Мишел Моран
Нефертити (17)

Петнайсета глава
ТИВА
1349 година преди Христа
Петнайсети тот

Аменхотеп крачеше напред-назад.

— Майка ми е в тронната зала. Сложила си е короната на египетската царица. Сега тя принадлежи на теб. Да й я взема ли?

Седяхме в кръг в най-богатата стая на Малката — майка, татко, Ипу и аз. Пристигнали бяхме с кораб в Тива за погребението на фараона и сега неговата стая принадлежеше на Аменхотеп IV. Седяхме и гледахме как Мерит гримира очите на Нефертити. Тя вече се беше издигнала много над нас. Притежаваше повече власт от Тий. Повече власт дори от баща ни. Докато старият фараон беше жив, винаги съществуваше възможността да се обърнем за помощ към него, ако възникнеха неприятности. Сега имахме само Нефертити.

— Нека си задържи короната — разпореди се тя. — Аз ще нося корона, каквато не е носила нито една царица на Египет. Нещо, което аз съм създала. — И хвърли поглед към Тутмос, който ни следваше където и да отидем.

Но това решение не задоволяваше Аменхотеп.

— Трябва да й вземем короната — настоя безмилостно той. — Тий може да стане опасна за нас.

Погледът на баща ми срещна този на Нефертити, която веднага стана.

— Не е необходимо.

— Тя беше жена на баща ми! — отвърна той със заплашителен тон.

— И е сестра на моя баща. Той ще я наблюдава.

Аменхотеп погледна изпитателно татко, после повдигна рамене, сякаш майка му беше тема, която не желаеше да обсъжда повече.

— Искам да се преместим от този град веднага щом намерим място, на което да строим.

— Ще се преместим — обеща Нефертити. Отиде при него и го помилва по бузата. — Но трябва да приведем нещата в ред.

— Да — съгласи се той. — Трябва да се избавим от жреците на Амон, преди да опитат да ни убият.

— Царю… — прекъсна го татко.

— Няма да им позволя да смущават съня ми! — каза той гневно. — Сънувам ги всяка нощ. Те са в сънищата ми. Но ще ги пратя на кариерите.

Аз ахнах и дори Нефертити изтръпна при тези думи. Това бяха хора, които не бяха работили и ден през живото си, представители на Амон, които прекарваха дните си в молитви.

— Може би трябва просто до ги преместим някъде — подхвърли тя.

— За да заговорничат другаде ли? — рече Аменхотеп. — Не, ще ги пратя всичките да вадят камъни.

— Но те ще измрат! — извиках аз, преди да си спомня, че трябва да си затварям устата.

Аменхотеп насочи тъмния си поглед към мен.

— Чудесно.

— Ами онези, които ще се преклонят пред Атон? Можем да проявим милост към тях — опита да им помогне Нефертити.

Аменхотеп отстъпи.

— Ще им дадем тази възможност. Но онези, които откажат, ще бъдат оковани и съдени — отсече той и излезе от стаята, като кресна на стражите да вървят седем крачки зад него.

— Не са минали и седем дни, откакто старият фараон е в гроба, а вие вече планирате унищожаването на Тива? — попита гневно баща ми. — Хората ще разберат, че това е против законите на Маат. И никога няма да го забравят.

— Ние ще им дадем нещо друго, което да помнят — отвърна Нефертити. Очите й бяха гримирани и вместо огърлица носеше на врата си златния символ на живота.

— Донеси ми короната. — Тутмос веднага излезе, тя свали перуката и стаята се изпълни с възклицанията на всички присъстващи.

— Какво си направила? — извика майка.

Нефертити си беше избръснала косата. Красивите черни плитчици, които обграждаха лицето й, бяха изчезнали.

— Трябваше да я избръсна заради короната.

Майка сложи ръка на сърцето си.

— Каква е тази корона?

— Короната, която ще бъде свързвана с Египет за в бъдеще — каза тя и аз си дадох сметка, че е красива дори без коса. Изглеждаше опасна, силна и възхитителна. Погледна се в огледалото. Тутмос приближи зад гърба й и вдигна плоската отгоре корона, та всички да я видим, после намести здраво бремето на властта върху главата на Нефертити. Никой друг не би могъл да я носи. Тя беше направена за нея, висока и изящна, със змия, готова да изплюе отрова в очите на врага й. Нефертити се обърна и ако бях селянка на полето, щях да помисля, че срещу себе си виждам богиня.

* * *

Тронната зала беше пълна до пръсване. Писари, търговци, придворни, чужди посланици, везири и жреци стояха лакът до лакът във величественото помещение с красиви мозайки и високи прозорци. Тронната зала в Мемфис бледнееше пред тази в Тива. Когато влязохме, се разнесоха почтителни възклицания. Нефертити се изкачи стремително по стъпалата към трона и царица Тий, на втората площадка на подиума, вече не беше управляващата царица на Египет. Отсега насетне тя щеше да е вдовстващата царица. Докато заемах мястото си на третата площадка до татко, чух шушукане, защото никой не знаеше какво означава короната на сестра ми. Царица ли бе Нефертити? Царица фараон? Втори регент? До кого трябваше да отнасят прошенията си хората? Везирите местеха погледи от Аменхотеп към Нефертити и от нея към татко. Ние бяхме най-силното семейство в Египет. В света.

Генерал Нахтмин, сложил всичките отличителни знаци на военачалник, стоеше редом с Хоремхеб. Двамата наблюдаваха критично нубийските стражи зад троновете и аз се досещах какво си мислят: че Аменхотеп изпитва толкова силно недоверие към своята армия, че е наел чужденци да го пазят. Знаех и нещо, което те дори не подозираха. Че сега той ще обяви намеренията си да построи нова столица, град, който ще се нарича Амарна. Нямаше да има война с хетите, които нахлуват в нашите територии. Вместо това войската щеше да строи градове в чест на Атон.

Панахеси стана от мястото и обяви:

— Фараонът на Египет постанови Атон да бъде възхваляван над всички останали богове на Египет!

Сред жреците се понесе недоволно мърморене. Панахеси повиши глас, за да го надвика.

— Атон ще има храмове във всеки град и жреците на Амон ще се прекланят пред него, или ще бъдат прогонени от Тива и изпратени на кариерите.

Разнесоха се гневни викове.

— В кариерите на Уади Хамамат — продължи той.

Мърморенето стана по-високо. Тогава Аменхотеп стана от трона си и гласът му отекна в залата:

— От днес насетне аз ще бъда известен като фараон Ахенатон^[1]. Любимецът на Атон. И Тива няма да е градът, където ще царувам. Ще построя на Атон по-голям град и той ще се нарича Амарна^[2].

В тронната зала настъпи хаос, всички бяха потресени от това, че Аменхотеп сменя името си и че ще строи нова столица, която да замести най-големия град на Изтока. Ахенатон погледна към Панахеси, който се опитваше да въдвори тишина. Но тълпата бе побесняла. Жреците крещяха, везирите се мъчеха да успокоят жреците, а търговците, които бяха снабдявали храмовете на Амон със скъпи билки и злато, сключваха сделки с новите жреци на Атон. Погледнах към майка, чието лице бе побеляло като платно под перуката.

— Стража! — викна новопровъзгласеният Ахенатон. — Стража!

Две дузини въоръжени нубийци се хвърлиха сред тълпата. Ахенатон стана и стисна ръката на Нефертити в своята. После се обърна към генералите от войската и извиси глас, надвиквайки врявата:

— Ще изпразните всеки храм и ще претопите в злато статуите на Амон, Изида и Хатхор. Ще дадете на жреците и жриците една възможност да се обърнат към Атон. — Ахенатон погледна към Нефертити и тя кимна. — Ако откажат, оковете ги и ги изпратете в Хамамат.

При споменаването на думата „окови“ залата притихна. Пред всяка врата и прозорец стояха в готовност стражи, в случай че избухнат нови вълнения. Едва сега хората проумяха: Ахенатон не искаше просто да възвиси Атон над Амон; намеренията му бяха да изравни със земята статуите на всички богове и богини, които бяха пазили Египет в продължение на две хилядолетия. Един от везирите стана от мястото си в подножието на трона.

— Но жреците на Амон са велможи! Те са основата, върху която стои Египет! — извика той.

Из залата се разнесе одобрително мърморене.

— На жреците на Амон ще се даде една възможност — каза бавно Ахенатон. — Те могат да станат жреци на Атон или да дадат живота си за Бог, който вече не властва в Египет. Фараонът не е ли устата на боговете?

Възрастният мъж го гледаше изумено, загубил дар слово.

— Фараонът не е ли устата на боговете? — викна Ахенатон.

Човекът падна на едното коляно.

— Разбира се, царю.

— Тогава кой знае по-добре каква е волята на боговете, те или аз? Ние ще построим на Атон град, който ще е по-голям от всеки, виждан до днес.

Царица Тий затвори очи, а генерал Хоремхеб излезе напред.

— Хетите са превзели Катна, а губернаторът на Кадеш е молил три пъти да му се притечем на помощ. На писмата му не е отговорил никой освен везир Ай, който не може да предприеме нищо без съгласието на фараона. — Той погледна гневно Ахенатон. — Ако и този път не изпратим хора, царю, ще изгубим територията, която старият фараон извоюва с живота на три хиляди египетски войници.

Кръвта нахлу в лицето на Ахенатон. Той огледа залата да види кой е съгласен с генерала и попита:

— Казваш, че искаш да се биеш с хетите?

Хоремхеб долови заплахата в гласа на фараона.

— Желанието ми е да предпазя Египет от нашествениците и да спася земите, за извоюването на които баща ми и аз толкова сме се борили.

— Кой тук е съгласен с генерала? — извика Ахенатон.

В тронната зала никой не помръдна.

— Кой? — изрева той.

Петима колесничари излязоха от редицата и се огледаха. Ахенатон се усмихна широко.

— Чудесно. Ето я твоята войска, генерале.

Присъстващите се размърдаха, не можеха да разберат каква игра играе Ахенатон. Фараонът се обърна към баща ми.

— Изпрати ги на фронтовата линия в Кадеш, защото това е войската, която ще спаси Египет от хетите! Кой друг желае да се включи в тази война?

Аз затаих дъх, чудех се дали към тях няма да се присъедини и Нахтмин.

Ахенатон се ухили.

— Значи петима бойци. Нека всички да станат и отдадат почит на героите, които ще защитят Кадеш от нападащите го хети. — Той започна да ръкопляска подигравателно и когато никой не се присъедини към него, заръкопляска още по-силно. Тронната зала избухна в нервни аплодисменти. — Нашите герои! — Ахенатон се обърна към своите либийски стражи. — Махнете ги оттук. Откарайте ги чак до фронтовете в Кадеш!

Придворните, които изпълваха залата, наблюдаваха в стъписано мълчание как генерал Хоремхеб и петимата мъже бяха изведени. Никой не помръдна. Не мисля, че някой се осмеляваше дори да диша.

Панахеси оправи наметката си.

— Сега фараонът ще приема прошения.

* * *

Панахеси нахлу със своята армия от нубийци в светая светих и големите храмове на Тива бяха лишени от своя статут. Образите на Изида бяха разрушени или изгорени, Хатхор бе съборена от своето място над реката, а Амон беше обезобразен. Хората се спотайваха в домовете си, жриците на Изида ридаеха по улиците. Ахенатоновата нова войска от нубийски наемници смъкваше тогите от раменете на амоновите жреци. Изработени бяха нови тоги, украсени със слънца, и онези, които отказваха да ги облекат, биваха изпращани на сигурна смърт.

Старият фараон дори още не бе изстинал в гроба, когато Ахенатон и Нефертити коленичиха пред олтара, който доскоро бе на Амон, и Панахеси ги помаза за фараон и царица на цял Египет. Аз седях на първия ред, цялата в злато и лазурит, докато момчетата от хора издигаха сладките си гласове към слънцето, а войската на фараона громеше из цяла Тива образите на нашите най-велики богове.

Същата вечер Нефертити ни свика на съвещание. Седяхме в кръг около моето легло и говорехме тихо. Аз имах нова стая в Тива. Княгиня Маритатон бе получила онази в съседство с фараона. Въведох татко в покоите си, очаквайки да е разярен, но той бе обхванат от убийствено спокойствие.

— Кажи нещо — изкомандва го Нефертити.

— Какво искаш да кажа? — тихо попита той. — Ти свика това съвещание.

— Защото ми е нужен съветът ти.

— За какво са ти моите съвети? Ти не се вслушваш в тях.

— Какво трябваше да направя? — попита тя.

— Да спасиш Амон! — Думите му изплющяха като камшик. Очите му блестяха в светлината на огъня. — Да спасиш нещо. Какво ще остане от Египет, когато той приключи с това?

— Мислиш ли, че не го съзнавам? — гласът й леко трепереше. — Той ще строи град и иска той да е в пустинята.

— В пустинята?

— Между Мемфис и Тива.

— Никой не може да строи там. Това е пустош…

— Точно това му казах и аз! Но Панахеси го убеди, че такава е волята на Атон. Гласът й се извиси истерично. — Ти му даде длъжността върховен жрец на Атон и сега Ахенатон мисли, че той е говорител на бога.

— По-добре говорител на бога, отколкото ковчежник. В крайна сметка не Ахенатон ще решава кой да е следващият фараон на Египет. Ако смъртта покоси твоя съпруг, ще решават народът и неговите съветници. Панахеси може да контролира храма, но аз контролирам златото му, а златото може да спечели повече сърца от един бог, когото никой не може да види.

— Но Ахенатон иска да избере мястото до края на атир^[3]. И иска да вземе Кия!

Татко я погледна навъсено. Значи това беше истинската причина за безпокойството й. Не че градът ще е насред пустинята, а че Кия ще помага на Ахенатон да избере къде да бъде.

Паниката на Нефертити растеше.

— Какво да правя?

— Остави го.

— Да оставя Ахенатон да вземе със себе си Кия, за да избират заедно мястото, на което ще построим нашия град?

— Нищо не можеш да направиш.

— Аз съм царицата на Египет! — напомни тя.

— Да, и още двеста други жени, които Ахенатон наследи от харема на баща си.

— Ахенатон не желае да има нищо общо с тях. Те са били жени на баща му.

— Значи всичко, което е докосвал баща му, сега се счита за опетнено? Включително този град?

Нефертити не отговори.

— Как ще намери работници, за да построи Амарна? — попита я той.

— Войската.

— А как ще отбранява чуждите ни територии, когато го нападнат хетите?

— Хетите! Хетите! Кого го е грижа за хетите? Нека превземат Родос, Лакиса и Вавилон. За какво са ни те?

— Заради стоките — обадих се аз и всички ме погледнаха. — Получаваме грънчарски изделия от Родос, кервани със злато от Нубия, а вавилонските кораби всяка година докарват хиляди кошове със стъкло.

Нефертити присви очи.

— Ти пък откъде знаеш?

— Слушам.

Тя се изправи и се обърна към татко.

— Разпрати послания от името на Ахенатон и заплаши хетите с война.

— А ако въпреки това нахлуят в нашите територии? — попита той.

— Тогава ще обложим храмовете с данъци и ще изпратим златото на губернаторите, за да си съберат войска! — отвърна тя. — Ахенатон вече се закле, че нашата войска ще строи Амарна. Мисли, че този град ще запише имената ни във вечността. Не мога да направя нищо, за да го спра.

— А ти? — попита ехидно баща ми. — Мислиш ли, че градът ще запише твоето име във вечността?

Тя се наведе над мангала, гневът беше изчезнал от лицето й.

— Би могъл.

— Ахенатон говорил ли е с Мая? — попита баща ми.

— Мая каза, че ще отнеме шест години. Ще построят най-напред главната улица и двореца. Ахенатон иска да се преместим до тиби^[4].

— След един месец?

— Да. Ще разпънем шатри, за да следим напредъка и да присъстваме на всяка фаза от строителството.

И двамата приковахме погледи в нея.

— Ти? — Не скрих почудата си. — Ти, която не можеш без всичките удобства в двореца?

— Ами възрастните? — попита баща ми. — Какво ще правят, когато започне да става студено през сезона на разливите?

— Те могат да си останат тук и да дойдат, когато дворецът бъде завършен.

— Чудесно. И аз ще постъпя така.

Нефертити се сепна.

— Ти трябва да дойдеш. Ти си ковчежникът.

— А там ще има ли съкровищница? Достатъчно сигурно място, където да се съхранява всичкото това злато?

Нефертити се наежи.

— На Ахенатон няма да му хареса, ако останеш в съкровищницата — предупреди го тя. — И не само ти, а и майка му.

Татко стана.

— Тогава просто ще трябва да свикне с мисълта за това — каза той непреклонно и, разгневен, напусна стаята.