Мишел Моран
Нефертити (28)

Двайсет и шеста глава
Перет, сезонът на растежа

Раждането започна призори. Никога досега болките й не бяха продължавали толкова дълго. Акушерките си разменяха тревожни погледи в ъгъла и се съветваха дали да не й дадат ревен и седефче.

— Какво казват те? — извика Нефертити.

— Че никога не си имала толкова силни болки — отговорих й честно.

— Ще ми кажеш, ако нещо не е наред, нали? — помоли задъхано тя. — Ако те знаят нещо…

— Няма нищо. — Сложих ръка на челото й да я успокоя, а тя се вкопчи в дръжките на родилния стол и изкрещя:

— Къде е татко? Толкова ме боли!

— Напъвай! — викнаха в един глас акушерките и Нефертити се напрегна, нададе писък, който бе в състояние да пробуди Анубис, и те се родиха.

Не едно, а две деца.

Акушерките извикаха: „Близначета!“, и Нефертити попита:

— Какви са? — Напрегна се да погледне. — Какви са?

Жените си размениха тревожни погледи. После една от тях излезе напред и отвърна:

— Дъщери, царице.

Силният плач на новородените раздра въздуха. Нефертити рухна на родилния стол. Опитала беше пет пъти. Пет пъти за шест момичета. В павилиона се чуха радостни възклицания. Майка вдигна високо едната княгиня.

— Върнете ме в леглото — прошепна сестра ми.

Едва я бяха облекли и я бяха сложили да си легне, когато Ахенатон нахълта в родилния павилион.

— Нефертити! — Той потърси с поглед жена си и щом видя, че е жива, погледна към новородените.

— Близначета! — Радостта на акушерките беше престорена, но неговото изражение бе наистина тържествуващо. После нещо го разтревожи.

— Синове ли? — попита той бързо.

— Не. Две красиви дъщери — отвърна най-възрастната и, странно, едва ли някой мъж би могъл да изглежда по-зарадван от него.

Ахенатон веднага отиде при Нефертити.

— Как ще ги наречем?

Пред него тя се усмихна, макар да знаех, че е горчиво разочарована.

— Сетепентре — отвърна тя. — И…

— Нефернеферуатон. Не. Нефернеферуре.

Погледнах Нефертити и решителността в очите й ми подсказа, че не желае да нарече децата на бог, който й бе дал шест дъщери. Чудех се дали Амон щеше да я дари със син.

Ахенатон взе ръката на сестра ми и я притисна към гърдите си.

— Нефернеферуре — съгласи се той, — на името на най-красивата майка в света.

Когато чу новината, татко седна пред родилната зала и поръча да му донесат питие.

— Шест момичета — каза той глухо. Не можеше да повярва. — Ахенатон подарява на Кия син, а сестра ти има шест момичета.

— Но той ги обича. Луд е по тях.

Татко впери очи в мен.

— Може да ги обича повече, отколкото обича Атон, ала хората ще си кажат тъкмо това.

* * *

Докато новината се разнасяше из Амарна, отидох в градината да потърся съпруга си.

— Научи ли? — попитах го и се загърнах в наметката си.

— Близначета.

— Не просто близначета — казах аз тихо и дъхът ми образува облаче във въздуха. — Момичета.

— Той как прие новината? — попита Нахтмин.

Седнах до него на пейката край езерото с лотосите и се зачудих как ли плуват рибите, когато стане толкова студено.

— Ахенатон или баща ми?

— Баща ти. Мога да си представя как се чувства фараонът. Никакъв син, с когото да дели обичта на Нефертити. Никакъв княз, от когото да е принуден да се пази, когато остарее. Панахеси може да си мисли че е спечелил играта, ала дори и не подозира колко много се бои фараонът от Небнефер.

— Но Небнефер е на десет.

— А когато стане на петнайсет или шестнайсет?

Наблюдавах как рибите изплуват нагоре и кръглите им уста търсят храна.

— Ти би ли ревнувал, ако имаше син?

— Да ревнувам ли? — Той се засмя. — Дори не бих могъл да си представя по-голямо щастие от това — каза той сериозно. После добави: — Разбира се, ако това никога не се случи.

Хванах ръката му и нежно я стиснах.

— Да, но ако се случи?

Нахтмин ме погледна изпитателно и аз се усмихнах. Той скочи от пейката.

— Ти да не би…

Кимнах и усмивката му се разтегна чак до ушите. Дръпна ме от пейката и ме грабна в прегръдките си.

— Откога знаеш? Сигурна ли си? Нали не е…

— Вече съм в третия месец. — Разсмях се, не бях на себе си от щастие. — Не съм казала на никого. Дори на Ипу. Изчаках, за да съм сигурна, че не е грешка.

Радостта, която се четеше на лицето му, беше неудържима.

— Миу-шер! — Притисна ме до себе си и ме помилва по главата. — Дете, миу-шер!

— През пахонс.

— Дете през сезона на реколтата! — каза той удивено. Няма нищо по-обещаващо от дете, родено по време на жътвата. Стояхме, стиснали ръцете си, загледани в езерото, и въздухът сякаш вече не беше така студен.

— Ще кажеш ли на сестра си?

— Ще кажа първо на майка.

— Трябва да й го съобщим, преди да заминем за Тива. Тя ще иска да се подготви, за да бъде на твое разположение.

— Ако сестра ми не пожелае да родя тук — казах аз. — Ще е напълно в неин стил да постъпи по този начин. — Нахтмин ми хвърли бърз поглед и аз добавих: — Ще откажа, разбира се. Но трябва да останем още един-два месеца. Допълнителното време ще успокои Нефертити, особено ако е син.

— Всичко ли трябва да се съобразява със спокойствието на Нефертити?

Погледнах към гладните риби в езерото и му казах истината — в нашето семейство винаги беше така.

— Да.

Нахтмин дойде с мен да кажем новината на майка. Тя беше с баща ми в Пер Меджат и се грееше на мангала, докато той пишеше послание до царете на чуждите страни, че фараонът на Египет е благословен от боговете с още две наследнички.

Стражите отвориха тежките врати и щом видя изражението на Нахтмин, майка веднага се досети.

— Ай! — извика тя на баща ми и се изправи.

Татко се стресна и остави тръстиковата писалка.

— Какво? Какво има?

— Знаех си! — Майка плесна силно с ръце и дойде да ме прегърне. — Знаех си, че ще стане!

Нахтмин се ухили на татко.

— Това семейство също ще си има наследник!

Татко ме погледна.

— Бременна?

— В третия месец.

Той се засмя — толкова рядък, безценен звук, — после също стана и дойде да ме прегърне.

— Моята най-малка дъщеря — каза той и повдигна брадичката ми в дланта си. — На път да стане майка. А аз ще стана дядо за седми път!

За няколко вълшебни мига аз бях дъщерята, постигнала нещо значимо. Щях да родя дете. Част от тяхната кръв и плът и част от нас двамата, която ще остане да съществува, докато пясъкът в пустинята свърши. Стояхме като едно щастливо, засмяно семейство, после вратата се отвори, влезе Меритатон и впери очи в нас.

— Какво става?

— Ще имаш братовчедче — отвърнах й аз и, твърде просветена за своята възраст, тя попита съвсем на място:

— Бременна ли си?

Усмихнах й се щастливо.

— Да, Меритатон.

— Но не си ли много стара?

Всички прихнаха и Меритатон се изчерви. Майка я смъмри тихо:

— Тя е само на двайсет и четири. Майка ти е на двайсет и шест.

— Да, но това й беше петата бременност — обясни Меритатон, сякаш всички бяхме твърде глупави, за да го проумеем.

— Ами, при някои жени минава повече време, докато си родят дете, отколкото при други.

— Защото Нахтмин беше заминал ли? — попита тя.

В Пер Меджат се възцари неловко мълчание.

— Да — каза накрая татко. — Причината е, че Нахтмин замина.

Меритатон разбра, че е казала нещо, което не е бивало да казва, и дойде да ме прегърне.

— Двайсет и четири години не са чак толкова много — каза тя сериозно, все едно че ми даваше разрешение. — Сега ще кажеш ли на майка?

Поех дълбоко въздух.

— Да. Мисля да й кажа още сега.

Нефертити беше още в родилния павилион. Очаквах гняв, сълзи и драми. Детето щеше да ме раздели с нея. Не бях подготвена за радостта й.

— Сега ще трябва да останеш в Амарна! — извика щастливо тя.

Но това бе пресметната радост. Жените в родилния павилион ме гледаха с интерес. Тихата свирня на лирата не им пречеше да чуват какво си говорим.

— Нефертити! — прекъснах я рязко, — накрая ще си отида вкъщи, за да родя детето.

Сестра ми се обърна към мен; изражението й показваше недвусмислено, че това е жестоко предателство; изиграно беше безупречно, така че аз да изляза тази, която е неразумна.

— Това е твоят дом.

Хвърлих й дълъг поглед.

— Ако родя син, мислиш ли, че в Амарна той ще е в безопасност?

Тя вдигна глава и изпъна рамене.

— Разбира се, че ще е. Ако е син.

— Ще остана още два месеца — обещах аз.

— После какво? Ще заминеш и ще вземеш майка със себе си?

— Не се безпокой. Майка няма да те остави сама — сопнах се аз. — Дори и за да присъства на раждането на моето първо дете.

Тя се засмя, смутена от изречената пред толкова много жени истина.

— Мутни! Не това имах предвид. — Премести се и седна на възглавниците, които изглеждаха огромни и тежки около нейното дребно тяло. — Ела. Седни.

„Сега ще ми прави мили очи“, помислих си аз.

— Знаеш ли, че утре ще има празненство? — поде тя. — Ще продължи три нощи. И Тутмос ще извае нов семеен портрет за храма. За да подсеща Панахеси.

Върховният жрец щеше да е принуден да го гледа всеки път, когато минава покрай олтара на Атон. Нефертити със змията и короната на главата. Нефертити и шестте й красиви деца.

Тя сниши глас.

— Той си мисли, че като съм родила две дъщери, никога вече няма да имам син. Мисли си, че короната на Египет ще иде при Небнефер. Но аз ще попреча това да се случи, Мутни — закле се тя.

Погледнах дали няма някой зад мен и попитах:

— Как?

— Не знам — призна тя. — Но ще намеря начин.

* * *

На третия ден от празненствата Нефертити тресна вратата на стаята си, заслепена от неконтролируем гняв. Преди да успея да я успокоя, запрати четката си в огледалото и то се пръсна.

— Аз му раждам две дъщери, а сега той отново е с Кия?

Баща ми нареди на една от прислужниците да събере парчетата и после добави с остър тон:

— Измети и затвори вратите след себе си.

Почакахме момичето да свърши, каквото му бе заръчано, а през това време Нефертити направо кипеше. Щом то излезе, татко се изправи.

— Контролирай се малко! — смъмри я той.

— Току-що му родих две деца и това не му стига?

— Родила си му шест момичета.

— Трябва да отидем отново при нея.

— В никакъв случай — рече татко. — Сега е твърде опасно.

— Този път може да иде Мутни!

Татко я погледна сурово.

— Няма да намесваш сестра си в това.

Помъчих се да убедя сама себе си, че онова, за което говорят, няма нищо общо с помятането на Кия.

— Ще го оставим в ръцете на боговете — каза баща ми.

— Но тя ще забременее още този месец — прошепна сестра ми.

— Тогава ще трябва да намерим друг начин да задържим трона. Независимо че имаш шест момичета.

* * *

Шест дни по-късно, на първи фаменот, в тронната зала пристигнаха двама жреци и обявиха пред всички:

— Царю, нашите жреци получиха прекрасно видение!

Баща ми и Нефертити се спогледаха. Очевидно това не бе тайно лекарство, забъркано от тях двамата.

Ахенатон се наклони напред.

— Видение ли? — попита той. — Какво видение?

— Видение за бъдещето на Египет — прошепна загадъчно старият жрец.

Панахеси се надигна нетърпеливо от стола и веднага разбрахме, че е негово дело. Беше чакал този момент още откакто Нефертити бе използвала хитрината със съня, за да убеди Ахенатон да го направи върховен жрец, а не ковчежник. Сега извика театрално:

— Защо не ми бе съобщено за това видение?

Старият жрец направи поклон, придружен от широк жест с ръката.

— Случи се едва тази сутрин. Двама жреци бяха благословени с видение от Атон.

Погледнах Панахеси и втория жрец, който имаше кръгло, добродушно лице. Не един жрец, а двама. Панахеси бе подбрал отлично своите кукли.

— Пази се от фалшиви пророци — пропя от трона си Нефертити. Залата се изпълни с нетърпеливо бърборене.

— Какво беше видението? — не се сдържа Ахенатон.

По-младият от жреците излезе напред.

— Царю, в храма на Атон днес ни бе пратено откровение.

— Къде точно? — попита Нефертити и Ахенатон се навъси на грубия й тон.

— В двора под слънцето, царице.

Все по-хубаво и по-хубаво.

— Славехме Атон с тамян, когато пред нас се спусна ярка светлина и ни озари…

Старият жрец се намеси:

— Озари ни видение!

Ахенатон бе развълнуван.

— Какво бе то?

— Небнефер с короната на Египет.

Панахеси нетърпеливо пристъпи напред.

— Небнефер? Искаш да кажеш синът на нашия фараон?

— Да — кимна старият жрец.

Всички се напрегнаха в очакване да видят как ще реагира Ахенатон.

— Много интересно видение — каза баща ми и изви многозначително вежди. — Небнефер с короната на Египет?

— Виденията от Атон винаги са точни — каза остро Панахеси.

— Да — съгласи се баща ми. — Атон никога не лъже. И, разбира се, са били двама. Двама жреци са станали свидетели на видението.

Панахеси се размърда притеснено в леопардовата си тога, това ново уточнение не му се понрави.

— Един син се възкачва на трона — продължи баща ми. — И носи короната, която преди е стояла на главата на неговия баща. Не беше ли получил подобно видение и старият фараон?

Залата разбра накъде бие, Ахенатон пребледня.

Баща ми добави бързо:

— Но Небнефер е предан син. Сигурен съм, че той ще служи вярно на фараона.

Това бе обрат, който Панахеси не бе предвидил.

— Разбира се, че Небнефер е предан син — запелтечи той. — Разбира се, че е.

Ахенатон погледна към татко, който хитро сви рамене.

— Това е риск, какъвто всички фараони поемат със синовете си.

А кой знаеше това по-добре от Ахенатон? Изпитах вълнение от победата, чувство на триумф, каквото баща ми навярно изпитваше винаги, когато успее да надхитри свой опонент.

Кия почервеня от гняв.

— Никой не може да докаже, че князът е нелоялен! — кресна тя.

Ахенатон погледна жреците.

— Какво имаше по-нататък във видението? — строго попита той.

— Да! — Нефертити стана от мястото си и побърза да полее семето, което беше посял татко. — Имаше ли кръвопролитие?

Цялата зала се вторачи в жреците и по-младият отговори:

— Не, царице. Нямаше кръвопролитие. Нямаше предателство. Само прекрасна златна светлина.

Ахенатон погледна по-стария жрец, за да получи потвърждение.

— Да — побърза да се съгласи той. — Нямаше никакво насилие.

Панахеси се поклони дълбоко.

— Царю, мога веднага да доведа принц Небнефер и сам да се увериш в предаността му!

— Не! — Ахенатон погледна дъщерите си, наредени на своите малки тронове. — Ела тук, Меритатон.

Меритатон стана, отиде и се качи на коляното на баща си. Залата тръпнеше в очакване.

— Ти ще бъдеш винаги вярна на своя баща, нали? — попита я той.

Меритатон кимна.

— А учиш ли сестрите си да бъдат верни на баща си?

Меритатон кимна отново и Ахенатон се усмихна като любящ баща.

— Дворът чу ли това? — каза настоятелно той. Свали Меритатон от коляното си и се изправи. — Княгините на Египет са ми предани. Никоя от моите дъщери никога няма да посегне към короната ми.

Кия погледна отчаяно Панахеси. Той заговори:

— Царю, княз Небнефер никога не би…

— Чудесно — заяви Нефертити, прекъсвайки молбата на Панахеси. — Чухме за видението от Атон и не ни интересува нищо повече. — Тя махна на жреците да си вървят и дворцовият съвет се изправи заедно с нея да се оттегли.

Кия решително отиде при Ахенатон и застана до него.

— Онова, за което разказват жреците, е било само обикновено видение — каза тя бързо. — Светлина и корона на главата на Небнефер. Аз съм научила нашия син да ти е предан. Също както аз самата съм предана на теб и Атон.

В погледа на Ахенатон нямаше прошка.

— Разбира се, че си ми предана. Всичко друго би било глупаво — отвърна той.