Холи Блек
В най-потайните дебри (14)

Четиринайсета глава

Хейзъл си помисли, че може би трябва да стане, но сякаш се беше парализирала. Звуците от пиршеството глъхнеха до далечен шум в ушите й. Елшовият крал я нарече „сър Хейзъл“. А неземната майка на Джак я попита нещо странно. „И какво — дошла си да го свалиш от белия кои като в баладата? Да не идваш да го спасиш от нас? Или той е тук, за да спаси теб?“ Знаеше баладата, в която някой го сваляха от бял кон. Беше за Там Лин, в която смъртен рицар, принуден да служи на кралицата на елфите, бе спасен от храбро смъртно момиче — Джанет. Там Лин беше смъртен рицар.

Сети се за посланието в ореха: „Със седем години ще платиш дълга. Няма връщане назад.“ А и рицарят й каза нещо особено, когато я доведе — че и преди са си кръстосвали мечовете.

Устата й пресъхна, но се насили да изрече:

— Как…

— Не помниш ли каква сделка сключи? — Елшовият крал се приведе и рогата на диадемата му се насочиха срещу нея.

Тя дълбоко си пое въздух и промърмори:

— Обещах ти седем години от живота си. Не бих могла да го забравя. — Започваше да си връща самообладанието. Изправи се, сърцето й биеше до пръсване. Трябваше по някакъв начин да го надхитри. Ако успееше да зададе правилния въпрос както трябва… — Но… ти казваш, че си връщам дълга? Не помня… не помня да съм правила подобно нещо.

Кралят се усмихна търпеливо.

— Не съм ли щедър да ти отнема тези спомени? Принадлежиш ми всяка нощ — от момента, в който заспиш, докато отново не си легнеш преди зазоряване. Нощем си под мое командване, а животът ти през деня е незасегнат. Открай време имаш големи способности и аз ги реализирах. Превърнах те в един от моите рицари.

Хейзъл беше съвсем сигурна, че хората, които не спят със седмици, умират. Идеята да не спиш години наред беше нелепа. Също като идеята, че е обучена тук, с рицарите под хълма. Обучена да бъде като тях.

Втренчи се в тримата, които стояха от едната страна на трона — изглеждаха като излезли от картина от небивали времена.

— Струва ми се невъзможно.

— Обаче е… — Кралят махна с ръка, сякаш това беше напълно достатъчно обяснение.

И въпросът, и отговорът се свеждаха до магия.

— Идвахме под прозореца ти и те пренасяхме до двора ни нощ след нощ. Ти си рицарят, който винаги си мечтала да бъдеш.

„Дишай — каза си Хейзъл. — Дишай!“

Припомни си умората, която я бе налегнала във Филаделфия — апатия, която така и не я напусна докрай. Сега поне знаеше причината — не беше пубертетът, както смяташе майка й.

— Никога не съм мечтала да съм рицар.

— Така ли? — провлече Елшовият крал, сякаш знаеше истината, скрита в сърцето й по-добре от самата нея. — Забраних ти да разкриваш на дневното си съзнание за случващото се, но да те видя така учудена е немалко удоволствие.

Хейзъл занемя. Чувстваше се, сякаш не познаваше себе си. Сякаш бе предала собствените си идеали, само дето не беше сигурна колко сериозно е предателството. Спомняше си съня си, в който яздеше с други рицари и с наслада наказваше хора, и потрепери. В това ли се беше превърнала? Кралят се разсмя:

— Е, сър Хейзъл, ако не си дошла като мой рицар, защо си тук?

Налагаше й се да мисли бързо. Трябваше да насочи мислите си към другата си ненадеждна същност. Той не трябваше да научава, че тъкмо тя е счупила ковчега на Северин. След като през цялата предишна нощ не беше спала, а бе следвала Бен през гората, другата й същност не беше могла да се появи, не беше имало как да бъде разпитана и да разкрие каквото и да било. А след като Елшовият крал не беше искал тя да научи за нощната си същност, не той беше тайнствения САМАЗ. Което означаваше, че рицарската й същност може би имаше съюзник в двора; някой, с когото работеше. Очите й се насочиха към съществото, легнало в краката на краля. На това създание беше дала обета си и след като то го беше приело от името на господаря си, може би все още имаше власт над нея.

— Дойдох, понеже във Феърфолд има чудовище. Исках да разбера как да го убия.

Усмивката му застина, той посегна към сребърната чаша и я поднесе към устните си. Няколко придворни се засмяха.

— Наричат я Сороу — Скръб. Великолепно и страховито създание. Кожата й е така твърда, че огъва дори метала, изкован от елфите. Не можеш да я убиеш, а преди да попиташ — единствената противоотрова за сънната болест, която разнася, за мъха, който се просмуква във вените ти, щом те докосне, е гъстата й като смола кръв. Какво ще кажеш за нова сделка, Хейзъл Еванс?

— Каква сделка?

— Чудовищната жена преследва Северин. След всичките тези години открих начин да я контролирам. Сега ми се подчинява. — Кралят вдигна ръка, показа пръстена си от кост и продължи да говори, без да забележи гримасата й. — Доведи ми Северин и няма да я накарам да причини злини на Феърфолд. Дори ще държа моите хора под контрол. Всичко отново ще е постарому.

Хейзъл се изненада толкова много, че се засмя.

— Да ти доведа Северин? — Със същия успех можеше да поиска да му поднесе на тепсия луната и звездите. Кралят, изглежда, не разбра какво е толкова смешно, а нетърпеливо отговори:

— Да, това е заповедта, която възнамерявах да дам на моята Хейзъл, но снощи тя не се появи. Като броим тази вечер, това са две нощи, през които заради теб тя не ми служи. Тя трябва да залови рогатото момче — моят син, Северин, който е избягал от затвора си. Тя трябва да убие всеки, който му помага и да ми го доведе, за да го накажа.

Да му доведе Северин. Неговият син. Нейният принц. Съвсем истински принц.

„Дали всъщност съм способна да го сторя“ — запита се и отново я досмеша. Всичко изглеждаше толкова абсурдно.

— Защо аз? — успя да промърмори.

— Мисля, че е подходящо да бъде надвит от смъртна — отвърна кралят. — По-добрата ти страна нямаше да ми губи времето, но в случай че таиш някакви романтични идеи да предупредиш сина ми, ще ти обясня защо да не го правиш. Смяташ, че съм сторил ужасни злини на твоите хора, обаче ще ти покажа какво бих могъл да сторя без никакви усилия. — Обърна се към един от рицарите: — Доведи ми Лакторн.

След малко пред трона се изправи страховито изглеждащ гоблин със сивкава кожа и остри уши, който въртеше в ръцете си мърлява шапка в ръце.

— Какви забавления ти позволявам в града, Лакторн?

— Почти никакви — вдигна рамене гоблинът. — Крада сметаната и чупя по някоя чиния. Когато една жена ме заля с мръсна вода, я удавих. Нищо повече от това, което ми позволихте.

Хейзъл се изуми колко небрежно изброяваше ужасните си деяния. Ала никой друг не изглеждаше изненадан. Кралят го гледаше преспокойно, сякаш това бяха съвсем обичайни елфически капризи. А може би за него бяха точно такива.

— И все пак невинаги позволяваш да стигат толкова далеч, нали? — избърбори тя.

— Дадох им повече свобода щом видях колко вредите вие, смъртните. Слушай внимателно. Лакторн, ако те оставех да правиш каквото си искаш, какво щеше да сториш? — Кралят стрелна с поглед Хейзъл.

— Какво щях да направя? — Дребният гоблин се изкикоти така лукаво и отвратително, че Хейзъл я побиха тръпки. — Щях да паля къщите им, докато са вътре, и да ги изгарям. Щях да ги щипя, докато не усетят болката в самите си кости. Щях да ги прокълна да чезнат и линеят, сетне щях да глозгам каквото остане. Какво щях да направя, ако ми позволите? Че какво нямаше да направя?

— Знаеш ли, че лешниковите ядки, чието име носиш, някога са се смятали за носители на мъдрост? — попита кралят. — Бъди разумна, Хейзъл. Лакторн е сред най-безобидните ми воини. Представи си какво щеше да ми отговори Костната девица. Или Гнилоглав. Или пък великолепната, чудовищна Сороу. Не изпробвай добронамереността ми. Доведи ми Северин или ще изравня със земята Феърфолд. Имам си планове и няма да допусна да бъдат осуетени. В момента Сороу преследва Северин, но тя ми е необходима за друго.

Хейзъл все още не можеше да си поеме дъх. Зад тях звучеше музика, с периферното си зрение виждаше, че гостите още се смеят и танцуват, но всичко й се струваше някак замъглено и нереално. Беше изгубила ума и дума. Заканата на краля беше толкова ужасна и страховита… предпочиташе да си мисли, че не го е разбрала.

От изражението му й беше пределно ясно, че очаква от нея да проговори, колкото очаква крастава жаба да се превърне в краставица, но трябваше да каже нещо. Покашля се и изтърси:

— Ако насъскаш Сороу срещу града, ще те спра!

Елшовият крал се изсмя, в гласа му прозвучаха жестоки нотки:

— Ти? Врабец да спре ураган? Хайде, върви, сър Хейзъл, и се наслаждавай на пиршеството. И утре можеш да започнеш лова. Давам ти два дни и две нощи.

Рицарят с пищящите лица, гравирани върху златните му раменни пластини, пристъпи към нея и я хвана за лакътя.

Засвири лютня.

Лакторн се поклони и изчезна сред тълпата. Хейзъл разбра, че аудиенцията е приключила.

— Момент — обади се кралят и тя отново се обърна към него. — Още нещо. Синът ми има меч — меч, който открадна от мен. Донеси ми го и ще ти опростя седемте години. Сега не се ли радваш, че ти давам тази задача?

— От колко време ти служа? — попита Хейзъл. — Дадох обета, когато бях почти на единайсет. Сега съм на шестнайсет. Това са си почти пет години.

— Но ми служи едва през половината време, тоест нощите — възрази Елшовият крал. — Все още ми дължиш дните си.

Призля й, побиха я тръпки. Запроправя път през тълпата и най-сетне откри Джак. Стоеше до маса със златни чинии, препълнени с разрязани нарове, сочни сливи и грозде, така тъмно, че изглеждаше черно.

„Тези са неговите хора“. Беше си давала сметка за това, но едва сега го осъзнаваше напълно. Тук всичко беше познато на Джак — това потайно, страховито, красиво, ужасно място. Тези плашещи, жестоки същества.

Ала макар да го съзнаваше, все пак той си оставаше единственото познато нещо в това море от враждебност.

— Какво ти каза? — попита я. Сепна се, щом тя го хвана за ръката, но личеше, че му е приятно. — Научи ли нещо?

Хейзъл поклати глава. Не искаше да разказва сега, докато всички тези зорки очи и наострени уши са около тях. Тя си припомни, че това е просто поредната тайна, още едно нещо, което не може да изрича, още едно нещо, което щеше да се наложи да измисли как да оправи.

Първо: Да разбере дали нощната й същност е злодей.

Второ: Да разбере кой й оставя послания. Да научи дали е същият, който я накара да счупи ковчега на Северин. Да разбере дали е същият, у когото е мечът й.

Трето: Да разбере дали Самаз е приятел, или поредният враг.

Четвърто: Да разбере как да заведе Северин при Елшовия крал.

Внезапно й се прииска да се тръшне на земята и да заплаче. Идваше й твърде много. Но нямаше кой да й помогне, така че нямаше изход, освен да се стегне и да се справи с положението.

— Искаш ли да направим нещо, преди да си тръгнем? — Джак изглеждаше дяволит и странно спокоен. — Можем да потанцуваме.

— Без танци! — усмихна се насила тя. — Това е едно от правилата.

Джак я хвана за ръката и я заведе на дансинга. Изглеждаше толкова различен от момчето, което тя познаваше открай време, от момчето, което беше най-добрият приятел на брат й, което беше безопасно и абсолютно забранено.

— Няма да танцуваме, докато подметките ти се изтъркат. Дори няма да те оставя да танцуваш до зори. Не е ли щедро обещание?

Пиршеството бе и прекрасно, и ужасяващо. Може би Джак искаше покаже красотата му на нея, на момичето, принадлежащо към другия му живот. За толкова много неща не можеше да е откровена, ето защо разбираше, че за него е примамливо да бъде откровен с някого.

Хейзъл завъртя очи, но след заплахите на Елшовия крал копнееше да се поразсее.

— Само обещаваш — подхвърли кокетно.

По лицето му пробяга сянка, след това той се усмихна и я поведе към мястото, откъдето звучеше музиката. Колкото повече се приближаваха, толкова по-дълбоко се прокрадваше мелодията в съзнанието й. Болката, която беше усетила при появата си на пиршеството, се завърна, обхвана я, пропи се в костите й и накара тялото й да се движи по своя собствена воля.

Песните бяха сладки и диви, изпълнени с истории за храброст, чест и съдба, които беше слушала като дете. Внезапно й стана весело и тя пристъпи към другите танцуващи. Понесе се в ритъма на музиката, в един миг се почувства замаяна, сетне малко уплашена и отново замаяна. Джак пусна ръката й, хвана я през кръста, после изчезна. Хейзъл се огледа за него, но танцуващите бяха твърде много — всички вихрено се въртяха в кръг около цигуларя в средата на дансинга. Момиче с плитки, увити като корона, високо чело и странни черти на лицето, се смееше пронизително, сякаш пищеше. Момче с ръце, напомнящи нокти на граблива птица, докосна раменете на друго момче. Над тях куполът на хълма изглеждаше далечен като нощното небе — балдахин от корени и проблясващи светлинки.

Джак се движеше в синхрон с нея — тялото му беше топло, силно и съвсем близо. Хейзъл танцуваше и танцуваше, докато я заболяха краката, а мускулите й отмаляха, но все пак не спираше. Танцува, докато забрави всичките си грижи. Докато Джак не я прегърна през кръста и не я издърпа от кръга. Паднаха заедно на отъпкания пръстен под. Той се смееше, по челото му проблясваха капчици пот.

— Хубаво е, нали? Като нищо друго на света!

Хейзъл изведнъж се почувства замаяна и сякаш смазана от ужасна загуба. Запълзя обратно към елфите, вихрещи се на дансинга. Струваше й се, че ако се включи в танца, всичко ще е наред.

— Я чакай! — Сграбчи я отново и я отведе насила по-далеч от танцуващите. — Хейзъл, недей. Хайде, миличка, време е да си вървим. Извинявай. Не знаех, че ще ти подейства така.

Миличка. Думата увисна във въздуха и донякъде я изтръгна от унеса. Не, не биваше да й придава толкова голямо значение. „Милички“ наричаш изгубени котенца, сладки бебета и дами в старовремски филми. Примигна срещу Джак, главата й започваше да се прояснява. Той се засмя отново, този път малко неуверено:

— Хейзъл?

Тя кимна и почувства, че се изчервява от срам.

— Няма нищо. Вече ми се размина.

Джак я прегърна през раменете.

— Радвам се.

В този момент от дансинга притича момиче и го хвана за яката. Хейзъл понечи да запротестира, но непознатата страстно целуна Джак. Той отпусна ръце и затвори очи. Непознатата имаше плътни червени устни, кожата й беше синкава, сини рози бяха вплетени в буйната й кестенява коса — притежаваше неземната красота, която подтиква моряците да насочват кораба право в сърцето на бурята.

Хейзъл нямаше представа откъде двамата се познават и дали изобщо се познават, но наблюдаваше как подскачат мускулите на шията му, как ръката на момичето елф се плъзва под ризата му. Страните й поаленяха.

Не знаеше как да се чувства и отчаяно й се щеше изобщо да престане да чувства. Джак прекъсна целувката, погледна към Хейзъл, очевидно смаян. Създание, облечено в златни доспехи, носеше поднос с чаши е нещо, което приличаше на кехлибарено вино. Момичето взе една и отпи. После се обърна към Хейзъл. И я целуна — силно и дълго.

Стресната и удивена, Хейзъл не се отдръпна. Усети мекотата на устните на момичето и хладината на езика й. Миг по-късно усети вкуса на виното, което непознатата преля от устата си в нейната.

Без храна и напитки. Това беше едно от най-важните правила, защото след като си опитал храната им, всичко друго има вкус на прах и пепел. Или пък полудяваш и с гигантска гъба вместо шапка търчиш из града, защото си мислиш, че те гонят джуджета. А може би и двете едновременно. Така че Хейзъл определено съзнаваше каква глупост е направила. И колко опиянена се чувстваше. Сякаш в гърлото й се стичаше звездна светлина. Усмихна се глупаво на Джак. После ушите й забучаха и всичко изчезна.