Холи Блек
В най-потайните дебри (9)

Девета глава

При падането машинално беше протегнала ръце, за да предпази лицето си, и дланите й се разраниха от паважа. Дъхът й спря за секунда. Претърколи се настрани, разрани до кръв лактите си и си удари тила. Нямаше място, на което да не я боли, устата й беше пълна с пръст. За миг остана неподвижна, очаквайки болката да попремине.

Чуваше бръмченето от колелата на велосипеда си, които продължаваха да се въртят, и още някакъв шум — принцът — рогатото момче — се приближаваше към нея. Стъпките му отекваха по асфалта толкова силно, че сякаш се чупеха кости.

Коленичи и се наведе над нея.

Лицето му беше много бледо, вероятно от премръзването. Още беше с бродираната синя жилетка, която беше носил десетилетия наред (само дето сега платът беше потъмнял от дъжда), и ботуши с цвят на слонова кост. Рогата му, извити зад островърхите уши, прилягаха плътно до главата му и свършваха на нивото на брадичката му — ако някой го гледаше отдалеч, щеше да ги помисли за дебели плитки. Дори костната му структура — разположението на скулите, височината на челото — изглеждаше по-различна от човешката. Изглеждаше по-изтънчен — като кристален бокал, показан на човек, свикнал да пие от чаша за кафе. Неземните му очи, зелени като мъх, напомняха за дълбоки вирове и за ледена вода и той ги впери в Хейзъл, като че ли беше озадачен от нещо.

Беше нечовешки красив също като преди. Дотолкова, че да се удавиш в красотата му.

— Какво си й направил? — кресна тя, опитвайки се да се изправи. Пижамата беше прилепнала към тялото й, напоена от кръвта, която течеше от коленете й и по ръцете й. Не, нямаше как да избяга — беше се схванала, всичко я болеше.

Принцът се пресегна към нея и тя си даде сметка, че все пак трябва да се опита. Стана, залитайки направи няколко стъпки и видя, че момичето в канавката е Аманда Уоткинс.

Кожата й беше бяла — не бледа, нито дори като на болнав човек, а бяла като лист хартия. Розови бяха само върховете на пръстите и вътрешната страна на долните й клепачи. Устните й бяха леко отворени, устата й беше пълна с пръст, от която стърчаха няколко лозови вейки. Единият й сандал с висок ток липсваше, стъпалото й беше окаляно.

— Аманда? — извика Хейзъл и олюлявайки се, пристъпи към нея. — Аманда!

— Познавам те! Познавам гласа ти — изхриптя рогатото момче; гласът му беше прегракнал, като че ли то беше крещяло цяла седмица. Хвана я за рамото и когато тя се извърна към него, впери в лицето й блестящите си гладни очи. — Тъкмо теб търсех!

Колко пъти си беше представяла как принцът ще й каже точно тези думи — та нали през целия си живот го беше чакала да се събуди. Само че вместо да е на седмото небе от щастие, сега се беше вцепенила от страх. Опита се да се отдръпне, но той още по-силно се вкопчи в рамото й — леденостудените му пръсти сякаш пронизваха плътта й. Хейзъл понечи да извика, обаче от гърлото й се изтръгна само задавено гъргорене.

— Тихо! — сгълча я той. — Замълчи! Знам коя си: Хейзъл Еванс, сестра на Бенджамин Еванс, дъщеря на Гриър О’Нийл и Спенсър Еванс. Познавам гласа ти. Известни са ми всички ти глупави желания. Знам какво си направила и сега ти казвам, че си ми необходима!

— Ти… какво? — заекна тя. Спомни си как още като деветгодишна хлапачка му шепнеше през стъклото и лицето й пламна от срам, дори на шията й избиха червени петна. Възможно ли е да е чувал всички нелепици, които му дърдореха, всички глупости, които се говореха около него, докато лежеше в ковчега?

— Тръгвай! — Той я побутна напред. — Не бива да стоим тук, може да ни видят.

Хейзъл отново се помъчи да се освободи, обаче принцът стискаше китката й до посиняване.

— Ами Аманда? Не можем да я зарежем тук! — извика тя.

— Аманда е заспала. Може би по моя вина, само че не мога да променя този факт, пък и вече е без значение. Лошо се пише не само на нея, но и всички останали, ако не ми кажеш къде е.

— За какво говориш?

— За меча, естествено! — тросна се принцът. — Онзи, с който ме освободи. Не се прави, че не разбираш.

Сърцето й се сви от страх. Сети се за почти празния сандък под леглото си.

— Меч ли? Какъв меч?

— Върни ми Верния. Ще си улесниш живота, ако изпълниш молбата ми. Започнеш ли да ми въртиш номера, ще ти покажа защо не бива да го правиш.

— Молба ли? — машинално се тросна Хейзъл. — Откога заканите се наричат „молба“? — добави и мигом съжали за прибързаната си реакция. Ама че е загубена — бръщолеви каквото й дойде на ума, вместо да мисли как да се спаси. Даваше си сметка, че може би той я води към лобното й място, същевременно й беше гадно, че ще загине, както си е по пижама и гумени ботуши. Ако знаеше, че ще умре от ръката му, щеше да се издокара.

Устните му се разтегнаха в подобие на усмивка и той я задърпа по-силно.

— Така съм възпитан — да отправям молби.

— Искаш ли да ти помогна? — сопна се тя. — Добре, но първо ми кажи какво си направил на Аманда. — Докато говореше, бръкна в джоба на палтото за мобилния си телефон. Може принцът да беше магическо същество, истински рицар, обаче беше спал стотици години. Сто на сто не познаваше модерните технологии.

— Аз ли? Дълбоко грешиш, ако мислиш, че аз съм я подредил така. В тази гора живеят много по-страшни създания.

— Така ли? Какви?

— Може би си чувала за същество, което навремето е принадлежало към Неземните, но сега е нещо друго. Нещо като жена от пръст и вейки, от мъх и лозови клончета, която ме преследва. Тя нападна твоята Аманда. Само Верния може да я нарани, тъкмо затова ти казвам, че е в твой интерес да ми дадеш меча.

„Виж ти! — мярна се мисъл в замъгленото съзнание на Хейзъл. — Няма страшно — само чудовището от горските дълбини, за което се разказва в легендите.“ Насили се да се овладее, та пръстите й да не треперят, и написа съобщение на Бен, без да гледа телефона — умение, придобито от писани на стотици есемеси по време на часовете: „ПОМОЩ АМАНДА РАНЕНА НА ЯРЕБ.ПЪТ!!! ЧУДОВИЩЕ!“

— Ти ме освободи. — Принцът отново я погледна и за миг й се стори, че под ледената му ярост се крие нещо друго. — И най-вероятно ще платиш прескъпо за добрината. Защо го стори?

— Не знам. До тази вечер не подозирах какво се е случило. Спомена, че си чувал гласа ми. Имаше ли още някой наблизо? Някой, който ми е давал заповеди?

Той поклати глава.

— Не, беше сама. Само че когато напълно се отърсих от съня, вече се зазоряваше и теб вече те нямаше.

— Така ли? Не помня да съм била някъде нощеска.

Той въздъхна.

— Гледай да си спомниш; мисли за участта на Аманда Уоткинс. Между другото, знам, че не я харесваш, но следващата жертва може да е скъп за теб човек.

Хейзъл се сепна. До нея стоеше момче от друг свят, само че начинът, по който говореше, и допирът на пръстите му й бяха странно познати. Безброй пъти си беше представяла подобна сцена — как върви редом с него сред полумрака на гората беше и като кошмар, и като мечта, но илюзорни. Зави й се свят, сякаш всеки миг щеше да загуби съзнание. Де да можеше да припадне, за да се избави от ужаса.

— Може да не я харесвам, но това не означава, че искам смъртта й — промърмори.

— Чудесно — заяви принцът, сякаш думите й приключваха темата. — Защото тя още не е мъртва — добави, без дори да я погледне.

Отклониха се от пътя и навлязоха в гъсталака. Сърцето на Хейзъл биеше до пръсване.

Телефонът в джоба й иззвъня. Тя не посмя да го погледне, обаче й поолекна — Бен беше получил съобщението и спасителите щяха да намерят Аманда.

— Оставихме ти храна и най-необходимото — каза, за да наруши неловкото мълчание и да заглуши телефона, който отново звънеше. Сигурно я търсеше Бен. — С брат ми сме на твоя страна — добави. Не искаше да си помисли, че се е усъмнила в историята му.

Рогатото момче се намръщи:

— Не съм дух на домашното огнище, та да ми се подмазвате с дарове.

— Не ти се подмазвахме, а проявихме елементарна учтивост — възрази тя. Неземните се славеха като маниаци по добрите маниери, затова се запита дали принцът не изпитва угризения на съвестта, задето я влачи през гората. Надяваше се да му е кофти.

Той леко наклони глава, устните му се разтегнаха в неприятна усмивка — дали не беше изпитал отвращение към себе си?

— Можеш да ме наричаш Северин — заяви. — Сега и двамата сме вежливи.

Оказваше й голяма чест и май й поднасяше извинение (доколкото такива като него бяха способни да се извиняват), защото беше всеизвестно, че Неземните много ценят имената си. Може би наистина се чувстваше гузен, ала това надали имаше значение. Каквото и да го мотивираше, беше по-силно от етикецията.

Времето летеше незабелязано, докато вървяха из гъсталака — Хейзъл често се препъваше, принцът крачеше редом с нея и я дърпаше за ръката, ако тя ускореше крачка (въпреки че й беше трудно да върви бързо, защото всичко я болеше от падането с велосипеда). Най-после стигнаха до горичката. Северин пусна Хейзъл и се приближи до разбития ковчег:

— Знаеш ли от какво е направен? Не е стъклен. — Пъхна вътре ръка и прокара длан по облицовката. — Не е от кристал, нито от камък, а от сълзи. Почти невъзможно е да бъде счупен. Изработил го е Гримсън, един от най-умелите майстори в царството на елфите. За да държат вътре чудовище.

Тя смаяно го погледна.

— Теб ли?

Принцът презрително изсумтя:

— Май всички са забравили някогашните приказки, вече никой не ги разказва.

— Защо сме тук, Северин?

Той въздъхна.

— Непременно трябва да си спомниш у кого е Верния. Кой ти го даде и направляваше ръката ти? Кой ти каза как да счупиш ковчега и да развалиш лошата магия?

— Не мога да…

— Можеш — промърмори той и докосна страната й. Ледените му пръсти изстудиха пламналото й лице. Тя потрепери. — Трябва да си спомниш. Заради всички ни.

Хейзъл си спомни как преди много години беше намерила край езерото Уайт меча и го беше скрила под леглото си, само че вече не беше там.

— Защо смяташ, че ще ти кажа, дори да ми е известно къде е?

— Знам какво искаш от мен. — Той пристъпи по-близо и всичко останало сякаш престана да съществува. Повдигна брадичката й и обърна лицето й към своето. — Знам всичките ти тайни, всичките ти мечти. Позволи ми да те убедя.

Притисна я до почернелия ствол на едно дърво и я целуна. Устните му бяха горещи и сладки. Главата й се замая, нахлу мрак, който помете мислите й. Тя се разтрепери.

След миг Северин отстъпи назад и се провикна в мрака:

— Бенджамин Еванс, покажи се! Не ти се сърдя, че ни прекъсна.

— Веднага я пусни! — Гласът на Бен прозвуча от другия край на горичката. Трепереше, но беше непоколебим.

„Тъпо е да си червенокос — помисли си Хейзъл, — обаче най-гадно е как се изчервяваш.“ Първо пламнаха страните й, червенината плъзна по шията й, обзе я усещането, че главата й се е запалила.

Бен излезе от сенките; и неговото лице гореше. Носеше брадвата, с която понякога майка му цепеше дърва за печката в ателието.

— Хейзъл, добре ли си?

Невероятно! Брат й беше дошъл да я спаси като навремето.

Рицарят елф се усмихна, в очите му проблеснаха странни пламъчета. Бавно тръгна към Бен и широко разпери ръце.

— Ще ме разцепиш на две като онзи дървар от приказката ли?

— Ще се опитам — отговори Бен, обаче гласът му затрепери още по-силно. Беше върлинест дългуч с луничаво лице, ръцете му се полюшваха като на парцалена кукла. Накратко, ни най-малко не изглеждаше опасен. Всъщност човек би се запитал дали ще може да вдигне брадвата. Хейзъл още по-силно се изчерви, засрами се, че брат й е видял как се целува с рогатото момче — същото момче, по което двамата с него толкова отдавна се прехласваха.

— Бен, добре съм! — извика. — Аз ще се сражавам, ако се стигне дотам.

Той извърна поглед към нея.

— Защото не ти е необходима помощ, нали?

— Не си… — Пристъпи към него, но Северин извади златния си кинжал и предупреди:

— По-добре никой от двама ви да не се сражава с мен. — Бенджамин, имаш силен замах и оръжието ти може сериозно да ме нарани, само че съм по-бърз от теб. Е, какво ще направиш? Ще ми се нахвърлиш? Или ще замахнеш напосоки, надявайки се да ме улучиш?

— Само пусни сестра ми — каза Бен. Гласът му пак трепереше, обаче той не беше отстъпил нито крачка назад. — Изплашена е и дори е по пижама. Какво те прихвана, та я награби посред нощ?

Северин пристъпи към него, движеше се грациозно като балетист.

— О, трябвало е да награбя теб, така ли? — подхвърли иронично.

Бен потръпна, сякаш го бяха зашлевили.

— Не знам за какво намек…

— Бенджамин. — Северин понижи глас. Лицето му беше неземно красиво, очите му бяха студени като небето над облаците, където въздухът е толкова разреден, че дишането е невъзможно. — Докато бях в ковчега, чувах всяка твоя нежна дума. Мед ти капеше от устата, сладкодумнико.

Бен се изчерви още по-силно. Хейзъл искаше да му извика, за да го предупреди, че принцът е приложил върху нея същата тактика и че е успял, обаче не биваше да му отвлича вниманието: със Северин се бяха наежили и се обикаляха един друг като петли, готови за бой. Бен вирна брадичка.

— Няма да си тръгна без Хейзъл! Дрънкай си каквото искаш, няма да ме накараш да я изоставя!

Принцът щеше да го убие. Пръстите му вече не бяха пъргави като преди, на шията му не висеше пан-флейтата, завързана за мръсна връв. Вече не можеше да се защити със свиренето си, а през живота си не се беше сражавал с хладно оръжие. Хейзъл знаеше, че трябва се намеси, да предприеме нещо, за да спаси брат си.

Грабна най-голямата пръчка, която й попадна пред очите.

Странно, но тежестта на парчето дърво в ръката й й подейства успокояващо и тя зае стойка машинално и с лекота, все едно си пое въздух. Щом сражението започнеше, щеше да финтира Северин, надявайки се да го завари неподготвен. Нямаше да е честно, обаче сега не беше моментът да спазва рицарските правила.

— Стига глупости! — сопна се принцът на Бен. — От дете съм обучен да се бия с меч. Откакто видях да убиват майка ми. Ранявал съм, проливали са моята кръв, убивал съм. Няма начин да ме победиш. — Погледна Хейзъл и добави: — За разлика от теб сестра ти май разбира от бой с мечове. Стойката й е добра, а твоята — ужасна.

„Край на надеждата да го заваря неподготвен — отчаяно си помисли тя. — Явно ще разчитам само на късмета си.“

— Ако си решил да ме убиеш, направи го — просъска Бен.

— Обаче сестра ми ще отведеш само през трупа ми!

Следващият миг сякаш продължи цяла вечност. Северин вдигна кинжала си. Погледите им се впиха един в друг, сякаш коприна се закачи на трън.

Хейзъл затаи дъх.

Ненадейно рицарят елф презрително изсумтя и пъхна кинжала в ножницата. Направи дълбок поклон, при което дланта му почти докосна земята.

— Вървете си, Хейзъл и Бенджамин Еванс. Тази вечер нямам повече претенции към вас. Знайте обаче, че делата помежду ни са неуредени. Отново ще дойда при вас и тогава охотно ще изпълните заповедите ми. — Обърна се, тръгна навътре в гората и мракът го погълна.

Хейзъл погледна брат си, който дишаше на пресекулки, сякаш беше изтощен от истинска схватка. Брадвата се изплъзна от ръката му, падна и той се втренчи в нея, сякаш я виждаше за първи път в живота си.

— Какво стана, Хейзъл? Наистина ли беше, или сънувах? Не може да бъде, идиотско е!

Тя поклати глава — озадачена беше не по-малко от него.

— Мисля, че глупавото ти безразсъдство му направи силно впечатление — промърмори. — Как ме откри?

Бен се поусмихна.

— След като не те намерих на Яребичия път, проследих джипиеса на мобилния ти. Беше близо до ковчега, затова реших, че си тръгнала насам.

— Как се казваше в онази пословица? — Хейзъл се приближи към него; радваше се, че е до нея и нямаше намерение да му се сърди, че се е изложил на опасност. — Господ пази глупците, пияниците и кретените, размахващи брадви.

Той нежно докосна рамото й, прокарвайки пръсти по тъканта, и изпъшка, сякаш си представяше колко я болят одрасканите места. Едва сега Хейзъл забеляза, че след падането е цялата в кръв.

— Ей, да не ме лъжеш! Наистина ли си добре?

— Паднах от велосипеда, като видях принца и Аманда. Аз съм добре, но тя май не е.

— Позвъних в полицията, предполагам, че вече са изпратили някого — успокои я Бен. — Ще ми кажеш ли какво си правила на Яребичия път?

Искаше да му извика „Следях те!“, но думите заседнаха в гърлото й. Ако му го кажеше, той щеше да я попита за обицата, което пък щеше да доведе до още куп неизбежни въпроси. Замълча, качи се в колата и облегна чело на таблото.

— Капнала съм от умора. Може ли да се приберем у дома без повече да ме разпитваш?

Бен кимна, приближи се до отворената врата и клекна до сестра си, преодолявайки желанието си да продължи да я разпитва. На лунната светлина сините му очи изглеждаха черни.

— Питам те за последен път — наистина ли си добре?

— Да. Благодарение на теб.

Той широко се усмихна, изправи се и приглади косата на сестра си.

— Нашият принц е голяма работа, нали?

Хейзъл разсеяно кимна — още не можеше да забрави допира на устните на Северин до нейните.

— Северин — така се казва нашият принц.

Преди много години Бен й беше разказал приказка за велик магьосник, който извадил сърцето си и го скрил в хралупа, за да не загине, когато враговете го прободат отляво в гърдите. Оттогава тя криеше сърцето си в приказките за рогатото момче. Всеки път, когато някой я наскърбяваше, тя се утешаваше, представяйки си как принцът е лудо влюбен в нея. Благодарение на тези фантазии сърцето й оставаше в безопасност. Обаче сега, когато си мислеше за Северин, спомняйки си мъховозелените му очи и тръпката, предизвикана от думите му, изобщо не се чувстваше в безопасност. Мразеше го, задето се беше събудил, задето беше истински, от плът и кръв, и беше похитил мечтите й за него.

Вече не беше техният принц.