Холи Блек
В най-потайните дебри (1)

Първа глава

През гората се вие пътека, минава край поточе и изкорубен дънер, гъмжащ от буболечки и термити, и стига до стъклен ковчег, положен на земята. В него спи рогато момче с уши, напомнящи ножове.

Хейзъл Еванс беше чувала от родителите си, които бяха научили от своите родители, че момчето открай време си е там. И че каквото и да се случва около него, то не се събужда.

Не се събуждаше през дългите летни месеци, когато Хейзъл и брат й Бен се просваха върху ковчега, зяпаха през стъклото, замъглявайки го с дъха си, и крояха велики планове. Не се събуждаше нито от погледите на любопитните туристи, нито от подигравките на разни многознайковци, дошли да докажат, че то не е истинско. Не се събуждаше през есенните уикенди, когато момичета танцуваха върху него в такт с мелодията, звучаща от оставения наблизо айпод, не забеляза как веднъж Леони Уолас вдигна кутийката с бира, сякаш вдигаше тост за омагьосаната гора. Не помръдна, когато Джак Гордън, най-добрият приятел на Бен, написа с черен флумастер от едната страна на ковчега „ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ СЧУПИ СТЪКЛОТО“, нито когато Лойд Линдблад грабна чук и се опита да последва указанието. Колкото и купони да се вихреха около рогатото момче в стъкления ковчег (тук си бяха устройвали сбирки няколко поколения младежи — в тревата блещукаха зелени и кехлибареножълти парчета от бутилки, разбивани десетилетия наред, сред храстите лъщяха смачкани, ръждясали алуминиеви кутийки в червено и в синьо), каквото и да се случваше наоколо, то спеше непробудно.

Като малки Бен и Хейзъл му плетяха венчета от цветя и му разказваха как ще го спасят. По онова време искаха да спасят всички във Феърфолд, нуждаещи се от избавление. По-късно, когато порасна, Хейзъл започна да идва при ковчега само нощем заедно със свои връстници, но щом погледнеше необикновеното и красиво лице на момчето, сърцето й отново се свиваше.

Не го беше спасила, не беше спасила и Феърфолд.

— Здрасти, Хейзъл! — провикна се Леони и без да престава да танцува върху стъкления ковчег, отстъпи встрани, за да й направи място. Дорис Алваро, още с костюма на мажоретка (същата вечер беше подкрепяла училищния отбор, който загуби мача) също се беше покатерила върху стъкления саркофаг и докато се кълчеше, лъскавата й кестенява коса, вързана на конска опашка, се мяташе насам-натам.

Лицата и на двете бяха зачервени от изпития алкохол, бяха в повишено настроение.

Хейзъл махна на Леони, обаче не се качи върху ковчега (макар да й се искаше) и си запробива път сред тълпата тийнейджъри.

Учениците в местната гимназия бяха малко на брой и въпреки че се бяха разделили на клики (някои се състояха само от един човек: например Меган Рохас беше единствената представителка на готическото общество), бяха принудени да купонясват заедно, иначе нямаше да се съберат достатъчно хора. Обаче това не означаваше, че са в приятелски отношения. Само допреди месец Хейзъл членуваше в момичешка банда — с дружките си наперено се разхождаше по училищните коридори, всички бяха с тежък грим и с дълги, блестящи обици, ослепителни като усмивките им. Бяха се заклели във вечна вярност една на друга и бяха скрепили обета си, изсмуквайки по малко кръв от палците си. Тя се отчужди от групичката, след като Моли Липскоум я помоли да целуне и после да разкара бившето й гадже, а след това й се развика и я нарече предателка. Оказа се, че приятелките всъщност държат само на Моли. Макар да са знаели какво крои Липскоум, се престориха на ни лук яли, ни лук мирисали и дори изкараха виновна нея, Хейзъл. Поискаха да си признае, че го е сторила само да уязви Моли.

Хейзъл се целуваше с момчета поради най-различни причини: защото бяха готини, защото понякога беше позамаяна от алкохола, а друг път й беше скучно; защото й позволяваха или изглеждаха самотни, защото това успокояваше за малко страховете й и понеже не знаеше колко време й остава за целувки. Обаче целуна само веднъж гадже на друго момиче и за нищо на света нямаше да повтори. За щастие след раздялата с момичешката банда й остана брат й, който да я извежда насам-натам, само дето в момента той беше в друг град, за да се срещне с човек, с когото се беше запознал в интернет. Имаше си и Джак, най-добрият приятел на Бен, въпреки че понякога той й лазеше по нервите. И Леони, разбира се.

Накратко, имаше много приятели. Дори прекалено много предвид факта, че скоро щеше да изчезне и да ги изостави.

Беше обсебена от тази мисъл, ето защо не помоли никого да я закара на купона тази вечер, макар че щеше да й се наложи да измине пеш целия път до гората, минаващ край ферми и стари складове за тютюн.

Беше от онези нощи в ранната есен, когато въздухът е напоен с миризмата на дървесен дим, примесена с мириса на влажни гниещи листа, и всичко изглежда възможно. Хейзъл носеше нов зелен пуловер, любимите си кафяви ботуши и евтини обеци халки, покрити със зелен емайл. Червеникавата й коса беше разпусната, къдриците й още бяха като позлатени от лятното слънце и когато преди тръгване застана пред огледалото, за да си сложи червило, реши, че изглежда много добре.

Тази вечер Лиз изпълняваше ролята на диджей — беше включила телефона си в тонколоните на стария си фиат, подбираше танцова музика и така беше усилила звука, че дърветата наоколо трепереха. Мартин Силвър се беше лепнал за Лурдес и Намия, надявайки се по-късно да се изчука едновременно с двете (мечта, която никога нямаше да се сбъдне), Моли беше заобиколена от приятелките си и гръмко се смееше. Стивън, навлякъл риза, изцапана с боя, седеше в пикапа си, без да изключи фаровете, често надигаше манерка с долнопробно уиски, произвеждано от бащата на Франклин, и дотолкова беше погълнат от душевните си терзания, че не му пукаше дали ще ослепее от гадостта, с която се налива. Джак седеше с брат си (всъщност с онзи, когото приемаше като брат) на повалено дърво близо до стъкления ковчег. Кикотеха се и на Хейзъл внезапно й се прииска да отиде при тях и да се посмее на шегите им, само дето й се искаше и да потанцува, и да хукне обратно към дома си.

— Хейзъл! — провикна се някой.

Тя се обърна и видя Роби Делмонико. Усмивката й помръкна.

— Отдавна не съм те виждал. Изглеждаш страхотно — добави той доста неохотно, сякаш му се искаше да е обратното.

— Благодаря — промърмори Хейзъл. Би трябвало той да е наясно защо го избягва. Да, упрекваше се, че е голяма гадина, но откакто се бяха натискали на един купон, Роби я следваше по петите и се държеше като човек със сломено сърце, което й беше адски противно. В крайна сметка на практика не го беше зарязала, нали така? Не бяха гаджета, нито веднъж не я беше поканил на среща, само я гледаше като пребито куче и й задаваше тъпи въпроси от рода на „Какво ще правиш след часовете?“. А след като тя отговореше, че няма никакви планове, тъпакът не й предлагаше да се видят някъде, нито да й отиде на гости.

Всички я мислеха за лесна, тъкмо защото се беше целувала с момчета като Роби Делмонико.

Тогава й беше харесало. Вече не.

— Благодаря — повтори малко по-високо, кимна и понечи да му обърне гръб.

— Пуловерът ти е нов, нали? — Усмихна се печално: да, беше готин, задето забелязваше такива подробности, обаче си даваше сметка, че обикновено готините не изваждат късмет.

Най-шантавото беше, че Роби сякаш не се интересуваше от нея, преди тя да му налети. Сякаш като беше допряла устни до неговите (е, и му беше позволила да я поопипа), се беше превърнала в някаква жестока богиня на любовта.

— Да, нов е — промърмори и отново кимна като за довиждане. В присъствието му се чувстваше тъкмо каквато навярно беше според него — коравосърдечна. — Хайде, чао.

— Чао… — смотолеви той.

В този съдбовен момент, тъкмо когато възнамеряваше да му обърне гръб и да се отдалечи, внезапно изпита чувство за вина и изтърси нещо, което в никакъв случай не биваше да казва и заради което цялата вечер щеше горчиво да съжалява:

— Може би по-късно пак ще се срещнем. — Видя как очите му обнадеждено грейнаха и твърде късно си даде сметка, че е изтълкувал като обещание необмислената й реплика. Оставаше й само една възможност — да се спаси при Джак и Картър. Джак (голямата й любов от времето, когато беше малка и наивна глупачка) явно се смая, когато тя изтича при него — доста необичайно поведение, като се има предвид, че той рядко се изненадваше от нещо. Веднъж майка му заяви, че Джак чува гръмотевицата преди проблясъка на мълнията.

— Хейзъл, Хейзъл синеока, целува се с всеки, когото докопа — напевно произнесе Картър, който от време на време се държеше като голям гадняр.

С Джак си приличаха толкова много, че сякаш бяха близнаци: и двамата бяха с черна къдрава коса и с кехлибарени очи, кожата им беше с цвят на канела, имаха плътни устни и изпъкнали скули, заради които им завиждаха всички момичета в градчето.

Обаче не бяха близнаци. Джак беше подменен — елфите го бяха оставили на мястото на похитения от тях Картър.

Феърфолд беше странно селище. Намираше се точно в средата на омагьосаната гора Карлинг, обитавана от същества, които дядото на Хейзъл наричаше Зеленушки или Горянчета, а майка й — Самите те или Неземните. Тук често можеше да се види черен заек, плуващ в поточето (въпреки че по принцип зайците не си падат по плуването), или сърна, която само за миг се превръща в бягащо момиче. Всяка есен част от набраните ябълки се заделяха за жестокия и своенравен Елшов крал. Всяка пролет му плетяха гирлянди от цветя. Обитателите на градчето се страхуваха от чудовището, стаено в сърцето на гората, което подмамваше туристите с викове, напомнящи плач на жена. Вместо пръсти имаше вейки, вместо с коса главата му беше покрита с мъх. Чудовището се хранеше с тъга и предизвикваше поквара. Само по време на вечерите „с преспиване“ в дома на някое от кротките момичета дръзваха шепнешком да подхвърлят, че то може да бъде подмамено с монотонно тананикане. Шушукаха си и как при пълнолуние желанието ти ще се сбъдне, ако завържеш ивица от дрехата си на глоговото дръвче, израснало сред странен кръг от камъни, и изчакаш да дойде някой от Неземните. Преди година Джени Айкман отиде там, пожела си да я приемат в Принстън и обеща в замяна да плати на елфите каквото й поискат. Приеха я, обаче майка й получи инсулт и почина в деня, в който пристигна писмото от университета.

Тъкмо заради тези особености — елфите, изпълняващи желания, рогатото момче и странните гледки — туристите се тълпяха във Феърфолд, макар и градчето да беше толкова малко, че детската градина и гимназията бяха в една и съща сграда, а за да си купиш пералня или да се разходиш из търговски център, трябваше да отидеш през три града в четвъртия. Други населени места предлагаха атракции от рода на най-голямото в света кълбо от канап, най-голямата пита кашкавал или стол за исполини; някои бяха известни с живописни водопади, други — с пещери с блещукащи назъбени сталактити, трети — с прилепи, спящи под мост. Феърфолд беше забележителен с момчето в стъкления ковчег. И с Неземните.

А за Неземните туристите бяха лесна плячка. Може би бяха решили, че и родителите на Картър са пришълци. Баща му беше роден в друг град, обаче майка му беше местна. В нощта, в която откраднаха бебето й, тя разбра какво се е случило и знаеше какво да стори. Измисли как да накара мъжа си да отсъства един ден от дома им и покани няколко съседки. Изпекоха хляб, нацепиха дърва и напълниха със сол глинена купа. Накрая майката на Картър пъхна в огъня ръжена, изчака го да се нажежи до бяло и допря върха му до рамото на подмененото бебе. То запищя от болка толкова силно, че прозорците в кухнята се пръснаха на парчета. Замириса на прясно окосена трева, хвърлена в пламъците, върху кожата на детенцето се появи яркочервен мехур. От изгарянето остана белег и Хейзъл го беше видяла, когато през лятото с Джак, Бен и Картър отидоха да плуват в реката — с времето беше избледнял, но още си личеше.

Жигосването на подменено дете призовава майка му. След няколко секунди тя застана на прага, държеше в прегръдките си повито бебе. Жените разказваха, че била висока и слаба, косата й била кафеникава като есенните листа, кожата й — с цвета на дървесна кора, очите й непрекъснато променяли цвета си — ту били като разтопено сребро, ту жълтеникави като на сова, ту сиви като камък. Нямало начин да я сбъркаш с човешко същество.

— Да не си посмяла да ни крадеш децата! — креснала майката на Картър (поне така се разказваше в историята, която Хейзъл беше чувала много пъти). — Да не си посмяла да ни отвличаш или да ни разболяваш! Така живеем столетия наред и така ще е в бъдеще!

Неземната жена сякаш се постреснала и без да продума, й подала увитото в одеяла бебе, което спяло непробудно, сякаш било в люлката си.

— Вземи го — казала.

Майката на Картър притиснала детенцето до гърдите си, вдишвайки с наслада миризмата на прокиснало мляко, заявявайки, че тази миризма е единственото, което Неземните не могат да подправят — другото бебе не миришело като нейното. Жената протегнала ръце да поеме своето пищящо дете, обаче съседката, която го държала, отстъпила назад. Майката на Картър препречила пътя на натрапницата.

— Няма да ти го дадем! — Подала на сестра си своето момченце и загребала шепа метални стружки, бъз и сол, за да се предпази от магията на Неземната. — Щом си била готова да го изоставиш дори за един час, не го заслужаваш! Ще го отгледам като свое дете и нека това да ти е наказанието, задето наруши клетвата си към нас!

Неземната проговорила, гласът й бил като вятър и дъжд, като шумолене на стъпкани сухи листа:

— Нямаш нито власт, нито право да ме поучаваш! Нито мен, нито другите като мен! Дай си ми детето и ще благословя дома ти, но ако го задържиш, горчиво ще съжаляваш!

— Заплашваш ме, така ли? Върви по дяволите, не ме е страх от теб! — сопнала се майката на Картър според онези, които често разказваха тази история. — Разкарай се от дома ми!

Ето как (въпреки мърморенето на някои съседки, че дързостта й ще им навлече неприятности) Джак заживял като брат на Картър, а по-късно и най-добрият приятел на Бен. Хората в градчето толкова свикнали с него, че никой не обръщал внимание нито на заострените му уши и на очите му, които понякога заблестявали като сребро, нито на способността му по-добре от всеки телевизионен метеоролог да предсказва какво ще е времето.

— Мислиш ли, че Бен си изкарва по-гот от нас? — попита Джак, прекъсвайки мислите на Хейзъл за произхода му, за белега му и за красивото му лице.

За разлика от лекомисленото й отношение към целуването Бен го приемаше съвсем насериозно. Копнееше да се влюби и да дари на любимата си все още туптящото си сърце. Открай време си беше такъв, въпреки че му струваше много — толкова много, че не й се мислеше за това.

Обаче запознанствата му с момичета в интернет рядко се оказваха успешни.

— Подозирам, че гаджето му ще е някаква досадница. — Хейзъл издърпа от ръката на Джак кутийката с бира и отпи голяма глътка. Стори й се вкисната. — Повечето са досадни, даже лъжкините. Всъщност най-вече те. Представа си нямам защо си прави труда.

Картър сви рамене.

— Може би заради секса. Бен харесва да го лъжат — намеси се Джак и затворнически се усмихна на Хейзъл.

Тя избърса пяната от горната си устна — внезапно настроението й се беше пооправило — и кимна:

— Май имаш право.

Картър стана и огледа току-що появилата се Меган Рохас, пъхнала под мишница бутилка с канелен шнапс — косата й беше прясно боядисана в пурпурно, тънките токчета на ботушите й с избродирани по тях паяжини, потъваха в меката почва.

— Ще си взема още една бира — обяви той. — Вие искате ли нещо?

— Хейзъл изпи моята. — Джак кимна към нея и сребърните му обици халки проблеснаха под лунната светлина. — Ще донесеш ли още по една за двама ни?

Картър се обърна към Хейзъл:

— Постарай се да не разбиеш нечие сърце, докато ме няма — подхвърли уж шеговито, обаче тонът му беше доста недружелюбен.

Хейзъл седна на поваленото дърво, където допреди миг беше седял той, и се загледа в танцуващите момичета и в младежите, които надигаха бутилките с алкохол. Почувства се като безполезна натрапница, носеща се по течението. Някога имаше цел, заради която беше готова на всичко, обаче се оказа, че някои цели не могат да се постигнат само като се откажеш от най-скъпото си.

— Не му обръщай внимание — промърмори Джак, изчаквайки брат си да се отдалечи, за да не го чуе. — Не си виновна за Роб. Така се пада на всеки, който си поднася сърцето на тепсия.

Тя се сети за Бен и се запита дали Джак не е прав, после промълви:

— Непрекъснато допускам една и съща грешка: идвам на купон и се целувам с момчета, които не поглеждам в училище и които даже не харесвам. Все едно тук, в гората, ще ми разкрият своя неподозирана страна, ще ги видя в различна светлина. Само че винаги са еднакви.

— Стига де, не прави от мухата слон заради някакви целувки. — Той се усмихна — странна, малко крива усмивка, която разтопи сърцето й. Странно — Картър никога не се усмихваше така. — Забавно е. Не причиняваш зло никому. Не е като да забиваш нож в сърцата на момчета само и само да се случи нещо в това задръстено градче.

Тя изненадано се засмя.

— Ами, кажи го на Картър. — И млъкна, защото не й се обясняваше: не целеше да прогони еднообразието и скуката, а да не е единствената, която пази в тайна другото си „аз“.

Джак я прегърна през раменете, все едно флиртуваше с нея: симпатичен, мил жест.

— Виж, Картър ми е брат, затова твърдя с абсолютна сигурност, че е кретен. А ти се забавлявай… иначе ще умреш от скука във Феърфолд.

Хейзъл поклати глава, усмихна се и се обърна към него. Джак млъкна и тя осъзна, че лицата им почти се допират. Усети топлия му дъх върху страната си, видя как светлината от огъня позлатява тъмните му мигли, зърна плавната извивка на устните му.

Сърцето й задумка в гърдите й; любовта, която навремето изпитваше към Картър, се върна с двойна сила и тя отново се почувства уязвима и глупава като някогашното влюбено до полуда десетгодишно момиченце. Ненавиждаше това чувство. Сега тя разбиваше сърца, а не обратното.

Така се пада на всеки, който си поднася сърцето на тепсия.

Имаше само един начин да преодолееш влюбването в някого. Само един сигурен начин.

Погледът на Джак беше разфокусиран, устните му — полуотворени. Не й оставаше друго, освен да стисне клепачи и да притисне устни към неговите. Той нежно отвърна на целувката й, но след миг се отдръпна и примигна:

— Хейзъл, не исках да…

— Разбира се. — Тя рязко се отдръпна, лицето й пламна. С Джак бяха приятели, той беше и най-добрият приятел на брат й. Държеше на него. Не беше редно да се целуват, дори и той да пожелаеше, а явно беше тъкмо обратното, което още повече влошаваше нещата. — Разбира се. Извинявай. Извинявай! Зарекох се, че няма да се целувам с когото ми падне, а ето че пак го направих — промърмори и отстъпи назад.

— Чакай! — Джак понечи да я хване за рамото, само че не й се искаше да стърчи до него, докато той се опитва да измисли как да я разкара, без да нарани чувствата й.

Стрелна се край него с наведена глава, за да не гледа самодоволната му физиономия. Чувстваше се като кръгла глупачка, изпитваше и още нещо, което беше ужасно: може би заслужава да я отблъскват. Може би така й се пада: кармично възмездие, което обикновено не те връхлита в реалния живот или най-малкото не те връхлита толкова бързо.

Изтича при Франклин и попита:

— Ще ми дадеш ли да си пийна?

Той впери в нея помътнелите си, кървясали очи, после й подаде фласката си.

— Ето. Обаче няма да ти хареса.

Наистина питието беше гадно и прогори гърлото й. Тя обаче изпи още две глътки, за да забрави всичко, което й се беше случило, откакто дойде на купона. Надяваше се Джак да не каже на Бен какво е направила. Надяваше се той да се престори, че помежду им не се е случило нищо. Ех, да можеше да върне времето назад, все едно навива на кълбо преждата от разплетен пуловер…

От другата страна на поляната, осветена от фаровете на Стивъновия пикап, Том Мълинс — лайнбекър, известен с гневните си пристъпи под влиянието на алкохола, рипна върху стъкления ковчег толкова неочаквано, че момичетата стреснато скочиха на земята. Май беше пият до козирката, лицето му беше зачервено, мократа му от пот коса беше щръкнала.

— Ей! — провикна се и заподскача по стъкления капак, сякаш се опитваше да го счупи. — Ей, събуди се, сънльо такъв! Ставай бе, мързел!

— Престани! — Мартин му направи знак да слезе. — Забрави ли какво се случи с Лойд?

Лойд беше хулиган и подпалвач и ходеше на училище с нож в джоба. При попълването на дневника преди всеки час учителите доста се озорваха, докато си спомнят причината за отсъствието му: дали пак се опитваше да разбие стъкления ковчег, или беше временно отстранен от занятията. Една вечер през пролетта той се опита да разбие с тежък чук ковчега. Стъклото не се счупи, обаче при следващата си подпалваческа мисия Лойд получи сериозни изгаряния. Още се намираше в една филаделфийска болница, където му бяха закърпили лицето с кожа от задника му.

Някои мълвяха, че рогатото момче си е отмъстило, понеже мрази да се гаврят с обиталището му. Други разправяха, че който го е урочасал, е прокълнал и ковчега, затова всеки, опитал се да счупи стъклото, ще си навлече страшни беди. Том Мълинс беше чувал тези слухове, обаче май не му пукаше.

Хейзъл много добре разбираше чувствата му.

— Ставай! — отново се провикна той и пак заподскача върху капака. — Ей, търтей, събуди-и-и-и се!

Картър го хвана за ръката:

— Том, ела. Ще пийнем още по едно. Не е за изпускане. — Като видя, че Том се колебае, добави: — Освен ако вече не си се наквасил порядъчно.

— Да — намеси се Мартин, стараейки се да говори убедително. — Може би пък пиенето не ти понася, а?

Том не издържа на предизвикателството. Скочи на земята и се отдалечи от ковчега, мърморейки, че може да изпие повече, отколкото двамата заедно.

— Гледай ги само — обърна се Франклин към Хейзъл. — Поредната скучна вечер във Феърфолд, където всеки е или откачен, или елф.

Тя отпи още една глътка от фласката. Започваше да свиква с усещането, че в хранопровода й гори пожар.

— Май е така — промърмори.

Той се ухили, кървясалите му очи блеснаха закачливо:

— Искаш ли да се погушкаме?

Изглеждаше нещастен като нея — същият този Франклин, който до четвърти клас рядко обелваше дума и който според мнозина понякога вечеряше с животинки, сгазени на шосето. Нямаше да й благодари за загрижеността, ако го попиташе какво го гризе отвътре, понеже (беше готова да се обзаложи) и той като нея се опитваше да забрави много неща.

Главата й беше замаяна от алкохола, изведнъж я обзе безразсъдство.

— Добре — отговори.

Докато вървяха към гората, се извърна. Джак я гледаше, изражението му беше непроницаемо. Тя му обърна гръб и продължи напред, ръка за ръка с Франклин. Минаха под едно дъбово дърво и й се стори, че клоните му се размърдват като пръсти, но когато го погледна още веднъж, видя само сенки.