.

— Боя се, че тя е много болна, царю.

Кръвта се отдръпна от лицето на Аменхотеп. Неговата гордост, неговата съпруга, неговата най-страстна поддръжница да се разболее сега, когато чака дете от него! Той погледна крадешком своята любима Нефертити, чиято коса се беше разплискала по възглавницата като черно мастило. Изглеждаше красива и вечна като безжизнена статуя. Аменхотеп се обърна към лекаря и заповяда:

— Ще направиш всичко възможно, ще направиш всичко по силите си, за да я върнеш към живота.

— Разбира се — побърза да обещае човекът. — Но тя трябва да си почива. Нищо не бива да тревожи нито нея, нито детето. Никакви лоши новини, никакви…

— Просто я излекувай!

Лекарят закима енергично и се спусна към торбата си, от която извади няколко стъкленици и мускал с мехлем. Погледнах стъклениците по-внимателно — да видя дали няма да позная съдържанието им. Ами ако в тях имаше нещо опасно? Нещо, от което сестра ми наистина да се разболее? Лицето на татко остана безизразно и аз се досетих какво е. Розмаринова вода. Лекарят й даде от нея и тя потъна в сън, а ние останахме да бдим край леглото й до края на нощта.

Дойде и майка, после Ипу и Мерит донесоха свежи сокове и чаршафи. По-късно през нощта майка се оттегли в своята отоплена стая, а Аменхотеп, баща ми и аз останахме. Но докато я гледах как си почива, ме обземаше възмущение. Ако не беше такава егоистка, ние с татко нямаше да сме принудени да участваме в това представление. Нямаше да сме принудени да висим край леглото й и да греем ръце на огъня, докато тя се гуши в топлите си завивки и Аменхотеп я милва по бузата. Накрая си тръгна дори и баща ми, но преди да излезе, се обърна към мен и ми каза.

— Бди над нея, Мутноджмет.

Щом затвори вратата, Аменхотеп отиде и застана до леглото на Нефертити.

— Много ли е болна? — попита ме царят на Египет. В сенките лицето му изглеждаше дълго и ъгловато.

Преглътнах страха си.

— Боя се за нея, царю. — Това не беше лъжа.

Аменхотеп погледна надолу към спящата си царица. Тя беше съвършена красавица и знаех, че през целия ми живот мен никой няма да ме обича така безумно.

— Лечителите ще я върнат към живота — каза уверено той. — Тя носи нашето дете, бъдещето на Египет.

Преди да успея да се спра, вече го бях попитала:

— Ами Небнефер, царю?

Той ме погледна странно, сякаш беше забравил за наследника, роден му от Кия.

— Кия е втора съпруга. Моята царица е Нефертити, която ми е предана и споделя мечтата ми за един по-велик Египет. Един Египет, воден от всемогъщия Атон. Децата ни ще прегърнат слънцето и ще станат най-могъщите владетели, които боговете са благославяли някога.

Гласът ми заседна в гърлото.

— Ами Амон?

— Амон е мъртъв — отвърна той. — Но аз ще възкреся мечтата на моя дядо за фараони, които не се плашат от силата на жреците му Ще почета името му и ще бъда запомнен завинаги със стореното от мен. Със стореното от нас — каза той твърдо, свел поглед към Нефертити, своята съратница, своята най-вярна съюзница. Срещу всеки напредък, който бележеше Кия, Нефертити не пропускаше да предложи нова статуя, нов двор, нов бляскав храм.

Той остана до леглото й цялата нощ. Наблюдавах го и се питах каква трябва да е тази лудост, която може да накара един цар да срине боговете на своя народ и да издигне на тяхно място друг покровител, за когото никой не е и чувал. „Алчността — помислих си. — Омразата към всичко, в което вярва баща му, и жаждата за власт. Без жреците на Амон той ще контролира изцяло тази страна.“ Седях на стола с дебели възглавници и го гледах как милва сестра ми по бузата. Беше нежен, прокарваше леко ръка по лицето й, вдъхваше лавандуловия аромат на косата й и преди да заспя, все още беше до нея и се молеше на Атон да стори чудо.

На другата сутрин очите ми тежаха като късчета олово в орбитите, а пред вратата чакаше пратеник от Тива, целият в злато и лазурит.

— Никой няма да безпокои царицата — отсече Аменхотеп.

Зад пратеника се появи Панахеси.

— Царю, касае се за престолонаследника.

Аменхотеп прекоси стаята.

— Какво има? Царицата е болна.

Панахеси се намръщи и влезе в преддверието.

— Съжалявам да чуя, че царицата се е разболяла. Надникна в спалнята на сестра ми и присви очи. — Царица Тий и старият фараон са изпратили благословията си за твоя син — продължи той. — С твое разрешение, царю, празненството по случай раждането му трябва да се състои тази вечер.

Аменхотеп погледна към стаята на Нефертити. Вратата беше отворена и Панахеси я виждаше как лежи на леглото и как Мерит и Ипу се суетят около нея.

— Върви — окуражи го сестра ми от съседната стая. — Той е твой син.

Аменхотеп се върна при нея и хвана ръката й.

— Няма да се отделям от теб.

— Боговете те дариха със син. — Усмихна се тя изнурено. — Върви, отдай благодарност. — Нефертити му отправи лъчезарен поглед, самата щедрост и красота, и аз си дадох сметка колко изкусно бе режисирана тази сцена: тя му даваше разрешение, вместо той да й каже, че ще отиде на празненството. — Върви — прошепна сестра ми.

— Ще мисля за теб през цялата нощ — обеща той.

В преддверието Панахеси ме гледаше изпитателно.

— Толкова съжалявам, че царицата се е разболяла. Кога се случи това?

Почувствах как бузите ми пламват от срам.

— Снощи.

— Горе-долу по същото време, когато се роди престолонаследникът — отбеляза той.

Не казах нищо. После Аменхотеп излезе от стаята на Нефертити и Панахеси опита да се усмихне.

— Да вървим ли на празненството, царю?

— Да, обаче не съм в настроение да празнувам — предупреди той.

Веднага щом те излязоха, Нефертити седна в леглото.

— Панахеси знае — казах й аз.

— Какво знае? — попита весело тя, стана и започна да вчесва косата си.

— Знае, че лъжеш.

Нефертити се обърна толкова бързо, че подгъвът на ризата се усука около глезените й.

— Кой казва, че лъжа? Кой казва, че не съм болна?

Запазих мълчание. Тя можеше да заблуди целия дворец в Мемфис, но мен не можеше да излъже. Наблюдавах я, докато се преобличаше в свежа риза и викаше на Мерит да й донесе плодове.

— Колко време ще продължаваш с това? — попитах.

В ъгълчетата на устните й се появиха зачатъци на усмивка.

— Докато не отмине неизпитваното досега вълнение от раждането на син. — Повдигна леко рамене. — И аз отново стана центъра на Египет.

* * *

Непознатото вълнение не трая дълго; не и когато строежът на храма имаше предимство пред всичко останало. И след три дни Нефертити оздравя като по чудо. Лекарят дойде, прегледа я и каза, че е чудо. Татко й донесе шедех от винарната и майка изцеди няколко сълзи по случая. Започвах да си мисля, че повече приличаме на шутове, отколкото на царско семейство на Египет.

— Каква е разликата? — попита Нефертити, когато споделих тази мисъл с нея. — И в двата случая са нужни маски.

— Но това е лъжа. Ти излъга. Изобщо ли не го обичаш?

Тя спря в средата на двора, където ни чакаха колесниците, за да ни отведат на строежа на новия храм. Кобрата на короната, настанена удобно в тъмната й коса, лъщеше на слънцето.

— Обичам го повече отколкото ще го обича която и да е друга жена. Ти не разбираш. Ти си само на четиринайсет години. Но любовта означава да се лъже.

Аменхотеп се появи под аркадата, водеше под ръка майка. Двамата се смееха на нещо и аз спрях, изненадана неприятно.

— Майка ти е много очарователна жена — каза той топло на Нефертити, която я дари с най-широката си усмивка.

Моята майка.

— Да — съгласи се тя. — Боговете са ме благословили с това семейство.

Фараонът помогна на майка да се качи в колесницата ми и тя поруменя от гордост. После подаде ръка на Нефертити и процесията потегли. По пътя до строежа редом с нас препускаше тежковъоръжена кавалкада, хладният вятър на фаофи^[2] издуваше туниките на войниците. Искаше ми се да се наведа към майка и да я попитам какво толкова смешно бе казал Аменхотеп. После реших, че може би ще е по-добре да не знам.

Изкачихме се на хълм високо над Нил и над обширното разчистено пространство. Аменхотеп искаше да погледне своя строеж от мястото, откъдето се открива най-добра гледка към него. Колесниците спряха внезапно, въоръжените стражи се пръснаха в кръг около нас. Всички слязохме и майка прошепна удивено:

— Велики Озирис!

Аз стоях неподвижно, вцепенена от размерите на терена, осеян със стълбове, които пронизват небето. Хиляди работници пъшкаха под тежестта на колоните и ги вдигаха нагоре с въжета. Ограденият с колонади двор на храма беше завършен, а също и едно от светилищата и един гранитен олтар. Тъй като се извършваше толкова тежка работа, Аменхотеп този път не поиска да му се кланят.

Появи се Панахеси и се поклони много ниско.

— Царю — усмихна се той угоднически както винаги, а посее обърна към сестра ми: — Царице — каза той не толкова ентусиазирано, — ще обиколим ли божия храм?

Нефертити хвърли тържествуваш поглед на Аменхотеп, сякаш тя му поднасяше подарък, после всички слязохме от малкия хълм и поехме през хаоса. Нефертити държеше да погледне всяка колона, всяка мозайка, всеки дялан камък. В работилницата на каменоделците Аменхотеп спря.

— Какво е това? — попита той хладно.

Един от майсторите се изправи и изтри потта от челото си. Имаше фигура на колесничар, с дебели ръце и широки гърди.

— Работим над твоите статуи, царю.

Аменхотеп се наведе да погледне по-отблизо и видя изсечените в камъка черти на фараон — такива, каквито ги изобразяваха от векове: гладка челюст, дълга брада, вълнисти браздички около очите. Изправи се и лицето му притъмня.

— Това не съм аз.

Човекът се сепна. Той бе издялал образа му така, както беше прието през последните хиляда години.

— Това не съм аз! — извика Аменхотеп. — Моята статуя трябва да прилича на мен, нали?

Каменоделецът го гледаше ужасен, после падна на едното коляно и наведе глава. Наоколо работата бе спряла.

— Разбира се, царю.

Аменхотеп се завъртя и застана лице в лице с Панахеси. — Да не мислиш, че искам боговете да ме объркат с баща ми? С Тутмос? — изсъска той.

Нефертити излезе напред.

— Ние желаем останалите статуи да приличат на нас — разпореди се тя.

Панахеси пое дълбоко въздух.

— Скулпторите използват мрежа. Ще трябва да…

— Направете го тогава. — Сестра ми хвана Аменхотеп под ръка и той кимна в знак на съгласие. После го поведе през калта и камъните, а Панахеси погледна гневно след нея и обърна очи към мъжа с дебелите ръце, който все още коленичеше.

— Поправи я!

— Но как, твое светейшество?

— Върви да намериш най-добрия скулптор в Мемфис — викна ядосано Панахеси. — Веднага!

Човекът избягваше погледа му.

— Но ние минаваме за най-добрите! — отвърна той.

— Тогава всички ще бъдете уволнени — избухна Панахеси. — Ще ми намериш скулптор, който може да извае фараона, както той иска, или няма да работиш никога повече.

Майсторът се изплаши.

— Има един скулптор в града, твое светейшество. Много е известен. Чудак е, но работата му е…

— Просто го намери и го доведи при мен — не издържа Панахеси. Погледна надолу към статуята, на която Аменхотеп беше изобразен както всеки друг фараон, изрита я с всичка сила и я прекатури. — Никога повече не изобразявай нашия фараон по този начин. Той не прилича на никого. С него не може да се сравнява нито един египетски фараон.

Побързах да настигна Нефертити и Аменхотеп. Те бяха в един от външните дворове, където работниците изправяха стълбове с изображения на бога слънце, издялани в жълтия камък. Ужасно много работа се вършеше от ужасно много хора. Оглеждах двора, когато в най-далечния край внезапно съзрях генерал Нахтмин. Гледаше право към мен. После Аменхотеп тръгна към него и той се извърна. Какво правеше в Мемфис? Мястото му бе при стария фараон в Тива.

Майка ми, с нейното зорко око, не пропускаше нищо.

— Генералът теб ли гледаше? — попита тя.

Бързо поклатих глава.

— Не. Не знам.

Тя ме погледна в лицето.

— Царят не обича генерал Нахтмин.

— Да, предупредиха ме.

— И през ум да не ти минава да се влюбваш във войник.

Наведох очи.

— Разбира се, че не съм влюбена!

— Хубаво. Когато му дойде времето, ще се омъжиш за някой велможа с одобрението на фараона. Такава е цената, която всички ние плащаме за короната — каза тя, а аз я погледнах възмутено, като си спомних как се смееше с Аменхотеп. Искаше ми се да кажа „Ние ли?“, но си затворих здраво устата.

* * *

На другата сутрин Аменхотеп се втурна в тронната зала и стресна везирите и емисарите от Митани, които се бяха наредили около масата на баща ми. Панахеси и Нефертити го следваха по петите и Нефертити хвърли на татко предупредителен поглед. Той се изправи веднага.

— Царю, мислех, че яздиш на арената.

Везирите и емисарите бързо станаха да се поклонят.

Аменхотеп се изкачи тичешком на подиума и седна на трона си.

— Конете от Лакиса не са пристигнали, а египетските ми омръзнаха. Освен това върховният жрец на Атон ни е намерил скулптор. — Погледна към почетните гости от чужбина в другия край на залата с техните къдрави бради и попита: — Какво е това?

Баща ми се навъси.

— Това са емисарите от Митани, царю.

— Какво ни е грижа за Митани? Отпрати ги!

Мъжете си размениха смутени погледи.

Аменхотеп повтори високо:

— Отпрати ги!

Пратениците незабавно станаха да напуснат залата, а баща ми каза тихо:

— Ще се видим отново.

Аменхотеп се разположи удобно на трона. Сега, след като беше дошъл фараонът, тронната зала се изпълни с хора — дъщери на везири и групи музиканти. Панахеси, който беше дошъл от строежа, за да представи новия скулптор, излезе пред подиума.

— Да доведем ли майстора, царю?

— Да, доведете го.

Вратите на тронната зала се отвориха и всички се обърнаха да го видят. Скулпторът беше облечен като цар, с дълга перука, цялата в златни мъниста, и повече въглен около очите, отколкото се считаше прилично за мъж. Приближи до подиума и направи дълбок поклон.

— Най-милостиви от царете. — Беше красив подобно красива жена, накичила се с най-хубавите си бижута и къносана. — Върховният жрец на Атон каза, че твоят дворец има нужда от скулптор. Моето име е Тутмос и ако желанието на фараона и царицата е такова, аз ще прославя вашите образи във вечността.

През залата премина вълна от развълнуван шепот, а Нефертити се премести по-напред на трона си.

— Искаме статуите ни да не приличат на ничии други — предупреди тя.

— Няма да приличат на ничии други — обеща Тутмос. — Защото никоя друга царица не е имала твоята хубост и никой друг фараон не е показвал такава смелост.

Виждах, че Аменхотеп не изпитва доверие към този мъж, който бе по-красив от него. Но Нефертити беше пленена.

— Искаме да ни изваеш още днес — обяви тя.

Аменхотеп добави ледено:

— И ще видим дали си такъв майстор, за какъвто се славиш.

Всички станаха и докато вървяхме по коридорите на двореца, Панахеси се присламчи към Аменхотеп.

— Мисля, че царят ще се увери, че този е най-добрият скулптор в Египет — предрече той.

За идването на Тутмос беше подготвено импровизирано ателие. Панахеси отвори вратите на широкото помещение с открити прозорци и маси, отрупани с бои и глина. Имаше всякакви инструменти, нужни на един скулптор, а също тръстикови пера и папируси, съдове с бял прах и счукан лазурит за оцветяване. Беше издигнат масивен подиум.

Тутмос предложи ръка на Нефертити и я придружи нагоре до трона й. Везирите зашушукаха при тази фамилиарност, но в нея нямаше и следа от мъжко ухажване.

— Какво да направим най-напред, царю, портрет върху камък — той махна със свободната си ръка — или оцветена статуя?

— Статуя — нареди Нефертити и той кимна любезно.

Близо петдесет членове на дворцовия съвет заеха места, сякаш се готвеха да гледат представление на танцьорки или певица с лира, и скулпторът стана дързък.

— А как ще желае царят да бъде изобразен?

Последва кратко колебание, след което Аменхотеп отговори:

— Като Атон на земята.

Скулпторът попита нерешително:

— Като жив и като мъртъв?

— Като жена и като мъж. Като началото и края. Като велика сила, чиято божественост е недосегаема. И искам да познават лицето ми.

Тутмос замълча за момент.

— Точно каквото е ли, царю?

— По-силно.

Царедворците зашушукаха. От хиляда години в храмовете и гробниците всички фараони, включително дебелите, ниските и старите, бяха изобразявани като млади и стройни, с идеално очертани линии около очите и безупречни прически. Сега Аменхотеп искаше собственото му лице да се запази през вековете, собствените му полегати очи и тесни скули, пълни устни и къдрава коса.

Тутмос се замисли, наклонил глава.

— Ще те скицирам на папирус. Когато свърша, ти ще определиш дали одобряваш приликата. Ако рисунката те задоволява, ще я издялам от камък.

— А мен? — нетърпеливо попита Нефертити.

— При теб ще се придържам към реалността — усмихна се Тутмос. — Защото нищо не може да те направи по-красива, царице.

Нефертити се настани по-удобно на трона, който беше приготвен специално за случая. Изглеждаше доволна.

Всички наблюдавахме как тръстиковото перо на Тутмос шари по папируса, дузини очи следяха критично всяко движение на ръката му по широкия бронзов статив в средата на помещението. Докато чакахме на папируса да се появи образ, Тутмос ни развличаше с историята на своя живот. Започнал с нерадостното си детство в Тива, преминало в тежък труд. Баща му бил пекар и когато майка му починала той заел нейното място пред пещите на баща си, месел тестото и приготвял хлябовете. Жените, които влизали да си купуват хляб, се заглеждали в момчето с тъмна коса и зелени очи; мъжете също, особено младите жреци на Амон. Един ден в пекарната на баща му влязъл скулптор и още щом зърнал Тутмос пред пещите, съзрял в него своя нов модел на Амон.

— Прочутият скулптор Бек ме попита дали искам да му позирам. Разбира се, беше готов да ми плаща и татко се съгласи. Имаше си още седем синове, за какво му бях аз? В ателието намерих своето призвание. Бек ме обучи като свой чирак и след две години вече имах собствено ателие в Мемфис.

Тутмос се отдръпна от своя папирус и всички видяхме, че е приключил.

Везирите на първия ред се наведоха напред като по команда, аз също протегнах врат да видя какво е нарисувал. Беше скица на Аменхотеп, лъвските му черти тънеха наполовина в сянка. Очите му бяха по-големи, отколкото в действителност, долната му челюст бе по-едра и по-заплашителна. В лицето му имаше нещо хем мъжествено — хем женствено, хем гневно, — хем милосърдно, изглеждаше едновременно готов да каже своето мнение и да чуе чуждото. Беше незабравимо лице, силно и поразително, лице на мъж, който няма равен на себе си.

Тутмос обърна статива към фараона, който се премести по-напред на трона и всички затаихме дъх да чуем какво ще каже.

— Великолепна е — прошепна Нефертити и погледът на Аменхотеп се премести от портрета на статива върху лицето на младия скулптор, който го бе нарисувал.

— Мога да започна да оцветявам рисунката, ако това ще ти е угодно, царю.

— Не — каза твърдо фараонът и всички притихнаха. Той стана от трона.

— Не е нужно да я оцветяваш. Издялай я от камък.

В ателието се разнесе развълнувано мърморене и сестра ми обяви ликуващо:

— Два бюста. Ще ги сложим в храма на Атон.